На 15 февруари 2014 приключи вторият кръг от преговори под егидата на ООН за мирно разрешаване на кризата в Сирия (т.нар. "Женева-2"). Тази конференция обаче беше твърде далеч от реалностите на сирийското военно противопоставяне. Както е известно, малко преди началото на първия и кръг (стартирал в края на януари), стана ясно, че противоречията между участниците могат да провалят провеждането и, тъй като ООН покани и Иран да се включи в нея. В крайна сметка, представителите на сирийската опозиция успяха да се наложат и поканата беше отменена, но неспособността да се постигне споразумение дори относно състава на участниците в преговорите е лош знак за усилията на дипломатите, които още от самото начало нямаха особени шенсове за реален успех.
Налице са достатъчно сериозни основания за подобен дълбок скептицизъм. Армията на президента Башар Асад продължава военните действия срещу отрядите на бунтовниците (раздорите между които придобиват характера на братоубийствена война) и отвоюват от тях все нови територии. Затова режимът, който се ползва с мощната подкрепа на Иран и Русия, няма особени стимули да отстъпи властта на своите разединени противници, съобразяващи се указанията на Вашингтон, особено сега, когато САЩ преговарят с Техеран. Състудентът на Асад от медицинския факултет и отдавнашен фактор в лоялната към властта сирийска опозиция Али Хайдар, който в момента е министър на националното помирение, доста точно улови настроенията в навечерието на конференцията, заявявайки: "Не очаквайте нищо от "Женева-2". Нито "Женева-2", нито "Женева-3", нито "Женева-10" няма да разрешат сирийската криза. Всъщност нейното решаване вече стартира и ще продължи чрез военната победа на правителството".
Широко разпространеният песимизъм по повод възможността за сключването на действено споразумение за подялба на властта, с цел прекратяване на противопоставянето, доведе до появата на мрачни прогнози, че Сирия или ще се разпадне на сектантски мини-държави, или (както твърди Хайдар) ще се запази статуквото, след като алауитите напълно възстановят контрола си и принудят сунитите отново да им се подчинят. И двата сценария обаче имат определени недостатъци. От една страна, на този етап от кризата международните посредници едва ли ще успеят да постигнат споразумение за подялба на властта, а от друга - на управляващото алауитско малцинство ще бъде много трудно да възстанови единството на държавата. Не по-малко трудно ще бъде разделянето на Сирия по религиозен признак. По-внимателният поглед върху картата на страната ще ни помогне да разберем защо.
Геополитиката на Сирия
Легенда:
Гъстота на населението (души на кв.км)
Преди тайното споразумение Сайкс-Пико (1916) да доведе до появата в Близкия Изток на хаотично формирани национални държави, названието Сирия се използва от търговците, политиците и военните, които обозначават с него територията, ограничена от Тавърските планини на север, Средиземно море на запад, Синайския полуостров на юг и Арабската пустиня на изток. Ако живеехте в Париж през ХVІІІ век и се интересувахте от памука и подправките на противоположния край на Средиземноморието, този регион щеше да ви е познат като Леванта. Латинският корен на думата levare означава изгрява, или надига се, т.е. това е мястото, където на изток изгрява слънцето. Ако пък си представите, че сте арабски търговец, пътуващ по древните маршрути на керваните в източна посока - в Хиджаз (западната част на днешна Саудитаска Арабия), щяхте да наричате тази територия Биляд аш-Шам, т.е. "земята отляво" от ислямските светини на Арабския полуостров.
Откъдето и да гледаме към Сирия - от изток, от запад, от север или от юг, тя винаги ще се намира в недобра позиция, тъй като отвсякъде е заобиколена от по-силни от нея държави. Богатите и плодородни земи на Мала Азия и онази част от Европа, прилежаща към Мраморно море, на север, долината на Нил на юг и зоната между Тигър и Ефрат на изток, способстват за появата там на по-многобройно и по-сплотено население. Когато някоя контролираща тези земи държава, търсейки нови богатства, опита да разшири територията си, тя неизбежно трябва да премине през Сирия, където вечно се лее кръв, където народностите са смесени и, където различните религии непрекъснато трябва да търсят modus vivendi, а бурно течащата търговия често поражда яростни спорове и противоречия.
Поради тази причини само на два пъти в сирийската история този регион може да се нарече суверенна и независима държава. За първи път това се случва при управлението на елинистичната династия на Селевкидите, които превръщат в своя столица Антиохия (днешният турски град Антакия) и управляват между 301 и 141 г.пр.н.е. Вторият път пък е по време на династията на Омеядите, избрала за столица на Арабския халифат Дамаск и упревлявала от 661 до 749. Сирия често е била поделяна или поглъщана от съседите си, тъй като е прекалено слаба, вътрешно разединена и силно уязвима в географски план за да може да отстоява земите си. Всъщност, такава е съдбата на много гранични територии.
За разлика от долината на Нил, в географията на Сирия липсва естественото свързващо звено, помагащо за преодоляване на вътрешните разцепления. Стремящата се да бъде самостоятелна сирийска държава се нуждае не само от широка брегова ивица за да може да се занимава с морска търговия и да се защищава от морските сили, но и от сплотени вътрешни райони, които да произвеждат достатъчно продоволствени стоки и да гарантират сигурността и. Сложните географски условия в Сирия и наличието на пъстро разнообразие от различни секти и малцинства, създават сериозни прегради по този път.
Дългата но твърде тясна крайбрежна зона на Сирия рязко преминава във верига от планини и плата. По цялото протежение на този западен пояс открай време живеят в уединение различни малцинства, включително алауити, християни и друзи, които гледат с недоверие както на чужденците от запад, така и на местните владетели от изток. Те обаче са готови да си сътрудничат с всеки, който им гарантира оцеляване. Дългата планинска верига постепенно преминава в обширна равнина, разположена от двете страни на река Оронт и включваща долината Бекаа, след което пейзажът отново рязко се променя, преливайки към Антиливанските планини, платото Хауран и планинския масив Джебел ед-Друз. Тук преследваните секти лесно могат да намерят убежище в недостъпните планински райони, формирайки въоръжени отряди за защита на селата си.
На запад от Антиливанските планини, в източна посока, тече река Барада, формираща своеобразен оазис в пустинята, известен като Дамаск. Защитен от крайбрежието от два планински хребета, а от изток - от големи пустинни участъци, Дамаск на практика възнива като град-крепост, твърде подходяща за столица. Но за да може тази крепост наистина да се превърне в столица, ползваща се с уважението на целия регион, тя се нуждае от коридор в западна посока, минаващ през планините и стигащ до средиземноморските пристанища, разположени по древното финикийско (а днес ливанско) крайбрежие, а също и път на север, по засушливите степи през Хомс, Хама и Идлиб, чак до Алепо.
Сирийско-ливанската граница и животът в Латакия
Земите на север от Дамаск представляват сравнителна равнинна територия, където за еднородното население е по-лесно да живее и да се обедини, в сравнение с планинската и често сурова крайбрежна зона. Алепо се намира в горната част на Плодородния полумесец, както наричат естествения търговски коридор между Анадола на север, Средиземно море на запад (през Хомския проход) и Дамаск на юг. В исторически план, Алепо винаги е бил слабо защитен от доминиращите в Анадола държави и нерядко е използвал отдалечеността си от Дамаск за да се разбунтува срещу него. Градът обаче е важен икономически център, който е от голямо значение за Дамаск през всеки исторически период.
Накрая, от изток на Дамаск се намират обширни пустинни зони, формиращи своеобразен буфер между Сирия и Месопотамия. В тази слабонаселена зона открай време номадстват малки групи от хора - търговци и техните кервани, бедуински племена, а напоследък и джихадистите. Населението на тази пустинна територия е слабо обвързано с когото и да било, затова пък има големи амбиции.
Демография по поръчка
Демографския състав на тази територия се променя твърде често и то коренно, в зависимост от това, коя държава доминира в нея през един или друг исторически период. Така, докато е част от Византия, мнозинството от населението в Сирия са християни, предимно източноправославни. След мюсюлманското завоевание там възникват разнообразни ислямски религиозни секти, включително значителна шиитска общност. С течение на времето, от Месопотамия, от долината на Нил и от Мала Азия в Сирия една след друга се налагат сунитски династии, а в страната се формира сунитско мнозинство. Сунитите заселват Арабската пустиня и участъка между Дамаск и Алепо, а изолираните крайбрежни райони в планините се превръщат в убежище за пъстра мозайка от различни малцинства. Последните формират нестабилни съюзи и винаги се ореинтират към някоя отдалечена морска държава за да създадат, заедно с нея, противовес на доминиращите във вътрешността сунитски сили.
Французите, които поддържат най-тесни колониални връзки с Леванта, майсторски използват стратегията за манипулиране на малцинстствата, но този подход води до изключително сериозни последици, които се запазват и до днес. Така в Ливан французите залагат на християните-маронити, които с течение на времето заемат доминиращи позиция в средиземноморската търговия, населявайки ключовите пристанища, като Бейрут, и действайки във вреда на по-бедните търговци-сунити от Дамаск. Освен това Франция отдава предпочитанията си на група от местното население, известна като "нусайрити", които живеят по изрязаното сирийски крайбрежие, като ги преименува на "алауити" за да им осигури по-голям религиозен авторитет и по време на своето управление разчита именно на тях при формирането на сирийската армия.
През 1943 обаче, когато приключва френският мандат, вече са съзрели всички условия за мащабна демографска и конфесионална промяна, чиято кулминация става безкръвният преврат, извършен през 1970 от Хафез Асад. Така стартира доста хаотичното управление на алауитите в Сирия. Днес междуконфесионалният баланс се измества към Иран и неговите съюзници. Историческата ирония е, че сега Франция, заедно със Саудитска Арабия, подкрепя сунитите против доминирания от алаутите режим, за чието възникване самата тя има сериозна заслуга. Всичко това обаче напълно се вписва в рамките на класическия манталитет на баланса на силите, който се запазва по отношение на този регион и днес.
Легенда:
Алауити Християни
Шиити Друзи
Сунити Други
Кюрди Смесено население
Какво е реалистично да очакваме
Обсъждащите сирийския проблем участници в "Женева-2" се сблъскаха с редица непримирими истини, които са свързани с геополитиката, определяща хода на събитията в този регион още от Античността насам. Сирийската аномалия, чиято същност е в това, че влиятелното алауитско малцинство ръководи страната, едва ли ще промени в близко бъдеще. Силите на алауитите удържат Дамаск и бавно, но сигурно възстановяват контрола си над предградията му. Междувременно ливанската военизирана групировка Хизбула, ръководена от сектантските си интереси, помага на алауитите да удържат властта, защитавайки традиционния път от Дамаск към ливанското крайбрежие през долината Бекаа, както и маршрута през долината на река Оронт до алауитското сирийско крайбрежие. Докато алауитите съумяват да удържат Дамаск, няма никакви шансове, че ще склонят да пожертват вътрешните райони, формиращи икономическото ядро на страната.
Затова не е чудно, че верните на Асад сирийски войски настъпват на север за да си върнат контрола над Алепо. Съзнавайки, че възможностите му за осъществяване на настъплението със собствени сили са ограничени, режимът ще се опита да манипулира Запада с призиви за локални примирия с прекратяване на огъня, използвайки ги за да съхрани своите сили и средства, а също доставяйки продоволствие в Алепо срещу съгласието на бунтовниците да преговарят с властите в Дамаск. Междувременно в отдалечените северни райони кюрдските групировки активно създават собствени автономни зони, борейки се с нарастващите трудности. Това обаче напълно устройство алауитския режим, тъй като той е наясно, че в момента кюрдският сепаратизъм представлява по-голяма заплаха за Турция, отколкото за Дамаск.
