Днес вероятно малцина си спомнят, че преди повече от десетилетие, с рядко за ООН единодушие, Генералната асамблея на Световната организация прие предложението на тогавашния президент на Иран Мохамед Хатами 2001 да бъде обявена за "година на диалога между цивилизациите". Тази нормативна визия се стремеше да формира нова етична парадигма на международните отношения и действително мултикултурна международно общност, базираща се на простия принцип за "единство в многообразието", на политическата подкрепа и изявата на присъщия за света културен плурализъм, коренящ се в стремежа за междукултурно уважение и разбирателство.
"Диалогът на цивилизациите" апелира за "дискусия и преразглеждане на основите на днешния, ориентиран към Запада, либерален световен ред" и в този смисъл "представлява мощно нормативно предизвикателство към съвременната политическа ортодоксалност, съдържаща се във всички мащабни политически дискурси на бъдещия световен ред" (Petito 2009, 12).
Вместо към диалог, към сблъсък между цивилизациите?
Печално, а в ретроспектива и трагично е, че въпросното предложение не можа да се реализира на практика, нито да получи някакво теоретично или политическо развитие, той като събитията изпревариха хода на политическия процес.
По ирония на съдбата, след трагедията от 11 септември 2011, "Международната година на диалога между цивилизациите", стана по-известна като годината на "цивилизационния сблъсък" и като преломна точка, поставила началото на "войната срещу тероризма", прокламирана от САЩ и другите западни държави. Някои я наричат "дългата война", но по същество става дума за хегемонистична битка, целяща принуждаването на "черните дупки", "държавите-парии" и организациите на мюсюлманския свят да приемат либералния, космополитен и доминиран от Запада политически и икономически световен ред. В този контекст, международният тероризъм беше предсказуема реакция (и симптом за нарастващото значение на културната идентичност), протест и отговор на прокарваната от Запада социално натрапчива и агресивна неолиберална глобализация и модернизация. Случващото се беше масово възприето като отказ от исторически детерминирания и триумфалистки либерално демократичен "край на историята", провъзгласен от Френсис Фукуяма, с неговото разрушително налагане на оказалата се фалшива "универсалност" и еднородност, и като реабилитация на прословутата културалистка теза на Самюел Хънтингтън за "сблъсъка на цивилизациите", в качеството и на теоретична парадигма за разбиране на международните отношения след края на студената война.
Дори и Хънтингтън обаче посочва, че единственият начин да се избегнат, или поне да се ограничат последиците от този "цивилизационен сблъсък" е изграждането на многополюсен и мултицивилизационен световен ред, ангажиран с процеса на поликултурния диалог между отделните цивилизации. Според него, цивилизациите се организиратг около т.нар. "основни държави" (или "ядра от държави"), гарантиращи реда във въпросните цивилизации, доколкото страните, принадлежащи към тях, ги разглеждат като "културно близки". Хънтингтън подчертава, че "светът, в който отделни ядра от държави играят водеща или доминираща роля, представлява свят на сферите на влияние". Тези "основни държави" действат като ключови играчи и посредници между цивилизациите, формирайки световната политическа система (Huntington 1996, 156). Структурните реалисти обозначават тези държави като "велики сили", а светът на сферите на влияние - като "многополюсен". "Диалогът на цивилизациите" се отличава от парадигмата на цивилизационния сблъсък по това, че се стреми да предотврати нормативно, или поне да смекчи, въпросния сблъсък.
Ползата от цивилизационния дискурс
Цивилизационният дискурс се превръща във все по-полезен аналитичен инструмент за изследователите на международните отношения и дипломатите във връзка с отслабващата доминация на политико-икономическа идеология при формирането на индивидите, държавите и геополитическите блокове или съюзи след края на биполярната студена война и възраждането на значимостта на културата както за формирането на самосъзнанието, така и за ръста на конфликтите и напрежението, възникващи на основата на етническата, племенна и религиозна специфика и различия. Признавайки значението на теорията на Хънтингтън или на неговия съвременник Александър Панарин, както и на по-ранни теоретици, като Фернан Бродел, Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби, при залагането на своите основи цивилизационният дискурс еволюира отвъд рамките на Хердеровото и изцяло примордиално и есенциалистично определение за цивилизациите като унитарни и неизменни играчи, предопределени да градят отношенията си, най-вече на основата на конфликта.
