Миграционният потенциал на Евросредиземноморската миграционна система и мястото на България

Повечето съвременни европейски политици приемат, че той е последица от т.н. „арабска пролет”, заменила авторитарните, но иначе светски по характера си режими в Северна Африка и Близкия Изток, с ислямистки, след което бе провокирана политическа нестабилност и социални и военни конфликти.

До настоящия момент, безспорно най-силното проявление на миграционния натиск бе през 2015, когато в резултат от липсата на единна европейска политика по неговото овладяване, на територията на ЕС бяха регистрирани 1,8 млн. нелегални влизания. Това обаче не е най-стряскащата статистика. Общо за периода от 2009 до края на 2015 данните на Европейската агенция за гранична и брегова охрана (Фронтекс) сочат 5,6 млн. регистрирани случаи на нелегални преминавания на външна граница и неразрешен престой в ЕС.

Миграционният риск за България

В тази усложняваща се обстановка, географското положение на България се очертава като ключов фактор за нарастването на миграционния риск за страната ни. От една страна, тя се намира по южния европейски хоризонтал, върху който се оказва миграционен натиск с известна периодична цикличност в зависимост от интензивността на използване на трите основни миграционни маршрута: Западно-, Средно- и Източносредиземноморския. Ако при първите два държавите - входни врати са част от Шенгенското пространство, при последния, елемент от който е и България, той има свое естествено продължение в Западнобалканския миграционен маршрут. Характерно за него е, че не всички държави по протежението му са членове на ЕС, а нито една не е член на Шенген. В миграционната си политика държавите от горната част на Западнобалканския миграционен маршрут са под силното влияние на Вишеградската четворка, към която гравитира и Австрия. Най-характерното за тази група страни е, че формират източноевропейски вертикал с изграждани по него защитни гранични съоръжения, което обуславя неговата ниска миграционна пропускливост.

България се явява пресечената точка на южния европейски хоризонтал и източния европейски вертикал, конкретното проявление на което е вече налагащата се практика страната да балансира между два различни вида миграционни политики. Липсата на необходимите миграционни знания сред българските политици прави този баланс труден и невинаги адекватен, което неизбежно води до непоследователност и разнопосочност на националната ни миграционна политика. Така например, на заседанието на Министерски съвет от 7 декември 2016 премиерът Борисов заяви, че: „Никой от нас не е предизвикал кризата (с мигрантите). Предизвикаха я тези, които разсипаха арабския свят“. Подобна позиция, а именно, че военните конфликти са основна причина за бежанските потоци, е изразена от премиера Борисов и на 16 декември в телефонен разговор с новоизбрания американски президент Доналд Тръмп.

Зад тази оценка се крие дълбоко неразбиране за първопричината на миграционния проблем, а насочването на оправданията към други фактори говори за неспособност за намиране на този етап на трайно решение, съобразено с националния ни интерес. Анализите показват, че на аналогично мнение робуват повечето европейски политици, поради което предлаганите от тях решения са свързани със задължителното омиротворяване на кризисните региони, вследствие на което едва ли не автоматично ще изчезне и миграционният натиск.

Същността на проблема

Търсенето на основен ключ извън ЕС за решаване на мигрантската криза в Европа само отдалечава европейските политици от същността на проблема. Подобен подход по никакъв начин не е съобразен с факта, че днешните миграционни потоци от Северна Африка и Близкия Изток към Европа са прогнозирани от европейските демографи още в началото на 90-те години на ХХ век, когато все още не се наблюдава мигрантска криза. Част от учените, разработили теоретичните основи на концепцията за миграционния натиск, стигат до извода, че той се дължи най-вече на демографските структурни различия между населението от двата срещуположни бряга на Средиземно море и това е довело до възникването на Евросредиземноморската миграционна система. Тя има дълбока историческа основа, което допълнително влияе върху нейната изключителна устойчивост. Български изследователи като Мирослава Цонева и проф. д-р ик. н. Карим Наама също са дали своя принос в геополитическия анализ на този процес.

Концепцията за миграционните системи е разработена в началото на 90-те години на миналия век. Тя се основава на прилагането на системния подход при изследване на причините за международните миграции. Миграционната система се определя като наличие на мащабни и устойчиви миграционни връзки и закономерности между свързани помежду си група страни или региони, които са резултат от действието на исторически, културни, икономически, демографски и политически фактори, определящи посоката и устойчивостта на миграционните потоци, като в резултат от тази териториална мобилност и преразпределение на населението се стига до трансформации в демографските структури в страните на произход и прием на мигранти.

