Скритата ислямизация на Европа

В основата и е стремежът да бъдат заблудени "неверниците", което пък трябва да позволи реализацията на дневния ред на ислямистите. Германия, в която живея, не е изключение в това отношение. Ислямистките структури в Европа съзнателно култивират една антисветска и антиевропейска култура и с всички сили се борят за гарантирането на специални права за мюсюлманските общности на Стария континент. При това ислямистките функционери претендират да представляват цялата мюсюлманска общност, макар че никой не ги е упълномощавал за това. Повечето от тях се финансират или от ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която управлява в Турция от 2002 насам, или от уахабитския режим на Саудитска Арабия. И макар че турският ислямизъм и саудитският уахабизъм представляват различни направления в исляма, истината е, че в Европа Турция и Саудитска Арабия си сътрудничат много тясно.

Мюсюлманските общности в Европа

По правило, ислямистките функционери не са теолози и гледат на своята активност като на добре платена професия. Сред многото им оръжия са и постоянните обвинения срещу коренните европейци в исламофобия. Несъмнено в Европа действително съществува исламофобия, която следва да бъде преодоляна, но ислямистите използват това понятие най-вече за да прокарват своята политика. Апелирайки към ролята на жертви, за каквито радикалните ислямистки активисти представят обикновените членове на мюсюлманската диаспора на континента, те настояват за повече права за организирания (и изкуствено политизиран) ислям.

В битката си за легитимност, тези разполагащи със значителни финансови ресурси ислямистки активисти мобилизират и редица европейски научно-изследователски институти, като им плащат щедро за да ги използват за собствените си цели. На тези центрове, в частност, се поставя задачата да докажат, че исламофобията действително съществува и е придобила "обезпокоителни размери". Сред примерите за това е политиката на т.нар. "Съюз на европейските турски демократи" (UETD), който действа като агент на управляващата в Турция ПСР на територията на Швейцарската Федерация. Така, през май 2016 лидерът на UETD Хакан Гобташ възложи на Института за изследване на общественото мнение GfS да докаже, ме мюсюлманите в страната са подложени на дискриминация. С подобни купени проучвания UETD се опитва да заблуждава обществеността и води своеобразна мирогледна война срещу Европа, която се съпровожда с непрекъснато нарастващи и все по-нагли искания.

Бухалката на исламофобията

Макар че на думи ислямистките функционери се обявяват за привърженици на умерения демократичен ислям, всъщност масово практикуват т.нар. iham (т.е. съзнателна заблуда на противника) за да прикрият политиката си на ислямизация. Целта на организирания и политизиран ислям е да препятства интеграцията на мюсюлманските имигранти в местното общество, затова тези хора настояват мюсюлманите да си останат членове единствено на ислямската "умма". Тоест, те искат да организират ислямската диаспора в отделен "анклав" и съзнателно използват бухалката на "исламофобията" против свободата на словото и критиките срещу ислямизма. Факт е, че повечето от функциониращите в Швейцария и Германия джамии пряко или косвено се финансират и контролират от Саудитска Арабия и Турция. Тоест, те на практика се намират под външно управление.

Турските джамии в Европа например, са официално подчинени на Комитета по религиозните въпроси на Турция (Дианет), чиято централа е в Анкара и който напълно се контролира от ПСР. Оттам се изпращат имами, получаващи заплатата си от турското правителство. По-голямата част от арабските джамии пък се намират под влиянието на Световната мюсюлманска лига, базирана в Мека.

Фактическият филиал на Дианета в Швейцария се нарича "Турско-ислямски фонд за Швейцария". Що се отнася до нетурските джамии, които се намират под влиянието и контрола на Световната мюсюлманска лига, макар че финансирането им се осъществява по твърде непрозрачен начин, има достатъчно основания да смятаме, че парите за тях идват от Саудитска Арабиия и монархиите от Персийския залив. Истината е, че уахабитската Саудитска монархия и ислямистката ПСР в Турция работят ръка за ръка за религиозното завоюване на Европа, т.е. за нейната ислямизация.

Институцията, която следва да реализира на практика тази политика на ислямизация пък се нарича "Европейска организация на ислямските центрове" със седалище в Женева. Програмата и не е особено оригинална, доколкото в общи линии съвпада с онази на Мюсюлманската лига. В тази връзка ще цитирим един документ на последната, публикуван във вестник "Аш-Шарк ал-Аусат" още през юли 1993: "По време на работното си заседание в Кайро, Световната мюсюлманска лига поиска да бъде формулирана нова стратегия за осъществяването на т.нар. "даваат" (т.е. ислямизацията на "неверниците")... Това включва изграждането на множество ислямски центрове в Европа, с цел да се подготвят живеещите там мюсюлмани за тяхната бъдеща роля... Следва да наложим шариата като ръководен принцип в живота на европейските мюсюлмани".

