Дания усилва контрола по границите си, под популисткия предлог за борба с престъпността. Тази държава, която някога се сочеше като образец на демокрация, толерантност и социална справедливост, с един замах издигна нови прегради вътре в Европа, която все повече бива заливана от вълна на страх и ксенофобия. Междувременно, Гърция вече година и половина балансира на ръба на пропастта, но истината е, че твърде малко „братски” европейски правителства са наистина загрижени от факта, че това може да доведе до излизането и от еврозоната, а някои от тях дори скрито манипулират пазарите във вреда на Атина. Финландия също се оказва все по-зависима от ксенофобския популизъм, а пък Словакия междувременно отказа да участва в субсидирането на закъсалата Португалия. На свой ред, Франция и Италия се възползваха от въстанието в Тунис и последвалата „арабска пролет” за да ограничат свободното движение на хора вътре в ЕС. Германия, огорчена от неуспехите си в регулирането на кризата на еврото, влезе в открит конфликт с Франция и Великобритания в Съвета за сигурност на ООН, поставяйки под въпрос десетгодишния процес на изграждане на европейска система за сигурност.
Бъдещето на европейската валута изглежда съмнително. Арабският свят продължава да се тресе. Европейските лидери управляват, основавайки се на проучванията на общественото мнение и с оглед на предстоящите в много страни избори, опитвайки се да запазят властта си с всички възможни средства, дори ако това може да доведе до разпадането на обединена Европа, за чието изграждане бяха изразходвани толкова усилия. Никога досега европейският проект не е бил подлаган на толкова сериозно съмнение, а слабите му страни никога не са били изтъквани толкова открито. Създава се впечатлението, че в днешна Европа наличието на мощна ксенофобска политическа формация става почти задължително. Европейският проект се пука по четири основни направления: ценностите, валутата, външната политика и лидерството. Без радикални промени интеграционния процес може да спре, което пък ще постави бъдещето на Европа, като икономическо и политическо цяло, под много сериозно съмнение.
Проект, лишен от необходимото му „гориво”
Истината е, че не сме изправени пред временна криза, защото тя обещава да бъде дългосрочна. Не става дума само за „черен период”, нито просто за нарастване на песимистичните очаквания. За да осъзнаем надвисналата над европейския проект заплаха е достатъчно да погледнем само десетина години назад. Контрастът със сегашната ситуация е наистина впечатляващ. Въвеждайки еврото (от 1 януари 1999), ЕС одобри Лисабонската стратегия, която трябваше да гарантира на Европа най-динамичната, конкурентоспособна и жизнеспособна икономика в света. Освен това Съюзът декларира привързаността си към идеалите за разширяване на свободите и укрепване на сигурността и справедливостта, включвайки в европейската интеграция такива сфери, като правото, правосъдието и имиграцията, на които преди не се отделяше чак такова внимание. В своеобразен „венец” на този процес и негова политическа опора, позволяваща на ЕС да се превърне във водещ геополитически играч през ХХІ век, трябваше да се превърне Европейската Конституция.
По онова време, погледът на Европейския съюз беше обърнат не само навътре, но и навън. ЕС осъществи най-мащабната експанзия в своята история, присъединявайки десет държави от Източна и Централна Европа, плюс Кипър и Малта. Действайки въз основа на стратегическата си визия за бъдещето, Евросъюзът стартира преговорите за присъединяването на Турция, декларирайки по този начин намерение да укрепи отношенията си с арабския и мюсюлманския свят. В същото време бяха заложени основите на реална външна политика и политика за сигурност на ЕС. След дълги години, белязани от безсилие и унизителни провали (като например в Босна), Франция и Великобритания се споразумяха за по-тясно координиране на действията си в сферата на сигурността.
