Тази пролет французите или отново ще изберат, за още пет години, Никола Саркози, или пък (за втори път, откакто генерал Шарл дьо Гол създава Петата Френска република, през 1958) ще предпочетат да имат президент от Социалистическата партия, в лицето на Франсоа Оланд. Загубата на Саркози изглежда съвсем реална възможност, предвид неговата непопулярност, проблемите, с които се сблъсква френската икономика и всеобщото усещане, че страната върви в погрешна посока и се нуждае от промяна.
Както е известно, Саркози водеше проактивна и силно персонализирана външна политика, която беше и по-проатлантически ориентирана. Той възприе по-твърда линия, отколкото САЩ, спрямо иранската ядрена програма и отказа на сирийския режим да осъществи демократични реформи в страната, пое риска на военната намеса за свалянето на Муамар Кадафи в Либия и помогна за силовото утвърждаване във властта на кандидата, спечелил президентските избори в Кот д’Ивоар. По икономическите и финансови въпроси, които доминираха в международния дневен ред по време на мандата му, Саркози демонстрира стремеж към силно лидерство в ЕС, Г-8 и Г-20. В същото време той се оказа неспособен да предотврати сериозното влошаване във френско-германските отношения, а повечето му предложения за налагане на нови глобални правила във финансовия сектор не бяха приети. Освен това, Саркози не съумя да установи (както му се искаше) привилегировани отношения с президента на САЩ Обама, както и с лидерите на Русия и Китай.
Ако Франсоа Оланд спечели президентските избори, той ще наложи един по-малко импулсивен, не толкова персонализиран и по-консенсусен стил във френската външна политика, но едва ли ще промени кой знае колко нейната основна посока. От създаването на Петата република насам, френската външна политика се характеризира с приемственост на целите и задачите, въпреки фундаменталните промени във вътрешната политика, както и на международната сцена. Постоянни приоритети на страната си остават прокарването на демокрацията и човешките права, спазването на международните правни норми и сътрудничеството на многостранна основа (в сфери като мисиите с мандат на ООН, неразпространението на ядрените оръжия, поддържането на мира, борбата с тероризма и т.н.), оказването на хуманитарна помощ и подкрепа за развитието, както и осъществяване на обмен в сферите на културата, науката и висшето образование. Въпреки че Франция често е обвинявана, че е склонна да изостави тези принципи, когато обстоятелствата го налагат, ангажирането и с европейския проект и отношенията със САЩ я поставят в една редица с основните американски съюзници по повечето важни въпроси (разминаването със САЩ, през 2002-2003, свързано с иракската война, е сред големите изключения).
Тази политическа приемственост е свързана с географията, историята и концепцията за френските национални интереси. Това, което претърпя най-драматично промяна обаче е, нарастващата сложност на международното обкръжение, в което днес действат много повече играчи (държавни и недържавни), така че проблемите вече следва да се решават не толкова на двустранно, колкото на многостранно равнище. До голяма степен, най-сериозното изпитания пред Франция през ХХІ век е, дали тя може да съхрани своя дипломатически и военен потенциал за да въздейства върху хода на събитията. Независимо от изхода на изборите през 2012, следващият президент ще се сблъска с предизвикателството да съчетае френските амбиции в международен план с по-ограничените възможности за реализацията им в един далеч по-малко европоцентричен свят.
Противоречивото наследство на Саркози
Саркози беше избран за президент през май 2007 - в момент, когато Франция търсеше нови вектори на глобално влияние. С едно поколение по-млад от предшественика си Жак Ширак, той декларира желание за „скъсване” или, най-малкото, за поставяне под съмнение на всичко, касаещо дотогавашната френска външна политика. За начало, Саркози назначи за външен министър представителя на левицата Бернар Кушнер, както и редица други фигури, непринадлежащи към десницата, за да потвърди, че желае да скъса с предишните практики и да действа много по-мащабно и иновативно. Саркози нареди изготвянето на серия от доклади и „бели книги” за външната политика и отбраната и инициира дебат за това, какво може да бъде постигнато от Франция в тази сфера с наличните и ресурси. През първите си месеци в Елисейскя дворец той обяви „завръщането на Франция в Европа” (опитвайки се да преодолее последиците от негативния вот на французите за Конституцията на ЕС през 2005); връщане на страната във военните структури на НАТО; сближаване със САЩ, сред признаците за което беше изпращането на допълнителни сили в Афганистан; инициатива за създаване на Средиземноморски съюз, както и възобновяване на френската активност в Африка и Близкия Изток. Всички тези усилия целяха да подчертаят активната роля на Франция на международната сцена.
Рязката промяна във външната политика обаче, никога не става лесно. На първо място, успехът и зависи в много голяма степен от взаимодействието с другите държави и лидери, при това в една атмосфера, доминирана от т.нар. realpolitik, в чиито рамки всяка страна защитава собствените си интереси. На второ място, реформирането на дипломатическия и военен инструментариум често изисква болезнени усилия за приспособяване към трансформацията на френското международно присъствие или към промените във Външното министерство например, както и преоценка на военното базиране и наличното въоръжение на армията. Съпротивата срещу него идва както от самите засегнати институции, така и от общественото мнение. Накрая, редица елементи на приемствеността обикновено продължават да присъстват в течение на дълги години, без значение колко енергия и усилия са били изразходвани за преодоляването им.
Саркози наложи по-проатлантическа и проактивна ориентация на френската външна политика, макар да не съумя да прекъсне напълно общата приемственост в нея. Той действително стана „най-проатлантически настроения” от всички президенти на Петата Република, като продължи разграничаването от американската политика в Ирак, но подобри отношенията с Джордж Буш-младши, преди президентските избори през 2008, и реинтегрира Франция в НАТО – стъпка, която едва ли ще бъде ревизирана, ако новият френски президент е от Социалистическата партия. По отношение на САЩ, Франция възприе поведение, сходно с това към Ангела Меркел в Германия, и наследниците на Тони Блеър Гордън Браун и Дейвид Камерън във Великобритания: ние сме приятели и трябва да дискутираме всички проблеми като такива, като не допускаме разминаванията между нас да водят до криза. Тази конвергенция отразява споделеното европейско поведение спрямо Съединените щати. И макар че Саркози не успя да постигне целта си, установявайки привилегировани двустранни отношения с Обама, истината е, че нито един друг европейски или чуждестранен лидер не би могъл да се похвали, че го е направил.
В Европа, Саркози върна Франция в „основното русло” на ЕС, след като страната му гласува против т.нар. Европейска конституция, през 2005, шокирайки Европа и маргинализирайки самата Франция за известен период от време. Както в родината му, така и в останалата част от ЕС неговото председателство на Европейския съвет през 2008 беше отчетено като успешно, особено по отношение на въоръжения конфликт между Грузия и Русия, и утвърди имиджа на Саркози като силен лидер, способен да решава проблемите. В същото време обаче, отношенията между Париж и Берлин се влошиха значително при управлението на тандема Саркози-Меркел. Контрастът между личния стил на двамата е очевиден, но истинската причина за тази тенденция е доминиращото влияние на Германия и нарастващата и самоувереност в момент, когато Франция се сблъсква на все по-сериозни проблеми и изглежда по-слабата страна в оста Париж-Берлин. Тя се обяснява също от появата на въпроси, по които Франция и Германия имат различни виждания, като например европейските институции и управление, икономическата и фискалната полиика, финансовата криза и кризата на еврото, ядрената енергетика и военната интервенция в Либия. Подобряването на отношенията с Германия ще бъде сред най-големите предизвикателства пред следващия френски президент.
Постигнатото от Саркози в отношенията с държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) също е значително, макар и да е недовършено. Той затвърди стратегическите политически и икономически отношения с Русия, Индия, Бразилия и дори Южна Африка, но срещна трудности в сферата на военното и търговско сътрудничество с Индия и Бразилия. Влошените отношения с Китай също ще трябва да бъдат променени в положителна посока от следващия президент, макар че възможностите за маневри на Франция, в качеството и средноголяма сила и част от ЕС, са ограничени. По време на първото си пътуване в Азия, през ноември 2007, Саркози акцентира върху търговията, а не толкова на човешките права, в резултат от което Китай възложи на френските фирми поръчки за 20 млрд. долара. През март 2008 обаче, френският президент обяви, че няма да присъства на откриването на Олимпийските игри в Пекин, ако китайското правителство не се срещне с Далай лама или негови представители за да обсъди ситуацията в Тибет. Това, разбира се, отблъсна китайците и породи проблеми с преминаването на олимпийския огън през територията на Франция. Накрая, Саркози все пак се появи в Пекин, но не за церемонията по откриването на игрите, при това повече в качеството си на председател на Европейския съвет, отколкото на френски президент. След като той прие Далай лама във Франция, китайците отмениха срещата на високо равнище ЕС-Китай, а китайският премиер Ван Цзябао предпочете да посети Германия, а не Франция, по време на европейското си турне, макар че Меркел също се бе срещнала преди това с Далай лама.
В Африка, Саркози използва успеха си в Кот д’Ивоар, където антифренски настроеният местен лидер Лоран Гбагбо опита да остане на власт след като загуби президентските избори от Аласан Уатара. Оказвайки решаваща подкрепа за Уатара (макар да се опитваше да омаловажи намесата си във вътрешните работи на страната), Франция утвърди влиянието си в тази ключова бивша своя колония, кулминация на което стана появата на Саркози, през май 2011, на церемонията по встъпване в длъжност на Уатара.
