Геополитиката на България: шансове и проблеми, Марин Деведжиев, 316 с., Университетско издателство “Св.Св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2005.
“Със съжаление констатирам, че научните среди у нас, а също публицисти, политици и държавни дейци често демонстрират познания и компетенции за глобалната геополитика, докато за България не се чува ни стон, ни вик за спасение от злополучната и съдба на инфраструктурен “остров” с последващите от този печален факт невъзвратими национални загуби!”. С тези думи започва най-новата книга на големия наш учен (и председател на Българското геополитическо дружество) професор Марин Деведжиев. Своеобразна енциклопедия на съвременната българска приложна геополитика, книгата анализира и предлага конкретни решения на основните проблеми, пречещи на страната ни да реализира оптимално своето геостратегическо положение на Балканите и в Европа.
Подчертавайки, че геополитиката е динамична наука, авторът очертава трите главни направления в развитието и:
Първото е, че тя придобива практическа насоченост, когато обхваща проблемите на отделните държави. При това въпросните проблеми се изменят в различна степен по време и място. Най-силен пример за което са проблемите в източноевропейските посткомунистически страни след 1989. Вътрешнодържавните проблеми, влияещи върху геополитиката на отделната държава, имат демографски, социален и чисто икономически измерения.
Второто направление е свързано с въпроса за степента, в която геополитическите шансове и интереси на конкретната държава (в случая България) са използвани на практика, като в това отношение геополитиката придобива първостепенно значение за ефективността на общата държавна политика.
Третото направление в геополитическата динамика често се смесва с второто. Така, по отношение на България, стремежът към максимална реализация на геополитическите и шансове опира в значителна степен до развитието на транспорта и транспортната инфраструктура на страната.
В първата глава на книгата си, проф. Деведжиев, наред с теоретичните проблеми на българската геополитика, разглежда нейното историческо зараждане след Освобождението на страната ни през 1878. Особено внимание е отделено на геополитическото дело на “строителите на нова България”, поставили съхраняването и утвърждаването на националната иденточност в центъра на своята политика. На съвременно ниво е изяснен “геополитическият процес”, чрез който се защитават националните интереси.
Втората глава е посветена на състоянието на транспортната ни система, като гръбнак на националната техническа инфраструктура. Тук вниманието е концентрирано върху новите трансевропейски транспортни коридори, формиращи транспортната мрежа на обединяваща се Европа. Акцентът в това направление е даден на Централния транспортен коридор “Балтика-Егея”.
В третата глава се разглеждат черноморските пристанища на България, в качеството им на главни геополитически възли, чрез които страната осъществява международните си търговски контакти. Нов и акцентиращ момент тук са връзките през Черно море към Каспийския регион и Централна Азия (по маршрута на древния “Път на коприната”).
Трансевропейският плавателен канал “Рейн-Майн-Дунав” (Коридор №7) е разгледан в четвърта глава, като особено внимание се обръща на пристанищата и мостовете (включително намиращи се все още в проектна фаза или съществуващи само като възможност) на българския дунавски бряг – вече не само като връзка между България и Румъния, но и със значение за целия Европейски съюз.
Геополитическото значение на трансграничните преходи (поотделно за всяка от съседните ни държави) е разгледано в петата глава. Според автора, основният проблем тук е, че спрямо преходите между западноевропейските държави, тези между България и съседите и са много малко. Това е и една от основните причини, страната ни да не може да реализира пълноценно геополитическите предимства от централното си положение на Балканите.
Безмитните зони, като стимул за реализация на българската геополитическа стратегия, са разгледани в последната, шеста глава на книгата. Като и тук авторът отбелязва, че е налице неоправдано от нищо изоставане, спрямо възможностите и изискванията на националната икономика.
Според проф. Деведжиев, съществена характеристика на геополитиката е нейното финализиране. Което означава не само да се очертаят геополитическите възможности пред съответната страна, но и активно да се работи за тяхното практическо използване. Защото “подхвърлените идеи” остават без значение, ако не се се реализират на практика.
Такава, впрочем, винаги е била и позицията на онези, които поставят началото на геополитическата наука у нас. Както отбелязва през 1943 “бащата” на българската геополитика проф. Иван Батаклиев, “… много важен въпрос е този за обективността на геополитиката. Геполитиката не е спекулация. Тя не трябва да се използва произволно, в каквато крайност отидоха някои германски географи, като подценяват другите нации, както и някои френски географи, които се запретнаха да оправдават състоянието, създадено от всякаква тенденциозност… Геополитиката е учение за всички народи, за всички общества и класи.”
Макар и доста закъсняло, формулирането на национална геополитическа стратегия продължава да стои на дневен ред пред българското общество. И в този смисъл появата на поредната книга на Марин Деведжиев е много сериозен практически принос за нейното създаване.
{rt}
