Никола Аврейски, САЩ и Европа: Европейската политика на Вашингтон, 935 стр., Фабер, 2013.
Когато през август 1914 в Европа избухва Първата световна война, един провинциален вестник в Аризона пише: ”Отново с благодарност си спомняме за онези наши прадеди, които са ни измъкнали от този дяволски континент, наситен с вечни кръвопролития!”. Но тази презрителна незаинтересованост към Европа трае кратко. При дебаркирането на американската армия във Франция през 1917, генерал Пършинг произнася фразата: ”Лафайет, ние сме тук!”. Споменаването на революционния маркиз е признание, че САЩ и Европа и преди са имали исторически връзки. Оттогава, САЩ са плътно ангажирани с Европа, въпреки кратките периоди на изолационизъм. Солидно изследване от български автор проследява кратката, но драматична история на тази преориентация. Полиграфичният финес на една книга невинаги съвпада със стойностите на нейното съдържание. Но в този случай не е така! Пред нас е обемистата книга на Никола Аврейски, „САЩ и Европа”. Книгата е обнародвана от престижното издателство от Велико Търново „Фабер” през 2013 във впечатляващия обхват от 935 стандартни страници. Обемът,както и полиграфията този път съвпада с качеството на изложението. Кому е малко това? Казват, че политологията е само лоша историография. Вече не е така. А все пак следва да познаваш миналото преди да пишеш за настоящото. Нека напомня, че Хенри Кисинджър започва кариерата си с дисертация, посветена на европейската история в началото на XIX век. Така че в тази книга срещаме осмисленото историческо познание, комбинирано с аналогии и прогнози на съвременна политическа обстановка, така потребни за разбирането на реалностите от съвременния свят. Да се пише история на други народи и континенти е едновременно лесно и рисковано. Леснотата идва от слабата познаваемост на проблема от страна на българския читател, при която всяка трактовка може претенциозно да се представи като оригинален принос. От друга страна, с едно натискане на бутон по Интернет могат да се открият стотици заглавия по темата, която се анализира в съответната книга. Така всеки значим автор може да остане незабелязан в общия водопад от заглавия.
Да изследваш историята на другите
Но има и още нещо. Да изследваш историята на другите е улеснение поради липсата на пристрастия. Ако напомним трудно осъществимия принцип на Тацит да се пише „без гняв и пристрастие”, то такава обективност най-естествено се постига когато пишеш за другите. По родната история описанието, героите и негодниците се представят по-трудно. Не можеш да се оградиш от себе си, а обективната история е ограждане от предубеждения. Ако направим едно сравнително съпоставяне в световната историография може би с изненада ще установим, че повечето от значимите академически постижения са осъществени от автори, които не са принадлежали пряко към страните, станали обект на техните усилия.
Рискът да останеш незабелязан при това разнообразие се възнаграждава с лекотата, че нямаш предпочитания. После, при възприемането на чужда история винаги има особен привкус на чужденеца, който неизбежно влага свои наблюдения към съдбата на другите. Научавайки повече за тях, ние така по-добре разбираме себе си. Арнълд Тойнби твърди, че нито една история не може да бъде обяснена сама по себе си. Универсалното заимстване и обогатяване между цивилизации, религии и народи е органична част на всеки исторически процес. Затова в повечето страни по света има цели историографски школи по историята на другите народи, които често са съпоставими с достиженията на „местната” историческа наука. Взаимният интерес към миналото на Америка в България и българистиката в Америка, поне що се отнася до историческите значения на тези определения, има повече от вековна история. Без да е равностойна по мащаб, тя свидетелства за взаимен интерес. Разбира се, във времена, когато някои сенатори не са знаели нищо за цяла Европа, не можем да гигантизираме тези докосвания през Атлантика.
Съвременната историческа американистика у нас почти съвпада с приложната политология. В това няма нищо укорително. Това съотношение в същата степен се отнася и до българистиката в САЩ. А все пак, освен предсказването на изборни резултати, анализи на външнополитически акции и вътрешни кризи, предсказания за близки политически стълкновения, изследванията за САЩ имат и други измерения. Те са основни, а не спомагателни. Затова намирам, че тези научни и преподавателски дисциплини следва да запазят своя преобладаващ облик на изследвания на онова минало, което в значителна степен обяснява съвременните състояния. Но най-напред и повече именно миналото. Защото всякакви днешни триумфи и провали имат дълбок исторически смисъл като предпоставени в историята причини, методи и принципи. Както казват, нищо не започва от днес. Разбира се, не всичко е крайно предопределено или мотивирано с история. Понякога скъсването с миналото може да донесе до трайни позитивни промени. Германия и Япония са добрите съвременни примери в този смисъл. Едни от малкото научени уроци на историята. Познаването на историята не е самоцел, нито пък магическа формула за вземане на сегашни правилни решения. Това познание невинаги ни внушава какво трябва да се прави, а само какво не трябва да се прави.
Нашата позната адаптивност след края на студената война зае противоположни насоки. Ние се „преобръщахме”, което не е прецедент в нашите възприятия на съюзници, покровители, победени и победители. Но самата студена война не се водеше само от ангели и само от благородници. От мистиката на вечната дружба с СССР, ние прибързано се обявихме за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. Натруфената словесност беше същата. Само с променен адрес. Така е с всички крайности и двете претенции бяха не само неоснователни, но и комични. Америка наистина имаше значителна роля в нашето духовно Възраждане, което отричаха малцина. Въпреки географската дистанция. Същото се отнася и до приноса й в нашето Освобождение, макар и само чрез няколко значими нейни представители от журналистиката до дипломацията. Именно поради това, дори и когато над нас падаха бомбите от самолетите, назовани „Освободител”, никой не промени имената на американските и английски благодетели на България, благодарствено поставени по улици и площади. Това в значителна степен се отнася дори за най-умопомрачителните идейно-политически противопоставяния на студената война. Значи респектът и симпатиите са останали, въпреки всичките амплитуди на изкуствената враждебност.
