През цялата човешка история усвояването на пространството, необходимо за изхранване на населението или пък притежаващо особено стратегическо значение, е основната причина за всички конфликти и агресии, както впрочем и за появата на всички големи империи. През последното столетие обаче (и особено след края на Втората световна война), реконструкцията, ускоряването и разширяването на индустриализацията (процес, обхващащ все повече народи), но най-вече необходимостта от енергийни ресурси, стоят в основата на безогледната борба, която разтърсва съвременния свят.
Както и предишните фази на конфликти и агресия в международните отношения, днешната също притежава свои специфични особености. Последните се определят от наличието на ядрени оръжия, които (също както и разрушителните съвременни конвенционални оръжия) изискват наличието на достатъчно мощна индустрия, но и от появата на една нова и непозната в миналото (или поне, не в такива мащаби) военна машина – тероризмът.
Природата също играе особена роля в този случай. Защото става дума за непрестанната и често безогледна експлоатация на нейните енергийни ресурси (най-вече петрола и газта) – причина за което в някои случаи е мощния демографски ръст, а в други – ускореното икономическо развитие. В същото време налице е очевидна диспропорция – няколко държави от Близкия изток, с население от няколко десетки милиона, контролират 2/3 от световните запаси на петрол, докато Китай например (където живеят 20% от хората на планетата) притежава само с 2,5% от петрола и 0,9% от газта в света. На пръв поглед изглежда, че САЩ са в далеч по-добра позиция от своя основен геополитически съперник – китайците. Петролните резерви на Америка са около ¼ от тези в Близкия изток. Само че Съединените щати консумират по 20 млн. барела петрол дневно, което е ¼ от цялата световна консумация. Освен това, петролните им запаси прогресивно се изчерпват. Във Вашингтон са наясно и, че очакваното удвояване или дори утрояване на обема на необходимите за американската индустрия енергоносители, императивно поставя задачата за осигуряването на това потребление най-малкото до средата на ХХІ век. Именно в този факт следва да търсим причината за двете войни в Залива, също както и за предшестващата ги война между Ирак и Иран, довела до отслабването на тези две регионални (и разполагащи с огромни запаси от петрол) сили. Това бе и причината за “наказателната” операция в Афганистан, за окончателното разчленяване на Югославия и за утвърждаването на американците в Косово и Албания, разполагаща с ключова позиция по трасето на трансевропейския Транспортен коридор №8, по който се планира да се осъществява част от петролния трафик между Каспийско море и Адриатическото крайбрежие.
Трите възможности за контрол
Възможностите за достъп и контрол на енергоресурсите биха могли да се обединят в три основни групи:
Достъп до енергересурсите чрез преки преговори между производители и консуматори. Макар че именно това би следвало да е нормалния начин, той се използва рядко – илюстрация за него са отношенията между САЩ и Саудитска Арабия;
Установяване на пряк контрол върху източниците на енергоносители, което обикновено става чрез военни интервенции – пример са американските действия в Ирак;
Контрол върху маршрутите на трафика на енергоносители между зоните, където те се добиват и основните консуматори. Американското присъствие в Косово, както и интервенцията в Афганистан илюстрират тази стратегия за успешно геополитическо позициониране.
Днес светът е буквално опасан от все по-гъста мрежа от петроло- и газопроводи. Геополитическото значение на някои от тези линии обаче е особено голямо. Именно те са обект на интензивни дипломатически дискусии или пък на открита военна намеса. Преди да дам няколко примера в тази насока, бих искал да обърна специално внимание на геополитическото предимство, с което в това отношение разполага Русия, в сравнение със своите най-могъщи съперници – САЩ и Китай. Разположена между тези две велики сили, Руската Федерация притежава огромни запаси от енергоносители и, особено, от природен газ (почти 50 млрд. куб.м. и годишно производство от 750 млн.тона). И от това, как Москва ще снабдява (или не) Китай с тази стратегическа суровина, зависи дали развитието на азиатския гигант ще се ускори, или напротив – ще се забави. Което пък, не е безразлично за Вашингтон.
