Според мнозина експерти-арабисти, 2011 спокойно би могла да се приеме за „годината на Катар”. Събитията в Сирия, но най-вече в Либия, са нагледно доказателство за появата на нова регионална сила, чието име доскоро не говореше почти нищо на обикновените европейци. В същото време успехите, постигнати от Катар, са нагледно доказателство, че за една страна вече не е задължително да разполага с голяма площ и мощна армия за да бъде активен и успешен играч в голямата политика.
Както е известно, именно Катар изигра една от ключовите роли за падането на стария си идеологически противник Муамар Кадафи. На пръв поглед изглеждаше, че разполагайки с армия от само 12 300 души, страната не може да разчита на успех във военен сблъсък. Разбира се, няколкото стотин катарски военни, изпратени в Либия в подкрепа на бунтовниците, нямаше как да прекършат армията на диктатора, без помощта на авиацията на НАТО. Впрочем, истината е, че участието им в либийските събития имаше второстепенно значение. Далеч по-важна роля изиграха дипломатическите усилия, финансовата подкрепа и умело осъществената от Доха информационна война срещу режима в Триполи. Така, въздушната операция на НАТО срещу Либия се предшестваше от замразяването на членството и в Арабската лига и то тъкмо по инициатива на Катар. Именно в Доха се обсъждаше стратегията за свалянето на Кадафи, там бяха съгласувани и промените в нея, след като стана ясно, че процесът ще се проточи.
Немалка роля изигра и катарската финансова подкрепа както за действията на бунтовниците, така и на Запада. За целта Катар се възползва от редица посредници, чиито услуги, както стана ясно по-късно, са били плащани именно от Доха. Между другото, едно от обясненията, защо, въпреки огромните разходи, НАТО нито за момент не намали темпото и мащаба на нанасяните въздушни удари срещу Либия, са именно катарските пари. Благодарение на тях, алиансък покри част от разходите по свалянето на Кадафи. Освен това, именно Катар, с неговия телевизионен канал „Ал Джазира”, се превърна в един от основните центрове на информационната война срещу либийския диктатор.
Следващата мишена: Сирия?
В момента емирът на Катар Хамад бин Халифа ат-Тани, опитвайки се да използва набраната инерция, активно работи за свалянето и на сирийския президент Асад. Вече станахме свидетели на успешната реализация на първия етап от изолирането на Сирия в арабския свят. Ат-Тани е сред най-гръмогласните критици на масовите нарушения на човешките права в тази страна, опитвайки се да концентрира в собствените си ръце осъществяването на всички, насочени срещу режима в Дамаск, инициативи. Показателно е, че емирът не се поколеба лично да се появи в сирийската столица само за да предложи на Асад очевидно неизпълним ултиматум, обвързан с последващи „наказателни мерки” на Арабската лига. Целият спектакъл целеше да демонстрира значимостта на малкия Катар в арабския свят и да създаде впечатление, че именно той задава тона в региона. Показателно е също, че поне засега, Доха съумява да постигне целите си. По странен начин, дори държавите, чиито отношения с емира на Катар са, меко казано, сложни (като Алжир и Судан например) в случая играят по неговата свирка. Самият Ат-Тани въобще не крие, че е готов да финансира и свалянето на Асад, обявявайки готовност да отдели за евентуална военна операция срещу сирийския режим 100 млрд. долара.
Тоест, активността в Африка, съвсем не отменя ангажиментите на катарците и в Близкия Изток. В тази връзка си струва да припомня и финансирането на ХАМАС, чиито емисари (по молба на катарските си спонсори) усилено прехвърляха оръжие за либийските бунтовници, както и случващото се в Йемен, където Доха непрекъснато се самопредлага за посредник между управляващите и опозицията, като паралелно финансира протестиращите в Сана. Последното, разбира се, цели максималното ерозиране позициите на Саудитска Арабия, за която Йемен е нещо като васална държава. Тук обаче, както и в целия Близък Изток, освен със саудитците, Катар се сблъсква с друг много сериозен съперник в лицето на Турция. Доказателство за това е решението на водачите на ХАМАС да предпочетат покровителството на Анкара, автоматично прекъсвайки отношенията си с Доха. Което беше поредния сигнал за Катар, че трябва да се отнася по-внимателно към «националната специфика» в региона.
