Насоки за регионалното развитие на агломерационните ареали в България

Той се характеризира с ясно обособени регионални различия и формирали се дисбаланси в социално-икономическото състояние на регионите. След присъединяването на България към Европейския съюз страната започна да усвоява средства по Кохезионните фондове с цел да се постигне изтеглящо социално-икономическо развитие и да се преодолеят съществените различия между регионите. Въз основа на натрупания опит може да се твърди, че проблемите в регионалното развитие имат ясно очертан териториален аспект. Решаването им ще изисква по-равномерно териториално разпределение на населението, оптимизиране на концентрацията му в столицата и някои по-големи областни центрове и осигуряване на териториално сближаване на периферните райони на страната. Това обаче може да стане чрез преодоляването на регионалните дисбаланси, което  изисква мобилизиране на сериозни институционални и организационни ресурси, насочени към оптимизирането на жилищната политика, градоустройствените планове и инфраструктурата и най-вече създаване на повече териториални центрове на социално-икономическо развитие. На базата на концепцията за пространствено развитие на страната, можем да приемем, че в пространствено и териториално отношение тези центрове следва да се градят като агломерационни ядра, които да могат да оказват въздействие върху околните населени места в радиус от 100-110 километра. На практика, през периода 2015-2022 агломерациите в България трябва да се оформят като ключови геоикономически центрове за развитие в демографски, социален, културен, образователен и икономически порядък. Така, в социално-икономически план агломерациите са призвани да изведат българската държава до нивото на средноразвитите европейски държави и да генерират устойчивост на националната икономика. От съществено значение е свързаността, която има пряко отношение към националната интеграция и се отнася най-вече за републиканската и в по-малка степен за общинската пътна мрежа, свързваща областните центрове и основните международни коридори. Тя също допринася за икономическото развитие на страната, свързвайки вътрешния и външните пазари с районите на производство и потребление. Принципът на свързаността означава най-вече приоритетен подход към рехабилитацията и подобряването на пътищата и всички видове инфраструктура.

При подготовката на настоящият материал са използвани методите на описанието, сравнителния анализ, позоваването на статистически данни, експертна оценка и характеристики на отделните териториални общности в йерархичен порядък. Това е резултат от актуалното разбиране, че в условията на динамично развиващата се икономика е необходимо да се подхожда хронологически и стъпаловидно към изследваните проблеми, а също да се използват традиционни методи като географски, социално-икономически и математически, мрежови и други. Посредством тях се извеждат закономерности и резултати, касаещи състоянието на средата и протичащите интензивни процеси в териториален план, които са важен аргумент за анализа и оценката на протичащите процеси в регионалното развитие.

Същност и моделиране на агломерациите – българските агломерационни ареали

В теоретичен план, можем да приемем, че „агломерация е процесът на сливане на големите градове и разположените около тях по-малки селища в една обща урбанизирана територия. Агломерация се нарича и полученото в резултат от сливането селищно образувание. Още повече, че от историческа гледна точка градските агломерации са пространствени форми на урбанизацията”[1]. Присъщо за градските агломерации е по-голямото увеличаване на населението в периферията, в сравнение с центъра. У нас обаче процесите се развиват по-различно. На първо място, градските агломерации са ограничени по размери, в сравнение с тези в Европа. Развиват се на основата на градове, разположени сред равнинни и плодородни земи, което ограничава нарастването им. На второ място, формирането на агломерациите е съпроводено с ограничителни мерки за заселване в големите и най-големите градове. Мигриращото население се заселва в околните селища и само външно се създава ефект на субурбанизация. Условията за възникването на агломерации са териториалната близост на населените места и сложните и многообразни връзки между тях (икономически, социални, транспортни, културни). Агломерациите представляват обединение на големите градове с разположените около тях по-малки селища, които се наричат, съответно, ядро и агломерирани селища[2]. Условия за протичане на процеса са териториалната близост и съществуващите разнообразни производствени, транспортни и културни връзки. Възникването и развитието на градските агломерации става предимно по два основни модела. При първия модел, динамичното развитие на града формира потребност от нови територии и нова инфраструктура, а в пределите на града са изчерпани почти всички възможности за това. Градът се разраства за сметка на урбанизиране на съседни територии чрез изграждане на нови сателитни селища или превръщане на предишни самостоятелни селища в сателитни. Те са място за локализация на различни дейности – промишлени предприятия, производствени и търговски складове, научни центрове и технологични паркове, нови жилищни райони, нови зони за отдих и т.н. При втория модел, самостоятелни съседни селища, чрез своето разрастване и въвличането на все нови територии, се доближават и свързват в едно взаимосвързано цяло, в което се оформя ново ядро. Типичен пример в това отношение е формирането на тъй наречените „ресурсни” агломерации като Рурската в Германия (12 града), Донецко-Макеевската агломерация в Украйна (10 града и редица села) и др. Когато съседни големи градове, разраствайки се, формират едно селищно цяло с разнообразна дейност, обикновено става дума за полицентрични градски агломерации.

