Балканските приоритети на българското председателство на Европейския съвет

Подготовката за този отговорен мандат върви устремно под добре познатия роден призив: „да не се излагаме пред чужденците“. Но за да не се изложим наистина, трябва да приключим навреме с много изостанали домашни работи и тук факторът време не е нашия най-голям съюзник. Едно от тези недовършени домашни пред българската дипломация е балканското направление на външната ни политика.

Когато през 2007 в Брюксел ни приеха за равнопоставени членове на общността, от София се очакваше да допринесе със свежи инициативи и местна експертиза за разплитането на сложните балкански възли, които затрудняват прокарването на съюзните политики в региона. Вместо това, българската дипломация в повечето случай предпочиташе да се „снишава” по регионалните проблеми, което между другото вече е нещо обичайно за нея. България все се опитва да усети посоката на вятъра, задаван от големите страни в Европа и прокарва баналната мантра, че сме „остров на спокойствието“ в океана от бушуващи покрай нас национални страсти. Разбираемо на този фон, редица наши национални интереси остават незащитени в рамките на общата европейска стратегия просто, защото не ги поставяме правилно или ги премълчаваме пред нашите съюзници. Европейското председателство ни дава възможност да покажем на европейците, че и в София има управляващи и дипломати способни да задават работещи и ясни общи и регионални цели.

Най-острия въпрос, пред който ще се изправи българското председателство на Европейския съвет през 2018 е за отношенията между ЕС и Турция. В тази връзка, задавайки тон на останалите страни членки в Съюза, не трябва да се комплексираме, а - напротив - да се амбицираме от нашето пряко съседство с Турция и от дългата ни и сложна обща история, която имаме с новата Турска република и бившата Османска империя. Точно този исторически опит носи експертизата, от която наистина се нуждае Европа в процеса на преформулиране на отношенията си с Анкара.

Всеки народ е достоен за своите управляващи, независимо по какъв път ги е допуснал на власт - чрез демократични избори или чрез друга политическа система. Народите носят последствията от политиките на своите управляващи, носят и моралната отговорност за техните действия. Но народите не могат да бъдат наказвани заради режимите, които властват в съответната страна. Историята ни учи, че наказанията на цели народи обикновено водят до нови войни и кризи. Иначе казано, ЕС не трябва да наказва турския народ, заради опасната, според Брюксел, политика водена от ислямисткия режим на президента Реджеп Ердоган. Както се видя и на последния референдум с предполагаемо фалшифициран изход от 16 април 2017 за промяна на управленската система в посткемалистка Турция, турците са най-малкото разделени поравно в отношението си към Ердоган и неговата политика. Тогава, как следва да бъде сдържан Ердоган, който в типичния за автократите стил обича да „изненадва“ ЕС и останалия свят с непрекъснати провокации?

На първо място, от ръцете на Анкара трябва да бъде избит козът за разиграване на имигрантската заплаха. На Турция следва твърдо да бъде заявено, че на всяко ново отваряне на шлюза с бежанците, ще бъде отговорено с ескалиращи контраходове, включително и връщане на бежанците обратно. Едновременно с това може да бъде затворен целият европейски трафик от и за Турция до момента на разрешаване на кризата. Подобен радикален ход за временна блокада би предизвикал известни стопански и, за съжаление, хуманитарни проблеми, но Турция ще усети много по-бързо последствията от тях, отколкото Европа, и ще бъде принудена да преговаря конструктивно за възстановяването на статуквото.

Следващо радикално средство за натиск върху Анкара би могъл да стане колективният демарш на европейските страни членки на НАТО за временно замразяване на пълноправното членство на Турция в Северноатлантическия алианс, заради нарушаване на преамбюла на Вашингтонския договор от 1949. Както е известно, в основополагащия документ на НАТО се казва: „Те (страните членки) са решени да гарантират свободата, общото наследство и цивилизацията на своите народи, основани на принципите на демокрацията, личната свобода и върховенството на закона. Те желаят запазването на стабилността и благополучието на северноатлантическия регион. Те са решени да обединят усилията си за колективна отбрана и за запазване на мира и сигурността“ (1). При режима на Ердоган Турция системно нарушава „демокрацията, личната свобода и върховенството на закона“. Чрез отправянето на заплахи от всякакво естество и пречейки на обединяването на остров Кипър, днешна Турция по един скандален начин заплашва „запазването на стабилността и благополучието“. Ако САЩ и Канада откажат да подкрепят подобна рестрикция, тя може да бъде колективно въведена и прилагана от страните членки на ЕС, които участват и в НАТО. Всякакви оправдания срещу замразяването на турското членство в пакта, заради конфликта в Сирия звучат несериозно. Притискана и от нерешения кюрдски въпрос Анкара отдавна води деструктивна политика по отношение разрешаването на Сирийския конфликт и се явява една от пречките за установяването на мира в Близкия Изток. А самият конфликт ще бъде решен въпреки волята на Турция, което ясно пролича и от скоропостижното възстановяване на руско-турските отношения след кризата със сваления руски щурмовик СУ-24 през ноември 2015.

ЕС и Турция в търсене на присъдружното партньорство

Относно отношенията с Анкара, българското председателство трябва да предложи създаването на специален, постоянен комитет за Турция и Средиземноморието към Върховния представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност. Комитетът в оперативен порядък трябва да следи за събитията в Турция, като в рамките на кратък срок изработи стратегия за нови отношения между Брюксел и Анкара. Тази стратегия трябва да послужи като базов статут за бъдещите отношения и с останалите средиземноморски страни, които имат сходни режими и проблеми като Турция. Изходна позиция за тази нова политика спрямо Турция трябва да стане опитът, натрупан от успешното и неуспешно прилагане на т. нар. „статут на асоцииран член на Общността“. Механизмът, създаден от бившите европейски метрополии за отношение с техните някогашни колонии в рамките на една обща европейска политика, бе използван по нов начин след 1989. Асоциираното членство беше превърнато в „чакалня“ за приемане на нови държави от Централна и Източна Европа след падането на Берлинската стена. Чакането в този клуб бе обвързано с провеждането на активни политики и реформи за стабилизиране и изравняване на показателите във всички области до степен бъдещата страна членка без сътресение да се интегрира в ЕС, но едновременно с това и да не нарушава цялостната архитектура и сигурността на общността. Ускореното преминаване в периода от 1990 до 2013 на цели 14 европейски държави през „чакалнята” на Съюза породи комплекси и провокира нарастващо раздразнение в Турция. Режимът на Ердоган удобно оправда петнайсетгодишния си провал в процеса на евроинтеграция с контраобвинението, че Брюксел не приема Турция само защото е мюсюлманска страна. Наистина, преминаващата през множество превратности евроазиатска държава стои в „чакалнята” на Европа от 1963 насам, но забравя, че когато е поканена в Европейската икономическа общност, асоциираното членство е механизъм използван именно за да държи страните извън „общия пазар” (Common Market) в един приятелски сателитен кръг, без да ги допуска вътре в „европейския клуб”. Благодарение на този статут Турция поддържа изключително благоприятни отношения с ЕС. Още преди идването на Ердоган на власт, през 1995 Анкара и Брюксел подписват Митническо споразумение, а от 1999 страната е и официален кандидат за пълноправно членство в Съюза. Очевидно обаче, сегашните управляващи в Турция не желаят страната им да стане член на общността по критериите, които Брюксел прилага спрямо всички останали кандидати. По примера на Великобритания и нейния все още неприключил Brexit, режимът на Ердоган и съюзната администрация в Брюксел би трябвало да потърсят нова регулация на своите отношения във всички области на икономиката, механизмите за съвместна сигурност и външна политика.

Еднакви стандарти за споделена външна политика

Ако бъдещият статут на Турция бъде определен като „присъдружен“, същият ранг на договори и отношения трябва да получат и останалите стратегически партньори на ЕС в Средиземноморието като Израел, Египет, Тунис, Либия, Мароко, Йордания, Палестина, Ливан и една бъдеща свободна Сирия. В това отношение Турция би могла да е първопроходец по този път и да има възможност да договори най-добрите условия, които ще се прилагат и за останалите присъдружни партньори. Въпросният статут може да бъде прилаган и към всички останали балкански страни като Сърбия например, ако нейната евроинтеграция се забави по вина на Белград. Едно от задължителните условия, което трябва да приемат всички бъдещи присъдружни партньори на ЕС е, че всички техни външнополитически действия отнасящи се до проблеми и казуси от общ интерес ще бъдат взимани след взаимни консултации и постигането на консенсус с ЕС. Докато за онези страни, които запазят своят статут като кандидат членове за пълноправно присъединяване към ЕС, трябва да важи задължителното условие, че още преди присъединяването им напълно ще подкрепят и изпълняват общата външна политика на Съюза. Ако Турция и останалите кандидати за членство в ЕС от Балканите наистина желаят да бъдат членове на Съюза, трябва да приемат общата външна политика с Брюксел като conditio sine qua non.

Само чрез прилагането на тези две задължителни условия за споделената външна политика към страните от типа „присъдружни партньори“ или „кандидат членове“ могат да бъдат спрени опасните попълзновения за неоимперска намеса на Балканите. И тук българската дипломация трябва да направи, нещо което отдавна трябваше да предложи и осъществи. Става дума за Балкански формат на ЕС, който да е различен от ограничените рамки на гръцката инициатива за Западните Балкани. Тази инициатива показа, че заради прекалената обвързаност с миналото на бившите югодържави в нея трудно се работи за настоящето и бъдещето на региона. По подобие на форуми като Вишеградската четворка или клуба на Средиземноморските страни членки, трябва да заработи и регионален Балкански клуб на ЕС. България следва да привлече в него Гърция, Кипър, Румъния, Хърватия и Словения. Това ядро трябва да съгласува регионалната европейска визия на ЕС за пряката политика и подходите към Турция, но и конкретни стъпки за прилагането на тази политика. Освен държавите членки, в работата и срещите на клуба следва да се привлекат и двата вида балкански страни - кандидат членовете и присъдружните партньори. Срещите и органите на клуба не трябва да бъдат просто поредните международни говорилни (или, както е модерно да се наричат сега, „площадки”) от типа на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество например, а ефективни структури, където да се съгласуват реални политики в областта на транспорта, енергетиката, сигурността и демократичните стандарти. Този Балкански клуб следва да окаже максимална работна подкрепа за решаването на Кипърския проблем, спора за Пиранския залив, спора за името на Бившата югославска република Македония, стабилизацията, прилагането на върховенството на закона и демократичните стандарти в БЮР Македония, Албания, Косово, Сърбия и Босна и Херцеговина, както и за уреждане правата на малцинствата.

Бележки:

1. https://www.mtitc.government.bg/archive/page.php?category=217&id=510

*Българско геополитическо дружество, статията отразява личното мнение на автора