Напоследък, повечето анализатори предпочитат да акцентират върху евентуалния бъдещ сблъсък между двамата «гиганти» в Близкия и Среден Изток, в лицето на Турция и Иран, игнорирайки малкия, но изключително богат Катар. Разбира се, сред причините за това е неизмеримо по-големият военен потенциал на първите две държави, но, както вече споменах, през ХХІ век все по-важна роля играе финансовата мощ, особено ако е съчетана с правилно стратегическо мислене. Малките размери на Катар, както и недостатъчната му военна мощ, го принуждават да бъде изключително гъвкав при избора на своята стратегия и тактика, както и своевременно да ги трансформира, което дава на Доха определени предимства пред основните и конкуренти.
При всички случаи обаче, тази гъвкавост си остава ограничена от идеологията. За разлика от китайците например, които държат единствено на икономическата целесъобразност, катарците са прекалено обвързани от религиозните догми и изпитват патологичен страх от разширяване на шиитското влияние в региона. Затова те предпочитат да «инвестират» почти изключително в «Мюсюлманските братя», докато светските организации, в най-добрия случая, играят само спомагателна роля в стратегията им. Отлична илюстрация за това беше вече споменатото посещение на катарския емир Ат-Тани в Дамаск, където, по поръчение на Арабската лига, обсъжда механизмите за установяване на диалог между режима и опозицията. Доброто настроение на емира и оптимизма, демонстриран от него след срещата му с Асад, породи зле прикрито раздразнение сред сирийската опозиция. Всъщност причината за подобно поведение е проста: катарците са наясно, че в момента водеща роля в организацията на протестите в Сирия играят не просто «светските елементи», а най-вече комунистите и други местни левичари. Тъкмо това обяснява и примирителния тон използван товага от Доха, където (както впрочем и в Ер Риад, и в другите монархии от Залива) залагат на съвсем други сили за свалянето на сирийския режим и изчакват те да наберат достатъчно мощ за да оглавят бунтовете.
„Британският модел” като основа на стратегията на Доха
Както е известно, в основата на катарския възход е не петролът, а природният газ. Залагайки върху производството на втечнен газ, страната се превърна в най-важния енергиен партньор за Запада. В същото време, наличието на гигантски финансови средства, получени от продажбата на „синьото злато”, подхранва амбициите на Катар да се превърне в лидер не само на арабския, а и на мюсюлманския свят.
Тази тенденция започна да се очертава още в средата на 90-те години. Оттогава насам катарският елит не само съумява правилно да инвестира в националната икономика, разчитайки в бъдеще да използва тези средства като политически лост, но и много умело внедрява челните западни постижения, включително в медийната сфера. Така, през 1996 Ат-Тани се сдоби с мощен собствен „рупор” в лицето на телевизия „Ал Джазира”. Създаването и развитието на този проект с помощта на британски мениджъри е сред основните компоненти на катарския успех. Телевизията се превърна в изключително мощно оръжие на информационните войни, водени от Катар, и днес внушенията и дори откровените фалшификации на „Ал Джазира” се приемат с доверие дори от онази част на арабското общество, която е скептично настроена към западните медии.
Тенденцията към превръщането на Катар в поредния силен регионален играч се засили още повече в началото на 2000-те, когато Доха активно започна да установява контакти и връзки с ръководството на Африканския съюз, както и с редица политически фактори в Близкия и Средния Изток.