Основните предпоставки за формиране на градските агломерации са различни, но най-често това са: еднотипно застрояване; застроените площи са повече от земеделските терени; има масови ежедневни пътувания от едно в друго селище на агломерацията (пътувания за месторабота, за обучение, за търговия, за култура и т.н.). В България най-урбанизирани територии са регионите около най-големите градове. Такива са Пловдивско-Пазарджишкото поле, Софийската котловина, Пернишката котловина, Старозагорското поле, Бургаският и Варненският залив и др. Слабо урбанизирани са Лудогорието, Странджа, Сакар, Краището, Родопите и други земеделски райони. У нас, съгласно  Закона за защита от шума в околната среда, се предвижза министърът на регионалното развитие и благоустройството да организира създаването и поддържането на регистър на агломерациите. Последният се изработва с цел документиране на основните характеристики на агломерациите. Съгласно този закон, за агломерации се приемат населените места с население над 100 000 жители. Към момента населените места, отговарящи на това изискване, са София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора и Плевен. На практика обаче, най-малко още около 30 общини, комбинирани по две и три, образуват агломерационен ареал от поне 100 и повече хиляди души. Това е така, защото близо  72% от населението на България е съсредоточено в 36 големи града. Този процент е напълно съизмерим с градското население в ЕС. Ето защо приоритет на настоящия програмен период 2014-2020 е градското развитие с индикативен бюджет 3 млрд. лв., чийто бенефициенти ще бъдат именно тези 36 градове.  По експертна оценка, двигатели на икономическото развитие на страната са София, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора и Пловдив. В дъното са Монтана, Видин и Разград. Обезпокоителна тенденция се наблюдава в редица градове, сред които например Велико Търново, чиято посока на развитие върви към влошаване. В това отношение може да се провежда два вида регионална политика. Първата е насочена към намаляване на различията, като неин обект са слаборазвитите селски, гранични, планински, общини (с обобщаваща оценка под 75% от средната за страната - за 2010, общо 19 общини). Втората пък е насочена към развитие на центровете на растеж - градски агломерации; големи градове, които са регионални центрове на растеж; силно развити туристически общини; градски общини с потенциал за развитие. В тази посока обаче, освен посочените 37 общини, близо 50 други общини също имат потенциал да формират агломерационни ареали, но с население по-малко от 100 хиляди души. Това показва, че по отношение на агломерационните ареали в България е необходимо да се изгради йерархична подредба на агломерациите. Тя може да бъде съобразена със следната закономерност. Първа степен агломерации следва да са градовете и общините с над 200 хиляди души, каквито са София, Варна, Пловдив, Бургас, Русе-Бяла-Разград, Стара Загора-Казънлък. Втората група агломерации трябва да бъдат с население от 100 до 200 хиляди души, като техният брой е от порядъка на 15. Третата степен на агломерация - от 50 до 100 хиляди души -включва около 20 града. Внимателният анализ на състоянието на агломерациите показва, че само 5 градски агломерации – София, Варна, Пловдив, Стара Загора и Бургас, имат възможност за бързо икономическо развитие. Това налага към агломерациите да се подходи научно като се дефинират критерии, съобразно които да се определи териториалният обхват на градските агломерации. Тези критерии биха могли да са следните. На първо място, агломерационният ареал е мрежа от стабилни селища с население не по-малко от 50 хиляди души. Населението на отделните селища запазва местоживеенето си, но се интензифицират връзките между тях. Селищата в агломерационния ареал са разположени в рамките на 60-минутен изохрон около центъра на агломерацията. Това ще даде възможност по-големите градове на страната да засилват връзките си с околните населени места. От друга страна, то ще измести естествените граници на градовете и ще наложи нова система на инфраструктурна свързаност. Геоикономическият ефект трябва да се търси най-вече в посока към формирането на селищни системи като форми на урбанизация, а не като низови административни единици. При тяхното обединяване се формират функционални урбанизирани райони (ФУР). Третото ниво на тази структура (ФУР) се разкрива на базата на ежедневните трудови миграции, гъстотата на населението, структурата на икономическата заетост, интен­зивността на социално-битовите пътувания, степента на изгра­деност на жилищния фонд и на селищната територия, нивото на обслужване и др. По-силно развитите функционални урбанизирани райони имат характер на селищни агломерации. Понастоящем, в България може да се говори за следните агломерации: София-Перник, Пловдив (Стамболийски-Пловдив-Асеновград), Варна-Девня, Бургас (Бургас-Камено-Средец и Бургас-Слънчев бряг), Велико Търново-Горна Оряховица- Лясковец, и в по-малка степен за Димитровград-Хасково-Кърджали, Плевен-Долни Дъбник-Тръстеник, Монтана-Враца-Мездра, Кюстендил-Дупница-Благоевград, Стара Загора-Казанлък, Русе-Разград, Сливен-Ямбол и други. От всички тях, единствено Софийско-Пернишката вече е формирана, а останалите са в процес на формиране. Най-важното условие за образуването на селищна агломерация е наличието на голям град (над 100 хил. жители или поне един с между 50-100 хиляди жители), който да бъде ядро, но в нашите условия, ще срещнем и необходимостта за изграждане на агломерация между два града с големина  средно между  40 и 90 хиляди души. Стратегическо значение за развитието на Северна България може да има формирането на по-малки агломерации, например между Плевен, Ловеч и Троян, особено с изграждането на автомагистрала „Хемус“. Разбира се, важно условие е посочените градове да разполагат с по-значителен стопански и демографски потенциал за осъществяване на връзки с обкръжаващата ги зона. Тя пък следва да представ­лява ареал от селища и да се поделя на интензивна и периферна част[3]. Важно е в България да се наложи визията, че  агломерациите могат да се формират и на базата на няколко града със сравнително по-малък брой население. В случая те нямат ясно изразен център, но  пък постигат добри икономически резултати. Типичен пример в това отношение е формиращата се агломерация Велико Търново-Горна Оряховица-Лясковец.