В Северна Африка и Близкия Изток, Саркози най-накрая започна да осъществява проактивна политика, подкрепяйки т.нар. „арабска пролет” и активно намесвайки се в Либия. Всъщност, най-драматичното предизвикателство пред Париж през миналата 2011 беше именно феноменът на „арабската пролет”. Подобно на много други държави, Франция също бе изненадана от бързината, с която се развиха събитията в Тунис и Египет. На французите се наложи да догонват събитията и те изпитаха известни трудности в позиционирането си спрямо новите управляващи в двете държави. В Египет ситуацията и днес продължава да е изключително променлива и нестабилна, междувременно възникна открито и много сериозно предизвикателство и за режима в Сирия. След няколко десетилетия на застой, 2011 се оказа годината, през която всичко в този регион на света започна да се променя. Франция има дългосрочни интереси в него, но средствата с които разполага за реализацията им са доста ограничени. Отвъд официалните декларации, трудно може да се предположи, че французите са способни да окажат някаква сериозна подкрепа. В същото време е очевидно, че ЕС, като цяло, е склонен да предостави по-мащабна помощ на този съседен регион, доколкото се стреми да стабилизира и консолидира постигнатите там демократични завоевания.
Именно тази все още променлива ситуация обяснява и възприетото от Саркози агресивно поведение спрямо Либия. Осъзнавайки, че рискува да изостане от развитието на събитията, той, в частност, опита да поеме инициативата (заедно с Великобритания), призовавайки за отстраняването на Кадафи и ангажирайки НАТО на страната на либийските бунтовници. Тези му усилия със сигурност промениха силовия баланс, особено след признаването на новото правителство, съставено от бунтовниците.
Френската намеса в Либия помогна за промяната на имиджа на Франция в очите на Вашингтон, където в годините след иракската криза, тя се смяташе за слаба, пацифистка и антиамерикански настроена държава. В същото време, либийската операция провокира известни търкания с администрацията на Обама, отчасти, защото Саркози избърза да признае либийската опозиция на съвсем ранен етап от битката за властта в страната, когато се знаееше много малко за състава и, миналото на участниците в нея и техните истински намерения. Имаше сериозни притеснения, че Ал Кайда може да е инфилтрирала свои кадри в Преходния национален съвет, както и, че Саркози може би е забъркал САЩ в нещо, което повече прилича на гражданска или племенна, отколкото на освободителна война. Съществуваше и подозрението, че мотивите на Саркози могат да са свързани най-вече с вътрешнополитическите му сметки и желанието да подобри силно влошения си имидж. Освен това, администрация на Обама беше изнервена от колебанието на Саркози, дали да подкрепи идеята НАТО да поеме изцяло воденето на войната. Въпреки че отново е пълноценен член на НАТО, Париж продължава да не играе по същите правила, както Лондон, да речем. Впрочем, французите също не бяха във възторг от опитите на Обама да ограничи ангажиментите на САЩ в либийските събития, най-вече по вътрешнополитически причини.
По отношение на глобалните проблеми, Саркози (по разбираеми причини) концентрира усилията си върху икономическите и финансови предизвикателства. Той пое водещата роля в прокарването на регулационните мерки, последвали финансовата криза през 2008. Личното му ангажиране с тях и посоката на реформите, за които лобираше, бяха добре приети във Франция, но възможностите му да влияе върху процеса бяха ограничени от недостатъчната ангажираност на САЩ и Великобритания. Така, Саркози се опита да наложи постигането на споразумение за климатичните промени на форума в Копенхаген, през 2009. Противопоставянето от страна на САЩ, Китай и Индия срещу това обаче го принуди да даде „заден ход” в сферата на екологичната политика както във Франция, така и в Европа. Париж сам не можеше да постигне кой знае какво в тази сфера, затова и Саркози не съумя да регистрира какъвто и да било успех в нея.
Франция все още разполага с постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, като признание за международните и позиции и ключов инструмент за реализиране на нейните цели. Страната е сериозно ангажирана в мироопазващи мисии, предотвратяване на конфликти и икономическо развитие, но усилията и са ограничени от недостатъчните и финансови възможност, както и от вътрешнополитическите и проблеми. Подобно на Великобритания, Франция никак не е склонна да се откаже от постоянното си място в Съвета за сигурност за сметка на общото представителство на ЕС в него. Официалната и позиция е в подкрепа на разширяване състава на Съвета с включването на възходящите развиващи се сили (като Бразилия и Индия), както и на Германия и на представител на Африка. В това отношение, Франция ще се стреми да не допусне отказ от нито една национална позиция за сметка на Европа. Неслучайно, тя се придържа към същото поведение и по отношение на представителството в МВФ и Световната банка.
В края на първия (и може би единствен) мандат на Саркози, влиянието на Европа в света, както и френската позиция в Европа и света, се намират в упадък и са изправени пред сериозни предизвикателства. Дори френско-африканските отношения например, остават напрегнати, като ситуацията в Кот’Ивоар и Руанда демонстрира ограничеността на френското влияние. На свой ред, ситуацията в Близкия Изток винаги е привличала вниманието на Париж, но Франция не разполага с лостове за влияние в региона. Впрочем, дори френско-германският тандем в рамките на ЕС има своите пукнатини, особено що се отнася до управлението на европейската икономика и подкрепата на ядрената енергетика.
В отношенията си с възходящите сили, Франция вече изпитва определени трудности с Китай (за които споменах по-горе) и Бразилия (продажбите на изтребителите Рафал например), което означава, че Париж (а, на практика, и която и да било друга държава) не е в състояние да диктува каквото и да било на тези страни. Бившият бразилски президент Луис Игнасио Лула да Силва изглеждаше склонен да купи френските изтребители, но така и не го стори преди да напусне поста си в края на 2010. Наследничката му Вилма Русеф демонстрира незаинтересованост към тях. Накрая, дори американските интереси в Европа започват да отслабват, доколкото континентът вече не е в центъра на геополитическите планове на САЩ, в същото време американските и френските интереси се разминават по такива въпроси като глобалното икономическо управление, необходимостта от усилване на френските части в Афганистан, турското членство в ЕС и ролята на ядрените оръжия в светлината на идеята на Обама за пълното им елиминиране. Ключов въпрос за Париж през следващия петгодишен президентски мандат ще бъде, как да бъде възстановено намаляващото влияние на Франция и Европа и в кои сфери?
Френският дневен ред: поглед напред
Дори да приемем, че Франция притежава глобална визия, особено чрез мястото си в ООН и други мултилатерални организации, тя със сигурност е само регионална сила в Европа, Африка и в някои части на Близкия Изток. На този фон, за да следва глобалните си амбиции, Париж би трябвало да разчита на отношенията със САЩ, ангажирани с глобалните проблеми, както и да интензифицира отношенията си с държавите от БРИКС. Без оглед на това, кой ще стане президент, френската външна политика и способността и да влияе върху регионалните и глобални процеси се сблъсква с четири сериозни предизвикателства:
- Глобалният „център на притегляне” се измества на Изток и най-вече към Китай и Индия. А това е една зона, където френското политическо, икономическо и дори културно присъствие е най-слабо. Преодоляването на поне част от този „дефицит” е най-голямото предизвикателство и следва да се превърне в приоритет за Париж.
- Френското влияние ще трябва да се прокарва предимно чрез мултилатерални „канали”, независимо дали това е ЕС или други организации. Париж разполага с голям опит в това отношение, ноу-хау и влияние, освен това е успял да установи важни двустранни връзки и има репутацията на силен и независим играч. В същото време е много вероятно в бъдеще специфичният „глас” на Франция и нейният национален инструментариум да се окажат ограничени. Как точно французите ще се приспособят към това остава открит въпрос.
- Икономическите и финансови въпроси играят огромна роля в епохата на глобализация. Франция и останалият свят традиционно възприемат силата на Париж повече като политическа и културна, а не като икономическа. Нарастващият вътрешнополитически ефект на глобализацията и проблемите, които тя поражда, могат да изместят фокуса на френската външна политика. През последните няколко години, французите усетиха болезнено влиянието на глобализацията върху различни аспекти на живота си, приемайки някои от промените и съпротивлявайки се на други, така че се налага определено регулиране във вътрешнополитически план. В същото време, френската външна политика ще трябва все повече да се съобразява с нарастващите предизвикателства в икономическия и социалния живот на страната, а също в Европа и отвъд нея.
- Ресурсите за провеждане на външна и отбранителна политика намаляват. Под продължаващия силен натиск за съкращаване на бюджетните дефицити и националния дълг, за Франция ще бъде по-уместно да съкрати разходите за външна политика и отбрана, отколкото тези за социални програми. Все още не е ясно, какво точно ще бъде съкратено, но броят на военните части, ангажирани в операции зад граница, оръжейните програми и дипломатическата активност няма да останат незасегнати. Дори поддръжката на независимия френски ядрен арсенал може да пострада, макар че той вече беше съкратен до степен, поставяща под въпрос ползата от него.
Как това изместване на тежестта в международните отношения в източна посока, наред с ограничаването на френското влияние от намаляващите ресурси и мултилатералните канали, би преформатирало приоритетите на новия френския президент и отношенията на страната с останалия свят?
Европа преди всичко друго
Независимо дали Саркози или Оланд ще бъде следващия президент, победителят в изборите ще трябва да потвърди централното място на Европа за френската външна политика. Всъщност, Европа се превърна колкото във външнополитически, толкова и във вътрешнополитически въпрос за Франция. Сред първостепенните задачи пред Оланд ще бъде подобряването на френско-германските отношения, които се влошиха при управлението на Саркози. След германското обединение и „отварянето” на Източна Европа, които сложиха край на паритета между двете държави, най-голямото предизвикателство пред Франция е как да се приспособи към новата и много по-силна Германия. Една по-самоуверена Германия не се нуждае от Франция за да преследва собствените си цели, независимо от това, дали Берлин действително действа по този начин, нито от това колко много Франция се нуждае от Германия.
Макар че през 2005 Френската социалистическа партия се раздели на привърженици и противници на т.нар. Европейска конституция, изглежда, че партията вече е възстановила единството си, успешно отстранявайки антиевропейски настроените леви от редиците си. Оланд обаче, ще трябва да устои на натиска на тези леви, както и на зелените, призоваващи за една по-корпоративна и протекционистка Европа. И макар че това едва ли ще промени европейската политика на Франция, нито пък посоката, в която се движи Европа, като цяло, то би ограничило до известна степен френското влияние в Европа на 27-те. Освен това, един социалистически президент вероятно не би се противопоставял толкова открито на перспективата за присъединяването на Турция към ЕС, макар че това няма да промени отрицателното отношение на французите към турското членство.