Ето защо можем да дефинираме цивилизацията като "висше културно образувание на народите и максимално широко ниво на културна идентичност", характерни за което са "общият език, история, религия, обичаи, институции, както и субективната самоидентификация на хората" (Huntington, 1996, 43). Тя представлява "най-широката и вместителна обвивка на културните признаци, свързани пряко или косвено, явно или неявно с географското разположение и времевите промени. Цивилизацията е равнозначна на културата, изразена в пространството и във времето, но най-вече в пространството. Времето придобива решаващо значение при опитите да се обозначат промените в начините на производството и закономерностите на влиянието, характеризиращи цивилизациите от предсъвременната до съвременната фази в историята (Lawrence, 2010, 157). Цивилизациите са както множествени, така и вътрешно плуралистични, т.е. възникват, развиват се и отмират. Доколкото представляват частични първични социални конструкции, те могат да придобият и политически измерения, особено когато си взаимодействат с другите цивилизации (Katzenstein, 2010, 6-7). Те се сблъскват, сътрудничат си, взаимно се обогатяват, развиват се и се преплитат в отношенията си с другите цивилизации. При това конфликтите вътре в отделните цивилизации се случват дори по-често, отколкото между "основните" държави от отделните цивилизации или между линиите на активен междуцивилизационен разлом. Цивилизациите са по-скоро свободни и вътрешно диференцирани, отколкото последователни, едноронни и единни, те представляват интерсубективни културни комплекси, които нямат ясно определени предели или граници и често се пресичат една с друга. Като културни образувания, те, по своята същност, не представляват политически играчи, но включват в себе си държави и други социални формирования, както и личности, които действат по този начин от тяхно име. На свой ред, цивилизациите се разглеждат като съществуващи не в рамките на системата, определяна от анархията, а в по-широката географска и историческа глобална вселена с няколко възможни съвременности - или под формата на глобално управление, или, както предлага Айзенщад, в рамките на по-голяма единна цивилизация на съвременността, т.е. технологичен и светски обществен ред, създаден от международната държавна система, международните организации и глобалната търговия (Eisenstadt, 2001).
Краят на "еднополюсния момент"
Както в научните среди, занимаващи се с международните отношения, така и в кръговете непосредствено осъществяващи външната политика, е прието да се смята, че "еднополюсният момент" за който говори Чарлз Краутхамър, вече е приключил и глобалната хегемония на западната цивилизация преживява упадък. Последният се проявява по две основни направления.
На първо място, в обременяването на обществените ресурси, както и на моралния и политическия авторитет на Запада, с военните и меметични конфликти, които наблюдаваме в целия ислямски свят и които сякаш нямат нито граници, нито край. На второ място, в глобалната рецесия от 2008, която продължава да тормози Запада и която изостри и ускори тенденцията за изместване на глобалният икономически център на тежестта от Запада към Изтока. Тя демонстрира провала на Запада, предвид неспособността на неговата неолиберална политико-икономическа идеология да изгради справедлив и стабилен световен ред, създадената от Запада глобална система на виртуални и паразитиращи финанси и неговите огромни държавни и публични дългове и дефицити. Новият многополюсен свят е все още в началния си стадий, когато "основните" велики държави и регионалните полюси разполагат само с примерни потенциални сфери на влияние, съвпадащи (съгласуващи се) в общи линии с различните цивилизации и основните държави, теоретично дефинирани в цивилизационния дискурс на международните отношения, каквито са Русия, Китай, ЕС, САЩ, "Боливарианската" Латинска Америка, Индия, ислямския свят и, възможно, Африка на юг от Сахара.
Концептуализацията на цивилизационния диалог
Концептуализацията на "диалога на цивилизациите" отново се проявява като алтернативен способ за теоретична обосновка на възможността за по-справедлив и разнообразен многополюсен световен ред, гарантиране на глобалния мир и сигурност, както и управлението на неизбежното напрежение и конфликтите между великите държави или основните цивилизационни държави, който се оказва по-подходящ, отколкото реалистичното балансиране на "съюза на властта". Тоест, "диалогът на цивилизациите" е нормативен и идеалистически, но не и утопичен, тъй като не зависи от абсолютизираната вяра в прогреса, фалшивия универсализъм или вярата в постоянното усъвършенстване на човека, типични за либералния космополитизъм. Моделът на алтернативния световен ред, вдъхновен от "диалога между цивилизациите", се определя от три различни измерения (Petito, 2009, 52). На първо място от мултиполярността, като ориентация в пространството, което на практика представлява нео-регионалистично възраждане на идеята на Карл Шмит за "Grossraum" (т.е. за "голямото пространство"), или силата, балансираща макрорегините по цивилизационен признак, както и на "многостранните преговори между държавите като нормативен източник и демократична легитимация на процесите на регионална интеграция" (Mouffe, 2007 и Zolo, 2007, 7). Този силов баланс, подложен на изкушението да "влиза в конфликти", ще се съчетава (със силен акцент) с второто нормативно измерение на "диалога на цивилизациите" - новото текстурирано "междукултурно" международно право (правото на народите), подкрепящо принципите, заложени в Устава на ООН, за суверенитета на държавите и ненамесата във вътрешните работи - т.е. отхвърляйки намесата въз основа на ревизионистичната западна концепция за "отговорността за защита" (R2P), западните представи за т.нар. "универсални" човешки права и характерния за съвременното международно право юридически позитивизъм, в полза на междукултурния диалог за нравствеността, признаването на културните различия и социалната етика на "реално съществуващите общности" (Dallmyr, 2004, 47). Третото измерение на "диалога на цивилизациите" е твърдата привързаност към каузата на мира, чрез активния мултикултурен и мултицивилизационен диалог и дискурс на различни равнища и в различни сфери. Тоест, "диалогът на цивилизациите" цели не изграждането на стени или прегради за сдържане и разделение между цивилизациите, а по-скоро прокарването на мостове на взаимното разбирателство. "Активната политика на междуцивилизационен диалог представлява свързващ механизъм между мултиполярността и новото "междукултурно" международно право, като начин за изначално понижаване на риска от културно обособяване (капсулиране) и, в резултат от това, за диалогично включване на мнозинството" (Petito, 2009, 6).