Формиране на регионален модел за развитие на градските центрове и ареали

Формирането на агломерациите има значим стопански, социален и културен ефект. Концентрацията на население е съпроводено с концентрация на стопански и обслужващи дейности, които намаляват производствените разходи, разходите за транспорт и т.н. Селищата в агломерацията не само се сближават и срастват, но и взаимно се допълват във своите функции. Агломерирането на селищата има и някои негативни страни като прекаленото антропогенизиране на средата, пренаселване, замърсяване на въздуха, влошаване на микроклимата и т.н. Тези негативни проявления могат да бъдат овладени чрез своевременни административни и технологични решения на възникващите проблеми.

Предвид процесите на промяна в България, към 2015 е налице  формиран регионален модел „център-периферия” във всички райони, освен Югоизточния и Северозападния региони. Това може да се използва за създаването поне на дву- и триполюсен модел на развитие за постигане на устойчиво и балансирано развитие на всеки регион. Така например, като модел на полицентрично развитие на Югозападния район за планиране може да се приеме наличието на два основни центъра - София и  Благоевград. Това обаче означава по-тясна интеграция на Кюстендил и Дупница към Благоевград, както и подобряване на инфраструктурното му обезпечаване. На практика, автомагистрала „Струма“, ще създаде такива предпоставки, но в перспектива много ценно за развитието на вторичен център, ще бъде изграждането на автомагистрала „Рила“,както и на алтернативен път Сандански - Гоце Делчев, а също модернизирането на ГКПП-тата с Република Македония. В Южен централен район за планиране стратегическа роля има град Пловдив, особено ако се изгради агломерацията с Асеновград и се построи нов 6-лентов околовръстен пръстен около Пловдив по направлението АМ “Тракия“ - Пътен възел „Скобелева майка“, покрай жк „Тракия“, Асеновградско шосе, разширение на околовръстното шосе (покрай Първенец, Коматево, Прослав, след което да се свърже с АМ “Тракия“ при Индустриалната зона). Това ще позволи градът да се обърне и към Родопите, и към останалите по-малки населени места. Същевременно е необходимо да се формира вторичен център около Хасково, който да се включи в една агломерация заедно с Димитровград и Кърджали. По този начин трите града, ще бъдат конкурентноспособни, защото техният потенциал от население ще бъде около 200 хиляди души и ще разполагат с по-добра конкурентна среда. Друг вторичен център може да се изгради по оста Пазарджик-Смолян, като се търсят възможности за строежа на нови пътища и инфраструктура, основно за формирането на бъдещ нов пространствен ареал, свързан с развитието на туризма, услугите и хранително-вкусовата и дървопреработваща промишленост. От стратегическо значение е по-тясната интеграция между Пазарджик и Смолян, а защо не и Велинград. Тази интеграция ще окаже съществено  икономическо значение и влияние върху общини като Доспат, Кричим, Белово, Пещера и други.

В новите условия, стратегическо значение придобива Югоизточния район за планиране, който на практика има два естествени центъра - Бургас и Стара Загора. Въпреки това, за да има силен икономически профил, районът за планиране трябва да развие връзките по направлението Север-Юг или изграждането на агломерационния лъч Приморско-Созопол-Бургас-Слънчев бряг, който да има чисто туристическа насоченост за предоставяне на услуги), както и развитието му като логистичен, образователен и научен център и като „изходна врата” на ЕС към Кавказкия регион, Предна Азия и Иран. По отношение на центробежната икономическа роля, Бургас трябва да развие агломерацията Бургас-Средец, където да се положи фундамента на новата българска тежка индустрия. Второто направление е развитието на агломерационния лъч в посока Бурга-Карнобат-Айтос, където да се развие хранително-вкусовата промишленост и приборостроенето. В тази посока, изтеглящо развитие за района може да има и изграждането на лъча Сливен-Ямбол. Това са два много сериозни града, нуждаещи се от нов икономически профил или поне от преодоляване на индустриалния им упадък. Те могат да станат предмостието на интеграцията на икономиката на Североизточна България и интеграцията с Шумен и Търговище, както и да изиграят вторична роля, по отношение състоянието и развитието на турската икономика в европейската и част, чрез създаване на съвместни производства и насърчаване на икономическия обмен и тясната интеграция с ЕС..

В Североизточния район за планиране, като агломерационен лидер се очертава град Варна. Днес обаче, според експертите, градът се намира в окайващо социално-икономическо състояние с изключително лоша инфраструктура и липса на креативни геоикономически решения за неговото развитие и управление. На първо място, по отношение на урбанистичната картина, градът е напреднал по-бързо към периферните зони, докато благоустрояването му се е забавило, поради което е влошена и неговата инфраструктурна среда. Лошо е състоянието на електропреносната мрежа, ВиК- системата е на незадоволително ниво, пътищата не са съобразени с повишения автомобилен трафик, с малка пропускливост и редица други проблеми. На практика, градът се нуждае от ново пространствено развитие, изграждане на първи и втори полупръстени за периферно движение, от втори мост над Варненското езеро, от ново пристанище, а защо не и от метро от Летище „Варна“ до курорта „Златни пясъци“.  Развитието на града в посока градовете Девня и Белослав не е с нужната полицентричност и на практика сателитните населени места и градчета губят ефективната свързаност с град Варна. В региона не е добро и състоянието на вторичните центрове Шумен и Добрич. Град Добрич и неговата периферия се нуждаят на първо място от допълнителна държавна подкрепа, свързана основно с инвестиционни проекти и програми за подобряване на инфраструктурата и устойчивото развитие в условията на новото пространствено развитие на страната. На първо време е необходима по-тясната интеграция на Добрич с градовете Кардам, Генерал Тошево, Каварна, както и със съседните Тервел, Силистра, Дулово и Канайрджа, с цел превръщането на града в основен икономически център на цяла Добруджа, а оттам и за решаването на проблемите, свързани със социално-икономическото развитие на региона и модернизирането на инфраструктурата.