През онези години, погледът на ЕС беше насочен не само навътре, но и навън. Тогава европейските страни се обединиха за да не допуснат Милошевич да осъществи етническо прочистване в Косово, формирайки сили за бързо реагиране с численост 60 хиляди души. Те са предназначени за овладяване на кризисни ситуации и миротворчески операции отвъд границите на ЕС. Тоест, Европа стигна до извода, че достатъчно е страдала от пренебрежителното отношение на великите държави. По времето, когато беше прието еврото, разширяването на Европейския съюз вървеше с пълен ход, приемането на Конституция на ЕС изглеждаше близко, а външната политика и политиката в сферата на сигурността се усъвършенстваха под ръководството на Хавиер Солана. Разговорите за европейското единство не пораждаха тъга и безразличие, а напротив – възхищение. Във Вашингтон, Пекин и Москва успехите на процеса на европейската интеграция пораждаха неприкрита завист.
Само десетилетия по-късно обаче, целият списък от блестящи постижения и оптимистични прогнози беше поставен под съмнение. Вместо просперираща и отворена Европа, която всички ние мечтаехме да изградим, се сблъскване с Европа, която въпреки своята експанзия все повече се свива; с Европа, която въпреки успехите на общата си валута става все по-егоистична и не е склонна да оказва безкористна помощ. Но най-страшното е, че европейците престанаха да вярват в своите ценности и да живеят в съответствие с тях, като вместо това все повече се затварят в себе си, изпитвайки ужас от околния свят и обзети от съмнения относно собствената си идентичност. Мнозина вече съжаляват за осъществената в предходните години експанзия и дори не искат да слушат за евентуалното продължаване на този процес, не желаят да изпълняват ангажиментите си към Турция, дори не са склонни да разглеждат въпроса за членството на страните от Западните Балкани. Изминаха над 20 години от падането на Берлинската стена, като този срок беше повече от достатъчен Европа да се осъзнае и да започне да се възприема в своята цялост. В действителност, всичко изглежда другояче: експанзията провокира дискусии за бремето на растежа, провалът на конституционния процес стимулира спорове за бремето на политическата интеграция, кризата на еврото пък породи опасения за икономическо и политическо изтощаване. След десет години на институционални реформи, постановките на Лисабонската стратегия, които трябваше да спасят Европа от парализата и да я изведат на качествено ново равнище през ХХІ век едва ли са познати на някого, а постиженията в тази посока почти не се усещат.
Ценностната криза и политическото късогледство
Дълбочината и мащабите на сегашната европейска криза са обусловени от съвкупното влияние на четири центробежни сили: ръста на ксенофобията, кризата та еврото, несъстоятелната външна политика и слабото ръководство. Тези фактори се развиват паралелно, но по много опасен начин се свеждат към един общ знаменател – липсата на перспективна визия. В резултат, всички разногласия между членовете на ЕС, независимо от формите, които приемат, се свеждат до игра с нулева сума, т.е. отчаяна схватка, където са допустими всички средства стига да гарантират победата, която след това може да се представи през вътрешния електорат като голямо постижение, колкото и мизерен и разрушителен за общия европейски проект да е извоюваният по този начи политически капитал.
Преди три години, димът от подпалените цигански катуни в Италия беше предупреждение за очертаващите се проблеми пред европейския проект. Оттогава насам, на всички избори ксенофобските сили в Европа непрекъснато разширяват влиянието си (Швеция, Финландия, Великобритания и Унгария), паралелно усилвайки го там, където отдавна разполагат с утвърдени позиции (Италия, Франция, Холандия и Дания). Така те успешно се интегрират в политическия дискурс и дневния ред на всички държави от ЕС. Засилва се контролът по границите, въвеждат се нови ограничения на миграцията, затруднява се събирането на семействата, ограничава се достъпът до образование, социално и медицинско подпомагане. Нещо повече, както показва примерът с Тило Сарацин в Германия, мнозина са готови да прекрачат чертата, отделяща ксенофобията от откровения расизъм, позволяващ си да разсъждава за интелектуалната непълноценност на мюсюлманите например. Което доста напомня отношението на нацистите към евреите, чернокожите и славяните, като „полухора”. В резултат, днес, в разгара на икономическата криза, се поставят под съмнение фундаменталните ценности, върху които се гради самото европейска наследство: търпимостта и откритостта.