Африка и Близкият Изток са следващите приоритети
След Европа, най-големите приоритети на френската външна политика са Африка и Близкият Изток. В същото време, фокусът на внимание на Париж се измества от зоните южно от Сахара към Африканския нос и Персийския залив, доказателство за което е и закриването на френската военна база в Сенегал и откриването на такава база в Абу Даби. Поуките за бъдещата френска външна политика от случилото се в Либия са смесени. Те потвърждават френския стратегически интерес в Северна Африка и Близкия Изток, въпреки факта, че някои страни и райони, като Либия, Саудитска Арабия или англоезичната част от Африка са извън традиционната сфера на френското влияние. Париж изглежда решен да координира със САЩ интензивните си усилия за борба с тероризма в Африка и Близкия Изток. Интервенцията в Либия обаче е по-скоро изключение. Франция едва ли ще е склонна да обсъжда военна намеса и в Близкия Изток, единствено по хуманитарни причини или „в защита на демокрацията”, демонстрирайки по-голяма активност по този въпрос, отколкото САЩ или Великобритания. Просто цената ще се окаже твърде висока. Либия е рядко населена страна, разположена точно срещу средиземноморското крайбрежие на Франция и нейният пустинен пейзаж улеснява провеждането на военни операции. Тоест, намесата в Либия беше премерен риск, който Саркози беше готов да поеме. Не е сигурно обаче, дали някой по-малко импулсивен френски президент би взел същото решение, Жак Ширак например не би го направил, същото вероятно важи и за Франсоа Оланд, поне ако се съди по досегашните му изяви и приоритетите на неговата Социалистическа партия.
През последните няколко години, демократичните избори и замяната на цяло поколение африкански лидери демонстрира, че удобните отношения, които Франция беше установила с Африка, в рамките на политиката, известна като “la France afrique”, откриха пътя към „по-балансирано, модерно партньорство” за демокрация и развитие. Левицата обаче, традиционно се отнася критично към модела на “la France afrique”, независимо, че последният социалистически президент Франсоа Митеран беше привързан към т.нар. „реална политика”. Продължаващият скандал за парите, с които някои африкански лидери са финансирали френските кандидат-президенти, може да навреди на шансовете на Саркози да бъде преизбран, но не и да промени френската политика спрямо Африка. Франция ще продължи да се опитва да проникне в нефренскоезичната част на Африка и най-вече в ЮАР и Нигерия, където френските инвестиции вече надхвърлиха тези във франкофонските държави. Сред приоритетите на Париж е да използва обещаващия икономически растеж и развитие, демонстрирани от Африка, за прокарване на френските интереси на континента, но тук Франция се сблъсква с много сериозен конкурент в лицето на Китай.
Левицата винаги е била много по-склонна от десните партии да превърне в приоритет отношенията с развиващия се свят и „сътрудничеството с него”, включващо оказването на хуманитарна и техническа помощ. Това направление може отново да се появи в политическия дискурс, но намаляващите ресурси ще се окажат най-голяма пречка пред практическата му реализация. В момента Франция отделя 0,5% от своя БВП за подпомагане на развиващите се държави, но едва ли ще е в състояние да постигне обявената цел тази сума да нарасне до 0,7% до 2015.
Предизвикателствата пред отношенията със САЩ
Ако бъде избран, Оланд едва ли ще ревизира решението на Саркози да върне Франция в общото военно командване на НАТО, макар, че навремето то беше разкритикувано от Социалистическата партия. Подобна стъпка няма да бъде разбрана нито от САЩ, нито от другите европейски членки на пакта и би се оказала пречка през френската дипломация. Тоест френската реинтеграция в НАТО не е застрашена. Повечето политици-социалисти, както и мнозиството французи искат френските части да напуснат Афганистан, така че Оланд може да се изкуши да използва политическите предимства на обещанието за бързото им изтегляне оттам. По-вероятно е обаче, това изтегляне да стане в предварително планираните срокове и координирано със САЩ, а не в резултат на едностранно решение.
Но, след като изтеглянето от Афганистан приключи, изглежда доста вероятно, че Франция и другите европейски държави няма да се включат в бъдещи американски военни интервенции, както и обратното. Не е задължително това да доведе до криза, както в случая с Ирак, а е по-вероятно да се постигне някакво споразумение. Подобно развитие ще бъде резултат от различните стратегически приоритети и тълкуване на националните интереси, различните вътрешнополитически контексти, или просто на регионално „разпределяне на задачите”. Както стана и в Либия, САЩ могат да оставят европейците да лидират в Северна Африка или Кавказ, ограничавайки ангажиментите си в тези региони до логистична подкрепа. Ако обаче, Вашингтон не е склонен да участва, военното сътрудничество между Париж и Лондон придобива ключово значение. Съвсем разбираемо е също, че Франция няма да участва в инициирани и ръководени от САЩ акции, докато британците вероятно ще продължат да действат редом с американците.
