Точно преди година, по време на участието си в ХVІ среща на Движението на неприсъединилите се държави (NAM), провела се в Техеран през август 2012, индийският премиер Манмохан Синг заяви: "В качеството си на най-голямата демокрация в света, Индия подкрепя стремежа на народните маси по света към демократичен и плуралистичен глобален ред. Въпреки това, подобни трансформации не могат да се прокарват с помощта на външна намеса, която задълбочава страданията на обикновените граждани. Влошаването на ситуацията в Сирия поражда особена тревога... Трябва да призовем всички страни да потвърдят привързаността си към урегулирането на кризата по мирен начин, чрез всеобхватен политически процес, който да удовлетвори законните стремежи на всички сирийски граждани".
Това заявление на премиера, направено само няколко седмици след като Индия гласува "въздържал се" по решението на Генералната асамблея на ООН за Сирия, подчертава предпазливата гледна точка на Делхи относно случващото се в тази страна и в Близкия Изток, като цяло. Индия се придържа към подобна сдържана позиция и по отношение на възхода на други популистки движения в Близкия Изток. Може да се каже, че в подхода си към т.нар. "арабска пролет" индийската външна политика беше обусловена от вътрешни социално-политически съображения и опасения, свързани с енергийната сигурност на страната. Реакцията на Делхи на случващото се в региона се определя от следните пет основни компонента: загриженост за съдбата на засегнатите от събитията, защита на индийските национални интереси, съхраняване на баланса вътре в страната, укрепване на принципите на държавния суверенитет и ненамесата и стремеж към запазване на статуквото.
Стратегически регион
Индия разглежда Близкия Изток като стратегически важен регион по няколко причини. За начало, в богатия на петрол район на Персийския залив днес работят над пет милиона индийски работници-мигранти. По данни на Световната банка, през 2011-2012 индийските мигранти са превели в родината си около 64 млрд. долара. Значителна част от тези средства са постъпили от диаспората в държавите от Персийския залив.
В началния етап на „арабската пролет” основен приоритет за Делхи беше да гарантира сигурността на своите граждани в чужбина. Именно броят на индийците, живеещи и работещи в една или друга арабска държава, определяше интензивността на официалната реакция на правителството в Делхи на случващото се в нея. Така, след като в Тунис няма много индийски работници, безредиците там не породиха някаква реакция от кабинета на Манмохан Синг. Едва след като те се прехвърлиха на площад Тахрир в египетската столица Кайро (където живеят около 4000 индийци), дипломатическата машина на Индия беше активирана. Загрижеността за живота и благосъстоянието на нейните граждани се отрази върху позицията на страната по отношение на случващото се в Бахрейн, Либия и Йемен, където живеят 400 000 индийци. Показателно в това отношение беше решението на Делхи да евакуира своите граждани от Египет и Либия. Важно е да се посочи, че успешната им евакуация не би била възможна без помощта на управляващите в Кайро и Триполи правителства. В Египет и Либия, на Индия се наложи преговаря с режими, чието време вече изтичаше. Склонността на Делхи да действа изключително предпазливо и сдържано обяснява и закъснялата официално декларирана позиция на страната по отношение на "арабската пролет". С други думи, Индия изчакваше докато приключи евакуацията на нейните граждани за да обяви отношението си към случващото се в Близкия Изток. Първата официална декларация, касаеща Египет, беще направена на 30 януари 2011, т.е. повече от седмица след началото на протестите на площад Тахрир. Това "безразличие" на Индия бе повод за сериозни критики отвън, но те не и попречиха да си остане "ням наблюдател" в началния етап от развитие на събитията.
Енергийната сигурност
Енергийната сигурност е национален приоритет за Индия, тъй като тя трябва да гарантира потребностите на 1,2-милиардното си население. Взаимната обвързаност между енергията, ресурсите и националната сигурност подчертава политическия подход на Делхи в региона. Вътрешното търсене на петрол в Индия достигна 3,34 млн. барела дневно през 2010, 3,46 млн. барела през 2011 и 3,59 млн. барела през миналата 2012. През същия тригодишен период вътрешното производство беше, съответно, 0,86, 0,9 и 0,93 млн. барела дневно. Нарастващият дефицит трябва да бъде покрит от вноса на енергоносители, най-вече от Близкия Изток, на който се падат 2/3 от индийския внос- Външната зависимост от петрола ще продължи и през следващото десетилетие, тъй като Индия се ориентира към модернизация на гражданската инфраструктура и разширяване икономическото развитие на своя хинтерланд.
Крехкият баланс, който Индия поддържа в енергийната сфера, означава, че страната не може да си позволи проблеми с доставките на енергоносители. В тази връзка ще напомня, че сътресенията в Либия доведоха до (макар и кратковременно) прекъсване на петролния добив. И макар че Индия не е основен вносител на либийски петрол, тя реално почуства последиците от това. Цените на петрола скочиха до 120 долара за барел през 2011, за първи път от 2008. Впрочем, тези цени могат да стигнат 200-300 долара, ако основният петролен износител в света Саудитска Арабия също стане арена на сериозни политически вълнения, както посочи наскоро бившият министър на петрола на страната шейх Ямани. Макар че Сирия произвежда сравнително малко петрол и газ, разположението и е стратегическо по отношение на регионалната сигурност и перспективните маршрути за транзит на енергоносители.
Индия е четвъртият в света петролен вносител, затова и най-слабото повишаване на цените на петрола може да постави под въпрос финансовите разчети на правителството в Делхи. През последните две години Индия се сблъска с проблеми, породени от нарастването на стойността на вносния петрол с 27 долара за барел, което повиши разходите и за внос на петрол от 100 до 140 млрд. долара. Тези разходи нараснаха повече от три пъти в сравнение с 2006-2007, когато те бяха 48 млрд. Освен това, държавата субсидира бензина, дизеловото гориво, втечнения газ и керосина. Анализът на Goldman Sachs от 2011 илюстрира връзката между нарастването на световните цени на петрола с 10 долара и спада с 0,2% на индийския икономически растеж.
САЩ, също както и Индия, са ангажирани със случващото се в Близкия Изток, до голяма степен, по сходни съображение. Последните технологични постижения и откриването на нови вътрешни резерви от енергоносители (шистовият газ и новите газови находища) могат обаче да променят правилата на играта. Ако САЩ намалят зависимостта си от вноса на близкоизточен петрол, геополитиката на региона ще се промени трайно и драматично. Както посочи в тази връзка през 2012 съветникът по национална сигурност на индийското правителство Шив Шанкар Менон: "Развитите западни икономики вече могат да си позволят хаосът, станал популярен като "арабска пролет", да се превърне в инструмент на тяхната политика в Близкия Изток. Те могат активно да съдействат за смяната на режимите в региона. Като цяло, жертви на възникналата в резултат от това несигурност на доставките, ще бъдат развиващите се икономики, като Китай и Индия, които все още са процес на диверсификация на своите доставчици и сключване на дългосрочни гъвкави споразумения с държави, разположени извън региона".
Необходимото статукво
Това, което г-н Менон пропусна да отбележи обаче е, че Индия има няколко причини да работи за запазване на статуквото. Тя поддържа тесни връзки с държавите от Близкия Изток, въпреки че много от тях се управляват от автократични режими. Индия не е склонна да пропагандира необходимостта от политически и структурни промени, дори по отношение на най-близките си съседи. Върху това, в частност, акцентира в своя миналогодишен анализ "Да разчетем мълчанието: Индия и арабската пролет" професорът от Института за международни отношения "Ленърд Дейвис" П.Р. Кумарасвами: "Предпочитаният от Индия вариант е, да позволи на различните общества да определят сами своите съдби. Прокарването на демокрацията, само по себе си, никога не е било част от индийската външна политика".
Военната интервенция през 1971 в тогавашния Източен Пакистан (довела до появата на Република Бангладеш) и борбата срещу апартейда в Южна Африка бяха две съществени изключения от това правило.
В същото време, Индия дълбоко съпреживява такива регионални проблеми, като палестинския например. Тя подкрепи Палестина по време на историческото гласуване в Генералната асамблея на ООН в началото на 2013, което повиши статута на Палестинската администрация от организация на държава-наблюдател (която не е член на ООН). Въпреки това, Делхи продължи успешно да развива отношенията си с Израел в сферата на индустрията и отбраната.
Доскоро Индия беше втория вносител на тежък суров петрол от Иран. Освен това ислямската република и предоставя важни търговски маршрути към Централна Азия, Русия и Афганистан, позволявайки на Делхи да заобиколи Пакистан, тъй като Исламабад не позволява транзита през своя територия.
Отношенията между Делхи и Риад получиха силен тласък през миналата 2012, след като саудитското правителство предаде на Индия терориста Абу Джандал. Както е известно, в Саудитска Арабия живеят 2,5 милиона индийци, което я превръща в един от най-големите бастиони на индийската диаспора. За съжаление на Индия обаче, Иран и Саудитска Арабия се придържат към диаметрално противоположни визии за бъдещето на Сирия. Обсаденият от бунтовниците сирийски президент Башар ал-Асад се подкрепя от шиитския режим в Техеран, докато сунитските лидери на Саудитска Арабия и Катар, работят заедно със западните си съюзници, за радикални промени в страната. В редица случаи се забелязва тенденция протестите в арабския свят да водят вместо към установяването на демокрация, към нарастване на поляризацията и сектантството. Индия се отнася негативно към подобна тенденция.
Сектантските търкания
Освен това, в Индия живеят значителен брой както мюсюлмани сунити, така и шиити. През различни исторически периоди между тези две течения избухват ожесточени сблъсъци, особено в северните индийски щати Джаму и Кашмир и Утар Прадеш. Ето защо Индия се въздържа от публична подкрепа за шиитите и алауитите, стоящи зад сирийския режим, нито пък подкрепя позицията на Саудитска Арабия, която стои зад бунтовниците сунити. Правителството в Делхи е притеснено и от възможността да бъде обвинено, че заговорничи заедно със Запада срещу мюсюлманските държави. Тази тревога не е съвсем неоснователна, тъй като някои анализатори акцентират върху възможната роля на Израел за разпалването на протестите в Кайро. Както посочва например преподавателят от Университета Джамия Милия Исламия в Делхи Ануар Алам през май 2011: "бунтовете в Египет избухнаха по три причини. На първо място, заради затварянето на границата с Газа от правителството на Мубарак, при положение, че заради израелската блокада на сектора, това беше единствената възможност на жителите му да се снабдяват с необходимите им стоки и храни".
Както е известно, сред 1,2-милиардното население на Индия (1/6 от цялото население на планетата) има хора, изповядващи всякакви религии. По данни на статистиката, тя е на второ място в свето по броя на своите граждани-мюсюлмани, след Индонезия. Индийците приндлежат към над 2000 различни етнически групи и говорят на 22 "официални" езика. Затова светската република Индия е изключително чувствителна към всички международни инициативи, които биха могли да нарушат баланса вътре в страната.
В същото време, Индия не споделя тезата, че необходимите реформи следва да бъдат ограничени за да не се провокира религиозно или етническо напрежение. Макар че страната не се опитва да пропагандира и налага демокрацията, тя подкрепя промяната във властта и самоуправлението, ако тя се иска от населението. Въпреки това Индия не предписва и не одобрява външната намеса, като средство за постигането на подобни промени. По ред идеологически и специфично национални причини тя осъжда всички форми на външна намеса във вътрешните работи на други държави.
