Събитията, които се случват през последните години в Близкия Изток, следва да се анализират не само през призмата на социалните и икономически процеси в отделните държави от региона, но и в контекста на геополитическото противопоставяне между различните сили, стремящи се да укрепят влиянието си в него.
Ожесточената борба за лидерство в един толкова важен от всяка гледна точка район в условията на непрекъснати и сериозни промени води регионалните държави ту към успех, ту към провал. Това се отразява и върху регионалните алианси, част от които значително отслабнаха, а други напълно се провалиха. "Арабската пролет" доведе не само до смяната на управляващите режими, но и достатъчно сериозно отслаби (а в някои случаи дори изхвърли от "играта") редица, претендиращи за сериозна роля в геополитиката на региона държави, като това се отнася на първо място за Египет, Сирия и Либия.
Всичко започна от Ирак
На практика, "новата ера" в Близкия Изток стартира с инициативите на Джордж Буш-младши. Грандиозният план за т.нар. "демократизация на Големия Близък Изток" може за се разглежда като опит за гарантиране на американската хегемония в региона, целящ създаването на модел на взаимодействие между единствената в света свръхдържава и лоялните и режими в огромното пространство от Каспийско море до Индийския океан. За целта Белият дом трябваше просто да се избави от "реликвите" от ерата на студената война, в лицето на Ирак, Либия, Сирия и ислямски Иран.
Войната в Ирак беше един от първите удари по дотогавашната структура на Близкия Изток, очертавайки началото на нов етап в историята му (макар че като първи такъв удар все пак трябва да приемем войната в Афганистан, който, макар да е встрани от региона, е тясно свързан с него в редица аспекти, например чрез съседството си с Иран).
Дотогава САЩ никога не бяха участвали в толкова мащабна военна намеса в този регион, целяща смяната на властта в него. Буш-младши очевидно искаше да повтори успеха на баща си, оглавил в началото на 90-те коалицията за прогонване на Саддам от Кувейт. Само че онази военна операция (известна като "Пустинна буря") все пак имаше ограничен характер и не доведе до падането на режима в Багдад, запазвайки Ирак като буфер срещу Иран. Новият удар срещу Ирак и фактическото му разпадане на части, доведе (ако използваме терминологията на Бжежински) до формирането на "черна дупка" в региона.
Иран обаче съумя да се възползва от появата на този дестабилизиращ фактор по границите си. Колкото и парадоксално да изглежда, САЩ на практика направиха услуга на Техеран, ликвидирайки макар и отслабналия, но все още опасен съсед в лицето на Саддам. Да не забравяме, че в иранско-иракската война (1980-1988) Ирак нанесе големи загуби на иранците, да не говорим, че спря износа на "ислямската революция", за чиято реализация обезкръвеният Иран вече нямаше достатъчно сили. След американската интервенция Ирак престана да бъде независима геополитическа единица, разпадайки се на няколко, неконтролирани от Багдад, части, а неговото шиитско население започна да гледа с надежда към Иран. Известно време във Вашингтон се чуваха гласове за продължаването на войната чрез нова атака срещу Иран, с аргумента, че без свалянето на режима в Техеран иракската война не може да бъде спечелена. Оказа се обаче, че САЩ нямат нито сила, нито воля за толкова мащабна война. Иран пък се възползва от затъването на американците в Ирак за да направи няколко уверени стъпки към регионално лидерство.
Възходът и отслабването на Иран
Много държави от Близкия Изток традиционно се стремят да разширят сферата на влиянието си в региона, подкрепяйки за целта различни регионални политически и обществени организации и след победата на ислямската революция Иран се изяви успешно в тази посока, включително залагайки на определени политически сили в арабския свят.
