Обикновено коментарите за случващото се в арабския свят се ограничават до няколко добре познати теми: петрола, въоръжените конфликти, а напоследък - и т.нар. "арабска пролет". В същото време малцина обръщат внимание на сензационния факт, че сме свидетели на драматичен спад на раждаемостта в мюсюлманските държави, без прецедент в човешката история. Само допреди едно поколение, влиянието на шариата в тази част на света се асоциираше с изобилието на жени и деца в арабските семейства. Още при следващото поколение обаче, светът на исляма може да се превърне в същия "старчески дом", в какъвто днес се е превърнала Европа.
Шариатът и демографската катастрофа
Причината за резкия спад на раждаемостта в мюсюлманския свят е именно стремителното и тотално насаждане в него на нормите на шариата. Христоматиен пример за това е Иран. По времето на сравнително светската иранска монархия, на едно семейство се падат средно около шест деца. След победата на ислямската революция през 1979 обаче, нещата се променят драматично и в момента този показател е 1,6 деца на едно семейство (1,87 на една жена), т.е. той е по-нисък дори отколкото в "поразената от демографска криза" Франция.
Впрочем, така е не само в Иран. Да вземем например Бангладеш. През 1970 раждаемостта в тази страна е 6,1 на 100, което е биологичния максимум за човека като вид. След отстъплението на светската държава и налагането на редица постановки на шариата, през 2010 раждаемостта в Бангладеш е паднала до 2,7 на 100.
В Индонезия (където живеят четвърт милиард души), на фона на опитите за възраждане на шариатските норми, раждаемостта пада с 2% годишно - от 24,06 новородени на 1000 души, през 1995, до 22,26 новородени на 1000 души, през 2001 и 17,76 новородени на 1000 души, през 2011. Разбира се, тук не става дума за спад в раждаемостта от 6% годишно, какъвто се наблюдава при палестинците например, но намаляването на раждаемостта е впечатляващо и засенчва дори това в България.
Между другото, никак не е случайно, че т.нар. "арабска пролет" започна именно в Тунис. Това е първата мюсюлманска държава, в която нивото на раждаемост е по-ниско от това на смъртността. Впрочем, напоследък европейското ниво на раждаемост става характерно за почти всички държави от ислямския свят. В съседния на Тунис Алжир например то е паднало до 1,8 деца на една жена.
Дори в такава крепост на уахабизма като Саудитска Арабия, сегашното ниво на раждаемост (2,26 новородени на 100 жители) може да гарантира само простото възпроизводство на населението, но не и неговия ръст. Все пак страната все още не влиза в първата десетка на мюсюлманските държави, в които нивото на раждаемост е под минималното равнище, необходимо за простото възпроизводство на населението (2,1 деца на една жена). Твърди се обаче, че тя ще го достигне през следващите 3-4 години.
Що се отнася да палестинците, по времето на светския режим на Арафат, те демонстрираха изключително висока раждаемост - сред арабите от Юдея и Самария, през 1988 на една жена се падаха средно 6,12 деца. След това обаче, светските елементи от Фатах бяха изтласкани от ислямистите от ХАМАС и през 2011 раждаемостта сред палестинките падна до 3,05 деца на една жена, което е по-малко от същия показател при израелските евреи (3,09 деца на една жена).
Между другото, в Йордания на една жена се падат средно по 2,8 раждания, в Египет - 2,5, в Сирия - 2,7, а в Ливан - 2,3. Тоест, раждаемостта в Израел в момента е по-висока, отколкото в съседните арабски държави. Впрочем, тя е по-висока от тази във всяка друга арабска държава, с изключение на Йемен и Оман. При това в арабските държави раждаемостта пада, докато в Израел е налице тенденция на нарастване.
Тези демографски промени настъпват в арабския свят по-късно, отколкото в Азия и Латинска Америка. Традиционно, но не особено убедително обяснение за тях, са по-бавните темпове на разпространение на грамотността. При всички случаи следва да се намери обяснение на впечатляващия факт, защо арабският свят, като цяло, и без оглед на нивото на грамотност, навлезе в период на резки демографски промени, осъществили се в рекордно кратни срокове.