Сложна е и ситуацията на град Шумен, който трябва да играе изтегляща роля спрямо Търговище, Каспичан,Провадия, Дългопол, Велики Преслав и други.

В Северния централен район за планиране има две важни особености. Първата е  ориентирането на речните пристанища към река Дунав и изпълване на българския участък на Паневроепейски коридор №7 със съдържание, а втората е реализацията на агломерационни ареали по направлението на Коридор №9, включващ градовете  Русе, Бяла, Горна Оряховица, Велико Търново, Габрово и други. Основните проблеми при изграждането на агломерационните лъчове Русе-Бяла и Горна Оряховица-Велико Търново-Габрово са свързани с остарялата инфраструктура, липсата на ефективно планиране, привличането на инвестиции и отсъствието на воля за промяна. Русе например се нуждае крещящо от нова транспортна схема: на първо място ориентиране на града към река Дунав, на второ място свързаност в посока Север-Юг или  с други думи изграждане на ефективна и бърза инфраструктура за връзката с Румъния и изграждането на летище Щръклево с прилежащата му железопътна свързаност, както и връзка с пристанищните терминали на река Дунав. Русе има центробежна роля и ако се реконструира и модернизира жп линията Русе-Варна, ще се създадат два изключително устойчиви центъра на националната икономика в Северна България. На практика, и на Русе, и на Варна не им достига рерсурс за да се откроят като устойчиви регионални центрове. Те са прекалено силно зависими са от конюнктурата на държавното ни развитие и политика. От друга страна, регионът около Велико Търново има уникален потенциал и модел на развитие. На първо място, с допълващата роля на Горна Оряховица като индустриален център, с ключава жп гара, летище и необходимата образователна инфраструктура. Към това следва да добавим и близостта с град Габрово, който доскоро също имаше голям потенциал за социално икономическо развитие. На практика, Северна България, като цяло, и Североизточния и Северния централен райони за планиране, в частност, притежават невероятен потенциал, но той остава нереализиран. Според мен, належащо в това отношение е максимално бързото изграждане на АМ “Хемус“, електрификацията на жп линиите Самуил-Силистра и Добрич-Кардам, удвояването на жп линията Русе-Варна и по-тясната интеграция между градовете в Северна България.

През последните години най-тежко е състоянието на Северозападна България. Въпреки, че към региона бяха присъединени Плевен и Ловеч, трудностите остават. На практика, тук могат да се формират няколко агломерационни ареали, като поне според мен, това би трябало да са агломерациите Плевен-Ловеч-Троян, Монтана-Враца-Мездра и Видин-Кула-Белоградчик. Следва да се въздейства конкретно върху градове и общини като Лом, Бяла Слатина, Кнежа, Червен бряг, Луковит, Тетевен и други. На практика, в тази територия урбанизацията не е ефективно решение. Просто защото в региона е налице друга социално-икономическа ситуация и друг икономически профил. Той по-скоро се нуждае от малки и средни предприятия и инвестиции, свързани с устойчивостта на населението в него, отколкото от съсредоточаването му в агломерации и други градски системи. Към момента някои общини неправилно са поставени в категорията „селски”. Такъв фрапиращ случай е Козлодуй. Множество общини не могат да кандидатстват по Оперативните програми на ЕС, именно защото не успяват да докажат принадлежността си към съответната категория общини, в която са поставени.