Без да ги преувеличаваме, те са реален факт и фактор в нашето възприемане на Америка. Така за нас, както и за останалата част от света, Атлантическият океан от преграда се превърна в път. Но на какво се дължи тази особена чест на тази страна с име на континент дори и тогава когато е била неправа? Защо толкова критично я възприемаме и толкова й подражаваме? Защо толкова скептично се отнасяме към нейната култура и, в същото време, световната слава на повечето европейци се утвърждава там? А и защо другите държави от същия континент дълги години имаха невеселата слава на бедни, тиранични, завистливи и агресивни? Може би защото там, в края на XVIII век, в конституционна форма най-напред се появи фразата „Ние,народът”. Без непременно да е бил спазван по отношение на робите, цветните и жените в продължение на столетие! А все пак този успешен експеримент бе предизвикал неведнъж възторга на един Любен Каравелов в коментарии във възрожденската преса още за Гражданската война през 1861-1865. Нека напомня, че въпреки че до 1892 в Русия се учат 686 българи, а в САЩ само 5, престижът на американското образование вече е много висок в новото ни княжество, наследен още от Възраждането чрез мисионерската им дейност. Без да посочваме ролята на Роберт колеж в историята на нашата интелигенция.
Ето такива размисли предизвиква компетентното съдържание на тази книга, която открива зависимости и проследява динамика, които сме си въобразявали, че познаваме изцяло. Тя обхваща един широк хронологически диапазон от създаването на САЩ през 1776, трасира първите стъпки на младата република, отразява доктрината „Монро” като начало на световната й политика, минава през Втората световна война, следи драматичните синкопи на студената война, за да приключи с нейният необичаен край. С изключение на Гражданската война, когато американци побеждават други американци, или крахът във Виетнам, тази линия е не само успешна, но и победоносна. Силно впечатление прави богатата документация и историографска литература, проявена от автора, където всяко твърдение е подкрепено със солидна и разнолика фактографска документация. Авторът най-скрупульозно е отразил писаното по тази тема от страна на други автори, умее да отдели значимото от нетолкова значимото, знае на кого да се опре като академичен авторитет, на кого да повярва в богатата мемоаристика по такава сложна проблематика. Той последователно проследява външната политика на САЩ от регламентиран изолационизъм към активна намеса в европейските и световните дела. Проследява основните етапи, принципи и методи в американската политика, които имат косвено, а понякога и пряко отношение към историческата участ и на България. Трудът е обемист не като натруфена самоцел, а защото темата е прекалено дълга и сложна, за да получи кратки отговори, които често пъти са еднопосочни. Нейните три големи части, обособени с вътрешни глави, са богато илюстрирани с архивни материали, често наскоро разсекретени, статистика, протоколи, изказвания и тайно и официално поведение на американската дипломация. Както и с оценки на вътрешния граждански климат и обществено-политически живот в държавата. Невинаги в такива изследвания срещаме толкова много свидетелства, сравнения и съпоставяния с паралелни процеси в други части на света, както в това изложение. Много интересни са изследванията за отношения между НАТО и Русия след присъединяването на част от бившите социалистически страни към атлантическия съюз. По тази тематика можем вече да посочим и книгата на професор Надя Бояджиева "Русия, НАТО и средата на сигурност след студената война 1989-1999", излязла наскоро от печат. В книгата са изследвани факторите на сигурността след създадения стратегически вакуум на сигурността, последвал разпадането на Варшавския договор, когато неговите членове се „лутат”за контрагенти на сигурността.
САЩ и другите
Но виждаме в добре разположен баланс и едни дискретни различия, които, без да са изразени като противоречия, съществуват вътре в разположенията на страните от съюзническите коалиции и страни като Япония, вън от тях. Много интересен и назидателен е успешният анализ на автора за бъдещето на ядреното наследство на бившия СССР, към чието притежаване от Русия американците имат подчертано предпочитание. Авторът завършва книгата си с цитат. Това напомня и цитираният от самия него Ралф Емерсън с назидателната фраза: ”Не ми цитирай, кажи ти какво мислиш!”. Това напомняне се отнася и до автора на книгата. Тя е предостатъчно самостоятелна и оригинална като принос, за да завършва с цитат. Като свидетелство, напомням първото изречение на този труд: ”Независимо от интензивността на отношенията между Европа и САЩ, те рядко са обект на специални научни изследвания”. Да, и тази монография запълва една съществена академична празнота, а самата книга би правила част на всяко издателство, на всяка изследователска школа и дори на всяка държава!
Именно поради това, тази обемиста книга представя целия завършен цикъл на отношенията между Европа и САЩ и не само между тях. С леки корекции и резервиран скепсис към някои мрачни предсказания, тя разширява кръгозора не само на обикновения читател, но и на познавача на сходна или дори същата тематика. Дори впечатляващата библиография в книгата е сама по себе си източник на интерес. За първи път, така панорамно, българският читател получава подобна възможност. Защото тя е свидетелство за способности от различно естество - политика, икономика, стратегически стойности, финанси и право, които правят панорамата в нея така пъстра и поучителна.
* Софийски университет "Св. Климент Охридски"
{backbutton}
Изследване, неподвластно на конюнктури
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode