Геополитическото идентифициране на Молдова: сепаратизмът и българският културен елемент*

От една страна, това е евроатлантическият вектор в геополитиката на Кишинеу и активната кампания за присъединяване към ЕС чрез силната подкрепа на Румъния заради близките културно-исторически връзки. От друга страна, евразийската визия на полусамостоятелните политически субекти Приднестровие и Гагаузия означава по-тясно сближаване с Русия. Така бившата съветска република, разположена в периферията на Европа, се превръща във фокус, където се преплитат разностранни геополитически интереси, ангажирайки ключови страни и играчи, като Румъния, Русия, Украйна, САЩ, ЕС, ОССЕ и НАТО.

Политическият елит в България е длъжен да следи с повишено внимание събитията в Молдова, защото там живеят много българи, включително гагаузи (турски говорещи православни българи). Българската общност в Молдова е част от голямата колония бесарабски българи, които по време на османското владичество се заселват в Бесарабия – област, продължаваща и на територията на Украйна. Следователно, необходима е категоричната позиция на българското правителство по проблемите на бесарабските българи (по-конкретно в Молдова и Тараклийския район) и изготвянето на национална стратегия, защитаваща техните културни и политическа права.

Геополитическо положение

По своята площ от почти 34 000 км² Молдова (фиг.1) е сред най-малките бивши съветски републики (по-малка е само Армения). В културно-географско отношение тя се намира на пресечната точка между земите, обитавани от румънци, руснаци и украинци, във връзка с което чувства силното влияние на Румъния, Русия и Украйна. Всъщност, Молдова възниква като държава единствено поради обстоятелството, че съседите и не успяват да се споразумеят за правото на собственост върху територията ѝ.

Молдова е вътрешноконтинентална държава, т. е. няма излаз на Черно море, което отстои само на няколко километра от югоизточната ѝ периферия. Този негативен нюанс при оценката на географското положение на страната се компенсира донякъде от близостта ѝ до голямото черноморско пристанище Одеса. Навлизането на Дунав с едва 485 м в южните части на Молдова не я превръща автоматично в дунавска държава, но способства за развитието на икономическите ѝ връзки с другите страни от басейна на тази стратегическа река. Сравнително близо до Молдова са разположени важни пристанища по поречието на Долен Дунав, като Браила и Галац в Румъния, Рени и Измаил в Украйна. На левия бряг на Прут, на около 1500 м от вливането на реката в Дунав, се намира пристанищният град Джурджулещи – базата на дунавския речен флот на Молдова.

На запад Молдова граничи с Румъния, а на север, изток и юг – с Украйна. Границата с Румъния е речна (по река Прут) и е дълга 461 км, а тази с Украйна е с дължина 765 км. Следователно общата дължина на границите на Молдова (речни и сухоземни) възлиза на 1226 км.

Фигура 1. Географска карта на Молдова

Формиране на политическите граници

Земите на днешна Молдова са обитавани от дълбока древност. Още през III хил. пр. н. е. в междуречието на Днестър и Прут се заселват севернотракийските племена гети и даки, а през I в. пр. н. е. в южните причерноморски степи са настаняват племената скити, сармати и алани. Постепенно те формират общ дакийски съюз. В началото на II век днешна Молдова влиза в пределите на Римската империя, като част от провинция Дакия. Тогава населението е романизирано и е наложен латинският език.

В периода между V и VII век се установяват славянските племена уличи и тиверци, които по-късно приемат християнството. През следващите векове Молдова е покорена от различни славянски държави – Киевска Рус, Галицкото, Галицко-Волинското княжество и др. През ХII век към славянската общност се присъединяват романските народи влахи и молдовци. Към ХIII и първата половина на ХIV век молдовските земи се владеят последователно от монголите и унгарците (маджарите).

В началото на ХIV век княз Бесараб успява да обедини воеводствата, разположени между Дунав и Карпатите във Влашкото княжество. През 1359 пък, княз Богдан основава първата молдовска държава, простираща се на изток от Карпатите до река Днестър. Тя достига апогея си при управлението на княз Стефан III Велики в периода 1457-1504. Първоначално Влашкото и Молдовското княжество водят борба за оцеляване срещу Унгария, но след ХV век постепенно попадат под турско влияние. Към края на ХVIII век молдовските князе се обръщат за помощ към православна Русия, за да получат подкрепа в борбите си за независимост от Османската империя.

През 1775 отслабващата вече Османска империя губи в полза на Австрия областта Буковина и северните части на Молдовското княжество. В 1812 Русия откъсва от Молдова територията между реките Прут и Днестър и по името на княз Бесараб ѝ дава названието Бесарабия. В рамките на Руската империя Бесарабия получава вътрешна автономия и църковна независимост. През този период много молдовци сред бедното селско население мигрират на запад към княжествата Молдова и Влашко, опасявайки се от разпространението на руското крепостничество. Успоредно с това между 1829 и 1856 в Южна Молдова се заселват много българи (включително гагаузи).

В 1856 Русия търпи поражение в Кримската война и по силата на Парижкия мирен договор губи Бесарабия, чиято южна част, включваща делтата на река Дунав, има удобен излаз на Черно море, което е от стратегическо значение за корабоплаването в района. Така Бесарабия, т. е. днешна Молдова (без Приднестровието), се връща в състава на Княжество Молдова, което през 1859 се обединява с Влашкото княжество в обща и независима от Високата порта румънска държава.

След края на последната Руско-турска война (1877-1878) Берлинският договор дава възможност на Русия повторно да завладее Бесарабия, като през следващите години налага успешна регионална политика на заселване с руснаци и усилена русификация. Това води до сближаване на молдовците с румънците от другата страна на река Прут, където молдовската кауза (присъединяване към Румъния) получава активна подкрепа.

По време на Първата световна война Централните сили обещават на Румъния да си върне Бесарабия, стига да се ангажира на тяхна страна. Румънското кралство обаче, се включва в лагера на Антантата, която му гарантира Трансилвания, в случай, че победи. Руската революция от 1917 води до избухването на народно въстание, в резултат на което е създаден Народният комитет на Молдова, настояващ за автономия на областта и налагане на румънския като официален език. Учреден е и парламент – Сфатул тарей, който се обръща за помощ към държавите от Антантата, след като болшевиките идват на власт в Русия и вземат под свой контрол столицата Кишинеу.

През 1918 парламентът провъзгласява независима Молдовска република, която прекъсва всякакви контакти с Русия. Само два месеца по-късно, според споразумението от Брест-Литовск, Румъния анексира Молдова, което е потвърдено от съюзническите войски през 1920, но не е признато от формиращия се Съветски съюз. За да може да върне Бесарабия под свое управление, през 1924 СССР създава малката автономна Молдавска република, разположена източно от река Днестър (Приднестровието), като част от Украинската ССР. Населението на областта тогава възлиза на 230 000 души, от които 57% са славяни (в т. ч. 49% украинци и 8% руснаци), а молдовците са едва 30%.

Геополитическите противоречия между Румъния и СССР относно областта Бесарабия намират дипломатическо решение през 1940 чрез пакта за ненападение между Съветския съюз и Германия, когато практически са оформени днешните граници на Молдова. Тогава Бесарабската област е поделена на две: по-голямата част представлява днешна Молдова, докато южната периферия (с черноморски достъп) преминава към Украйна. Вследствие на това е създадена Съветска социалистическа република Молдова, една от 15-те републики в състава на СССР. Израз на насила наложения съветски режим става кирилизирането на молдовската писменост. Много молдовци напускат страната, десетки хиляди румънци, евреи и украинци поемат към Гулаг или са изселени в Сибир, а немското малцинство мигрира към Полша. Така Молдовската република бива лишена от своя интелектуален елит.

Като съюзник на Германия по време на Втората световна война, Румъния успява за кратко – между 1941 и 1944, да си върне Бесарабия, но след края на войната съветската власт там е възстановена.

Демократичните промени в Централна и Източна Европа оказват незабавно влияние и върху Молдова. През 1989 е създаден Молдовският национален фронт – румънски говорещо обединение от интелектуалци, което чертае пътя към провъзгласяването на независимостта и потенциалното обединение с Румъния. Една от важните промени в този проект се осъществява през август същата година, когато исканията на молдовците за лингвистична реформа са удовлетворени – латинската графична система е върната, а молдовският (който е румънски диалект), е признат за официален език. През пролетта на 1990 Народният фронт печели парламентарните избори, с което се надигат гласове за автономия или обединение с Румъния („родината майка”), а през юни същата година е подписана декларацията за независимост от СССР. Успоредно с това се стига до конфликт между молдовците, славянското население (руснаци и украинци) и тюркизираните българи-гагаузи.

Всяка от трите общности – молдовска, славянска и гагаузка (по-точно българо-гагаузка), има различни виждания за бъдещото устройство на Молдова. От една страна, молдовците желаят възстановяването на Бесарабия в нейните етнически граници – Прут, Дунав, Днестър и Черно море, при което се сблъскват две гледни точки: пълна независимост или присъединяване към Румъния. От друга страна, руснаците и украинците на изток от Днестър настояват за независима Приднестровска република, а гагаузите на юг също се стремят към собствена държавност. В тази сложна ситуация, на 20 юли 1991 Молдовската република обявява своята независимост и заявява нов национален флаг, копиращ румънския трикольор – синьо, жълто, червено. През септември за първи президент на страната е избран Мирча Снегур, бивш член на Молдовската комунистическа партия. След известно колебание страната се присъединява към Общността на независимите държави (ОНД), където споделя общо политическо, икономическо и културно пространство с повечето бивши съветски републики.