Страхът от притока на чужденци е просто поразителен, имайки предвид, че не имигрантите са виновни за проблемите на Европа. Всъщност, нещата са точно обратните. Ако се примирим с доминиращите в почти всички части на континента настроения към мигрантите, това би означавало морално и политическо самоубийство. Защото, ако сегашната демографска тенденция не се промени, числеността на работоспособното население в Европа рязко ще намалее, което, на свой ред, ще повиши обема на социалните разходи за осигуряване на престарялото население. Европа би следвало да се погледне в огледалото на САЩ, които съумяха да интегрират мигрантите, пристигащи от всички краища на света и да създадат сравнително проспериращо общество. Европа обаче е по-склонна да си създава сложни измислени проблеми, които могат само да ускорят упадъка и.
Елементарното мислене и лозунгите, издигани от популистите-ксенофоби, не позволяват на мнозина да ги приемат насериозно. Само че способността им да оказват влияние върху основните политически партии е голяма и продължава да нараства. За да бъде ограничен този процес, на редица правителства в ЕС би трябвало да се напомни за подписаните договори, а на държавите, поощряващи ксенофобията, да се налагат сакнции, подобни на онези, налагани за игнориране правилата за бюджетния дефицит. Истината обаче е, че слабата реакция на европейските институции и правителства на експулсирането на румънските цигани от Франция, на ограниченията за медиите в Унгария, или на преследванията на нелегалните имигранти в Италия, не оставя особени надежди за това, че тези държави са в състояние да оказват позитивно влияние върху останалите членки на ЕС.
Краят на епохата на солидарност
Казват че кризата е виновна за всичко, но това не е съвсем вярно. Основната заплаха за ЕС не е кризата. Европа и преди е преживявала кризи и е излизала от тях по-силна. Така, в разгара на кризата от 80-те години на миналия век, под влияние на технологичния пробив, осъществен от САЩ и Япония, европейските държави решиха да се ориентират към качествен скок в интеграцията. По онова време европейските лидери съзнаваха ползата от премахването на препятстващите икономическия растеж прегради.
Днес, когато икономиката на Европа се сблъсква с множество сериозни и трудноразрешими проблеми (свързани, в частност, със застаряването на населението и загубата на конкурентоспособност), е налице широк консенсус за това, как точно те могат да бъдат преодолени. Затова реалният проблем следва да се търси другаде – в наличието на непримирими гледни точки относно това, защо и как се оказахме в криза и по какъв начин можем да излезем от нея. Така, редица държави, и на първо място Германия, смятат, че кризата е резултат от финансовата безотговорност на някои държави-членки на ЕС. По тази логика, европейските страни трябва просто да се примирят с необходимостта от сурови ограничителни мерки, които все повече се втвърдяват. Прокарването на това решение се съпровожда с морализаторство и снизходителни поучения, сякаш бюджетният дефицит или излишък може да се приеме за доказателство за моралното превъзходство или пък за непълноценността на цяла общност от хора. Мнозина вече не крият, че биха искали да живеят в „Европа на две скорости”, където акцентът се поставя не върху достойнствата, а върху културните и религиозни стереотипи: т.е. приема се, че има държави от „първа класа”, доблестни спасители на Европа, като почти всички изповядват протестантството, а има и „второкласни” (предимно католически или пък православни), които не заслужават доверие, трябва да бъдат контролирани, а пък ако се наложи – дори да бъдат изхвърлени от „общия европейски дом”.
Подобна интерпретация на кризата, застрашаваща Европа с разпад, следва категорично да бъде отхвърлена. Фактът, че в сходни ситуации се оказват и една толкова бедна държава, като Гърция, и толкова богата, като Ирландия – смятана за пионер в усилията за укрепване на корпоративната мощ, неолиберализма и отказа от държавно регулиране – изисква търсенето на по-адекватни обяснения. Истината е, че преживяваме криза на растежа, което е логичен етап от процеса на изграждане на валутен съюз. Наличието на обща валутна политика, ако е подкрепено и със съответните фискални мерки и регулиране във финансовата сфера, се оказва причина за различни видове дисбаланси, чието натрупване води до проблемите, с които се сблъскваме днес. В подобна ситуация, имайки предвид факта, че валутният съюз не предвиждаше създаването на механизми за реакция на такъв тип кризи, би било логично да дискутираме начините за усъвършенстване на валутния съюз, така че да функционира по-балансирано, да усъвършенстваме управлението му чрез въвеждането на нови инструменти и укрепване правомощията на неговите институции. Вместо да се върви към укрепване на съюза обаче, надделяват взаимоотношенията победител/загубил, като мнозина се възползват от създалата се ситуация за да натрапят собствения си икономически модел на останалите, сякаш всички държави са поставени в еднакви условия и могат да живея по едни и същи правила. Последица от това е, че в отсъствиието на по-ефективни мерки, ние се обричаме на по-натътъшно задълбочаване на кризата. Междувременно, поправките и ограниченията, свързани със сегашния механизъм на отпускане на субсидии, само задълбочават кризата в някои страни-членки, вместо да ги измъкнат от нея. Ако продължим да вървим по този път, влошаването е неизбежно, тъй като, ако растежът не се възобнови и заетостта не нарасне в съвсем близко бъдеще, или обществата в засегнатите държави ще се разбунтуват срещу поправките и все по-непосилния дълг, или пък, при други обстоятелства, самите държави-кредиторки могат да се обединят за да изгонят от еврозоната страните, изпитващи трудности с платежоспособността си. Но, ако това се случи, в очите на много европейци ЕС ще се превърне в това, което беше МВФ за много държави от Азия и Латинска Америка през 80-те и 90-те години на миналия век, т.е. инструмент за натрапване на определена икономическа идеология, лишена от каквато и да била легитимност, на която всички ще бъдат принудени да се подчинят просто поради липсата на друга алтернатива. При подобно развитие, в най-добрия случай, ЕС ще престане да представлява икономическо и социално цяло и ще се превърне просто в регулаторен орган, страдащ от липсата на демокрация и обща идентичност, чиято основна задача ще бъде да следи за макроикономическата стабилност.
ЕС, големият отсъстващ на световната сцена
Крахът на вътрешната солидарност е сериозен въпрос. Не по-малко сериозен факт обаче е неспособността на Европа да говори с един глас в съвременния свят. В качеството си на най-големия икономически и търговски блок на планетата и основен донор на помощ за развиващите се държави, разполагащ при това с мощна военна машина и инфраструктура за сигурност, Европа е в състояние да оказва само твърде фрагментарно въздействие върху хода на световните събития. В резултат от това, виждаме, как в отношенията си със САЩ, Русия или Китай, както и в действията си в Средиземноморския регион, Европа страда от недостиг на ясна визия и ефективност. Очевидно е, че нейната мощ не е толкова голяма за да и позволи да действа наравно с други свръхдържави, но истинският проблем на Европа е, че не може да действа решително, на базата на своята цялостност, дори и в средиземноморските „слабини”, където Бог и е дал възможност да бъде доминираща сила. Европа не разполага с подобаващото и влияние. Действията и са неефективни, дори в рамките на институции, като ООН, Г-20 или МВФ, където нейната политическа и икономическа тежест са огромни. Във всички тези международни организации участват много европейски страни, но обединена Европа отсъства. Две години след влизането в сила на Лисабонския договор, който трябваше да формулира нова ефективна външна политика, европейската външна политика е напълно парализирана. Реакцията на революциите в арабските държави, безусловно, се превърна в камъчето, способно да обърне колата. В продължение на десетилетия, ръководейки се от стремежа да защити интересите си в сферата на миграцията, енергетиката и сигурността, Европа подкрепяше съществуването на редица авторитарни и корумпирани режими, без да се ангажира с прокарването на демократичните ценности и спазването на човешките права. Но, когато, без каквато и да било помощ отвън, народите от региона се разбунтуваха, реакцията на Европа беше забавена, плаха и ленива, а лидерите и демонстрираха далеч по-голям интерес към защитата на икономическите си интереси и противодействие на наплива на мигранти, отколкото към осъществяването на демократични промени във въпросните държави. Тоест, отново станахме свидетели на опасно късогледстнво, защото успехът на демократизацията в арабските държави ще донесе такива икономически дивиденти, които оправдават всички недостатъци на нестабилността.