Парадоксално изглежда, че по-развитите и "светски" държави, като Йордания и Сирия, преживяха своите "демографски революции" малко по-късно, отколкото по-слабо развитите Тунис и Мароко, които на практика, навлязоха в период на демографски промени през 1965 и 1975.
Тенденции в раждаемостта 1990-2035
Легенда:
Страни с мюсюлманско мнозинство
Развиващи се страни с немюсюлманско мнозинство
Развити страни с немюсюлманско мнозинство
Както е известно, арабските икономики, в по-голяма степен от всички останали, се базират на добива на природни ресурси. Не във всички арабски държави се добива петрол, но петролът "захранва" всички арабски икономики - от най-богатите до най-бедните. И тъкмо това богатство прави възможно отглеждането на всякакъв брой деца, без оглед на доходите от конкретната работа, с която се занимава главата на семейството (и в по-редки случаи съпругата му). Гигантското петролно богатство на първо време неутрализира традиционните фактори, стимулиращи демографския преход: образователното равнище, намаляването на смъртността, урбанизацията, развитието на индустриалната икономика и сектора на услугите и упадъка на селското стопанство. През следващия етап обаче, рязкото понижаване на приходите от петрола, ерозира семейните доходи в целия арабски свят, водейки до безпрецедентен спад на раждаемостта.
Спадът на раждаемостта засяга 2/3 от арабските държави като се разпространява от юг на север - т.е. от Арабския полуостров. Добре известно е, че именно Саудитска Арабия и петролните емирства от Залива особено усърдно разпространяваха религиозния консерватизъм и мюсюлманския фундаментализъм. Страничен продукт на този процес беше демографската модернизация, наложена на арабите от факта, че от 70-те години на миналия век насам, всички те започнаха да зависят от петролните приходи. Египет - традиционният демографски и културен гигант в региона, беше изтласкан на втори план. От крал Фарук до Насър именно Египет олицетворяваше "арабския модел", т.е. диктуваше модата. "Египетският" вариант на арабския език доминираше навсякъде - дори в такива отдалечени държави, като Мароко. Чрез печатните медии, сапунените опери и киното, Египет наложи определен облик на съвременната арабска жена, която вече не беше заобиколена от цяла глутница деца.
По онова време, ислямизмът беше маргинално течение и се изчерпваше с дейността на няколко секти. Първата египетска демографска революция обаче беше прекъсната от смъртта на Насър през 1970 и постепенно се отправи към небитието, заедно с идеологията на панарабизма и насъризма, олицетворяващ "модерната арабска идеология".
След войната през 1973 и четирикратното повишаване на цените на петрола маргиналните държави като Саудитска Арабия и деспотичните монархии от Залива се превърнаха в регионални сили, а ислямизмът замени арабизма като основна идеология. Въпреки размера и значението си, Египет се свлече към групата на второстепенните държави, зависещи от петролните приходи на Арабския полуостров - чрез преводите на милионите египетски "гастарбайтери", работещи за петролните шейхове. Този период на петролно изобилие и богатство направи излишни демографските ограничения в арабския свят.
Нещата обаче се промениха. Между 1985 и 1989 обемът на приходите от износа на петрол на ОАЕ и Бахрейн падна наполовина. При Кувейт спадът беше със 75%, а при Саудитска Арабия с цели 87% (а именно в тази страна работеха и продължават да работят най-много имигранти от другите арабски държави). Понижаването на цените на петрола доведе до колапс на петролните икономики и сериозно трансформира застиналата до този момент демографска картина. Съответно, спадът в раждаемостта през този период изглеждаше така: в Саудитска Арабия от 8,3 деца на една жена до 6,5, в Оман - от 8,7 до 6,65, в Ирак - от 7,3 до 5,2
Процесът изглежда прост, дори примитивен: раждаемостта остава висока, докато цените на петрола са достатъчни за поддържането на това равнище, и започва да пада, щом икономиката престане да зависи от петрола. В някои държави, спадът в петролните приходи съвпадна с надхвърлянето на прага на грамотността - т.е. грамогността при жените надхвърли 50%. В Египет това се случи през 1988, в Алжир през 1981, а в Саудитска Арабия през 1975.