Съдбите на Ливан и Сирия продължават да са много тясно свързани. В средата на ХІХ век кръвопролитната гражданска война между друзите и маронитите в гъстонаселените градове по крайбрежието бързо се разпространява от Ливанския хребет до Дамаск. Днес направлението е обратното и гражданската война в Сирия залива Ливан. Тъй като сирийските алауити продължават да жънат нови успехи, възползвайки се от подкрепата на Иран и Хизбула, трудната за разбиране но взривоопасна смес от сунитски джихадисти, подкрепяна от Саудитска Арабия, ще действа все по-активно в Ливан. Това ще доведе до редуващи се атаки на сунитите и шиитите, във връзка с което ситуацията в страната ще остане изключително напрегната.
Макар че именно САЩ оглавиха злолопучната мирна конференция за Сирия, истината е, че те нямат там кой знае какви интереси. Порочността на гражданската война, сама по себе си, принуждава Америка да демонстрира, че върши нещо конструктивно, но основният интерес на Вашингтон в региона е подготовката и осъществяването на преговорите с Иран. Тази цел е в разрез с публичните изявления на американците, че ще се борят против участието на Асад в преходния процес в Сирия. Този момент може да се окаже едно от многото парченца в мозайката на пазарлъците между Вашингтон и Техеран. Асад обаче ще разполага с повече лостове за влияние, докато основният му покровител ще бъде ангажиран в преговори със САЩ - единствената морска държава, способна да концентрира значителни сили в Източното Средиземноморие.
Разположеният на юг, в долината на Нил, Египет дълбоко е затънал във вътрешните си проблеми. Същото може да се каже и за разположенената на север от Сирия Турция, където днес се води открита и жестока борба за власт, която не дава възможност на Анкара за авантюри в арабския свят. Така, като основни регионални фактори се очертават Саудитска Арабия и Иран, които могат пряко да въздействат върху хода на войната в Сирия с нейните многобройни и разнообразни противостоящи си сили. Иран, както и Русия, които са заинтересовани да съхранят отношенията си с алауитите, гарантиращи им достъп до Средиземно море, вероятно ще надделеят в този конфликт. В същото време обаче, пустинните райони, свързващи Сирия с Месопотамия, са пълни с отряди на сунитските бунтовници, очакващи още по-решителна саудитска подкрепа за да атакуват "вероотстъпниците и неверниците".
Ето защо военните действия ще продължат. Нито една от страните в този междуконфесионалин сблъсък не може да победи другата на бойното поле, а и двете имат регионални спонсори, които ще подливат масло в огъня. Иран ще се опита да използва предимствата си за да накара Саудитите да преговарят, но Риад, където в момента ситуацията е твърде напрегната, ще продължи да упорства, поне докато бунтовниците сунити запазват бойния си дух и продължават да се сражават.
Въоръжените групировки, действащи на място, редовно ще използват призивите за прекратяване на огъня от страна на незаинтересованите външни играчи в свой интерес, а междувременно войната ще прониква все по-дълбоко в Ливан. Сирия няма да се разпадне на няколко сектантски мини-държави. Тя обаче няма и да се възроди като единна нация, поне в рамките на наложеното от Женевската конференция политическо урегулиране. Тази клокочеща гранична зона ще продължи да бъде обединявана в едно (макар и крайно нестабилно) цяло от пъстрата мозайка от кланове с техните интереси и привързаности, както и от настоятелната потребност от запазване на стратегическия коридор между Дамаск, крайбрежието и икономическия център на страната. И то без значение какъв режим ще управлява Сирия.
* Авторката е директор по анализите на американския агенция Стратфор
{backbutton}