Само година след признатата от Русия (на 27 август 1991) независимост, Молдова изпада в тежък вътрешнополитически конфликт, свързан с Приднестровието. Населен най-вече с руснаци и украинци, този район с площ над 4000 км², разположен между левия бряг на Днестър и границата с Украйна, концентрира почти цялото индустриално производство и енергийни мощности в тази бедна, предимно аграрна страна, едва поела по пътя на пазарната икономика. Обстановката се успокоява след като са сформирани общи мироподдържащи войски от Молдова и Приднестровието, в които участва руски армейски корпус от 7000 войници. Подписано е и споразумение, според което получилата автономия Приднестровска република може да се отдели от територията на Молдова в случай, че последната се присъедини към Румъния.

Оказва се обаче, че притесненията на славянското население в Източна Молдова са неоснователни, тъй като на проведения през март 1994 референдум 90% от населението на страната се обявява против присъединяването към Румъния, потвърждавайки принадлежността на Приднестровието към молдовската държава. В края на същата година е постигнат компромис между Молдова и Турция. Тогава парламентът приема автономията на южната област Гагаузия, в която мнозинството от населението са гагаузи.

Етнически общности

Населението на Молдова възлиза на 3,5 млн. души В етническо отношение 64% са молдовци (молдовани), 14% са украинци, 13% са руснаци, 4% са гагаузи, 3% са българи, а 2% са други общности. Молдовците обитават най-вече пространството между Прут и Днестър, а украинците и руснаците – предимно Приднестровието. Южна Молдова, където се намира Гагаузия, е населявана от голям брой гагаузи и българи – главно в градовете Тараклия, Чимишлия, Комрат, Чадър Лунга и Кахул. Следователно, на територията на Молдова живеят четири основни етнически групи – молдовци, украинци, руснаци и българи, към които отнасяме гагаузите, тъй като те са с български произход. Етногенезисът на съвременното молдовско общество е дълъг и сложен процес, в който влияние оказват най-вече романският и славянският етнически елементи. Молдовците имат силна родствена връзка с румънците и се отнасят към източния клон на романската група, а руснаците, украинците и българите – към славянската група на Индоевропейското семейство. Въпреки етническото разнообразие, доминираща религия е източното православие.

Значително по-трудно е определянето произхода на гагаузите, за който съществуват повече от двайсет различни теории и хипотези. Сред тях е например хипотезата, че те представляват смесица от прабългари и тюркски племена (кумани, узи, печенеги), но най-обективна е теорията, според която гагаузите са православни българи, говорещи турски. Много от тях не приемат етнонима „гагаузи”, който се появява в научната литература за пръв път през 1868. Употребата му се утвърждава по време на комунизма в СССР, когато се създава погрешната представа за „гагаузки нация”, по подобие на т. нар. „македонска нация”. Един от най-известните българи-гагаузи е изтъкнатият арабист Кирияк Цонев, член на Световния комитет на гагаузите, който подчертава, че гагаузите са българи и че гагаузка нация няма. Голяма част от гагаузите мигрират от българските етнически земи към Бесарабия в началото на ХIХ век и по-конкретно по време и след Руско-турската война (1806-1812). Във всички исторически документи от онази епоха те са отбелязвани като български бежанци.

Що се отнася до официалния език в Молдова, трябва да имаме предвид решението на Конституционния съд от декември 2013, което налага като такъв румънския език. Това решение дава възможност за отмяната на чл. 13 от конституцията, според който официален език е молдовският. Тази промяна потвърждава факта, че от двете страни на река Прут живее румънско население, или както тогава се изразява молдовският президент: „Румънската нация е организирана в две румънски държави – Румъния и Молдова”. Сходен е и коментарът на румънския президент Траян Басеску, който подчертава, че това е „акт на справедливост спрямо историята и онези хора в Молдова, които се чувстват румънци”. С тази важна промяна се слага край на илюзията за съществуването на молдовски език, измислен от съветската власт през 1924. Според лингвистите такъв няма, съществува единствено молдовски диалект на румънския език.

Административно устройство

Молдова се отличава със сложно административно-териториално устройство (фиг.2), което е прието със закон от януари 2002. Според този закон, страната е поделена на три териториални нива. На първо ниво са районите (32), муниципиите, или градове с особен статут – Кишинеу, Белци, Бендери (в Приднестровието), автономно-териториално образувание Гагаузия и административно-териториална единица Приднестровие. На второ ниво са градовете и селата, или комуните, които представлват обединение на няколко села. Третото ниво засяга муниципиите Комрат (в Гагаузия) и Тираспол (в Приднестровието).

Фигура 2. Схема на административно-териториалното деление на Молдова

Един от 32-та района на Молдова е Тараклийският (фиг. 3). Площта му е 674 км², а населението – 43 000 души. Тараклийският район заема южната периферия на страната, като граничи с Гагаузия, Кахулския район и Одеската област в Украйна. Над 2/3 от населението е българско и това го превръща в единствения район в страната (без двете автономни териториални единици), в който молдовците не са доминираща етническа група. Тук се открояват два града – административният център Тараклия (13 000 души) и Твърдица (6000 души). В Тараклия 80% от населението са българи, а в Твърдица – над 90%.

Фигура 3. Тараклийският район в Южна Молдова

Сепаратизмът в Приднестровието и Гагаузия

Приднестровието и Гагаузия, които не са под прякото управление на Кишинеу, обхващат над 17% от територията на страната. Приднестровието (Транснистрия) заема площ от 4071 км² и има население близо 480 000 души. (14% от това на Молдова). Обхваща източната част на Молдова – между река Днестър и границата с Украйна. Изключение прави малък район на север при град Бендери, който се намира на десния бряг на Днестър (фиг. 4). По-голямата част от населението са руснаци и украинци (54%), докато молдовците са 40%. В Приднестровието живеят и известен брой българи – село Паркани например, е почти изцяло населено с етнически българи. Главен административен център е Тираспол (150 000 жителш).

Приднестровската молдовска република, начело с Игор Смирнов, е обявена на 2 септември 1990, но не получава международна подкрепа. Днес тя е призната само от автономни територии с особен статут в кавказкия регион, като Южна Осетия, Абхазия и Нагорни Карабах, но не и от Русия. През юли 2005 молдовският парламент приема законопроект, който внася корекции в статута на Приднестровието. Районът се лишава от положението си на автономна република и се трансформира в „административно-териториално образувание във форма на република в състава на Република Молдова”. Според законопроекта, до 31 декември 2016 руските военни части трябва да напуснат Приднестровския район. На 17 септември 2006 е проведен референдум за определяне на двусмисления от правно-юридическа гледна точка статут на Приднестровието. На него гражданите трябва да отговарят на въпроси, свързани с политическата визия на района, като по-голямата част от избирателите подкрепят идеята за независимост на Приднестровието и съюз с Русия. Резултатите от референдума обаче, не са признати от Кишинеу и са оспорени от международната общност. Приднестровието има собствен президент, парламент от 54 депутати и национален флаг. Районът е отделен от останалата част от страната с вътрешнополитическа граница с три гранични пункта.

Гагаузия (Гагауз ери – „земята на гагаузите”) обхваща южните части на Молдова, с административен център Комрат (фиг.4). Площта ѝ е 1773 км², а населението възлиза на 156 000 души (5% от това на Молдова). В етническо отношение то е разпределено по следния начин: гагаузи (82%), българи (5%), молдовци (5%), руснаци (4%), украинци (3%), други (1%). Следователно, общият относителен дял на българо-гагаузката общност се изчислява на 87%, или около 135 000 души Гагаузия има президент (башкан), парламент (Халк Топлусчу), съставен от 35 депутати, правителство (Баканнък комитети), национален флаг, герб и химн. Автономното управление на Гагаузия, като „териториално-административна единица”, е утвърдено от конституцията на 23 декември 1994. За официални са приети молдовският (румънският), гагаузкият и руският, докато българският има статут на местен език, изучаван от българските ученици в училищата[1].

Фигура 4. Разположение на Приднестровието и Гагаузия в рамките на Молдова

Конфликтът в Приднестровието е сред основните регионални конфликти в постсъветското пространство. Той до голяма степен определя политическото развитие на Молдова и е решаващ фактор при формирането на вътрешната и външната ѝ политика през последните двайсет и пет години.

Както вече посочих, по-голямата част от Приднестровието обхваща земите на Молдова, разположени на изток от река Днестър, която още от дълбока древност представлява важна геополитическа и геокултурна граница. Конкретно, в периода между Първата и Втората световна война, тя отделя Съветския съюз и Румъния. След разпадането на СССР Днестър се превръща в зона на военен конфликт, което силно затруднява пълноценното използване на икономическия му потенциал. Налице са две противоположни гледни точки относно бъдещото развитие на двата бряга на реката. От една страна, това е гледната точка на официалната власт в Молдова, която се стреми към пълноправно членство в ЕС, а от друга страна е позицията на проруски настроеното население с неговата подчертано евразийска ориентация. Всичко това определя генезиса на Приднестровския конфликт.

Началото е поставено на 3 ноември 1990, а прекратяването на бойните действия е обявено на 21 юни 1992. В основата на конфликта е въпросът за самоопределянето на тази малка по площ, но икономически значима територия, съсредоточаваща голяма част от енергетиката и индустриалното производство.

