Ролята на Организацията на обединените нации в съвременния свят

С тези думи започва Уставът на Организацията на обединените нации, подписан в Сан Франциско на 24-ти юни, 1945. Днес, повече от 70 години след създаването й обаче, народите в ООН нито са обединени, нито са успели да избавят света от ужасите на войната. Все повече хора си задават въпроса, доколко релевантна е Световната организация на предизвикателствата през ХХІ век, какво наистина е постигнала и може ли да се адаптира към новите условия в постоянно променящата се геополитическа обстановка. Дебатите, гравитиращи около тези теми, са постоянни, а мненията – разнообразни и най-често крайни. На този фон малка държава като България (приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955), която наскоро се озова в центъра на събитията, развиващи се около ООН, можеше да извлече максимална полза от вниманието, което получи в хода на процеса на избиране на нов генерален секретар, чрез умела дипломатическа игра и защита на националния интерес на държавата, преди всичко останало. Дали това се случи на практика е също толкова спорно, колкото и ефективността на самата Световна организация, както впрочем и реалната значимост и правомощията на нейния лидер.

Светът след студената война се намира в радикално нова ситуация, характеризираща се с нови рискове за сигурността: финансова криза, климатични промени, прокси-войни, конвенционални войни, замразени конфликти, нарастваща заплаха от хибридни войни, терористични атаки и невиждана от десетилетия миграционна вълна. Всичко това логично води до въпроса, доколко 71-годишната Организация на обединените нации може да се адаптира към тези условия? Ясно е, че нито една държава не е в състояние да се справи сама с очертаните по-горе проблеми. Просто защото, отговорът на глобалните проблеми следва да се търси най-вече на регионално или глобално ниво. Тоест, налице е все по-належаща необходимост ООН да поеме по-голяма отговорност за справянето с тях, като комбинира по-твърди глобални решения и глобална дипломация. Според мнозина експерти обаче, Организацията вече се е изчерпала. Те смятат, че структурите й са безнадеждно остарели и отдавна не подхождат на модерния свят, в който конфликтите вече не избухват по протежение на границите, тъй като се води борба не за териториално, а за идеологическо надмощие.

Но преди да се спра на слабостите, които демонстрира ООН, и областите, в които дейността и най-често бива подлагана на критики, следва да спомена и къде организацията е постигнала успехи за цялото човечество. Като успешни често се споменават например мироопазващите операции в Сиера Леоне от 1999 до 2005 и прекратяването на гражданската война там, както и в Бурунди, където беше сложен край на дългогодишен кървав етнически конфликт. Безспорно ООН направи много и за равенството на половете, борбата със световния глад, драстичното намаляване на детската смъртност, борбата със СПИН и детския паралич. Следва да отбележим и значението, което организацията отделя на все по-забележимите глобални климатични промени. Протоколът от Киото, както и Споразумението за климата, подписано наскоро в Париж, са голяма стъпка напред за справянето с този проблем. Но може би най-големият успех на ООН и до днес остава една от първите й инициативи, а именно – деколонизацията. Според посланик Иван Гарвалов (с дългогодишен опит в структурите на организацията до 1991), деколонизацията е безспорно най-важното дело на ООН до момента: ”От 120 колонии, всичките станаха независими – казва той – днес са останали 15 държавици, някои от които с по-голяма територия, но с много малко население. Факт е, че ООН свърши нещо много важно, но истината е, че в другите области нищо не бе завършено до край...”

Критиките срещу Световната организация

В този ред на мисли, критиките и нападките, насочени към ООН се коренят именно в тази нейна неефективност и непоследователност, отбелязани и от посланик Гарвалов. Най-сериозните атаки са насочени към ролята на Съвета за сигурност в Световната организация. Често може да се чуе, че Съветът само адресира стратегическите интереси и политическите мотиви на петте си постоянни членки, непроменени от Втората световна война насам (САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Китай), особено когато става въпрос за хуманитарни интервенции – например защитата на богатата на петрол държава Кувейт през 1991, или неадекватната реакция по отношение на ситуацията в бедната откъм ресурси Руанда през 1997. Впрочем, сериозно недоволство от стагнацията в тази структура беше изразена и от турския президент Реджеп Ердоган на последната сесия на ООН през септември 2016. На най-силни критики е подложено правото на вето на постоянните членки, тъй като често блокира работата на цялата организация, а „Голямата петорка” и особено САЩ и Русия, често вземат решения, които директно и съвсем открито защитават собствените им интереси – изчислено например е, че сборът от всички случаи, в които САЩ са използвали правото си на вето в подкрепа на Израел, в рамките на израело-палестинския конфликт (35), е повече от сбора на използвано право на вето от всички останали държави в Съвета (27). На свой ред, Русия логично се възползва от своето право на вето за да се противопостави на санкциите върху Сирия по време на гражданската война там, както и на резолюцията срещу присъединяването на Крим през 2014.