Няма очевидни причини един социалистически президент да изостави твърдата позиция на Саркози спрямо Иран. Както е известно, кръгът около Саркози беше неприятно изненадан от наивността и неопитността, демонстрирани от администрацията на Обама в началото на мандата му по отношение на Техеран. В същото време, Оланд е наясно, че да демонстрира по-голяма твърдост от САЩ по въпроси, по които Европа не е в състояние да играе водеща роля, едва ли е добро решение.
Саркози имаше желание да „ребалансира” френските отношения с Израел и Палестина, като (очевидно за сметка на Израел) укрепи връзките с палестинците и арабския свят, като цяло. В същото време обаче, твърдата линия на израелски премиер Бенямин Нетаняху ограничи ползата от това „ребалансиране”. На свой ред, френската левица е част от широкия национален консенсус в полза на създаването на палестинска държава и е по-критично настроена от Саркози към провежданата от Нетаняху политика спрямо израелските съседи.
Основната сфера, в която ще продължи да има напрежение, е икономиката и валутните и финансови въпроси. Френския подход към глобализацията традиционно акцентира върху необходимостта от регулация на търговията, както и за контрол върху валутната и финансова политика. Несъмнено, периодично ще възникват търкания относно международната монетарна политика. Продължаващата финансова и икономическа криза легитимира някои от френските идеи и политики, или поне мнозина във Франция мислят така. Париж обаче не може да направи кой знае какво в тази сфера без подкрепата на партньорите си от ЕС. Въпреки това, спектърът и интензивността на трансатлантическите връзки в сферите на търговията и преките чуждестранни инвестиции принуждават Европа и Франция да поддържат отношенията си със САЩ на досегашното равнище.
Ако Обама бъде преизбран, характерът на Оланд може да допадне повече на американския президент, отколкото този на Саркози. Макар че Саркози не криеше завистта си към международната популярност, с която се ползва Обама, той разчиташе, че ще съумее да установи доверителни лични и стратегически отношения с него. Това обаче не се получи. От друга страна, и Обама, и Оланд са по-склонни към разсъждения и могат да се контролират, което би улеснило личните им взаимоотношения.
Отношенията с възходящите сили (БРИКС)
Оланд би искал да продължи и разшири усилията на Саркози за укрепване на политическите и икономически отношения с БРИКС. Саркози планираше да формира нови стратегически алианси с Бразилия, Русия и Индия и, в по-малка степен, с Южна Африка. В Бразилия, французите все още разчитат, че евентуалната продажба на изтребителите Рафал ще улесни пробива в двустранните отношения. Същото се отнася и за Индия, на която Франция може да продаде атомни електроцентрали. С Русия, Париж постигна някои успехи пред Владимир Путин и Дмитрий Медведев и предстои да и достави четири хеликоптероносачи, но отношенията между двете страни не са толкова всеобхватни и интензивни, като тези между Берлин и Москва. Франция е много по-малко зависима от руския природен газ, отколкото Германия, и това и осигурява по-широко пространство за маневриране.
Резултатите от усилията на французите в Китай обаче, се оказаха разочароващи. Затова сред приоритетите на Оланд би трябвало да е намирането на по-добър подход в отношенията с Пекин. Френската дипломация дълго време разчиташе че споменът за бързото признаване на комунистически Китай от Париж, както и френската подкрепа за многополюсния модел на устройство на света ще помогнат за сближаването с китайското ръководство. Което не стана. Вместо това, Китай предпочете да „накаже” Саркози и Франция за това, че поставиха въпроса за човешките права и претенциите на тибетския Далай лама точно преди Летните олимпийски игри през 2008 в Пекин. Възможностите на китайците да раздават „наказания”и да разделят отделните европейски държави все повече затрудняват възможностите на Франция да провежда прекалено независима от останалата Европа и дори от САЩ външна политика.
Френската „мека сила”
Франция винаги е използвала доста ефективно т.нар. „мека сила”, демонстрирайки уменията си в това отношение пред останалия свят. Много фактори, определящи френския имидж в чужбина обаче, не са подвластни на президента на страната. Така например, „отстъплението” на френския език в световен мащаб, за сметка на английския, испанския и китайския (мандарин), е дългосрочна тенденция. Социалистите традиционно смятат културата за вътрешнополитически приоритет и ключов вектор на френската външна политика. Изпращането на преподаватели и учени в чужбина нерядко е сред инструментите за провеждането на тази политика. Тоест, един социалистически президент със сигурност би поискал увеличаване на бюджетните средства за тези цели, но финансовите трудности, с които се сблъсква Франция, сериозно ще ограничат подобни амбиции.
В англоезичния свят, Франция страда от имиджа си на държава, която не е склонна да се променя съобразно новите предизвикателства на времето. Ако социалистите спечелят президентските избори това вероятно ще затвърди убеждението на определени международни бизнес кръгове, че страната ще продължи да се придържа към старите подходи и демодираната си идеология. Тоест, преките чуждестранни инвестиции могат да пострадат ако социалистите се ориентират към политически решения, които не са добри за бизнеса, например в данъчната сфера или на пазара на труда.