Заключение
В сравнение с провала на непривлекателната еднополюсна и унифицираща либерална хегемония на Запада и модела на глобализация, задвижван от неолибералния икономически редукционизъм и експлоатацията, от една страна, и възможните геополитически сблъсъци в рамките на формиращия се многополюсен свят, базиращ се на крехкия баланс на "съюза на властта" - от друга, истинският "диалог на цивилизациите" ще осигури повече възможности за борба с наистина глобалните проблеми, като изчерпването на ресурсите, влошаващото се състояние на околната среда и климатичните промени. Държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) и от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) вече разполагат със структура, членска маса и ясно артикулирани принципи, които ги превръщат в положителен институционализиран пример за такъв мултикултурен и мултицивилизационен диалог и сътрудничество, осъществяващ се на практика. На свой ред, евразийството е пример за идеология и международно обществено движение, включващи тези принципи. Този тип мултикултурно конституирани процеси и структури на регионалната интеграция и цивилизационното сътрудничество до голяма степен съдействат за налагането на един, основаващ се на мира, световен ред, тъй като представляват своеобразна профилактична "противоотрова" срещу евентуална негативна политизация на културните различия в глобален мащаб, осигурявайки необходимите законни "канали" за изразяване на несъгласие и непозволявайки на противоречията да придобиват онези крайни форми на инакомислие, които днес биват дефинирани като "културно-фундаменталистки тероризъм". Тоест, дискурсът на "диалога между цивилизациите" не възниква от политическия или теоретичен вакуум, а в отговор на глобалните проблеми и кризи, пред които сме изправени днес и, в частност, на очертаващата се криза на сегашния световен ред, съчетана с нарастващата в целия свят политическа демонстрация на културния плурализъм и различията (Petito, 2009, 53, 60). "Диалогът на цивилизациите" представлява възможен отговор на тези явления, доколкото става дума за международна политическа теория за нормативното структуриране на мултикултурната и многополюсна международна общност.
Литература:
1. Dallamyr, Fred (2004). Peace Talks — Who Will Listen? Notre Dame, IN, USA: Notre Dame University Press.2. Eisenstadt, S.N. (2001). «The Civilizational Dimension of Modernity: Modernity as a Distinct Civilization,» International Sociology, 16(3): 320-340.3. Fukuyama, Francis (1992). The End of History and the Last Man. New York: Free Press.4. Huntington, Samuel (1996). The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. London, UK: Simon and Schuster.5. Katzenstein, Peter J. (2010). Civilizations in World Politics: Plural and Pluralist Perspectives. London, UK: Routledge.6. Krauthammer, Charles (1991). «The Unipolar Moment,» Foreign Affairs, no 1:23-53.7. Lawrence, Bruce B. (2010). «Islam in Africo-Eurasia: A bridge civilization,» in Katzenstein, Peter J. Civilizations in World Politics: Plural and Pluralist Perspectives. London, UK: Routledge, 157.8. Mouffe, Chantal (2007). «Carl Schmitt’s Warnings on the Dangers of a Multipolar World,» in Odysseus and Petito (eds.) The International Political Thought of Carl Schmitt, 147-153.9. Petito, Fabio (2009). Civilizational Dialogue and World Order: The Other Politics of Cultures, Religions and Civilizations in International Relations , New York: Palgrave, co-edited with Michalis S. Michael.10. Zolo, Danilo (2007). «The Contemporary Use of the Notion of Empire,» in Odysseus and Petito (eds.) The International Political Thought of Carl Schmitt, 154-165.
* Авторът е американски геополитически анализатор
{backbutton}
Диалогът на цивилизациите като теоретичен модел на многополюсния световен ред
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode