България и международните организации в сянката на близкоизточната криза

Светът очакваше от нея да донесе ,,нежни революции“, които да изметат диктаторските режими в Близкия Изток, заменяйки ги с демократично управление от западен тип. Вместо това обаче, в редица арабски страни избухнаха граждански войни, като кулминация на кризата в региона стана конфликтът в Сирия. Постепенно зад борбата за свобода и демокрация започна да прозира радикалният ислям. За него хаосът на гражданските войни и недалновидната подкрепа за „промяната” от страна на европейските страни и САЩ се оказаха идеалната почва за разитие. На свой ред, под неспособността на Запада да се справи с групировката Ислямска държава, започна да прозира борбата за влияние и промяна на силовия баланс в региона. Вследствие на всичко това към Стария континент се надигна невиждана бежанска вълна, превърнала се в най-голямото изпитание за него от Втората световна война насам.

Днес сме изправени пред криза, която националните държави поне засега не съумяват да овладеят, а когато те са безсилни да се справят, обикновено погледите се насочват към международните институции и най-вече към Организацията на обединените нации. Всъщност, именно с резолюция на Съвета за сигурност на ООН започна военната офанзива в Либия, която допринесе за свалянето на режима на Кадафи, но не успя да го замени с желаното демократично, а още по-малко пък с мирно управление. В Сирия обаче днес възелът на конфликта изглежда далеч по-сложен, защото именно тази малка страна се оказва горещата точка, където в момента се преплитат интересите на големите сили. И така, докато ЕС бе залят от многохилядна мигрантска вълна, ООН също беше изправена пред сериозно изпитание.

Необходимостта от реформиране на ООН

Днес основният въпрос, който стои пред Световната организация е, дали ще съумее да преодолее борбата за влияние между двете най-силни държави в Съвета за сигурност - САЩ и Русия - за да осъществи историческата си мисия и да възстанови мира в Близкия Изток и сигурността на Стария континент, или пък ще се превърне в инструмент на самите участници в тази борба. Тук съвсем естествено изниква въпросът, доколко самата структура на ООН ще и позволи да вземе правилното решение.

Дискусията за реформиране на структурата на Организацията на обединените нации се води от доста отдавна. При това в центъра на споровете за бъдещето и се оказаха два основни проекта. Според единия, поддържан най-вече от Италия, сред непостояните членове на Съвета за сигурност трябва да намерят място още десет държави. Според другия, предложен от Бразилия, Германия, Индия и Япония, към постоянните членове на Съвета следва да се добавят още шест държави, а към непостоянните - още четири. И двата проекта визират Съвет за сигурност, съставен от двайсет и пет държави, като това несъмнено би довело до известно преразпределяне на влиянието в него. В същото време е ясно, че всички основни региони би трябвало да са равномерно представени в Съвета, защото само по този начин ООН би могла адекватно да отговаря на предизвикателствата на международната сцена и най-вече да бъде гарант за стабилност и сигурност за всички. До този момент обаче Световната организация, макар и до голяма степен предразположена към подобна политика поради своята структура, не съумява да надмогне продължаващото противопоставяне между САЩ и Русия, като показателна в това отношение бе позицията на ООН по отношение на руската военна намеса в Сирия.

Мястото на България в ООН

Що се отнася до мястото на България в ООН, страната ни на три пъти досега е имала шанса да бъде сред непостоянните членове на Съвета за сигурност. Впрочем, след като споменахме думата ,,шанс“, тя несъмнено е свързана и с проведените наскоро избори за нов генерален секретар на ООН. В светлината на дискусията за необходимите реформи в най-голямата международна организация, не бихме могли да отминем факта, че именно първият български кандидат за генерален секретар – Ирина Бокова, застъпи в кампанията си две ключови теми, касаещи бъдещето на ООН: постигането на консенсус относно реформирането на организацията и превръщането и в институция, чиято основна цел да не е решаването на конфликтите, а тяхната превенция и недопускането им. От гледната точка на онова, от което се нуждае в момента Световната организация, програмата на българския кандидат и политиката на България, следва да признаем, че пропуснахме уникалната възможност в може би най-преломния и показателен за ефективността на ООН момент именно българския кандидат да оглави и поведе най-важната международна организация. В този смисъл, резултатите от последното гласуване за генерален секретар бяха показателни за (не)ефективността на извършената от България външнополитическа рокада.

Днес пред новия генерален секретар на ООН, Антонио Гутереш се очертава може би най-трудният мандат от края на Студената война насам, защото днес именно от Световната организация се очаква да намери и да наложи решение, с което да бъде сложен край на конфликта в Близкия Изток.

ООН обаче далеч не е единствената организация чиито цели бяха поставени на изпитание от кризата в региона. Това с не по-малка сила се отнася и за НАТО, тъй като след свалянето на руския военен самолет през ноември 2015 и твърденията на Турция за нарушаване на въздушното й пространство от руснаците, тълкуването на прословутия член 5 от устава на НАТО се оказа толкова широко, колкото и интересите на страните, участващи в този военен съюз.

В контекста на кризата не бива да пропуснем и ролята на още една ключова за Стария континент организация - Европейският съюз. Впрочем, подобно на ООН, и в политиката на ЕС липсваше едно толкова ключово за политическата далновидност понятие като превенция. За превенцията е необходима най-вече външнополитическа активност, а от страна на Европейския съюз такава липсваше. Както е известно, в началото на т.нар. „арабска пролет”, някои от европейските държави дори се ангажираха с военно участие в свалянето на „недемократичните” режими в региона. След това обаче, страните от Стария континент се отдръпнаха от развоя на събитията в Близкия Изток. Европейските лидери сякаш не осъзнаваха, че именно в интерес на континента бе да се потърси бърз изход от кризата и, че именно те трябва да инициират диалога за постигане на мир в региона. След последвалата бежанска вълна и ужасяващите атентати в различни европейски градове, последиците от неадекватното им поведение бяха усетени от всички. Тези събития са достатъчно показателни за важността на навременните мерки във външната политика.

В опит да ограничи последствията от недалновидните си намеси в Близкия изток, ЕС избра да подпише изключително спорното споразумение с Турция относно връщането на незаконно пристигналите през територията на тази страна мигранти срещу изплащането на сериозни суми на Анкара и предоставянето на безвизов режим за турските граждани. Всъщност, макар да води до своеобразно замразяване на проблема, това споразумение не е добро решение, защото до голяма степен направи ЕС зависим от политиката на турския президент Ердоган, а без прекратяване на военните действия в Сирия, няма как да спре и бежанския поток от тази страна към Турция и оттам към Европа.

Когато една международна организация се оказва неспособна да се справи с проблемите пред които е изправена, обикновено страните-членки започват да търсят решението им сами. Точно това се случи и в ЕС - Германия прие мигрантите, докато Унгария най-силно надигна глас за недопускането им на Стария континент, а пък ако говорим за разделение, своеобразната кулминация в това отношение бе достигната през пролетта на 2016, след т.нар. Brexit и евентуалното напускане на Съюза от Великобритания.

Впрочем, ако ООН до известна степен се оказва зависима от политиката на САЩ, от ключово значение за ЕС е политиката на Германия. Последната е интересна страна, способна в рамките на сравнително неголям период от време да премине от една идеологическа крайност в друга. Така тя успешно замени една радикална идеология (нацизма) със свръхтолерантността. Последната обаче до голяма степен ограничава способността й да осъществява решителна политика, с която - без по никъв начин да пренебрегва общочовешките ценности - да поведе Европейския съюз в посока, позволяваща му да следва своите собствени интереси. Подобна пасивност от страна на най-силната държава в Съюза е опасна и поради още една причина – липсата на посока и ясна воля за справяне с проблемите се оказват идеалната почва за радикализацията на обществото. Показателни в това отношение са отличните резултати на т.нар. „крайна десница” в редица европейски страни, включително в самата Германия.

България и ЕС

В политиката си спрямо Европейския съюз, България демонстрира забележителна последователност и като лоялен партньор има пълното право да очаква от ЕС необходимата подкрепа, както и да настоява за стриктно спазване на сключеното споразумение с Турция за реадмисия на нелегалните имигранти. В сравнение с други европейски държави, като Гърция или страните, представляващи крайна дестинация за мигрантите, до този момент България е засегната в значително по-малка степен от мигрантския натиск и в тази връзка възможността за превенция все още е налице.

Не бива обаче да забравяме че в международните отношения няма място за компромиси с национални интереси, ето защо не бива да допускаме следваният от страната ни проевропейски курс да бъде за сметка на приятелските оношения между България и Русия. В това отношение външната ни политика несъмнено трябва да открие точния баланс между двете.

В заключение, следва да признаем, че в началото на ХХI век и особено в сянката на близкоизточния конфликт, ефективността на международните организации до голяма степен се ограничава в рамките на външнополитическите интереси на страните, членуващи в тях. В този смисъл, ако в момента ООН и ЕС са изправени пред необходимостта да решат важни въпроси, касаещи бъдещото им развитие и цели, поведението на страната ни при търсенето и намирането на тези решения следва да е съобразено преди всичко с националните интереси на България.

Литература:

1. Пейчев, Сашо. ,, СС-26 – необходимата реформа на ООН“. Сп. Геополитика 30 май 2005. 4 декември 2016 < http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2005/344-ss-26-neobhodimata-reforma-na-oon >.
2. Злоказова, Наталья. ,, Реформа Совета Безопасности ООН: основные сценарии и проблемы“. Вестник ВГНА № 5 от 2008. 4 декември 2016 <https://www.hse.ru/data/318/443/1241/%D0%92%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA_%D0%92%D0%93%D0%9D%D0%90_%E2%84%962_2008.pdf >.

*Юридически факултет на СУ „Св.Климент Охридски”. Като победител в кръглата маса на тема „България на глобалната сцена” (панел 2: „Участието на България в международните организации”), организирана от Студентския дипломатически клуб, и Студентската асоциация за изследване на международните отношения, със съдействието на Българското дипломатическо дружество, и списание "Геополитика", авторката получава право на публикациия в списанието.