Все пак Европа, успя да избегне пропастта, в която би рухнала, ако на Кадафи бяха позволили да превземе Бенгази. Това би върнало ЕС към времената на Сребреница и би му нанесло непоправима морална и политическа вреда. Но, да не се самозаблуждаваме относно въстанието в Либия - макар че пропастта беше избегната, а Кадафи бе свален и убит, там, а и в целия Трети свят, има още много да се прави. ЕС следва да възстанови доверието към своята, поставена под въпрос, военна мощ, както и към външнополитическите си институции, които силно пострадаха от цялата тази история. Разочарованието от новите външнополитически институции и особено от действията на председателя на Съвета Херман ван Ромпой, върховният представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност Кетрин Аштън, както и от новосъздадената Европейска служба за външна дейност (EEAS) е толкова голямо, че европейските столици побързаха да се разграничат от тези институции, предпочитайки да работят поотделно и координирайки действията си, като заобикалят общоевропейските институции.
Надявахме се на сливането на общоевропейските и националните интереси, на сближаването на Брюксел с националните столици, но вместо това все по-често сме свидетели на търкания между тях. От една страна, съществува писмено формулирана общоевропейска външна политика, която обаче е лишена от каквато и да била реална сила. От друга страна, са налице редица мерки, спорадично предприемани от формираните на доброволна основа коалиции от национални правителства, използващи за целта собствените си ресурси. Ако „арабската пролет” беше протекла бързо и завършила благополучно, пропуските на Европа биха останали незабелязани. Много вероятно е обаче, че пътят на арабските държави към демокрацията ще се окаже изключително труден, като по него победите ще се редуват с поражения, а нестабилността и неопределеността спорадично ще нарастват. И, ако Европа се окаже разделена, тя ще бъде неспособна да упражни каквото и да било влияние, като неизбежно ще загуби външнополитическата си роля. Оставайки изолирана в Близкия Изток, унижавайки Турция с нежеланието си да я интегрира и изоставяйки на произвола на съдбата Средиземноморския регион, ЕС ще загуби доверието към себе си, като реална и активна политическа сила на световната сцена.
Бунтът на елитите
В течение на дълги години европейският проект се придвижваше напред благодарение на имплицитния консенсус между гражданите и елитите относно предимствата на интеграционния процес. Този консенсус обаче се разпадна по две причини. Преди всичко, самите граждани лишиха от доверието си европейските институции. Интеграционният процес засегна най-чувствителните страни на националното чувство – държавата на благоденствието и социалната политика. Икономическият, либерален и насочен към ограничаване и премахване на регулирането уклон в изграждането на обединена Европа доведе до политизацията и идеологизацията на проекта, който, както първоначално се предполагаше, трябваше да бъде оставен на грижите на експертите и бюрократите. Най-удивителното обаче е, че паралелно с бунта на масите, сме свидетели на феномен, който би могъл да се нарече „бунт на елитите”.