Но, да се върнем към обещаните примери, илюстриращи битката за контрола върху маршрутите на трафика на енергоносители. Решавайки да финансират изграждането на новия петролопровод Баку-Джейхан, чрез който част от петрола на Каспийския басейн ще се стига до турското средиземноморско крайбрежие, САЩ сериозно дразнят Москва, фаворизирайки за нейна сметка Азербайджан, Грузия и Турция. Както е известно, този петролопровод, който конкурира вече съществуващият и свързващ Баку с руското черноморско крайбрежие, завива на юг и трафикът по него ще облагодетелства най-вече Анкара, която продължава да е ключов американски съюзник в Близкия изток. Подобен спор, впрочем, се води и за петролопровода Одеса-Броди на територията на Украйна. Американците искат той да захранва с каспийски петрол рафинериите в Южна Германия и Полша, докато Москва държи той да обслужва собствените и руските потребности. Опитвайки се да поставят под (непряк) контрол каспийските петролни ресурси (75 милиарда барела) САЩ дори създадоха независима от Русия политическа организация, обединяваща Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова (т.нар. ГУУАМ). На което Москва отговори с укрепване на т.нар Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), включваща освен Русия, също Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и, разбира се, Китай за да установи контрол върху трафика на каспийски петрол в източна посока, където са разположени и най-големите консуматори – Япония, Пакистан, Индия и Китай. Тоест, руснаците са си поставили амбициозната задача да определят дали и колко петрол ще се отправя на Запад или на Изток. Нещо повече, с въвеждането в експлоатация на петролопровода да Мурманск, Русия ще може да увеличи петролния си износ за САЩ, които през 2010 ще внасят 70% от консумирания от тях петрол. Руснаците ще осигуряват 10-12% от тези потребности.
В същото време Москва периодично бива “ухажвана” от Токио и Пекин да преориентира основната част от износа си на енергоносители в източна посока. Така японците подкрепят идеята за изграждането на петролопровод от Ангарск (град на западния бряг на езерото Байкал, в Централен Сибил) до тихоокеанското пристанище Находка, с дължина над 4000 км. Това би намалило наполовина сегашната зависимост на Япония от близкоизточния петрол.
На свой ред, Китай лансира проект за друг петролопровод, който ще бъде по-къс (2 250 км.) и също ще започва от Ангарск, но оттам ще поеме в южна посока, за да стигне до китайския град Дайцин, откъдето по-късно вероятно ще бъде продължен до Шанхай. Тези проекти обаче не се одобряват от Вашингтон, който е по-заинтересован основният петролен трафик да тече в западна (а не в източна) посока. Да не забравяме и, че на по-малко от 200 км. северно от Японския архипелаг са руските петролни и газови находища на остров Сахалин, които отдавна привличат вниманието на Токио. Япония дори планира изграждането на подводен газопровод, с чиято помощ газта да захранва северната част на архипелага и, поне на първо време, района на столицата. В този проект ще бъдат вложени 20 милиарда долара.
В началото на 2003 китайския концерн China Petroleum Corporation подписа в Москва споразумение за доставката на 700 млн. тона петрол през периода 2005-2030, на обща стойност над 150 милиарда долара (да не забравяме, че през 2015 Китай вероятно ще консумира между 8 и 9 млн.барела дневно).