Населението отива в по-големите градове, защото големият град дава по-голяма възможност за професионална реализация и стандарт на живот. За да се преодолее тази тенденция, е необходимо разработването на урбанистична концепция за определяне на инвестиционната привлекателност на регионите и градовете в България за период от 20-30 години, успоредно с демографската и икономическата. В изготвянето й следва да се включат както урбанисти, така и икономисти. Тази концепция за инвестиционна привлекателност на регионите и населените места в България, трябва да стане основа за усилията на правителството за балансиране на вътрешнорегионалните различия. В концепцията следва да се определят териториите и населените места, които са инвестиционно привлекателни, а останалите да бъдат включени в специална социално-икономическа политика на държавата.

Насоки и препоръки за развитието на агломерациите

В тези територии е най-очевидна необходимостта от съчетаване на инвестициите в обновяване на физическата среда (сгради и инфраструктура) с мерки за стимулиране на икономическото развитие и социалната интеграция, както в самите градове така и в свързващите територии. Целта е цялостно и комплексно обновяване/възстановяване/регенерация на територията, отчитайки взаимовръзките между физическите, икономическите и социалните аспекти на градското развитие. Общоприето е, че само интегрираният и устойчив подход към градското развитие може да позволи на градовете да отговорят на предизвикателствата на глобализацията, демографските и климатичните промени. Идеята за „трите стълба” на устойчивото развитие: икономически, социален и екологичен, се използва широко при дефинирането на европейската политика, а благодарение на експертните и политически дискусии в рамките на ЕС постепенно се достигна до единно разбиране за основните принципи, на които трябва да отговарят интегрираните планове. В тази посока, агломерационните територии, обособени като градски територии, се нуждаят от определено основно функционално предназначение, със сходни характеристики и състояние на физическата среда, социална и етническа структура на населението, характер и структура на основните фондове. Основните проблеми са в три типа зони. На първо място са зоните с преобладаващ социален характер. Това са градски територии с предимно жилищни функции, с концентрация на социално–икономически проблеми и лошо състояние на техническата инфраструктура, сградния фонд и жилищната среда, като цяло. На второ място са зоните с потенциал за икономическо развитие. Това са градски територии с преобладаващо предназначение за производствени и други бизнес дейности с функционални характеристики и състояние на техническата инфраструктура, които не удовлетворяват инвестиционното търсене за развитие на съществуващите и на нови икономически дейности. На трето място са зоните на публични функции с висока обществена значимост. Това са  централни градски части, централни пешеходни зони и други зони с налична или възможна концентрация на функции с публичен характер с висока обществена значимост, зони с преобладаващ брой сгради с административни и обществени функции, както и наличие на сгради - недвижими културни ценности.

Всичко това ни дава основание, подхождайки към агломерационните ареали, да се съсредоточим върху два подхода. Единият е нормативният, а вторият е икономическият подход. Засега, за постигане на осезаем ефект, към най-развитите урбанизирани територии се прилага нормативният подход, но липсва включването на бизнес стратегиите и инициативите на местния бизнес в плановете. В тази посока, при управлението на агломерационните територии, е необходимо да се прилага интегриран подход на общи действия между реалната икономика и публичния сектор. Така  стратегиите трябва да залегнат не само в националните политики, но и в програмите за териториално сътрудничество и секторните оперативни програми, в програмите за предприсъединителна помощ и за съседство, управлявани централно, а също да се включат и в общинските стратегии и планове за действие, като се потърси балансираното централизирано и децентрализирано управление чрез регионалните мрежи. Това може да стане чрез осъществяване на политики за насърчаване на полицентрично и балансирано териториално развитие с акцент към малките и средни градове на регионално ниво. Последното следва да се реализира едновременно с насърчаване на интегрираното развитие в градовете, селските и специфичните райони: прилагане на интегриран подход на много нива в обновяването и развитието на градовете. Същевременно трябва да се насърчават публично-частните партньорства, най-вече касаещи управлението и свързването на екологичните, ландшафти и културни ценности на регионите. Новата регионална политика в агломерационните територии трябва да се определя съгласно основните цели и подцели на новата жилищна политика, която очертава принципите и насоките на управленската дейност за подобряване състоянието на жилищния фонд и на жилищната среда и повишаване степента на жилищната задоволеност.