Вероятно най-яркият пример за този феномен е Германия. Съдейки по статистиката, 63% от жителите на страната вече не изпитват доверие към ЕС, а 53% не виждат бъдеще за Германия в него. Същото се отнася и за елита – в момент, когато обемът на немския износ за Китай всеки момент ще надхвърли този за Франция, Берлин започва все повече да възприема европейския юг като бреме за германския икономически растеж. Със смяната на поколенията изчезна и споменът за предаността към европейския проект. Само 38 от 662-та сегашни депутати в Бундестага са били в него и през 1989. Несъмнено, изправени сме пред една нова Германия. Имайки предвид нейната тежест и значимост, всяка промяна в тази страна ще окаже голямо влияние върху бъдещето на ЕС. И тъй като основната разлика между старата и новата Германия е недостатъчната и вяра в ЕС, днес тази страна е по-скоро генератор на недоверие и неувереност, отколкото на доверие, както беше преди. Най-важният елемент на европейския механизъм не функционира както трябва и няма с какво да бъде заменен. Франция не е в състояние да се справи с икономическите проблеми без моралната подкрепа на Германия (веднъж Париж вече се видя принуден да търси подкрепата на Лондон за да запълни пукнатината във външната политика на ЕС). Очевидно, Европа не може да върви напред без пълната подкрепа на процеса на европейската интеграция от страна на Германия. В отсъствието на немското „върховно командване” и при липсата на подходящи алтернативи, интеграционният процес е обречен на застой. Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и на Европейския съвет Херман ван Ромпой, както и върховният представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност Кетрин Аштън, се изгубиха в европейската мъгла и не са в състояние да повишат глас и се опитат да сплотят онези привърженици на обединена Европа, които още вярват в този проект. Само Европейският парламент, от време на време, апелира към съвестта на европейците, осъждайки популистките ксенофобски прояви, и продължава да прокарва процеса на интеграция. Но само малцина депутати в него имат собствен глас и са готови да се обявят против собствените си правителства и националните си партии, когато обстоятелствата го изискват. В Германия, Франция и Италия, както и в много други страни, виждаме цяло поколение от изключително късогледи лидери, които не могат да разсъждават отвъд поредната предизборна кампани. Никой от тях не прави, нито пък говори нещо, което да е от полза за обединена Европа.
Заключение
С всеки изминал ден чувството, че Европа се разпада на части, непрекъснато се усилва. Възможно ли е това наистина да се случи? Отговорът е очевиден: да, разбира се, може. В края на краищата, ЕС е човешко изобретение, а не дар от небето. Необходимостта и полезността му оправдават неговото съществуване, но това няма да му попречи да изчезне. Този грандиозен проект беше съдаден при стечението на редица благоприятни обстоятелстна и стечението на неблагоприятни обстоятелства лесно може да го разруши, особено ако отговорните за съществуването му общности бягат от отговорностите си. Мнозина, предани на европейския проект хора, осъзнават, че опасността от разпускане на ЕС е съвършено реална и са силно обезпокоени от хода на събитията. В същото време те се боят, че песимистичните прогнози могат само да ускорят разпадането на Съюза. Но, когато всеки ден ставаме свидетели, как се нарушава всяко приличие, а олицетворяваните от обединена Европа ценности биват осмивани от надменните политици, безсрамно разпалващи опасенията на обикновените граждани, вече не можем да мълчим и трябва да дадем отпор на тези тенденции. Виждайки решимостта на противниците на обединена Европа да постигнат целта си, трудно можем да повярваме, че само оптимизмът е достатъчен за спасяването на европейския проект от призраците на упоритостта, егоизма и ксенофобията, които са обзели континента днес. Без равнозначен решителен и недвусмислен идеен отпор от наша страна, ЕС е обречен на неминуем крах.
* Директор на мадридския клон на Европейския съвет за международни отношения