Наистина, поне засега, непримиримите ислямисти продължават да смятат катарския емир за „слуга на Запада”, но това, което чуват и възприемат, докато гледат „Ал Джазира”, напълно отговаря на стремежите им. И, като последица от това, мнозина от тях биват принудени да се примирят с „прозападните тежнения” на катарския владетел. Впрочем, както е известно, пробен камък за това, доколко един или друг мюсюлмански лидер е повлиян от ислямизма, е отношението му към Палестина и Израел. В това отношение, позицията на Ат-Тани е показателна – ще припомня само установените през последните години тесни връзки с ХАМАС.
Впрочем, катарският елит поддържа такива връзка с мнозина военни командири и опозиционни лидери в държавите от Близкия и Средния Изток. Нещо повече, следвайки примера на Великобритания, Катар съзнателно превърна територията си в своеобразен „резерват” за всевъзможни политически имигранти, разчитайки да ги използва в бъдеще за реализацията на собствените си интереси. Както показа обаче, ликвидирането, преди няколко години, на един от водачите на чеченските ислямисти Зелимхан Яндарбиев, подобна политика може да провокира напрежение в отношенията на Доха с големите сили. В тази връзка ще припомня, че през 2004 Катар не само освободи руските граждани, обвинени за покушението срещу Яндарбиев, но и беше принуден да съгласува с Москва действията си в газовата сфера, където двете страни са конкуренти. Впрочем, имайки предвид, че газовият пазар е доста по-малък, отколкото петролния, Русия и Катар имат възможност съвместно да влияят върху ценообразуването на синьото гориво. В тази връзка си струва да си припомним и катарската инициатива за създаването на „газова ОПЕК”.
Катарските „модернисти”и саудитските „догматици”
Сред първите стъпки на Катар като самостоятелен играч в глобалната политика, беше сравнително неотдавнашният опит за отстраняване от власт на суданския президент Омар ал-Башир. И въпреки че всички поставени цели не бяха реализирани, все пак беше постигнат определен резултат: Катар демонстрира собствената си значимост не само в очите на арабския свят, а и на Запада, който не спира да критикува остро суданския лидер, обвинявайки го за кръвопролитието в Дарфур.
Катарските амбиции обаче, очевидно са в разрез с това, което прави Саудитска Арабия. Напоследък Риад се чувствства все по-засенчен от Доха, благодарение на умелата и политика. Най-предизвикателните, от саудитска гледна точка, стъпки на Катар са дипломатическият му „флирт” с Иран, както и намесата в Йемен. Макар че на думи, Доха се представя за посредник в усилията за урегулиране на йеменската криза, истината е, че тя активно подкрепя местната антисаудитски настроена опозиция. При това не светската, от района на Таиз, а далеч по-радикалната от движението „Ислах”, която действа в столицата Сана.
Ат-Тани много умело се опитва да възседне ислямистката вълна в региона, разчитайки, че когато светските режими паднат, именно той ще може да обере лаврите, изпреварвайки Саудитска Арабия, и така да превърне страната си, ако не в главния, поне в един от главните центрове на арабско-мюсюлманския свят.
В същото време консерватизмът на саудитските лидери ги лишава от възможността да маневрират, както и от немалко потенциални съюзници. Разбира се, благодарение на невероятните си финансови възможности, саудитците продължават успешно да създават уахабитски „клетки” из целия мюсюлмански свят. За разлика от тях обаче, катарците не работят само с маргиналните елементи и опозицията. Практиката показва, че те са готови да търсят изгода както от контактите с ислямистката опозиция, така и с противопоставящите и се светски власти.
Тоест, Катар, на практика, работи с всички, които могат да са му от полза. За разлика от саудитците, Ат-Тани много лесно променя тактиката си в глобалната игра. За това например говорят тесните му връзки със сегашния светски режим в Алжир. На пръв поглед, алжирският президент Бутефлика не се различава особено от Кадафи или Асад, в очите на Доха. За откровения ислямист Ат-Тани, той би трябвало дори да е по-лош от тях, защото активно се бореше и продължава да се бори с ислямизма. Именно алжирската подкрепа беше сред факторите, позволили на Кадафи да се съпротивлява толкова дълго. Въпреки това, Ат-Тани усилено ухажва Бутефлика, като поне два пъти годишно го посещава лично и дори ходи с президента на лов със соколи, демонстрирайки „специалните си отношения” с него. Възниква въпросът, защо му е на емира да се унижава пред „узурпаторите” и враговете на „истинската вяра”? Ами защото Ат-Тани иска изгодно да инвестира в петролно-газовия комплекс на Алжир. В тази сфера, Катар може да се превърне в сериозен конкурент на стария си съюзник – Франция, която също силно се интересува от алжирските енергоносители.
Двата стълба на катарската експанзия
Ако в случая със спомената по-горе инициатива на Катар за създаване на т.нар. «газова ОПЕК» е налице откровен опит за конкуриране на саудитците (противоборството с които е сред основните принципи на новата катарска стратегия), този с появата на телевизията «Ал Джазира» демонстрира, че катарците в редица отношения вече са изпреварили «консерваторите» от Риад, които, до голяма степен, са загубили чувството си за реалност, заради закостенялата си обвързаност с религиозните догми. Всъщност, ако анализираме внимателно стратегията на Доха за превръщането на Катар в регионална суперсила, ще видим, че тя се основава на «творческата интерпретация» на стратегиите, формулирани и използвани навремето от водещите западни държави. Така, решението на катарците да осигурят убежище на толкова много опозиционни лидери от региона, силно напомня сходната британска практика (неслучайно в момента в Лондон спокойно си живеят огромен брой хора, обявени за международно издирване). В случая с «Ал Джазира» пък, няма как да не си припомним американската телевизия CNN, за която един известен политолог беше казал, че „е в състояние сама да спечели всяка война”. Същото се отнася и за „Ал Джазира”. Благодарение на гигантските финансови вложения и усилията на наетите от катарците британски мениджъри, тя се превърна в един от основните инструменти на катарската геополитика в мюсюлманския свят. На свой ред, същият този мюсюлмански свят се сдоби, в нейно лице, с първата в историята си „собствена” телевизия, излъчваща това, което иска да чуе и види огромното мнозинство араби, без значение, дали става дума за истинска или изкривена информация. От времето на американската интервенция в Ирак, „Ал Джазира” активно печелеше аудитория, което и позволи, с началото на „арабската пролет”, да се откаже от официално декларираната безпристрастност, ангажирайки се с откровено тенденциозна пропаганда. Впрочем, следва да се признае, че катарците съвсем точно бяха прогнозирали стремежите на огромната си телевизионна аудитория в арабско-мюсюлманския свят, характерно за която е изостреното чувство на „национално унижение и обида” по отношение на „коварните империалисти и ционисти”. Между другото, именно на него разчиташе и Ал Кайда, в чиито рупор, де факто, се беше превърнала за известен период от време „Ал Джазира”, тъй като през въпросния период именно „мрежата” на Бин Ладен съумя да обедини най-пасионарната част от арабския свят, готова да отправи открито предизвикателство към „новите кръстоносци”.
Пропагандата и финансите са двата стълба, на които се основава експанзията на Катар, който, поради малките размери и недостатъчната си военна мощ, не може да си позволи откритото „дрънкане на оръжие”. Всъщност, истината е, че силовите методи, като средство за разширяване на собственото си влияние, все повече остават в миналото, заедно с мнозинството арабски диктатори. Тоест, пред държавите, претендиращи за сериозна геополитическа роля, остават две възможности: или да се снабдят със собствено ядрено оръжие, или да разчитат на финансовата си мощ. За Катар, второто очевидно е за предпочитане, още повече, че местният елит силно се различава от саудитските си „братя” по своя почти „американски” бизнес нюх и прагматичност: катарците на наясно, че атомната бомба, освен че е много скъпа, трудно може да се използва в текущата политика, докато всеки има нужда от пари. През миналата 2011, като последица от т.нар. „арабска революция”, повечето режими от региона съвсем осезателно го усетиха на собствения си гръб. Оттук и стремежа към привличането катарски инвестиции в националната им икономика, тъй като мнозинството арабски държави не разполагат с достатъчно собствени енергоносители.
В същото време е ясно и, че парите не решават всичко, те могат да гарантират само краткосрочни изгоди и лоялност, докато в Доха оперират с такива понятия като „вечност”. Катарците съумяха много точно да схванат основната тенденция в развитието на политическата ситуация в Близкия Изток, където в момента се осъществява смяна на елитите. Всички т.нар. „революции” са само видимата част на фундаменталните политически трансформации, на които е подложен мюсюлманския свят и на чието начало станахме свидетели през 2011. При това, арабските държави са просто „първите лястовици”, защото е налице мащабен процес на замяна на авторитарните диктатури с не по-малко авторитарни „демокрации”, отразяващи интересите на новата възходяща сила – т.нар. „меки” или „умерени” ислямисти. Защото именно те са на път да сменят светските диктатори, които тотално се провалиха в опитите си за „органично съчетаване на европейските и ислямските ценности”. Горчивата истина е, че европейските ценности тотално бяха отхвърлени от мнозинството араби, които иначе са привързани към безплатното „социално подпомагане” и свободата на изразяване, но само за себе си, и никак не са склонни да толерират свободното изразяване на другите, нито да демонстрират толерантност към другите религии, също както и към правата на жените, например. Това за първи път изпита на гърба си иранския шах, в края на 70-те, и, както става ясно, през последвалите над 30 години нещата не са се променили особено. Оттук и необходимостта от нова „универсална идеология”, която да представлява своеобразен хибрид между „западната демокрация” и ислямските ценности. Именно тази идея се лансира днес от умерените ислямисти, в лицето на „Мюсюлманските братя”, а пък катарците се опитват да оглавят това движение.
Това впрочем, обяснява и противопоставянето между Доха и Риад, тъй като саудитците очевидно не са склонни да се променят и така сами си копаят гроба. Риад продължава да разсъждава с понятията на отиващия се арабския свят, опитвайки се да го „консервира”. Между другото, самият саудитски режим също е анахронизъм, характерен за отиващата си политическа епоха в арабския свят с всичките му диктатори, като засега го спасяват само огромните му финансови възможности. Само че, както показа либийският пример, то вече не е достатъчно за да му гарантира оцеляване. Следствие от това е изострящата се борба между прагматичните уахабити, в лицето на Катар и „ретроградните” уахабити, олицетворявани от Саудитска Арабия. На фона на тези нови процеси в мюсюлманския свят, ролята на Ал Кайда, която доскоро се смяташе за „острието на копието” на саудитците, рязко спада. Вместо радикалите, на преден план излизат умерените ислямисти, което дава определени предимства на катарците, тъй като умерените ислямисти са техни тактически съюзници. При това, Доха отчита негативния опит на саудитските си конкуренти и се старае максимално да завоалира „идеологическия аспект” в своята политика, съзнателно избягвайки публичната пропаганда на уахабизма и отказвайки се от компрометиралата се практика да се използват различни благотворителни организации за радикална пропаганда и превеждане на финансови средства за терористите в различни „горещи точки” на света. И, както изглежда, повечето европейски държави вече са се хванали на тази въдица.
Катар, като конкурент на Китай в Африка
Свалянето на Кадафи радикално промени ситуацията в Африка. Заплахите, свързани с ислямистите, нараснаха, достигайки качествено ново ниво. Както е известно, благодарение на старите си връзки с редица африкански политици и редовната финансова помощ, която им оказваше, либийският диктатор играеше доста важна роля на Черния континент. Там той подкрепяше светските режими, изповядващи панафриканизма, които след смъртта му се оказаха сами срещу „джихадистките” формации.
Имайки предвид, че през февруари 2011 беше свален друг недобре настроен към Катар политик – египетският президент Мубарак, Доха се оказа почти без съперници в арабския свят в опитите да си извоюва ключови позиции в иконономиката на Африка. Въпреки важната си политическа роля на континента, Алжир очевидно не може да се смята за сериозен конкурент на катарците в икономическата сфера. Не бива да се съмняваме обаче, че „нишата” освободена от Кадафи, съвсем скоро ще бъде запълнена. Защото катарският емир използва парите от продажбата на енергоносители не само в подкрепа на ислямските радикали и за свалянето на светските режими, а и ги влага в интересуващите страната му индустриални отрасли. И на първо място, в суровинния, за който Африка е своеобразна „обетована земя”.
Със свалянето на Кадафи и благодарение недалновидната позиция на някои западноевропейски държави, Доха спечели много важен „рунд” от битката си за Черния континент. Беше премахнат основният и конкурент в Африка, разполагащ с достатъчно ресурси за да „спонсорира” половината африкански държави. Заедно с либийския диктатор изчезна и основният му инструмент за влияние, в лицето на многобройните фондации и банки, чието място постепенно се заема от катарците. Вследствие на това можем да очакваме ускорената „ислямизация” на континента и усилване влиянието на Катар в Африканския съюз. Впрочем, африканската експанзия на катарците също ги отличава положително от саудитците. За разлика от тях, Доха не се съсредоточи единствено върху битката за стратегическите зони в Близкия и Средния Изток, а превърна в един от основните си приоритети именно Африка, имайки предвид гигантските запаси от полезни изкопаеми и логистичното бъдеще на континента. Намесата в Судан беше първата пробна стъпка на Катар, в хода на която започна да се формира и стратегията му по африканското направление. В резултат се появи и хибридният модел (съвместно с Африканския съюз) на т.нар. „катарска инициатива”, в чиито рамки, освен постигането на помирение между враждуващите страни в суданската провинция Дарфур, беше изпробван и механизмът на взаимодействие на Катар с африканските лидери. И след като именно по това направление Доха се сблъска със скритото противодействие на Кадафи, за катарците окончателно стана ясно, че докато „лудият полковник” продължава да управлява в Триполи, шансовете им за успех в Африка остават минимални. Те много бързо си направиха необходимите изводи, използвайки и натрупалите се в Европа антипатии към либийския диктатор. Междувременно (или по-скоро съвсем навреме) започна и т.нар. „арабска пролет”. Така, катарците набързо се отърваха от двамата си най-опасни конкуренти на африканския континент и днес са много по-свободни в действията си там.
Разбира се, остава им да преодолеят влиянието на „панафриканизма” сред сегашното ръководство на Африканския съюз, в лицето на Табо Мбеки (първият му председател през 2002-2003) и Жан Пинг (секретар на Комисията на АС в момента). До голяма степен, именно те провалиха опитите на Доха да стане посредник за разрешаването на дарфурската криза. Затова именно в тази посока ще се разгори основната битка. Като и тук можем да очакваме, че основни съюзници на катарците ще се окажат французите, а привържениците на „афроцентризма” вероятно ще се ориентират към Китай, тъй като той е най-големия инвеститор на континента, а в битката с Доха именно парите ще са от най-голямо значение.
Затова не бива да очакваме, че Черният континент ще се окаже лесна „плячка” за катарците. Китай, който притежава несравнимо по-големи възможности (включително финансови) и при това не е склонен да натрапва на своите африкански партньори собствената си идеология, очевидно разполага с по-печеливши позиции там, особено в дългосрочен план.
Сега нека разгледаме основните направления на катарската експанзия в Африка.
Суданското направление
В средата на октомври 2011 суданският президент Ал-Башир посети Катар, където се срещна и преговаря с емира Ат-Тани. Двамата обсъдиха тежката икономическа ситуация в Судан, както и военните действия в единствената петролна провинция на страната Южен Кордофан, на границата с обявилия независимост през 2011 Южен Судан. Те спорадично се прехвърлят и в съседната провинция Сини Нил, където през есента на миналата година се сблъскаха части на суданската армия и наскоро избрания за губернатор Малик Агар. В крайна сметка, правителството в Хартум въведе военно положение в провинцията и назначи на мястото на Агар генерал Яхия Мохамед Хеир за военен губернатор. Това кара мнозина експерти да смятат, че вероятността от нов въоръжен сблъск между Северен и Южен Судан е доста голяма.
Предвид всичко това, посещението на Ал-Башир в Доха трябваше да реши две задачи: Катар е готов да инвестира в суданската икономика 200 млн. долара, което е от голяма значение за Хартум заради сложната ситуация в страната. Освен това, инвестициите ще бъдат обвързани с определени гаранци, което пък ще позволи на Катар да подкрепи в бъдеще Судан, при евентуален конфликт с Южен Судан (да не говорим, че ще ерозира доминиращите китайски позиции в суданската икономика).
Алжирското направление
Въпреки че Алжир се отнася сдържано към новите либийски власти, като открито критикува легализирането в управленските структури на страната на бойци и водачи на „Ал Кайда в ислямски Магреб” (АКИМ), именно позицията на Катар, който осъществява сериозни инвестиции в алжирската икономика, смекчи отношението на Алжир спрямо либийския Преходен национален съвет. Разбира се, това не означава, че на неформално равнище Алжир няма да продължи да противодейства на ислямистите в ПНС.
Либийското направление
Позициите на прокатарските сили в новото либийско ръководство са доста сериозни. Към тях можем да причислим министъра на информацията Махмуд Шаман (член на Директорския съвет на „Ал Джазира”), както и правосъдния министър Мохамед Амалаки. Междувременно, с окончателния разгром на верните на Кадафи сили, с много голяма тежест се ползват военните командири от Бенгази, които още дълго време ще оказват изключително влияние върху разположението на политически сили в страната. Става дума, преди всичко, за водачите на т.нар. „Движение за отбрана 17 февруари” и подкрепящите го военни командири, които също са част от катарското „лоби”.
Накрая, да не забравяме, командващия въоръжените сили на ПНС Али Белхадж, за чиито тесни връзка с „Ал Кайда” отдавна предупреждаваха американските специални служби. Той произхожда от Мисурата и първоначално беше тясно свързан с британците, които подготвяха отрядите му. Радикалните възгледи на Белхадж обаче, поставиха под въпрос тези връзки и, според някои експерти, той най-вероятно ще се ориентира или към Анкара (имайки предвид турските корени на значителна част от населението на Мисурата), или към Катар, който е основния спонсор на всички радикали в Либия.
Туниското направление
Катар е доста активен и в Тунис. Неслучайно, именно след преговорите, които води с катарския престолонаследник принц Тамим Бен Хамад ат-Тани, началникът на туниския генерален щаб Рашид Аммар реши да се ангажира с доставките на оръжие за либийските бунтовници.
Активната, дори хиперактивна и агресивна външна политика на Катар в районите на Магреб и Сахел привлича вниманието на анализаторите върху това, какво точно се опитва да постигне емирът Ат-Тани в Северна Африка. Очевидно е, че амбициите му неминуемо ще се сблъскат с противодействието на европейците и най-вече на французите. Очевидно е също, че изтласканият временно от Либия Китай също няма да допусне това да му се случи и в други африкански държави. При всички случаи обаче, действията на Катар и политиката му през последната година впечатляват с мащабите и обхвата си.