Държавният суверенитет срещу докрината R2P
В идеологически план, индийската държава не приема доктрината за т.нар. "отговорност за защита" (Responsibility to Protect, R2P). Индия продължава да се придържа към принципите на Вестфалската система за суверенитета и териториалната цялост, според които вътрешната политика е изключителен прерогатив на съответната държава. Както е известно, R2P дава на международната общност пълномощия за предотвратяване със сила на мащабни нарушения на човешките права в една или друга държава, ако правителството и не може или не иска да направи това самостоятелно. Тази концепция оправдава външната намеса с цел предотвратяване или преустановяване на четири типа престъпления: геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етнически прочиствания.
Индия се отнася крайно критично към селективното използване на R2P. Според индийския представител в ООН Хардип Синг Пури, тази доктрина "се прилага избирателно за прокарването на определени национални интереси, а не за защита на граждански лица". Така, докато редица предимно западни държави призоваваха за използването на R2P за осъществяване на военна интервенция в Либия и Сирия, те запазиха странно мълчание относно прилагането на същия принцип, когато армията и службите за сигурност разгромиха бунтовете в Бахрейн и Йемен.
Индия се опасява, че доктрината R2P може да се използва за намеса в собствените и вътрешни работи. Както е известно, в течение на много години в североизточните части на страната имаше въоръжени конфликти, разпалени от местни освободителни движения (така, в девет индийски щати действа маоистко бунтовническо движение). Делхи не иска да допусне международна намеса в решаването на проблемите си с Пакистан, относно контрола над "спорните територии" Джаму и Кашмир. Индия не е склонна да се вслушва във внушенията на международната общност за това, как да решава двустранните конфликти и
вътрешните си проблеми. Освен това, индийското правителство се ползва с недобра репутация в сферата на човешките права, особено в Джаму и Кашмир. Силите за сигурност биват обвинявани в системни нарушения на човешките права, вариращи от масови убийства, изчезвания на хора, мъчения, изнасилвания и сексуално насилие до политически репресии и потискане свободата на словото.
Твърдата привързаност на Индия към принципите на Вестфалската система са подробно анализирани в споменатия по-горе труд на професор П. Р. Кумарасвами: "Индийското мълчание по такива въпроси като демократизацията, човешките права и управлението, свързани с т.нар. "арабска пролет", следва да се разглежда в контекста на вътрешната ситуация в страната и страхът на правителството да не поощри провеждането на сходна интервенционистка политика на световната общност и към Индия. Подобно на много други страни от Третия свят и т.нар. "уязвими държави", Делхи намира убежище в суверенитета и ненамесата".
Междинният път
Налага се изводът, че индийската позиция по отношение на "арабската пролет" до голяма степен зависи от стремежа за гарантиране на енергийната сигурност, съображенията касаещи социалната стабилност и историческите вътрешни и трансгранични конфликти. Високите залози принуждават Индия да предпочете "междинния път", който нито стимулира, нито препятства случващото се в арабските държави. Изборът на този път не означава одобрение за тоталитарните режими, нито пък равнодушие към популистките настроения. Просто това е единственият възможен вариант на поведение за Делхи.
Именно това обяснява, защо правителството на Манмохан Синг се въздържа при гласуването в Съвета за сигурност на ООН на решението за създаване на зона, забранена за полети в Либия. През миналата 2012 пък, Индия се въздържа да подкрепи предложената от Саудитска Арабия резолюция за налагане на санкции срещу Сирия, призоваваща президента Асад да се оттегли. Въпреки обективно съществуващите причини за подобно поведение, позиционирането на Индия, за съжаление, затвърждава стереотипите за неспособността и да поеме водеща роля в международните отношения. Ако тя продължи да изглежда нерешителна и самоограничаваща се в решаващите моменти, това може да постави под въпрос претенциите и за постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, поне за момента, правителството в Делхи няма особен избор...
* Авторът е индийски геополитически анализатор
{backbutton}