В същото време, социалистите вероятно няма да са толкова крайни като Саркози по въпросите, касаещи имиграцията и интеграцията. Както е известно, конфликтите в Близкия Изток традиционно пораждат силен отзвук във Франция. Така, при нарастване на напрежението между израелци и палестинци, определени кръгове в голямата и бързо нарастваща мюсюлманска общност във Франция съзнателно провокират напрежение на етническа и религиозна основа в училищата и предградията на големите градове. Близкоизточната политика на Париж нерядко трябва да се съобразява с наличието на значителната и неспокойна френска мюсюлманска общност. През последните няколко години, решенитео да забрани носенето на кърпи и фереджета на публични места породи много емоции и създаде един донякъде негативен имидж на начина, по който Франция се отнася с религиозните си малцинства. Френската левица е разделена между твърдите привърженици на „секуларния републикански модел” и поклонниците на мултикултурализма, затова ръководството и няма да е склонно да подновява обществения дебат по темата, рискувайки да настрои собствените си привърженици едни срещу други.
Какво може да се промени?
Дали, ако социалистите дойдат на власт тази пролет, Франция ще промени стратегията си и основните вектори на своята външна политика? На първо място, социалистите ще се нуждаят от известно време за да свикнат с управлението, след като са извън него вече 17 години. Ако Оланд стане президент, той ще заеме най-висшият държавен пост без преди това да е бил дори министър. Наистина, социалистическият кандидат е завършил изключително престижната Ecole Nationale d’Administration (ЕNA – Национална школа за управление), работил е като правителствен чиновник и 11 години е бил първи секретар на Социалистическата партия (т.е. партиен лидер), но това няма много общо с функциите на държавния глава, който следво да води нацията и да назначава правителството, в което трябва да участват представители на различните течения в партията. Предвид сегашната ситуация, обществените очаквания за усилията и ресурсите на властта да се концентрират върху вътрешните проблеми, което ще означава оттегляне от някои външнополитически ангажименти. Или, най-малкото, отказ от поемането на нови. А както показа досегашният ни анализ, повечето въшнополитически ангажименти на Франция са свързани с нейните дългосрочни интереси (raison d’etat), така че запазването на приемствеността във външната политика изглежда най-вероятно.
На практика, Оланд няма никакъв външнополитически опит и все още не е ясно, кои ще са приоритетите му в тази сфера. В същото време, стилът му на ръководство, който силно се различава от този на Саркози, със сигурност ще придаде нов нюанс на провежданата от него външна политика. Оланд е известен като технократ и беше лансиран в политиката от Митеран.Той е по-малко импулсивен, уравновесен, умел и консенсусен: има качествата на дипломат, без да е бил такъв, свикнал е да постига компромиси при дългата си кариера като първи секретар на партията. Тоест, изглежда по-подходящ за водене на сложните преговори в рамките на ЕС, отколкото за вземането на спешни решения, касаещи войната и мира.
Социалистическата партия не разполага с много авторитетни външнополитически експерти. Най-известен си остава Юбер Ведрин, бивш генерален секретар при президента Митеран (1991-1995) и външен министъър в правителството на Лионел Жоспен (1997-2002), по времето на президента Ширак (тогава президентът и премиерът бяха от различни партии). Той стана известен с това, че нарече САЩ „хиперсила”, което кой знае защо беше възприето във Вашингтон и в останалия свят като критика (според Ведрин, изразът означава просто, че САЩ са нещо повече от суперсила). Личните му отношения с Оланд, както и бъдещата му роля (ако има такава) обаче не са ясни, макар че Оланд изглежда готов да му повери важни външнополитически функции, което едва ли ще зарадна Вашингтон.
Външната политика: електорален актив за Саркози?
Откакто пое председателството на ЕС през втората половина на 2008 и драматично се ангажира с посреднически функции за постигането на мир между Грузия и Русия, Саркози придоби вкус към външната политика. Той очевидно изпитва удоволствие от възможностите за публична изява, които му предлагат международните конференции и срещите с лидерите на най-големите държави. Саркози е наясно, че присъщите му качества – енергичност и решителност, способността му да убеждава и умението да прокарва важни политически решения, изгодно го отличават на срещите на високо ниво в Европа и помагат за разрешаването на кризите на континента и извън него. Ясно му е също, че външнополитическата активност и успехи могат да се трансформират във вътрешнополитически предимства.
Неслучайно Саркози вложи толкова енергия във френското председателство на Г-8 и Г-20. Той настоя за две различни срещи, в Довил – за Г-8, и в Кан – за Г-20, въпреки, че Обама първоначално искаше те да бъдат обединени в една. И макар че срещата в Кан беше засенчена от скандалния призив на премиера Георгиос Папандреу за референдум в Гърция, Саркози все пак съумя да извлече значително „предизборни активи” от това събитие. На французите беше внушено, че страната им отново играе водеща роля на международната сцена, при това само няколко месеца преди президентските избори. Разбира се, Саркози е наясно, че това няма да е достатъчно за да компенсира неговата непопулярност във Франция, но поне подчертава предимството му в тази сфера пред далеч по-неопитния Оланд.