Обособяването на миграционните системи се обяснява с действието на широк кръг фактори:

• трайно изградили се исторически връзки и взаимодействия между регионите, елементи на миграционната система;
• наличие на колониална зависимост в миналото;
• традиционни търговски, инвестиционни и други подобни връзки между страните-партньори;
• дългогодишна практика по целенасочено набиране на работници-емигранти в други страни;
• наличие на обща граница или пътища между страните, образуващи системата;
• наличие на значителна етническа диаспора в страните на имиграцията и т.н.

Според Роналд Скелдън, миграционните процеси в глобален мащаб са в строга зависимост между отделните световни икономически зони. Западна Европа, Северна Америка и Австралия са основните стари икономически ядра, които се разширяват, обхващайки Мексико и Средна и Източна Европа. Именно около тези разширения на световните икономически ядра възниква зоната на т.н. работна граница, която е отправна точка на миграционните потоци, упражняващи миграционния натиск. Днес две от трите зони на работни граници, намиращи се в съседство до икономическите ядра, са Северна Африка и Близкия Изток, зад които в дълбочина са разположени големи ресурсни ниши. Именно различията между двата региона и Европа в икономическото развитие и демографските ресурси, в т.ч. и работната сила, в крайна сметка определят посоката и силата на миграционния натиск.

Икономически зони в света

Източник: Ronald Skeldon. Migration and Development… (1997)

Допълнителен фактор, влияещ върху този процес, е трайното наличие на контакти и взаимодействия между населението и териториите от двата срещуположни бряга на Средиземно море, които имат своите корени още в античността. Израз на тази обусловена близост са финикийската и гръцката колонизация, империята на Александър Велики, Римската империя и еврейското разселване. През Средновековието процесите в Средиземноморския басейн са трайно повлияни от Византийската империя, Арабския халифат, кръстоносните походи и, не на последно място, Отоманската империя, просъществувала до 1923.

В наши дни, най-мащабното проявление на тези дълготрайни и устойчиви връзки е Средиземноморският съюз, който обхваща ЕС и 16 средиземноморски страни от Северна Африка, Близкия Изток и Балканите. Той е създаден през юли 2008 като продължение на Барселонския процес от 1995 и има за основна цел да установи стабилност и сигурност в региона и да подобри икономическите връзки и обмен.

Както отбелязва Мирослава Цонева, изключително важен аспект на темата за влиянието на Средиземноморието върху Европа е, че държавите по южните и източните средиземноморски брегове са населени от една до голяма степен компактна едноезична и почти еднорелигиозна група - арабската, т.е. те са практически монокултурни, като изключение правят само Израел и Турция. Последната обаче се опитва на базата на общата религия и отоманското наследство да играе все по-активна роля в арабския свят. Тази относителна етнорелигиозна хомогенност и специфичните демографски характеристики обуславят и характера и структурата на миграционните потоци, тръгващи от Северна Африка и Близкия Изток.

Необходимостта от оценка и прогноза на миграционния натиск

За да може да изгради адекватна миграционна политика, в т.ч. и да планира необходимото количество средства за охрана на външните си граници, адекватни на потенциалния размер на миграционната заплаха, ЕС се нуждае от обективна оценка и прогноза на бъдещия миграционен натиск. Тъй като в крайна сметка силата на миграционния натиск зависи най-много от демографските структурни различия на населението в изпращащите и приемащите държави и съществуващите между тях разлики в жизненото равнище, подобна оценка трябва да се основава най-вече на силата на демографския натиск върху пазара на труда в страните на произход и участващата в него работна сила.

Носител на голяма част от информацията за структурните възрастови различия е един от основните коефициенти в демографската статистика, изразяващ отношението на населението в детска възраст (най-често във възрастовата група 0-14 години) към населението в трудоспособна възраст (най-често във възрастовата група 15-64 години), известен в англоезичната литература като Child dependency ratio. От практическа гледна точка, с помощта на този коефициент може да се установи броят на населението, което през следващите 15 години ще навлезе за първи път в групата на населението в трудоспособна възраст, т.е. това е възрастовата група, която ще окаже демографски натиск върху пазара на труда. Тази информация е изключително важна, но сама по себе си, не е достатъчна, защото в този си вид коефициентът няма отношение към напускащите окончателно групата на населението в трудоспособна възраст, която за същия период се състои основно от населението във възрастовата група 50-64 години. За оценка на силата на демографския натиск е уместно въвеждането на коефициент за демографски натиск върху пазара на труда (КДНПТ), който не само да показва каква ще бъде силата на демографския натиск върху пазара на труда и конкуренцията на работната сила през следващите 15 години (тъй като през този период групата на подрастващото население 0-14 години, което структурно определя дължината на периода, ще се влее в групата на трудоспособното население), но и да отчита напусналите окончателно групата на трудоспособното население за същия период. При това положение населението 0-14 години трябва да се отнесе към разликата между населенията от групите 15-64 и 50-64 години. В този си вид КДНПТ е много по-аналитичен от Child dependency ratio.