Последиците от катарския възход за ЕС
Междувременно, Западът, който използва Катар, като „инструмент” за постигане на целите си в Либия, рискува да се сблъска с редица неприятни последици. Сега Доха се опитва да затвърди резултатите от победата си, което не може да не притеснява Европейския съюз. Защото след убийството на Кадафи, противниците му започнаха да се боричкат за властта в страната, а катарският емир се опитва да използва ситуацията за да подчини Либия, макар че това е в очевиден разрез с интересите на Франция, с която Катар е доста силно обвързан икономически.
Както е известно, в Либия Западът залага на „либералния” гръбнак на Преходния национален съвет, докато катарците предпочитат ислямистите. Доха продължава да ги финансира и снабдява с оръжие и ислямските радикали вече започват да концентрират в ръцете си все повече власт. Катарците обаче не се задоволяват с това и открито се месят във формирането на структурите на изпълнителната власт в Либия. След като техните протежета получиха ключови политически постове (това особено ясно си личи ако видим списъка на новото общинско ръководство в Триполи), Доха се опитва директно да ги поучава, как точно да изграждат „нова Либия”.
Разбира се, това дразни немалко хора в либийския Преходен национален съвет. Така, смятаният за „водач на либералите” и проводник на западните интереси в страната Али Тартуни директно даде да се разбере, че катарците, „трябва да се научат да чукат на вратата преди да влязат, а не обратното”. Това беше ясен сигнал за западните му покровители, които вече не можеха да гледат равнодушно, как Катар безпрепятствено утвърждава влиянието си в Либия. Неслучайно, през октомври 2011, френският президент Саркози се срещна тайно с катарския емир Ат-Тани за да му предаде желанието на западните държави занапред „да координира по-тясно действията си в Либия с Преходния национален съвет”.
Разбира се, емирът не може да си позволи тотално да игнорира интересите на Запада. В същото време обаче, той очевидно не възнамерява изцяло да се подчини на исканията, предадени му от Саркози. Още повече, че, на първо място, налице е взаимна зависимост между Катар и западните му партньори: Ат-Тани е напълно наясно, колко е важен катарският газ за ЕС. На второ място, конфронтацията между Катар и Запада изглежда най-малкото преждевременна, когато на дневен ред е свалянето на режима в Сирия.
В същото време, следва да признаем, че позицията на Катар очевидно е по-печеливша, отколкото тази на французите например. При това нещата не опират само до това, че на думи катарският емир може да обещае на Париж всичко, което се иска от него, но на практика да продължи тайно да подкрепя либийските ислямисти. В тази връзка, нека си припомним, че НАТО отдавна прекрати операцията в Либия, докато стотици катарски военни още се намират в страната и оказват сериозно влияние върху хода на събитията в нея. Всичко това обяснява и нарастващото безпокойство за случващото се в страната след падането на Кадафи, особено във Вашингтон. В това няма нищо чудно, тъй като, както вече посочих по-горе, „либийският проект”, поне до момента, е най-успешния в рамките на усилията на Доха за прокарване на своите политически и икономически интереси в Африка. При това, той не е само успешен, а и системообразуващ за цялата по-нататъшна външнополитическа активност на Катар.
В тази връзка си струва още веднъж да обърна внимание на «късогледата» позиция на същия този Париж, който се опитва да използва катарците като «таран» за прокарване на интересите на Черния континент, очевидно противопоставяйки този алианс, на разширяващата влиянието си Турция (френско-турските отношения напоследък силно се влошиха). Анкара, която доказва на практика привлекателността на своя модел на развитие, се предпочита от много мюсюлмански държави, които не са склонни да се подчиняват на уахабитските постулати. В същото време, усилвайки позициите на Катар (а заедно с това и тези на ислямистите) на африканския континент, Париж рискува появата на изключително обширна зона, враждебно настроена към всички принципи на «европейската демокрация». Тоест, катарският «зъл дух» всеки момент може да излезе от «бутилката», доказателство за което е и случващото се в Либия.
* Българско геополитическо дружество