Ето защо впрочем, е толкова важно, че в президентската надпревара не участва Доминик Строс-Кан. Неговата международно популярност и опит, като изпълнителен директор на МВФ, биха неутрализирали предимството на Саркози във външнополитическата сфера. При това Строс-Кан не беше обременен от негативния вътрешнополитически имидж на сегашния президент. Финансовата криза и кризата на еврото, също биха добавили точки в негова полза. Човек, който може да се справи с международната финансова криза, със сигурност би могъл да извади и Франция от кризата, в близко сътрудничество с чуждестранните и партньори. Въпреки че именно икономиката се смята за силната страна на Оланд, това не е известно на по-голямата част от обществото и едва ли компенсира липсата на международен опит.
Тъкмо поради това, в хода на кампанията си Саркози все повече акцентира на международния си авторитет и опит. В същото време той се представя за президент, който не жали сили и работи денонощно за да реши финансовите проблеми на Франция и да защити жизненото равнище и спестяванията на обикновените французи. В много по-голяма степен, отколкото преди, французите (подобно на американците и другите европейци) осъзнават тясната връзка между случващото се в световната политика и икономика и ситуацията в националната икономика. Това би помогнало на Строс-Кан, но сега е предимство на Саркози в схватката му с Оланд. Впрочем, то дава преднина на сегашния президент и пред съперника му отдясно Марин льо Пен. Защото може да накара дори онези французи, привлечени от мерките, които ръководеният от Льо Пен Национален фронт предлага във вътрешнополитическата сфера, да не подкрепят нейната кандидатура, притеснени от слабите и познания и пълната липса на практически опит в областта на външната политика. Така например, предложението на Марин льо Пен Франция да се откаже от еврото изглежда наивно и дори опасно на фона на отчаяните усилия за спасяване на общата европейска валута и спестяванията на европейците.
Ограничените външнополитически ресурси
В известен смисъл, ресурсите се превръщат в ключов проблем на френската външна политика. Макар че разполага с най-големия дипломатически корпус в света (след САЩ), бюджетът на френското Външно министерство непрекъснато бива ограничаван (за последните 25 години той е намалял с 20%) до степен да провокира открит бунт на служителите в него през 2009. Междувременно бяха осъществени различни реформи с цел решаването на проблема с все по-ограничените средства, но без особен успех. А ограничените средства предполагат и ограничени резултати.
Ситуацията се отежнява от общия международен контекст, който не е особено благоприятен за прокарване на френското влияние. Днес английския е доминиращият международен език, а господстващите идеи на свободния пазар се различават от френското протекционистко наследство (капиталистическа икономика със силно държавно участие), общото превъзходство на Запада е застрашено от възхода на нови сили, увеличаващият се брой на глобалните играчи и сложността и продължителността на сегашните конфликти. Ролята на „ключов съюзник”, която Франция дълго време играеше, използването на „франкофонската карта” (т.е. на общността на френскоезичните нации) и правото на вето в Съвета за сигурност на ООН, вече не изглеждат достатъчно подходящи и ефективни инструменти, каквито бяха някога. Голистката външна политика се основаваше на наличието на, макар и малко, пространство за маневриране на Франция в двуполюсния свят, който не съществува вече над 20 години. Париж, и не само той, е принуден да се приспособи към наличието на такива транснационални проблеми в международния дневен ред, като състоянието на околната среда и глобалното затопляне, здравеопазването (СПИН и други пандемии), ядреното разпространение и културното многообразие.
Въпреки че се стреми да поддържа приемственост с миналото, френската външна политика постепенно се откъсна от класическите си голистки корени. Терминът „величие” изчезна от речника, а независимостта и суверенитета вече нямат същото значение в днешния глобализиран и мултилатерален свят. Саркози и французите са наясно с тези промени, затова и поколението от епохата след студената война има по-скромни очаквания. Франция вече не може да действа сама на международната сцена, макар че може и се опитва поне да бъде сред водещите играчи. И тъй като механизмите за прокарване външната политика на ЕС се развиват твърде бавно, това дава на Франция възможност да продължи да се утвърждава като квази-самостоятелен играч в обозримо бъдеще.
Някои от старите голисти навици още съществуват, но днешната realpolitik налага по-скромен подход, в съответствие с все по-ограничените ресурси, съдействащи за прокарването на френската глобална визия и цели. Дори когато става дума за петата най-голяма световна икономика с население от 65 млн. души и глобално присъствие, налица са определени граници, с които Париж е принуден да се съобразява. Само ако работи съвместно с другите европейски държави и САЩ, Франция може да разчита на влияние, отговарящо поне отчасти на собствените и аспирации. Това означава, че французите ще продължат да изразяват открито позициите си, да критикуват и да се стремят да действат активно, а не реактивно. Без значение, кой ще бъде избран за президент тази пролет, Франция няма да прекрати усилията си да бъде лидер, да лансира нови идеи и да е сред основните международни играчи. Тя просто ще трябва да открие нови начини да го прави.
* Бивш високопоставен сътрудник на Държавния департамент по проблемите, свързани с Франция, анализатор на Уошингтън куотърли
** Преподавател в Станфордския университет, анализатор на Уошингтън куотърли