Ще добавя само, че играта, в която мюсюлманите са възприели ролята на жертви, е свързана именно с изискванията на шариата. От горния цитат еднозначно следва, че ислямските активисти проповядват т.нар. "даваат" и призовават за налагането на шариата, като при това съзнателно злоупотребяват с мюсюлманските имигранти, използвайки ги като мисионери на своята политика за ислямизация на Стария континент.

Изчезналата статия

Как се реализира на практика тази политика на ислямизация? За целта се използват основно два инструмента:

- Пропагандата за "война с неверниците", в чиято основа е инструментът "iham" (лъжа) за защита от разобличаване, като последният включва представянето на мюсюлманите за жертви на Запада и съзнателното провокиране на систематична исламофобия сред коренните европейци. И на двете нива, върху европейците се оказва натиск за да склонят да гарантират специални права на имигрантските мюсюлмански общности.

- Инструментът на християнско-ислямския диалог, в който отново доминира лъжата и заблудата ("haim"). Диалогът е нещо положително и дори благородно, ако се съпровожда с искрени усилия за обсъждане на съществуващите проблеми и предразсъдъци с цел да се намерят съвместни решения. Нищо подобно няма в политиката на ислямистите.

Как реагират ислямистите и фундаменталистки настроените мюсюлмани на опитите на някои свои единоверци, опитващи се да изобличат тази лъжа?

Ще отговоря с един пример от собствения си дълъг опит в тази сфера. Преди петнайсетина години, през 2002 публикувах в германския "Die Zeit" статия, озаглавена "Блажените излъгани: християнско-ислямският диалог се базира на илюзии и на възприемането от Запада на желаното за действителност". Тази статия ми докара много неприятности, преследвания и дори заплахи. Преди няколко месеца пък получих писмо от мой читател, който твърди, че статията ми е била изтеглена от архива на вестника. Когато попитах, каква е причината, ме пратиха в правния отдел, където така и не можаха да ми дадат ясно обяснение за случилото се.

Между другото, идеите в тази статия са изключително актуални и в момента, защото в нея се анализира стратегията и тактиката на ислямистките организации, които продължават да се реализират без промяна и днес. Затова по-долу ще изложа в сбит вид основните идеи от изчезналата ми статия.

Целта на ислямистките структури е постепенната ислямизация на Европа, която този път следва да се осъществи мирно, т.е. без да се води джихад. Какво всъщност означава "ислямизация"? Правоверните мюсюлмани искат т.нар. "Дар ал-Ислам" (т.е. "Домът на Исляма") да се разпростре върху територията на цялата планета. Дори представителите на реформистите сред ислямските теолози акцентират върху т.нар. "ал-тагалуб" ("доминация"), т.е. върху превъзходството на исляма, като най-важната особеност на мюсюлманската религия. Тази визия за превъзходство над останалите е несъвместима нито с културния, нито с религиозния плурализъм на западните общества.

Наивните експерти по исляма

Честният диалог изисква съвременно мислене, базиращо се на религиозния плурализъм, според който всички религии се приемат за еднакво ценни и затова могат да съществуват съвместно без това да поражда конфикти. Само че имамите от турските и саудитско-арабските джамии предпочитат да следват следния стих от Корана: „Ислямът е религията при Аллах. Дарените с Писанието изпаднаха в разногласие заради злобата помежду им, едва след като знанието дойде при тях. А за невярващите в знаменията на Аллах - Аллах бързо прави равносметка” (Ал-Имран, 19), възпитавайки родените в Европа мюсюлмани да не се интегрират в местните общества, докато ислямизацията на континента не стане реалност.

Някои наивни експерти по исляма твърдят, че между него и християнството съществува „исторически брак”, който се сблъсква с проблеми, породени от невежество и неразбиране и затова предписват като лекарство за решаването им „диалога”. Всъщност, това понятие за "брак" съществува само във въображението на добронамерените протестанти, които са част от германската култура. За да водим "диалог" очевидно следва да сме наясно, дали и двете страни интерпретират това понятие по един и същи начин? От момента на трансформацията на Европа от "християнския Запад" на Карл Велики в сегашната секуларна (т.е. светска) западна цивилизация след епохата на Възраждането, диалогът означава обмен на възгледи по пътя на дискусията, а не налагането на собствената религия на друговерците.