Заключение

Преодоляването на регионалните дисбаланси изисква мобилизиране на сериозни институционални и организационни ресурси, насочени към оптимизирането на жилищната политика, градоустройствените планове и инфраструктурата. В разглеждания период се засилва процесът на селищното агломериране. Все по-важно място заемат ежедневните миграции с трудов и обслужващ характер, както и рационалното разпределение на местните инфраструктури и услуги за осигуряване на балансиран растеж на регионите. Функциите на градовете растат, а междуселищната транспортна обвързаност укрепва. В българското села се привнасят все повече черти от градския начин на живот и култура, което е важна характеристика именно на пространствения ход на урбанизацията. Това, от своя страна, води до развитие на устойчиви, динамични и сплотени градски центрове, свързани помежду си и допринасящи за благосъстоянието на заобикалящите ги по-слабо урбанизирани територии. На практика, ако в България се развият посочените агломерации, това може да спомогне за комплексното и интегрирано планиране на територията, както и за осъществяване не само на регионалното, но и на отделните социално-икономически секторни планирания на национално ниво, в контекста на общоевропейското пространствено развитие. Бъдещето е в балансираната полицентрична териториална мрежа от градски центрове, която допринася за създаването на благоприятни условия за установяване и развитие на стопански и обществени дейности, например достъпни услуги и разкриване на работни места в или близо до градовете, където хората живеят постоянно. По-добрите функционални характеристики на големите и средните градове позволяват развитието на нови стопански дейности, разнообразяващи местната икономика, намаляващи рисковете от гледна точка на безработица и доходи и подобряващи основните условия за стопанска дейност.

Бележки:

Литература:

1. Великова, М., Местно самоуправление и управление, регионализация, Университетско издателство на ВСУ „Черноризец Храбър”, В.,2008
2. Докова, С. и кол. Геоикономика и регионално развитие. Изд. Стопанство 2013
3. Каракашев, Хр. География на България/Сборник материали за средношколци и кандидат-студенти 2015/2016 - 22 преработено и допълнено издание
4. Маринов, В., Д. Малхасян. Партньорство в планирането и усвояването на структурните и кохезионния фондове. Сравнителен преглед на практиките на избрани страни членки на ЕС и поуки за България. С., ПРООН, април, 2006.
5. Маринов, В. Партньори за развитие. Партньорски модел за стратегическо планиране на местното развитие. DFID. УНСС. С., 2005.
6. Петров, К. Регионална политика на Европейския съюз и Република България.изд.Стопанство. 2015
7. Павлов, П. Държавното управление и администрацията в европейски контекст. Ориентири за трансформация. УИ при ВСУ “Ч. Храбър”, 2007.
8. Славейков, П. Геодемография, УИ „Св. Климент Охридски”,2012
9. Тодорова, С Социално-икономическото състояние на районите в България в контекста на стратегията "Европа 2020",2014

*Преподавател в УНСС

[1] Сред най-големите агломерации в света днес са тези на Токио - 34,2 млн. жители, Гуанджоу - 24,9 млн. жители, Сеул -24,5 млн. жители, Делхи - 23,9 млн. жители,Мумбай - 23,3 млн. жители, Мексико - 22,8 млн. жители и др. В Европа най-големи агломерации са Лондонската, Парижката, Московската.

[2] Или още спътници, градове-спални /dormitory town, cité-dortoir, Trabantenstädte, города спутники I порядок /, сателити /satellite city, cité satellite, Satellitenstädte, города спутники II порядок, микрорайон) и предградия)

[3] При формирането на агломерациите в България обаче, основно се приема, че  потенциалът на такива градове като София, Пловдив, Бургас и Варна има съществено значение, а останалите нямат нужната центробежност.