Така например, още през 1979 иранците съдействаха за формирането в Ливан на местната шиитска организация „Хизбула”, превърнала се след ливанската война през 2006 в символ на съпротивата срещу Израел и спечелила си по този начин симпатиите на голяма част от арабите. По време на посещението ми в Близкия Изток непосредствено след израелската инвазия от 2006, можах лично да се убедя в мащабите на популярността на тази шиитска ислямска организация, която преди това не беше особено позната извън Ливан.
Междувременно, Иран се активизира и по отношение на палестинците, подкрепяйки ХАМАС в Газа, а победата на движението през 2006 беше оценено от анализаторите като очевиден ирански успех. Президентът Махмуд Ахмадинеджад, който открито и яростно критикуваше Израел, също се превърна в един от най-популярните политици сред арабските маси. Така, в един момент иранското влияние в региона се оказа безпрецедентно високо. Ако през 80-те години „износът” на ислямска революция от Иран беше спрян от съседен Ирак, сега започна да изглежда, че пред иранците вече няма никакви прегради. Натискът, упражняван от Европа и САЩ, успешно беше компенсиран с укрепването на връзките с други геополитически играчи и развитието на собствените технологии и възможности.
Виждайки това, княжествата от Персийския залив започнаха трескаво да купуват въоръжение от САЩ и Европа, опасявайки се от иранската военна мощ и вълненията сред собствените им шиитски малцинства. В същото време, в периода на иранския възход, част от западните анализатори и експерти по Близкия Изток не можеха да измислят нищо по-добро, освен да разсъждават за възможността от нова война срещу Иран, опитвайки се да отгатнат точната дата на съвместната американско-израелска операция. Геополитическата реконфигурация на Близкия Изток стартира обаче съвсем другаде – по улиците на Тунис, където младият търговец на зеленчуци Мохамед Буазизи предприе нещо твърде странно за един мюсюлманин – самозапали се, след което „пламна” и арабската улица.
Началото на т.нар. „арабска пролет” постави Иран в странно положение – от една страна, започнаха да падат прозападните и антиирански (или, най-малкото, отнасящи се хладно към Техеран) режими, но от друга страна този феномен заплашваше да „подпали” и самия Иран, да не говорим, че смяната на властта в редица други арабски държави (и, най-вече, в Сирия) заплашваше сериозно да промени силовия баланс в региона, ерозирайки изграденото с толкова усилия от иранците. И, ако събитията в Тунис, Египет и Либия не оказаха пряко влияние върху Иран, сирийският конфликт се превърна в повратна точка за него. Техеран не можеше да се примири със загубата на Сирия, но, от друга страна, подкрепата му за Асад го превърна в едва ли не най-големия враг на „арабското пробуждане”.
Парадоксално е, колко бързо арабите забравиха, как възхваляваха победата на „Хизбула” в ливанско-израелската война през 2006. В същото време високият рейтинг на Иран и президента му Ахмадинеджад, който доскоро беше смятан за основния противник на Израел, бързо започна да се срива в очите на арабската улица, където вече доминираше нова „революционна” тенденция. Така, за онези, които до съвсем неотдавна се възхищаваха от тях, подкрепящите Асад Иран и „Хизбула” много бързо се превърнаха в омразна и реакционна сила.
Заради заплахата от падането на режима в Дамаск стратегическата ос Иран – Сирия – „Хизбула” се оказа застрашена, а шиитските вълнения в Бахрейн, подкрепяни от иранците, бяха жестоко потушени. На всичкото отгоре, арабите престанаха да виждат в Иран основния защитник на палестинците, тъй като началото на вълненията в Сирия провокира конфликт между ХАМАС и Иран. Част от лидерите на ХАМАС, които дълги години се базираха в Дамаск, след известни колебания и вътрешни спорове, застанаха на страната на сирийската опозиция. Естествено, Техеран спря финансовата си подкрепа за тази част от палестинците, които побързаха да си намерят нов спонсор в лицето на Катар. Преминаването на част от ХАМАС под опеката на катарците беше символично закрепено от сензационното посещение на катарския емир в Газа през октомври 2012.
Изостриха се и отношенията между Иран и Турция, чиито власти предпочетоха пред съюза с Техеран подкрепата за смяната на режима в Сирия.
Турският гамбит
Разбира се, новата ориентация на турското ръководство трудно може да се нарече случаен избор, доколкото може би единствената държава, готова да оспори регионалното лидерство на Иран, беше именно Турция. Икономическият ръст и политическата и активност дава основание да се твърди, че именно тази страна може да стане пример за мюсюлманите-сунити от целия Близък Изток. Реджеп Ердоган вдъхна нов живот в изостаналата турска икономика и за сравнително кратък срок удвои националния БВП, „оправи се” с военните и превърна Турция в едва ли не първия пример за успешна модернизация на страна, управлявана от умерено ислямистко правителство в най-новата история на Близкия Изток. Анкара установи тясно икономическо сътрудничество с арабските държави, а политиката и на „нулеви проблеми със съседите” демонстрираше отлични резултати – така например, враждебните отношения със съседна Сирия се смениха с тясно сътрудничество в най-различни сфери.
Турция успешно оспори и статута на Иран като основен защитник на палестинците - през 2009 в Давос Ердоган си позволи публично да се конфронтира с израелския президент Шимон Перес, а през май 2010 стана скандалният инцидент с кораба "Мави Мармара", натоварен с хуманитарна помощ за Газа и атакуван от израелските специални части. С критиката си срещу Израел, Ердоган засенчи Ахмадинеджад в очите на младите араби. Арабите набързо забравиха дългогодишната си неприязън към турците (която от разпадането на Османската империя насам дори беше съзнателно култивирана в някои арабски държави) и възторжено приветстваха Ердоган при частните му посещения в страните от региона.
Началото на "арабската пролет" се оказа сериозно изпитание за Турция. Анкара приветства оставките на Бен Али и Мубарак, както и идването на власт в Тунис и Египет на "умерено ислямистки" (т.е. идеологически близки до турския режим) партии. Събитията в Либия обаче, където Турция реализираше мащабни проекти и където работеха десетки хиляди турски строители и специалисти, породиха известни колебания у Ердоган. В крайна сметка обаче, и тук Турция застана на страната на бунтовниците, вероятно заради необходимостта да съхрани имиджа си на държава, подкрепяща демократичните промени в очите на Запада и опасявайки се да не започне да изглежда като противник на "арабското пробуждане" в очите на жителите на Близкия Изток. Когато революционният пожар пламна и в съседна Сирия, Турция отново подкрепи опозицията, разчитайки, че режимът на Асад бързо ще падне и на власт ще дойдат сирийските "ихвани" (т.е. местният клон на "Мюсюлманските братя"), а Турция ще се сдобие с ореола на "най-големия приятел и спасител на сирийския народ".
За турските управляващи, отказът да подкрепят доскорошния си партньор Асад, беше своеобразен шахматен гамбит, в резултат от който Анкара разчиташе да укрепи значително позициите си в "новия" Близък Изток. Асад обаче се задържа много по-дълго от очакваното, а войната срещу него изискваше все по-големи разходи от нейните спонсори. Ако анализираме обективно геополитическата ситуация, турската позиция по сирийския проблем би могла да се приеме за сериозна грешка, тъй като Анкара бе принудена да харчи огромни средства за издръжката на сирийските бежанци и в подкрепа на бунтовниците. Междувременно, взривовете в Райханли през май 2013 доведоха до открити антиправителствени демонстрации на жителите на граничните със Сирия райони. Стана ясно, че участието на Турция в сирийския конфликт е нанесло удар по имиджа на управляващата Партия на справедливостта и развитието. Между другото, вълненията около парка Гази в Истанбул бяха провокирани отчасти и от недоволството от турската политика по отношение на Сирия. Някога успешната политика на "нулеви проблеми със съседите" остана в миналото, а тесните връзки на Анкара с монархиите от Персийския залив и, най-вече, с Катар пораждат раздразнение у все повече турски граждани.
Думите на Ердоган за необходимостта политиците да се вслушват в гласа на народа, казани по повод на събитията в Либия и Сирия, се обърнаха против него самия, когато полицията разгонваше с палки и сълзотворен газ протестиращите на площад "Таксим" в Истанбул и в други турски градове. Пореден сериозен удар за режима стана свалянето на президента Морси в Египет, доколкото египетските "Мюсюлмански братя" се смятаха за едни от най-важните партньори на Анкара. Предупредителен сигнал за тези събития беше "дворцовият преврат" в Катар.
Краткият «звезден миг» на Катар
Само допреди петнайсетина години едва ли някой можеше да предположи, че малката газова монархия в Персийския залив е в състояние да постигне толкова високо ниво на влияние върху политическите процеси в Близкия Изток. Анализаторите вероятно тепърва ще изясняват същността на феномена на Катар, който успя толкова ефективно да използва средствата от продажбата на природните си ресурси за реализация на своите политически амбиции, както и самият факт на появата на тези амбиции. Експертите отдавна говореха за икономическите успехи на Катар, ръста на неговия БВП, рекордното ниво на доходите на глава от населението и т.н. Много коментари породи и появата на "Ал-Джазира", превърнала се в първата арабска медия на световно равнище, която си извоюва огромна популярност осветявайки конфликтите в Афганистан, Ирак и Палестина. Катар осъществяваше гъвкава външна политика, позволявайки си да поддържат специални отношения както с Иран, така и с държавите от Европа и САЩ (и дори с Израел - именно в Катар се намира единственото в арабските монархии израелско търговско представителство, открито през 1996), балансирайки успешно между интересите на тези антагонистични сили.
Звездният миг на Катар несъмнено настъпи с началото на "арабската пролет", която превърна малкото емирство в един от архитектите на политическите процеси в региона. Все още не е съвсем ясно, как точно Катар беше въвлечен в организацията на антиправителствените бунтове в Либия и Сирия - дали ги е планирал предварително, или успешно се е включил в началния им етап, но безпрецедентните катарски усилия за финансиране на бунтовниците и процесите на свалянето на Муамар Кадафи и Башар Асад са очевидни. В либийските събития Катар изигра ролята на едва ли не "първата цигулка", доколкото е отговорен за цялата кампания, приключила с унизителното убийство на Кадафи. Освен това, идването на власт на "Мюсюлманските братя" в Тунис, Египет и Мароко, също стана с подкрепата на Катар, смятан за един от основните съюзници на "братята".
Алиансът между "Мюсюлманските братя" и Катар доскоро можеше да се смята за един от най-успешните стратегически съюзи в Близкия Изток. Твърди се, че в основата на тези отношения са личните връзки между лидерите на "братята" и емира на Катар. В качеството си на най-голямата мюсюлманска мрежова организация в региона, "братята" се нуждаеха от богат покровител, а Катар - от основа за собствената си регионална експанзия, така че може да се каже, че двете страни си бяха взаимно полезни.
В ранния етап на "арабската пролет" Катар успешно използва всички козове, с които разполагаше - информационното чудовище "Ал Джазира" осветяваше всяка стъпка на "борците за свобода" и в същото време изобличаваше престъпните действия на "диктаторските режими". Египетският богослов Юсуф ал-Карадауи, който живее в Катар и е сред най-известните и популярни мюсюлмански богослови в Близкия Изток, беше готов да изиграе ролята на революционер-проповедник на бъдещите промени в страните от региона. Катарците разполагаха със свои хора и сред лидерите на либийската и сирийската опозиция.
Звездният миг на Катар обаче се оказа твърде кратък. "Ал Джазира", която доскоро се смяташе за рупор на "арабската пролет", беше заклеймена като пропагандна машина на "Мюсюлманските братя", в резултат от което загуби голяма част от предишната си популярност. На свой ред, Турция, която бе съюзник на Катар по отношение на сирийския проблем, също стана арена на антиправителствени демонстрации. В самата Сирия пък, през юли 2013 лидер на местната опозиция стана "човек на саудитците", съумял да измести марионетката на Катар. Накрая, ключовият съюзник на катарците - египетските "Мюсюлмански братя", не можаха да запазят властта си и бяха свалени с военен преврат, пак през юли 2013. Може би най-знаковото събитие за Катар обаче, бе странното оттегляне от управлението на страната на емира Хамад ал-Тани в края на юни 2013. Официално, той предаде власта на сина си Тамим, но са налице всички признаци, че става дума за своеобразен "дворцов преврат". В резултат от него напусна поста си и един от архитектите на "арабската пролет" - премиерът Хамид бен Джасим ал-Тани. Възможно е, амбициозните планове на бившия емир за превръшането на Катар в регионална суперсила и разходите по финансирането на "арабската пролет" да са нервирали представителите на местния елит, но истината е, че активността на емира дразнеше най-много Саудитска Арабия и съюзниците и от републиканските среди в САЩ, което изигра ключова роля за катарския преврат.
Саудитският ендшпил
Саудитска Арабия имаше достатъчно поводи да е недоволна от политиката на Катар, но най-силно раздразнение в Риад породиха активните действия на катарците в хода на "арабската пролет". Противоречията между двете монархии от Залива се проявиха съвсем очевидно в спора им за "сирийското наследство".
Саудитците виждаха определена идеологическа заплаха и в нарастващото влияние на "Мюсюлманските братя". Политиката на "братята" е по-гъвкава и по-либерална от тази на т.нар. "салафити" - така първите призовават към активно участие в политическите процеси: създаване на партии, участие в изборите и т.н., което е неприемливо за ултраконсервативната Саудитска монархия, смятаща само собствения си модел на управление за "наистина ислямски". Освен това рупорът на "Мюсюлманските братя" Ал-Карадауи открито се обявява против теократичното управление.
Саудитска Арабия се опасяваше, че в резултат от успехите на "братята" може да загуби монопола си върху политическия ислям. Това бе и една от причините Риад толкова възторжено да приветства военния преврат в Египет и ареста на президента Морси. В официалното си обръщение по повод на случилото се в Египет, саудитският крал директно заяви: "от името на народа на Саудитска Арабия и от свое име, поздравяваме египетското ръководство в този важен момент от вашата история". Като добавка, към Египет потекоха изключително мощни финансови потоци от арабските монархии (в тази връзка е показателно, че и т.нар. египетски "салафити", представени най-вече от партията "Ан-Нур" и спонсорирани от саудитците, се разграничиха от своите, на пръв поглед, "идеологически съюзници", в лицето на "братята").
Саудитска Арабия разполага с влияние върху различните т.нар. "салафитски" движения и групировки в много държави. В течение на последното десетилетие саудитските власти се противопоставяха на нарастващото влияние на Иран в Ливан и Ирак, залагайки на местните сунити. Тези аспекти обаче са локални - саудитците не разполагат със собствен политически проект, каквито имат Иран или Турция, т.е. с модел, който арабската монархия би могла да предложи като алтернативен проект за развитие. Статутът на пазител на свещените градове, организатор на "хаджа" и един от центровете на т.нар. "ислямски фундаментализъм", който има Саудитска Арабия, несъмнено е важен и играе своята роля, но за обновяващия се Близък Изток тези козове очевидно не са достатъчни.
Въпреки огромните си богатства и тесните връзки със САЩ, Саудитска Арабия има твърде архаична и неповратлива бюрократична структура, която не позволява на тази държава да бъде достатъчно гъвкава и ефективно да реализира на практика интересите си. И макар че саудитските власти опитват да се възползват от резултатите от "арабската пролет" за да укрепят позициите си, ще им бъде изключително трудно да го направят. Защото едно е да прокарваш своите хора в Ливан или Сирия, спекулирайки с "шиитската заплаха", а съвсем друго - да се превърнеш в регионален лидер и да предложиш достатъчно привлекателен и ефективен модел на развитие. Кризата на саудитската система е само въпрос на време и, колкото и странно да звучи, тя може да настъпи не без помощта на старите съюзници на Риад в лицето на САЩ.
Зависимият Близък Изток
Напоследък все по-често се говори, че САЩ са загубили предишните си позиции в региона и това е един от поводите за спорове, кой ще стане регионален лидер след неизбежното изтегляне на американците от Близкия Изток. Несъмнено, Америка вече не е силата, каквато беше преди 15 години например, но си остава свръхдържава, притежаваща безпрецедентна икономическа и военна мощ и способна да влияе върху всички регионални процеси.
Анализирайки политиката на отделните държави, опитващи да се възползват от събитията, свързани с "арабската пролет", съзнателно не акцентирах върху ролята на САЩ, които от самото начало на този процес демонстративно неглижираха мащабите на ангажираността си с политическите процеси в региона. Истината обаче е, че при управлението на Обама САЩ реализират в региона не по-малко активна политика, отколкото при другите президенти. Съвсем доскоро - по времето на Буш-младши, трудно можехме да си представим, че прословутата "ос на злото" може да бъде силно отслабена без намесата на американската военна машина. Оказа се обаче, че работата и успешно могат да свършат и младите араби, мобилизирани и хвърлени срещу управляващите режими с помощта на Facebook и Twitter.
На пръв поглед, изглеждаше, че падането на такива лидери като Бен Али и Мубарак не е изгодно за САЩ. Подобен подход обаче е доста несъвършен, защото не отчита конфликта между интересите на различните геополитически сили в самите САЩ. Става дума, най-вече, за т.нар. "демократи" и "републиканци". Разбира се, тези названия са доста условни, но отразяват баланса, отдавна формирал се в политическия елит на Съединените щати, където привържениците на либерализма, "меката сила" (soft power) и индиректното въздействие се групират около Демократическата партия, докато консерваторите, фундаменталистите и привържениците на грубата сила (hard power) са концентрирани в редовете на Републиканската партия. Разбира се, има и изключения, но, като цяло, това разделение несъмнено съществува.
Тези геополитически блокове се различават един от друг по редица параметри, включително и религиозни - така, сред отличителните черти на американските републиканци е идеологическата им обвързаност с т.нар. "протестантски фундаментализъм". В тази връзка може да се направи извода, че може би единственото, което свързва тези два блока, е условната им принадлежност към англосаксонския свят и това, че се базират в САЩ и са готови на всичко за да определят политиката им. Това разбира се не означава, че въпросните алианси не сътрудничат помежду си за постигането на онези цели, които са изгодни и на двата. Например, за отслабването на американските конкуренти, като Китай или Русия. Друг пример за подобно сътрудничество беше свалянето на Кадафи в Либия, а доскоро двата блока си взаимодействаха и по сирийския въпрос.
Повече от очевидно е, че режимите на Бен Али в Тунис и на Мубарак в Египет бяха тотално контролирани именно от "републиканците". Известни са и тесните връзки между републиканския геополитически "лагер" и Саудитска Арабия (неслучайно сваленият туниски президент намери убежище именно в саудитското кралство). Представителите на "републиканците" реагираха твърде предпазливо на събитията в Тунис и Египет, критикувайки Белия дом за контактите му с т.нар. "ислямисти" (макар че и самите те се опитваха да установят подобни контакти). За разлика от тях, "демократите", най-вече в лицето на Обама, не криеха задоволството си от случващото се в Близкия Изток. И независимо от причините за "арабската пролет", от целите, които си поставяха турските управляващи, или пък от плановете на "Мюсюлманските братя", истината е, че американските демократи съумяха да създадат съюзническа и зависима от Вашингтон геополитическа ос, включваща Турция, Катар и движението на "братята".
Споменаването на зависимостта в предишния абзац съвсем не е случайно, нито пък е някакво преувеличение. В това отношение примерът на Египет е много показателен - имайки предвид сериозните икономически и социални проблеми в страната, идването на власт на "Мюсюлманските братя" не им позволи да провеждат политика, целяща постигането на независимост от Запада. "Братята" се оказаха с вързани ръце и крака заради многобройните задължения (най-вече икономически) към САЩ и наднационалнитге финансови структури като МВФ. Навремето Гамал Абдел Насъл можа да открие пролука в тази непробиваема стена, обръщайки се към СССР. Какво попречи на "братята" да си намерят подобен съюзник е трудно да се каже.
Днес обаче, "Мюсюлманските братя" вече не са на власт в Египет, с много сериозни проблеми се сблъскват и съюзниците им в Тунис и Мароко. Дости несигурни изглеждат и позициите им в Катар. В Сирия пък, те не само, че не можаха да постигнат някакви резултати, но и отстъпват по всички фронтове, като срещу тях се обявиха и доскорошните им партньори от антиправителствената коалиция в лицето на различните радикално-ислямистки формации, финансирани и въоръжавани от арабските монархии. Като добавим към това смяната на прокатарски настроения лидер на сирийската опозиция Муаз ал-Хатиб с ориентирания към Саудитска Арабия Ахмад Аси Джарба, става съвсем ясно, че в региона съществуват сериозни разминавания и дори се оформя открито противопоставяне между двата основни алианса - този, формиран от американските демократи, Турция и "братята» (възможно е част от него все още да е Катар, но след дворцовия преврат, това може вече да не е така) и другият, в който участват американските републиканци, Саудитска Арабия и т.нар. "салафити".
Глобалната стратегия
Сред доказателствата, че става дума именно за определена геополитическа стратегия при планирането на събитията в региона е наличието на по-мащабни и далечни цели, от тези, които се виждат на преден и дори на втори план. В тази връзка е напълно възможно, че в условията на "арабската пролет" свалянето на определени режими (лоялни или неудобни) не е основната цел на водещите геополитически играчи. Възможно е, първостепенната задача на сегашната глобална стратегия, която се реализира в Близкия Изток, в частност, и в света, като цяло, да е да не се допусне никой от активните участници в регионалната шахматна игра да получи по-големи преференции от останалите, или пък някои от тях да бъдат извадени от играта с помощта на масовите вълнения и разрушения, съпътстващи "арабската пролет". Показателен факт в тази връзка са откритите от египтяните в офисите на някои западни НПО доста интересни карти, на които Египет е разделен на няколко отделни държави. Оттогава мина достатъчно време за да бъдат направени съответните изводи, но, за съжаление, мюсюлманите изглежда предпочитат да продължават да се унищожават взаимно, в интерес на по-умни и коварни външни сили.
Действително, нима е в интерес на Запада в Близкия Изток да се появат лидери, способни да обединят региона? Затова не бива да се учудваме, че стратегията на наднацоналните структури в него се свежда до сблъскването на онези, които се стремят да оглавят осъществяващите се процеси и поддържането на вяло протичащ конфликт, в чиито рамки нито една от страните не може да постигне успех. Възможно е това да обяснява и прекаленото проточване на конфликта около Сирия, и перманентния междуплеменен хаос в Либия, и поредицата от преврати в Египет. Целият този "управляван хаос" може да се проточи с десетилетия, при едно важно условие - запазване позициите на САЩ като основен доставчик на оръжие и потребител на петрол и газ, т.е. като основна база за водещите световни геополитически играчи.
* Авторът е старши преподавател в Санктпетербургския държавен университет
{backbutton}