Първият сблъсък между правителството и приднестровските сепаратисти избухва в Дубъсари, чийто жители блокират достъпа до моста над река Днестър и така откъсват града от столицата Кишинеу. Много по-сериозни обаче, са военните действия след като Молдова официално е приета за член на ООН. Ключова роля в конфликта изиграва командващият 14-та руска армия генерал Александър Лебед. Осъзнавайки намаляващото си влияние в постсъветското пространство, Русия се чувства задължена да окаже подкрепа на руското население в района, нарушавайки териториалната цялост на Молдова.

След Дубъсари военните действия се прехвърлят на юг по поречието на Днестър, а през юни 1991 се насочват към град Бендери (Тигина) – стратегически пункт, разположен на десния бряг на реката, само на 11 км от Тираспол. Битката завършва с победа за сепаратистите, които за няколко дни успяват да си възвърнат контрола над града.

Скоро след сключеното между Кишинеу и Тираспол примирие, в Москва са инициирани преговори между президентите на Русия, Молдова и непризнатата Приднестровска република – Борис Елцин, Мирча Снегур и Игор Смирнов. Тримата вземат решение за изграждането на демилитаризирана зона на сигурност на 10 км от двете страни на река Днестър, в която се включва и град Бендери. Подписан е договор, според който Молдова запазва териториалната си цялост, а Приднестровието получава специален статут. Според една от клаузите в договора жителите на Приднестровието могат сами да определят статута си, в случай, че Молдова реши да се присъедини към Румъния. Друга клауза дава право на президента на Приднестровската молдовска република официално да води преговори с легитимни държавни глави.

В годините след края на военните действия са представяни различни концепции за политико-административното устройство на Молдова. През 2003 например, Дмитрий Козак, близък съратник на руския президент Владимир Путин, подготвя план за федерализацията на страната, известен като „меморандума Козак”, но след първоначалното одобрение тя го отхвърля, заради несъгласието на ЕС и САЩ за допускане на руски войски на молдовска територия. Това е следствие от прозападната политика на Кишинеу, сключил през 1998 Споразумение за партньорство и сътрудничество с ЕС. След приемането на Румъния в Съюза през 2007 Молдова променя параметрите на геополитическото си положение, придобивайки обща граница с ЕС.

Украйна също е засегната от Приднестровския конфликт, не само заради украинското население в района, общата граница и активния търговски стокообмен, но и заради тясното сътрудничество с евроатлантическите структури. Всъщност, украинският план заляга в основата на Закон № 173, приет от молдовския парламент на 22 юли 2005. Той гарантира териториалната цялост на Молдова и единството на нейното население, а Приднестровието получава статут на автономен район със собствена конституция и органи на управление, както и правото да води самостоятелна външоникономическа политика. За официални езици са избрани руският, украинският и молдовският. Въпреки своите положителни страни обаче, този закон практически не функционира.

Преговорите продължават през февруари 2006 в Кишинеу във формат „5 + 2”, т. е. Молдова, Приднестровието, Русия, Украйна, ОССЕ + ЕС и САЩ. Решение обаче не е взето – Русия подкрепя Приднестровието, а ЕС и САЩ – Молдова и Украйна.

Нов аспект в приднестровския въпрос внася независимостта на Косово от 17 февруари 2008. Косовският пример дава важен аргумент на Тираспол; той има принципно значение, тъй като създава нов модел за разрешаване на етнополитическите конфликти, основавайки се на приоритета за правото на народите на самоопределение. Следователно, Приднестровието би трябвало да отговаря на международните критерии за независима държава, изпълнявайки необходимите условия да бъде призната като такава. Въпреки тези доводи, ООН не дава съгласието си, изтъквайки различния генезис на двата конфликта: в Косово той е етнически, а в Приднестровието – геополитически (голяма част от молдовците в района подкрепят неговите сепаратистки стремежи). Следва да отбележим, че Русия подкрепя независимия статут на Приднестровието за да упражнява активен контрол над него, но няма намерение то да стане част от необятните руски простори.

През април 2009 Молдова изпада в тежка политическа криза, която рефлектира негативно върху решаването на приднестровския казус. Причина за кризата става преизбирането на комунистическия лидер Владимир Воронин за президент на страната, което води до масови безредици в Кишинеу. Събитията се успокояват едва в края на 2010, когато е избрано ново правителство, поставило си за цел да се пребори с комунистическото наследство и да трасира пътя на страната към ЕС. След провалената среща на заинтересованите страни в конфликта във вече познатия формат „5 + 2”, проведена във Виена през 2011, въпросът за Приднестровието навлиза в задънен улица, тъй като нито една от страните в него не е склонна към компромис.