Стойности на КДНПТ за Северна Африка и Близкия Изток (общо) и Европа за периода 1950 – 2100

Анализът на КДНПТ показва, че за Северна Африка и Близкия Изток неговите стойности са били най-високи към 1960. Това е и първият период на поява на по-значими миграционни потоци от двата региона към Европа. Тъй като по същото време коефициентът е сравнително висок и за Европа, това оказва възпиращо въздействие върху миграционния процес. Към 1990 обаче, стойностите на този показател за Европа стават значително по-ниски (под 40), като едновременно с това се запазват големите разстояния в сравнение със Северна Африка и Близкия Изток, което поставя началото на засиления еднопосочен миграционен натиск. В перспектива, до 2100, разстоянията между стойностите на коефициента непрекъснато ще намаляват, което е предпоставка миграционните прогнози в далечна перспектива да бъдат по-благоприятни.

КДНПТ обаче само създава рамките, в които се развиват демографските процеси и взаимодействат с икономическите и социално-политическите фактори. С оглед на поставянето на акцента на миграционния анализ върху групите, които за първи път навлизат и окончателно напускат групата на населението в трудоспособна възраст, от отношението между двете може да се установи един друг важен коефициент – коефициентът на увеличаване на пазара на труда (КУПТ).

Стойности на КУПТ за Северна Африка и Близкия Изток (общо) и Европа за периода 1950 – 2100

КДНПТ и КУПТ се намират в силна причинно-следствена зависимост. Докато КДНПТ разкрива рамките, очертаващи широките граници на протичане на демографските процеси и само загатва за миграционния потенциал, КУПТ показва последиците от демографските процеси за пазара на труда, които са пряко свързани с миграцията. В крайна сметка, и двата коефициента, макар и под различен ъгъл, показват степента на изостряне на конкуренцията в рамките на работната сила. Акцентът при тези коефициенти е поставен върху населението, което е преминало своята подготвителна фаза и за първи път навлиза в групата на населението в трудоспособна възраст, и върху онези, които окончателно напускат групата. Такъв подход игнорира временните напускания или вливания в работната сила, породени от безработица, заболяване, различни видове временна емиграция или други причини, но е допустим с оглед на сериозните затруднения при статистическото отчитане на подобни движения в изпаднали в социални, икономически и политически кризи страни на произход и големия дял на традиционния поминък в цялостната им икономика. Възможностите за миграционен анализ чрез КУПТ обаче са много по-големи. Това се дължи най-вече на факта, че при изчисляването му участва по-малък брой население, но в същото време именно то играе решаваща роля за настъпването на демографските промени. Стойностите му показват, че за Северна Африка и Близкия Изток най-голямо е било увеличаването на участниците в пазара на труда към 1970, след което тенденцията за неговото снижаване е плавна и постоянна. В същото време, към 2000 стойностите за Европа на този коефициент са нулеви, което показва, че това е критичната точка на равновесие, след което те стават отрицателни, т.е. броят на участниците в пазара на труда е по-малък, отколкото са наличните работни места. Именно това дава решаващ тласък на миграционния процес, който към момента, от демографска гледна точка, е необратим.

Разликата между възрастовите групи 0-14 и 50-64 може да даде информация за годишната потребност от нови работни места (ГПНРМ) с оглед увеличението за същия период на броя на участниците в пазара на труда. Тези нови работни места трябва да се разглеждат като условни и те по-скоро изразяват необходимостта икономиката на съответната страна на произход да предложи адекватен поминък за конкретния брой население, с което се е увеличила групата на населението в трудоспособна възраст.