Други тежки обвинения към ООН са свързани с прекалената и бюрократизация, корупцията в нейните институции и избирателният й подход към кризите в различните държави, за което вече споменах по-горе. В някои случаи Световната организация е склонна да санкционира употребата на сила в името на запазване на мира, докато в други се оказва просто наблюдател на извършващия се геноцид. От създаването си досега, ООН е изхарчила около половин трилион долара. Днес годишните й разходи са 40 пъти по-големи, отколкото през 50-те години на ХХ век например. Според повечето западни държави, тя е неоправдано раздута и неефективна, докато много развиващи се страни я смятат за недемократична и доминирана от богатите. Подобни критики определено имат своето основание, тъй като ООН има цели 17 специализирани агенции, 14 фонда и Секретариат със 17 департамента и 41 000 служители. Независимо от огромните средства, които изразходват, много от агенциите едва функционират поради тяхното неефективно разпределение и инвестиране. Като добавим към това и честото дублиране на агенциите и тяхната фрагментация (независимо от наличието на програми като „Да работим като едно цяло/Delivering as One” на Бан Ки Мун), определянето на амбициозни цели и последващото им неизпълнение, необходимостта от нов силен генерален секретар, който да осъществи необходимите реформи, изглежда по-голяма от всякога. Според мнозина експерти, обаче, по-силните държави в ООН никога няма да позволят назначаването на наистина силна фигура на тази позиция, тъй като имат нужда от човек, който да бъде лесно манипулиран и да се поддава на лобистките им усилия. Затова въпросните експерти смятат, че целият шум около избора на новия генерален секретар (пост, който в крайна сметка беше зает от португалеца Антонио Гутереш) е бил донякъде безсмислен.

Когато говорим за критиките към ООН, не бива да пропускаме многобройните корупционни скандали, в които е била замесена Световната организация: аферата „Петрол срещу храни“, избухнала по времето на предишния генерален секретар на ООН Кофи Анан, както и обвинението, повдигнато от САЩ срещу бившия председател на Общото събрание на Организацията Джон Аш, който според одитен доклад е приел рушвет от 1 млн. долара, са все примери, поставящи безпристрастността и честността на цялата Организация под въпрос.

Класация на най-големите донори на ООН, според портала Ѕtаtіѕtа

Резултатите от мироопазващите операции на ООН често се оказват катастрофални, като само при 20% от тях се използва сила за защита на цивилното население въпреки правомощията, предоставени от Съвета за сигурност. Сребърница, Руанда и Сомалия са сред примерите, когато населението е могло да бъде спасено, но е оставено беззащитно на произвола на съдбата. Тези събития, в комбинация с многобройните обвинения за сексуално посегателство към жени и деца от страна на миротворците, както и причинената от тях епидемия на холера, която уби повече от 10 000 човека в Хаити, ясно демонстрират необходимостта от подобряване имиджа на Организацията.

Както е известно, ООН така и не се намеси в конфликта в Сирия, където външната военна интервенция беше блокирана с гласовете на Русия и Китай. Доколко това решение беше в интерес на държавата, а и на световната общност, пряко засегната от масовата миграционна вълна и зачестяващите актове на тероризъм, остава под въпрос. Очевидно общата визия и действията на ООН в този конфликт са нереалистични с оглед на текущите събития в Сирия. Все пак, на срещата на Генералната асамблея през септември 2016 като че ли беше дадено началото на един процес, който несъмнено ще се окаже дълъг и мъчителен. На тази среща ООН прие "историческа" декларация, в която световните лидери обещават да направят повече в подкрепа на милионите бежанци и мигранти по света и да разработят Глобален пакт за бежанците до 2018, който ще формулира световна практическа политика за подредено и справедливо управление на потоците бежанци и мигранти. Въпреки тази малка победа, призивът на посланик Иван Гарвалов да се загърбят личните интереси, особено между петте държави - постоянни членки на Съвета за сигурност, за да се възстанови мирът в Сирия, все още изглежда почти неосъществим на практика, тъй като и през настоящата година от трибуната на Общото събрание бяха отправени множество послания в тази посока, но консенсус за общи действия продължава да липсва.

Тазгодишните избори за нов генерален секретар на ООН, които в крайна сметка завършиха с победата на предварително сочения за фаворит бивш португалски премиер Антонио Гутереш (въпреки всички приказки за уж съществуващия консенсус този път начело на Световната организация да застане жена от Източна Европа), нагледно демонстрираха, че нещата продължават да се решават от петимата постоянни членове на Съвета за сигурност, а останалите държави членки често биват използвани като марионетки в техните игри. Най-добрата илюстрация за това беше скандалът с двете български кандидатки за поста, който в крайна сметка сериозно дискредитира държавата ни, като силно податлива на външен натиск. Театърът, който се разигра около рокадата Бокова-Георгиева несъмнено ще остави трайни отпечатъци върху ефективността и компетентността на българската дипломация и външнополитическата стратегия на правителството ни. И понеже подобно важно външнополитическо решение няма как да остане изолирано и да не се отрази и на вътрешната политика на страната, то логично беше последвано от критики и заплахи за вот на недоверие към кабинета (най-вече от страна на БСП). Фактът, че българското правителство е готово да замени една кандидатура с друга поради външен натиск означава, че България няма нищо против да е разменна монета в отношенията между „Великите сили” и да продължава да обслужва чужди държави. В най-сериозната изява на България на световната дипломатическа сцена в последните няколко десетилетия сериозно отношение определено липсва. До известна степен, ако се оповаваме на теорията на международните отношения, действията на правителството ни могат да бъдат обосновани с методите, които една малка държава като България има, за да реализира своите интереси в отношенията си с по-големи държави и да компенсира за липсата на военна, икономическа и политическа сила. А това са именно лавирането между различни позиции и увеличаването на “маневреното поле” с цел максимално да се извлече полза от взаимоотношенията с други страни. Но подобно външнополитическо поведение е допустимо само, ако се извършва в рамките на ясни граници и ценности. В противен случай се превръща в конформизъм и сляпо служене на чужди интереси (в случая тези на Великобритания, САЩ, Русия и Германия) без да се вземе предвид националния интерес на България. Ако се гледа трезво на поредицата от изминали събития, всеки лесно би заключил, че нито Бокова, нито Георгиева реално никога не са имали шанс да спечелят първото място, тъй като и срещу двете имаше два сигурни гласа на вето от постоянни членки в Съвета за сигурност (Русия и Китай за Георгиева, САЩ и Великобритания за Бокова), така че негативите, които понесе страната ни в процеса на изборите, не само са тежки, но и напълно безсмислени. Оттук насетне можем само да се надяваме, че този дипломатически гаф ще остане като ценен урок за управляващите на България, от които в бъдеще следва да очакваме по-голяма последователност, единност и независимост при вземането на подобни важни решения.

Заключение

В заключение, ще цитирам Даг Хамаршелд (вторият генерален секретар на ООН), според който: „ООН е създадена не с цел да води човечеството към Рая, а да го спаси от Ада”. Няма съмнение, че от 1945 насам Световната организация е помогнала за спасението на милиони хора ада на крайната бедност, болестите и глада. Организации като УНИЦЕФ са давали и продължават да дават шанс на милиони деца да получат качествено образование, което не би било възможно без тяхното съществуване. Между другото, самият Бан Ки Мун е бенефициент на тази програма. Програмите за развитие са важен инструмент за народите, получили независимост и преминали към самоуправление. Въпреки всички недостатъци и слабости на ООН и множеството критики срещу нея, организацията е и ще продължи да бъде необходима на човечеството. Разбира се, следва да се посочват и дискутират негативните й страни, но не за да се дискредитира и поставя под съмнение необходимостта от съществуването й, а за да се види в кои области има най-остра нужда от реформи и подобрение.

През октомври 2016 ООН отбеляза своята 70-годишнина. В доклада си на Седемдесетата сесия на Общото събрание, генералният секретар Бан Ки Мун заяви: „От пепелта на войната до седем десетилетия на дълбоки сътресения и промени, визията, изразена в Хартата на ООН, е издържала теста на времето, дори когато светът се е видоизменял в нещо, което излиза извън рамките на всичко онова, което нашите основатели са си представяли. Тази визия – на държавите-членки, „обединяващи силите си“ в преследване на мир, просперитет и достойнство за всички, продължава да лежи в основата на глобалната ни мисия“. Световната организация трябва да се върне именно към ценностите, залегнали в нейния Устав и създаването й, за да излезе от задънената улица, в която се намира в момента.

Източници:

1. Al Jazeera News And Agencies, Russia and Syria deny striking UN aid convoy in Aleppo, 21 септември, 2016

2. Лазаров, А. Как тихата битка за ООН стана шумна. Capital.bg, 16 септември, 2016

3. Големанов, Н. ООН реши да разработи до 2018 г. Глобален пакт за бежанците. Dir. Bg

4. 70 years and half a trillion dollars later: what has the UN achieved? The Guardian

5. Паунова, П. Български провинциализъм в битката за ООН. DW, Bulgaria

6. Henderson, B. What have been the successes and failures of UN peacekeeping missions? The Telegraph

7. Who Will Run the U.N.? The Wall Street Journal. 23 September, 2016

8. Хронология на истерията. ClubZ.bg

9. Москва: При избора на генерален секретар на ООН са възможни изненади. Mediapool.bg

10. A world of problems: the United Nations at 70. The Guardian

11. Димитров, М. Вратата към ООН се затваря. Capital.bg

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"