Междувременно обаче, фактът че режимът на талибаните бе предоставил територията на Афганистан за изграждане на тренировъчни лагери на терористичната мрежа на Бин Ладен, позволи на САЩ да окупират страната, овладявайки един изключително важен стратегически пункт в сърцето на Азия. Чрез който може да се контролират доставките на енергоносилети от Каспийския регион за Индия и Пакистан – две държави, лишени от достатъчно ресурси за развитието си. Калифорнийският концерн UNOCAL вече лансира проект за изграждането на петролопровод и газопровод за Пакистан. Продължаващата нестабилността в Афганистан обаче доведе до веремонното му замразяване. На свой ред Казахстан предложи наскоро на Пекин съвместното изграждане на петролопровод с дължина над хиляда километра, достигащ в източна посока чак до казахско-китайската граница
Енергийната зависимост на Западна Европа
Големият геополитически и енерго-стратегически интерес, който представляват днес Албания, Косово Македония и страните от Черноморския басейн (включително и България) отдавна е калкулиран в стратегическите сметки на САЩ. Именно той обяснява американската подкрепа за Албания, където ще бъде завършващият участък на бъдещият петролопровод, който ще доставя да бреговете на Адриатическо море каспийски петрол (проектът АМВО). Има обаче и друг проект за доставката на природен газ за Южна Европа, чрез газопровод, който в общи линии ще следва течението на река Дунав и ще минава през Белград. Между другото, окончателното разпадане на т.нар. “остатъчна Югославия”, целеше новият сръбски режим да приеме условията, при които тръбопроводът ще действа ва негова територия. Пак той обяснява и американо-германския съюз срещу предишния режим в Белград…
И така, днес западният участък на Евразия се снабдява с природен газ чрез сложна мрежа от газопроводи, насочващи се от север, изток, югоизток и юг към основните държави-потребителки. Тази мрежа е особено гъста (т.е. концентрирана) в Словакия, Чехия и Южна Германия. Внимателният анализ на картата на евроазиатските газо- и петролопроводи води до следнигте заключения:
Енергийната зависимост на Западна и Централна Европа е очевидна. Петролните запаси в Северно море бързо се изчерпват и все по-голяма част от необходимите енергоносители ще бъде доставяна отвън, а що се отнася до газта – най-вече от Русия.
По отношение на индустриалното развитие, а това означава – използването на енергоносители, Русия е далеч по-ценна за Европа (т.е. за ЕС) отколкото Турция, независимо че именно последната бе поканена да започне преговори за присъединявенето си към Евросъюза.
В условия на “война с тероризма” тази гигантска мрежа за трансфер на енергоносители представлява отлична мишена. При терористите имат много богат избор, къде точно да я ударят. Как могат да бъдат защитени десетките хиляди километри тръбопроводи? Или пък стотиците рафинерии? Колкото повече се разгаря тази “асиметрична” война, толкова по-уязвими са развитите индустриални държави, тотално зависими от мрежите, снабдяващи ги с енергоносители.
* Авторът е генерал от запаса и може би най-известният съвременен френски геостратег. По времето на Дьо Гол е сред създателите на френските сили за ядрено сдържане. По-късно е член на ръководството на Корпорацията Ранд. Автор на няколко книги в областта на геополитиката и геостратегията
{rt}
През цялата човешка история усвояването на пространството, необходимо за изхранване на населението или пък притежаващо особено стратегическо значение, е основната причина за всички конфликти и агресии, както впрочем и за появата на всички големи империи. През последното столетие обаче (и особено след края на Втората световна война), реконструкцията, ускоряването и разширяването на индустриализацията (процес, обхващащ все повече народи), но най-вече необходимостта от енергийни ресурси, стоят в основата на безогледната борба, която разтърсва съвременния свят.
Както и предишните фази на конфликти и агресия в международните отношения, днешната също притежава свои специфични особености. Последните се определят от наличието на ядрени оръжия, които (също както и разрушителните съвременни конвенционални оръжия) изискват наличието на достатъчно мощна индустрия, но и от появата на една нова и непозната в миналото (или поне, не в такива мащаби) военна машина – тероризмът.
Природата също играе особена роля в този случай. Защото става дума за непрестанната и често безогледна експлоатация на нейните енергийни ресурси (най-вече петрола и газта) – причина за което в някои случаи е мощния демографски ръст, а в други – ускореното икономическо развитие. В същото време налице е очевидна диспропорция – няколко държави от Близкия изток, с население от няколко десетки милиона, контролират 2/3 от световните запаси на петрол, докато Китай например (където живеят 20% от хората на планетата) притежава само с 2,5% от петрола и 0,9% от газта в света. На пръв поглед изглежда, че САЩ са в далеч по-добра позиция от своя основен геополитически съперник – китайците. Петролните резерви на Америка са около ¼ от тези в Близкия изток. Само че Съединените щати консумират по 20 млн. барела петрол дневно, което е ¼ от цялата световна консумация. Освен това, петролните им запаси прогресивно се изчерпват. Във Вашингтон са наясно и, че очакваното удвояване или дори утрояване на обема на необходимите за американската индустрия енергоносители, императивно поставя задачата за осигуряването на това потребление най-малкото до средата на ХХІ век. Именно в този факт следва да търсим причината за двете войни в Залива, също както и за предшестващата ги война между Ирак и Иран, довела до отслабването на тези две регионални (и разполагащи с огромни запаси от петрол) сили. Това бе и причината за “наказателната” операция в Афганистан, за окончателното разчленяване на Югославия и за утвърждаването на американците в Косово и Албания, разполагаща с ключова позиция по трасето на трансевропейския Транспортен коридор №8, по който се планира да се осъществява част от петролния трафик между Каспийско море и Адриатическото крайбрежие.
Трите възможности за контрол
Възможностите за достъп и контрол на енергоресурсите биха могли да се обединят в три основни групи:
Достъп до енергересурсите чрез преки преговори между производители и консуматори. Макар че именно това би следвало да е нормалния начин, той се използва рядко – илюстрация за него са отношенията между САЩ и Саудитска Арабия;
Установяване на пряк контрол върху източниците на енергоносители, което обикновено става чрез военни интервенции – пример са американските действия в Ирак;
Контрол върху маршрутите на трафика на енергоносители между зоните, където те се добиват и основните консуматори. Американското присъствие в Косово, както и интервенцията в Афганистан илюстрират тази стратегия за успешно геополитическо позициониране.
Днес светът е буквално опасан от все по-гъста мрежа от петроло- и газопроводи. Геополитическото значение на някои от тези линии обаче е особено голямо. Именно те са обект на интензивни дипломатически дискусии или пък на открита военна намеса. Преди да дам няколко примера в тази насока, бих искал да обърна специално внимание на геополитическото предимство, с което в това отношение разполага Русия, в сравнение със своите най-могъщи съперници – САЩ и Китай. Разположена между тези две велики сили, Руската Федерация притежава огромни запаси от енергоносители и, особено, от природен газ (почти 50 млрд. куб.м. и годишно производство от 750 млн.тона). И от това, как Москва ще снабдява (или не) Китай с тази стратегическа суровина, зависи дали развитието на азиатския гигант ще се ускори, или напротив – ще се забави. Което пък, не е безразлично за Вашингтон.
Но, да се върнем към обещаните примери, илюстриращи битката за контрола върху маршрутите на трафика на енергоносители. Решавайки да финансират изграждането на новия петролопровод Баку-Джейхан, чрез който част от петрола на Каспийския басейн ще се стига до турското средиземноморско крайбрежие, САЩ сериозно дразнят Москва, фаворизирайки за нейна сметка Азербайджан, Грузия и Турция. Както е известно, този петролопровод, който конкурира вече съществуващият и свързващ Баку с руското черноморско крайбрежие, завива на юг и трафикът по него ще облагодетелства най-вече Анкара, която продължава да е ключов американски съюзник в Близкия изток. Подобен спор, впрочем, се води и за петролопровода Одеса-Броди на територията на Украйна. Американците искат той да захранва с каспийски петрол рафинериите в Южна Германия и Полша, докато Москва държи той да обслужва собствените и руските потребности. Опитвайки се да поставят под (непряк) контрол каспийските петролни ресурси (75 милиарда барела) САЩ дори създадоха независима от Русия политическа организация, обединяваща Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова (т.нар. ГУУАМ). На което Москва отговори с укрепване на т.нар Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), включваща освен Русия, също Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и, разбира се, Китай за да установи контрол върху трафика на каспийски петрол в източна посока, където са разположени и най-големите консуматори – Япония, Пакистан, Индия и Китай. Тоест, руснаците са си поставили амбициозната задача да определят дали и колко петрол ще се отправя на Запад или на Изток. Нещо повече, с въвеждането в експлоатация на петролопровода да Мурманск, Русия ще може да увеличи петролния си износ за САЩ, които през 2010 ще внасят 70% от консумирания от тях петрол. Руснаците ще осигуряват 10-12% от тези потребности.