Постепенно обаче се променя позицията на Русия, която вече не предприема толкова активни действия в подкрепа на приднестровския сепаратизъм. Приднестровието, като автономна република или район с широка автономия в рамките на Молдова би представлявало силен коз за възпиране на страната към пълноправно членство в ЕС и следователно – лост, чрез който Кремъл може да контролира Кишинеу. Руската Федерация няма никакво желание да присъедини Приднестровието, тъй като това би донесло много повече проблеми за нея и почти никакви ползи. Ето защо руската геополитика включва по-активното участие на района в общото икономическо пространство на ОНД. На страната на Русия са редица предимства – езикът, православната вяра, общото историческо минало, а също липсата на визови ограничения, отпускането на изгодни кредити и не на последно място – енергийните ресурси, които са основен елемент на руската мощ. Освен това руският пазар е от ключово значение за износа на молдовско вино, което оказва определено влияние върху икономиката на Молдова.

Приднестровската криза противопоставя Русия и ЕС, който не може да си позволи загубата на позиции в района, предоставяйки го в руската сфера на влияние. В същото време, членството на страната в ЕС е невъзможно без решаването на разглеждания проблем.

Нов нюанс в приднестровския казус внася конфликтът в Украйна и намесата на Русия в стратегическия черноморски полуостров Крим. Опасенията на Кишинеу са свързани с евентуална руска интервенция в Приднестровието и трансформирането му в своеобразен руски ексклав, който да подсили защитния обръч около Русия. Във връзка с това молдовското правителство предприема активни стъпки към сближаване с ЕС, НАТО и САЩ.

Днес Приднестровският конфликт все още не е решен, между Кишинеу и Тираспол не е постигнато обединение, като тенденцията е дори към все по-категоричното отчуждение между тях. Важна причина за това е, че почти целият промишлен и военен потенциал на Молдова се намира в Приднестровието, което осигурява 60% от електроенергията на страната, а останалите 40% практически се внасят от Украйна. Властите в непризнатата република все по-упорито поемат курс към пълна независимост и отказват всякакви преговори за федерация с Молдова.

Понастоящем в района на Приднестровието са локализирани съвместни миротворчески сили, включващи 492 приднестровски, 402 руски и 355 молдовски военнослужещи, както и 10 военни наблюдатели от Украйна. Те са разположени на 15 поста в ключови райони от зоната за сигурност.

Гагаузия е второстепенната конфликтна зона в страната. Съвременното териториално образувание в Южна Молдова наследява съществувалата между 19 август 1990 и 23 декември 1994 Република Гагаузия, начело с президента Степан Топал, основоположник на гагаузкото национално движение. Формирането на Гагаузкия автономен район е гарантирано с чл. 111 от конституцията, потвърждаващ равенството между всички граждани, живеещи в неговите рамки, независимо от етническата им принадлежност. Уточнено е също, че в случай на промяна в статута на Молдова като суверенна държава – например обединение с Румъния, Гагаузия има правото да премине към самостоятелно политическо управление.

Често наричат Гагаузия „Другата България” – теза, основаваща се на българското етническо самосъзнание на гагаузите, народ с особена историческа съдба. Ето защо проблемът с Гагаузия засяга не само Молдова, но и нашата страна.

Според историческите извори, в периода на османски нашествия в България с наименованието гагаузи турците наричали българското население в Добруджа, влагайки в него пейоративен, т. е. обиден смисъл. Подложени на гонения от турската власт по време на войните между Руската и Османската империя, гагаузите възприемат турския език, но запазват християнската си вяра. Принудени да се изселят от своите земи, българите гагаузи мигрират на север към степите на Южна Бесарабия (Буджак). В руските архиви например, всички тези бежанци са определени като българи. Едва през втората половина на ХIХ век, в историческата литература, в резултат от повърхностни изследвания на руски историци, се появява тезата за тюркския произход на гагаузката общност. Далеч по-правилна е дефиницията, че гагаузите са етнографска  група от българския етнос, при която прабългарският елемент е по-силно изразен за сметка на славянския.

На 23 март 2015 в Гагаузия са проведени избори за президент, спечелени от Ирина Влах, чиято майка е славяноезична българка от Тараклия[2]. Влах изтъква необходимостта от по-близки отношения с Русия, обявява се за федерализация на Молдова и предвид добрите българо-гагаузки отношения лансира старата идея за обединение на Гагаузия и Тараклия в обща автономна република. Така българският етнически елемент в южните части на Молдова би придобил потенциал не на локален, а на регионален фактор в геополитическото идентифициране на страната.

Българската диаспора в Бесарабия

Бесарабия е историко-географска област с естествени граници Черно море и реките Днестър, Прут и Дунав. Тя обхваща по-голямата част от Молдова (без Приднестровието), а най-северните и най-южните ѝ части попадат в днешна Украйна (фиг.5). Площта на Бесарабия е приблизително 46 000 км². Отличителна черта на природната ѝ среда е наличието на хълмисти равнини и степна растителност. Най-големи градове в това плодородно парче земя, което бележитият немски геополитик Карл Хаусхофер нарича „европейска Месопотамия”, са Кишинеу (в Молдова), Измаил, Болград и Хотин (в Украйна).

Фигура 5. Историко-географската област Бесарабия (в тъмен цвят)

Южните части на Бесарабия, респективно земите на север от дунавската делта, са известни с топонима Буджак, по-голямата част от който попада в Южна Украйна – мултикултурно пространство с население около 620 000 души със следната етническа структура: украинци (40%), българи (21%), руснаци (20%), румънци/молдовци (13%), гагаузи (4 %). Най-много българи живеят в Болгар – 61% от населението. Малка част от Буджак навлиза и в територията на Югоизточна Молдова (Тараклийския район).

В исторически контекст активният процес на заселване на българи в района започва в края на ХVIII и началото на ХIХ век и включва няколко последователни миграционни вълни. Успоредно с това се оформят още две значими български колонии в Украйна – на т.нар. одески и таврийски българи (фиг. 6).

Фигура 6. Разпределение на бесарабските, одеските и таврийските българи в Южна Украйна

Днес броят на бесарабските българи в Украйна и Молдова надхвърля 200 000 души (табл. 1). Най-компактна е българската етническа общност в Тараклийския район.

Таблица 1. Численост на ългарската общност в Украйна и Молдова (2015)

Проблемът с културната автономия на Тараклийския район

Проблемът за културната автономия на Тараклийския район е свързан с териториалната реформа за децентрализация в административното устройство на Молдова, според която към 2017 той ще бъде ликвидиран, а с това българската общност там би загубила своя привилегирован статут и културните си права на национално малцинство. Този проблем следва да бъде разгледан през призмата на традиционно добрите дипломатически, културно-политически и търговско-икономически контакти между България и Молдова. В този смисъл особено важна роля в качеството си на духовен, образователен и научен център за българите в страната има откритият през 2004 български университет „Григорий Цамблак” в Тараклия.

Административно-териториалната реформа, наречена „Национална стратегия за децентрализация”, се налага във връзка с условието на ЕС всеки район да има население над 50 000 души Досегашните 32 района ще се трансформират в осем, а един от тези, на които се налага да бъде обединен – в случая с Кахулския, е Тараклийският район (43 000 души).

Придобитата през 1991 независимост на Молдова не оказва незабавно влияние върху етническите българи в южните части на страната, които отхвърлят идеята за автономен статут, смятайки, че запазването на тяхната културна идентичност трябва да се осъществи не чрез методите на сепаратизма, а чрез създаването на административно-териториална единица (окръг с главен град Тараклия) под прякото управление на правителството, обединяваща българските селища в тази част на Бесарабия. Във връзка с това през януари 1999 в Тараклия е проведен референдум, на който участват 27 000 души като 92% от тях се обявяват за обособяването в рамките на Молдова на Тараклийски район като център за развитието на българската национална култура. Според проведената през 2002 административно-териториална реформа, Тараклийският район се оказва единствения под управлението на Кишинеу, в който молдовското население е малцинство.

Това дава основание на българската общност да поиска предоставяне на културна автономия, която да се развива в рамките на независима и суверенна Молдова. Така Тараклийският район ще може да съхрани българския език, културата, обичаите и традициите на българите в страната.

От геополитическа гледна точка Тараклийският район има важно предимство – чрез територията на Гагаузия той практически е откъснат от останалата част на Молдова, а от другата страна на границата е Одеската област в Украйна, където живеят много бесарабски българи. Този факт възражда идеята за българо-гагаузки съюз чрез формирането на автономна Буджакска република, която да обедини Гагаузия и Тараклийския район. Подобен проект впрочем, по-скоро би бил подкрепен от Комрат.

Заключение

Сепаратизмът и обособяването на автономни територии в пределите на държавите от постсъветското пространство е характерно явление, което не отминава и Молдова. Следователно, случаят с Приднестровието и Гагаузия не е изолиран, но е твърде деликатен, тъй като засяга ключови играчи – Русия, от една страна, ЕС и САЩ, от друга. Стратегическото значение на Приднестровието се определя от факта, че тук са концентрирани промишленият потенциал и основните енергийни мощности в страната. Това поражда трудно преодолим сблъсък между евроатлантическата визия на централното правителство и проруската политика на Тираспол. Другото огнище на напрежение също е свързано с територия, подкрепяща Русия и евразийството – Гагаузия. В случай, че Молдова се присъедини към Румъния (малко вероятен сценарий), то и Гагаузия, и Приднестровието биха се превърнали в суверенни държави, контролирани от Русия.

Подготвяната от правителството териториална реформа в страната би довела до ликвидирането на населения предимно с етнически българи Тараклийски район, който е част от по-обширната територия на Южна Бесарабия (Буджак), където българският културен елемент има неоспорима историческа роля. Подобен сценарий поражда опасността от загуба на българската културна идентичност, съхранявана през вековете. От друга страна, по-конкретното обединение с гагаузките българи ще бъде логичното следствие от административните промени. Именно в подобна ситуация управляващият елит в България трябва да окаже огромната си подкрепа към всички българи, живеещи извън пределите на страната, чрез следването на национално ангажирана политика. Що се отнася до Молдова, трябва да имаме предвид, че отношенията ѝ с България винаги са се развивали в духа на разбирателството и взаимната подкрепа.