Историческите връзки между християнско-европейската и ислямската цивилизации се характеризират не само с взаимни заплахи, но и с взаимно увлечение. И двете страни се опитват със силови средства - джихадът, от едната страна, и кръстоносните походи - от другата - да подчинят противника си. Това войнствено съзнание продължава да съществува в исляма и до ден днешен, докато на Запад секуларизацията взема връх.

В Германия се правят опити за диалог с исляма поне от началото на 80-те години на миналия век насам. Негови субекти от европейска страна са църквите и християнските институции, а от мюсюлманска - авторитетите на исляма и правителствените чиновници. През 90-те години обаче се появиха организирани групи, твърдящи, че говорят от името на германските мюсюлмани. Днес тези групи се финансират от държави като Турция и Саудитска Арабия. Така, професията на "ислямския активист" се превърна в една от най-добре платените в Европа. Както е известно, австрийците се опитват да прекратят по законов път чуждестранното финансиране на ислямистските обединения. Това обаче едва ли ще се случи, защото организираните "чиновници" на ислямизма винаги намират начин да заобиколят съществуващото законодателство, нерядко използвайки за целта именно необходимостта от "диалог".

Тъкм това е и причината за скептицизма, който изпитвам по отношение на въпросния "диалог", виждайки как ислямистите на думи декларират привързаността си към демокрацията и плурализма, но на практика не правят нищо, освен да прокарват все нови искания и да отправят все нови обвинения. Очевидно на мюсюлманите им допада ролята на жертва. Така, европейските християни биват упреквани не само за фашизма, но и за кръстоносните походи и колониализма. В същото време ислямистите лицемерно отричат да имат нещо общо с "джихада".

Фалшивият диалог

По време на мюсюлманските завоевания е пролята много кръв, а в резултат от тях мюсюлманите налагат своята религия на немюсюлманите, като това нерядко се съпътства с големи жестокости. Да се дискутира този въпрос обаче, се смята за табу. Вместо това, християните говорят само за собственото си тъмно минало. Този странен ритуал на едностранни обвинения не спомага за взаимното разбирателство между цивилизациите. Вместо това ставаме свидетели на един фалшив диалог. Християните следва открито да се противопоставят на това враждебно отношение към тях, вместо да продължават да се уповяват сляпо на "любовта към ближния".

Защо това не се случва?

На първо място, заради чувството на вина, които изпитват европейските (и най-вече германските) християни по отношение на позорното минало на своята църква по времето на Третия Райх. Разбира се, никога вече не бива да допускаме дискриминация на другите религии или етноси. В същото време възниква въпросът, защо именно ислямистите, които са войнстващи противници на евреите, следва да трупат морален капитал от миналите страдания на този народ?

На второ място, следва да посочим наложената след Втората световна война на германците по етични причини "любов към другите", която не им позволява да правят разлика между демократичните и недемократичните чужди култури.

Не трето място е страхът на християнската църква да не бъде лишена от властта и влиянието си. Защото, ако не се приемат претенциите на организирания радикален ислям да представлява всички мюсюлмани в рамките на един или друг държавен орган, дали това ще остане без последици за християнската църква? От тази гледна точка, отричането на монопола и претенциите на радикалните мюсюлмани, ерозира и съответния монопол на християнската църква, което обяснява и пасивната позиция на нейното ръководство.

Струва ми се, че искреният диалог би следвало да отговаря на няколко критерия: всеки от двамата партньори трябва да усвои необходимото, освободено от предразсъдъците, теологично и исторически знание за другия. Не са ни нужни нито излишни обяснения в любов между различните религии, нито приповдигнатите, но лъжливи уверения в добрата воля на "аврамическите религии". За честен диалог може да се говори само, когато можеш да общуваш с другия без цензура, табута и низкопоклоничество. Затова в основа на този диалог следва да се превърне признаването на равнопоставеността на религиите. Нито обвиненията, нито самообвиненията няма да помогнат в случая. Очевидно е обаче, че нито ислямистите, нито правоверните мюсюлмани, нито - разбира се - ислямските активисти изпълняват тези условия.

* Авторът, който е сред най-известните европейски експерти по проблемите на исляма, е роден в Сирия през 1944, но от 1962 живее в Германия, където е професор по международни отношения в Гьотингенския университет. Анализатор на Basler Zeitung.