Твърде интересен пример e една от сравнително слабо развитите доскоро арабския държави - Мароко. По странен начин, там спадът на раждаемостта също е свързан с излизането и от сферата на суровинната икономика. Както е известно, "мароканският модел" се базираше на износа, но не на петрол, а на фосфати. Въпреки усилията на предишния крал Хасан ІІ да наложи известен контрол върху демографския ръст, между 1966 и 1973 раждаемостта в страната нараства от 7,2 до 7,4. През същия период цените на фосфатите се утрояват. През 1975 обаче, държавата губи голяма част от основния си източник на приходи - износа на фосвати и, паралелно с това, бива ангажирана във военни действия в Западна Сахара. В резултат, през 1977 раждаемостта пада до 5,9. Освен това, десетина години преди останалите арабски държави, в Мароко стартира процес на ангажиране на жените на пазара на труда. Така, в периода 1960-1995 броят на работещите жени нараства 4 пъти (от 10% до 37%). Неизбежно следствие от това е отслабването на семейните и кланови връзки и нови ограничения върху нивото на раждаемост.
В съседен Тунис, в момента нивото на раждаемост (2,02) е идентично с това във Франция. Раждаемостта в Мароко пък продължава да спада и през следващите пет години ще достигне нивото на Тунис. В това отношение Алжир представлява особен случай - през 2000 раждаемостта в страната беше 2,38, след което малко се повиши, може би заради подобрената ситуацията в сферата на сигурността и ръста в цените на енергоносителите. Сега обаче тенденцията и там е към спад.
Ролята на миграциите
Допълнителен и важен елемент, влияещ върху демографската ситуация в Магреб, са силните културни връзки с Франция. Западът несъмнено оставя силен отпечатък върху характера на жителите на тази зона - това си личи от облика на местните медии, образователната система и привилегированото положение на европейските езици и особено на френския. Магребските диаспори във Франция, Белгия, Германия и Холандия играят ролята на преки европейски културни "агенти", чието влияние ускорява демографските промени в държавите-майки. Така, ако първото поколение мигранти живее в свят на неограничена раждаемост, още следващото пренася в Магреб идеала за "атомизираното семейство". Сравнително малките разстояние и рязкото понижаване на цените за комуникационните услуги и транспорта, също имаха стимулиращ ефект. По ирония на съдбата, точно в момента, когато Европа изглежда все по-разтревожена от ислямизацията, която мигрантите "носят" със себе си, малцина обръщат внимание на културния шок, преживяван от Магреб, чиято култура беше трансформирана от емиграцията в Европа. В случая с Алжир, където модернизацията на мисленето провокира смъртоносна ислямистка криза, за историческата акселерация, породена от тясното и дългогодишно взаимодействие с Франция, се наложи да бъде платена твърде висока цена.
Тоест, емиграцията представлява ключов елемент за разбирането на индикаторите на раждаемостта, които не зависят изключително от образователните или икономически фактори. При това не бива да се забравя за основните направления на емиграцията. Както е известно, Египет е сред основните генератори на емиграция в съвременния свят, но там масовата емиграция не доведе до радикална промяна в манталитета на местното население или до акселерация на демографските промени. Основната маса египетски емигранти се насочва към Арабския полуостров. Това, на свой ред, води до "уахабизация" на съзнанието, характерна за връщащите се в родината си от Саудитска Арабия египетски "гастарбайтери". В периода между 1975 и 1985 Саудитска Арабия и другите държави от Залива се превърнаха в основните фактори за възраждането на традиционализма в египетското общество. Впрочем, практиката имигрантите да превеждат средства на семействата си е характерна и за Магреб, и за Египет, но ефектът от нея в двата случай е съвършенно противоположен. Така, докато в Магреб контактите с емигрантите съдействат за ускоряването на демографския спад, в египетския случай те водят до неговото забавяне.
* Българско геополитическо дружество
Литература:
1. Youssef Courbage and Emmanuel Todd’s A Convergence of Civilizations: The Transformation of Muslim Societies Around The World, Columbia University Press, 2011.2. David P. Goldman’s How Civilizations Die (And Why Islam Is Dying Too), Regnery, 2011.{backbutton}