Какъв би бил образът на Молдова пред международната общност през следващите години? Сложен въпрос, на който трудно може да се даде еднозначен отговор, предвид променящата се конюнктура в района. Присъединяването на Молдова към Румъния е практически невъзможно, тъй като по конституция тя би загубила икономически активната си зона – Приднестровието. По-вероятно изглежда членството в ЕС, но то минава през категоричното решаване на приднестровския казус. Сходен е и проблемът с Гагаузия. Вероятно най-правилното решение, удовлетворяващо заинтересованите страни, трябва да се търси във федерализацията на страната, в контекста на която Приднестровието и Гагаузия ще получат по-широка автономия, за да следват самостоятелна икономическа политика. Но основният геополитически въпрос остава – евроатлантическа или евразийска ориентация? Кишинеу, от една страна, Тирсапол и Комрат, от друга, са на различни позиции. Следователно липсата на компромис между тях означава само едно: през следващите години Молдова ще бъде изправена пред редица трудни избори, обективно затрудняващи нейното идентифициране от страна на международната общност.

Литература:

Алисов, Н., Б. Хорев. Экономическая и социальная география мира (общий обзор). Москва, 2001.

Анкин, В. Гражданское общество в Республике Молдова: состояние, проблемы, перспективы. Кишинев, 2001.

Богословская, Е. К этническому вопросу Одеской области. Одеса, 1998.

Бретон, Р. Етнополитика. Пловдив, 2002.

Володин, А. Региональный сепаратизм: проблемы теории и практики. Москва, 1999.

Гладкий, Ю., С. Лавров. Экономическая и социальная география мира. Москва, 1993.

Дойков, В., Н. Генчев. Дунав – реката на Европа. Русе, 2011.

Дрончилов, К. Политическата граница. – Военен журнал, 2, 1999.

Думника, И. Българските преселници в Бесарабия в края на ХVIII – първата половина на ХIХ в. в историографията. Кишинев, 2015.

Каранастас-Радова, О. Гагаузы в составе задунайских переселенцев в их поселения в Буджаке (конец ХVIII – первая четверть ХIХ вв). Кишинев-Комрат, 2001.

Карастоянов, Ст. Чечения – политико-географска характеристика. София, 2003.

Карастоянов, Ст. Политическа география, геополитика, геостратегия. София, 2008.

Килюнен, К. Енцикопедия на страните и техните знамена. София, 2007.

Колев, Б. Географското пространство. – Проблеми на географията, 2007.

Кюизьоние, Ж. Етнология на Европа. София, 1993.

Луканов, А. и др. Страните в света, София, 2010.

Лучинский, П. Молдова и молдоване. Кишинев, 2007.

Машбиц, Я. Экономическая и социальная география зарубежный стран. Москва, 1980.

Милиш, Н. Гагаузите. Гагаузката проблематика в българската историография. София, 2001.

Монбриал, Т. Политическа география. София, 2008.

Моряков, В. История на Русия ІХ – ХVІІІ в., т. 1 и 2. София, 2007.

Лакост, Ив Геополитически речник на света. София, 2005.

Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия. Велико Търново, 1998.

Орлов, А. История на Русия. София, 2002.

Русев, М. Обществена география. София, 2008.

Рязановски, Н. История на Русия. София, 2008.

Селиванова, И. Республика Молдова: хроника приднестровского конфликта. Москва, 1994.

Славейков, П. Етногеография. София, 2006.

Стаменова, Ж. Гагаузите. Проучвания и обща характеристика. София, 2000.

Стати, В. История Молдовы. Кишинев, 2002.

Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 1996.

Чебоксаров, Н., И. Чебоксарова. Народы, расы,

Челак, Е. Училищното дело и културно-просветния живот на българските преселници в Бесарабия (1856-1878). Кишинев, 1999.

Червенков, Г. Болгари СССР: история, проблемы, перспективы. Кишинев, 1991.

Червенков, Г., И. Шикирлийская. По пути национальной духовности болгар Малдовы. Кишинев, 2005.

Интернет източници:

http://geopolitica.eu/

http://www.euro2001.net/

http://moldnews.md/rus/category/43

https://en.wikipedia.org/wiki/Moldova

http://www.gov.md/en

http://www.borm-md.org/node/1480

*Преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

[1] В Комратския държавен университет е обособена Катедра по българска филология, а 24 май – денят на славянската писменост и култура, е обявен за официален празник в Гагаузия.

[2] Словяноезичните българи в Бесарабия са известни като тукани.