Тъй като не цялото население във възрастовата група 0-14 навлиза в групата 15+, в случаите, когато не са известни коефициентите за детска смъртност и емиграция, особено при държавите, намиращи се в обществено-политическа криза, може да се използва информацията на Отдела за населението на ООН или на други международни организации, представяща населението във възрастови групи с петгодишни интервали. Изчисленията с помощта на възрастовите групи 10-14 и 60-64 са особено подходящи като се има предвид, че с оглед традиционния характер на голяма част от икономиката в страните на произход, може да се наблюдава трудова заетост и в подрастващите възрасти.

Средногодишна потребност от нови работни места за Северна Африка и Близкия Изток (общо) и Европа за периода 1950-2100

Получените резултати за необходимостта от създаването на адекватен поминък за населението, което за първи път излиза на пазара на труда, не бива да се абсолютизират, а по-скоро да се разглеждат като показател, който трябва да се обвърже с икономическите процеси. Поради наблюдаваната криза на държавността в Северна Африка и Близкия Изток, прогнозите за икономическото развитие на двата региона не са благоприятни.

Очевидно е, че миграционният потенциал, определян като излишък от работна сила спрямо предлаганите работни места в страните на произход, или по-точно като излишък от работна сила, който е резултат от невъзможността на икономиката на страната да предложи адекватна работа, до голяма степен съвпада с потребността от разкриване на нови работни места. С оглед на данните от изчисленията, може с голяма достоверност да се направи извода, че Евросредиземноморската миграционна система ще оказва дълготрайно въздействие върху Европа чак до 2100, като нейният пик ще бъде към 2030, когато на пазара на труда в Северна Африка и Близкия Изток всяка година ще излизат по около 7 млн. нови участници. Именно големият брой навлизания на младо население е основният фактор, определящ възрастовия облик на днешните мигранти, абсолютното мнозинство от които са между 15 и 30-годишна възраст.

Освен това, на базата на анализа на статистическите данни, категорично може да се направи извода, че емиграционният натиск (т.е. натискът за напускане на страните на произход) в Северна Африка и Близкия Изток непрекъснато се е увеличавал през втората половина на ХХ век, като пикът е достигнат малко след 1990, т.е. той е съществувал и преди „арабската пролет”. През десетгодишния период преди нейното избухване, на пазара на труда в арабския свят всяка година са се появявали по около 6,5 млн. нови лица, на които икономиката очевидно не е успяла да предложи адекватен поминък. Този натиск към емиграция обаче е потискан от съществуващите към онзи период авторитарни режими, което довело до натрупването на младо население, търсещо чрез промяна своята реализация. Със сгромолясването на арабските режими миграционният поток бе отприщен, а военните конфликти в двата региона дават само допълнителен тласък на миграцията. В статистиката този допълнителен тласък се проявява като ексцес. Данните на Върховния комисариат на ООН за бежанците показват, че през последните 10 години общият брой на бежанците в Северна Африка и Близкия Изток годишно се движи между 2,5 и 3,5 млн. души. Това показва, че през този период миграционният потенциал се е реализирал на около 50%.

В същото време обаче, в Европа протичат противоположни демографски процеси. От 2010 насам, в резултат на липсата на раждаемост, на континента остават незаети освободените от навлизането на голям брой население в пенсионна възраст (65+) работни места, като този процес рязко ще се задълбочи още през 2020 и ефектът от него ще се усеща осезателно до 2050. Наличният дефицит на работна сила действа като мощен атракционен фактор за миграционните потоци в рамките на Евросредиземноморската миграционна система.

Заключение

Разнопосочността на демографските процеси на двата срещуположни бряга на Средиземно море ще доведе до възникването на нови геополитически реалности. Малко след 2040 броят на населението на Европа, от една страна, и на Северна Африка и Близкия Изток, от друга, ще се изравни. Към 2100 населението на Европа ще бъде около 650 млн., а на Северна Африка и Близкия Изток ще е почти 1 млрд. Демографската маргинализация на Европа може да бъде с огромни негативни последици, като миграционният натиск ще играе ключова роля за това. Затварянето на очите или неразбирането на този проблем само ще доведе до неподготвеността на Европа за тези бъдещи неизбежни геодемографски процеси и тенденции за териториално преразпределение на населението. Тяхното осмисляне от европейските и българските политици ще позволи да се разработят такива мерки за охрана на външните граници на ЕС, съответстващи на потенциала на миграционната заплаха, както и да се формулира европейски план за целенасочена проактивна политика в страните на произход, като основен елемент в действията за трайно намаляване на миграционния натиск.

Бележки:

*Институт за изследване на населението и човека на БАН