Както е известно, САЩ и в миналото са предприемали опити за създаването на палестинска държава, затова, анализирайки тези опити в техния достатъчно широк диапазон, можем да отбележим, че независимо от различните подходи на Вашингтон към решаването на този проблем, американците винаги са били наясно, че създаването на палестинска държава е най-ефективното решение на проблемите пред САЩ в региона. В същото време, нерешеността на този въпрос е фактор както на американската, така и на арабската политика.
Предишните опити за разрешаване на проблема
През предишния период на по-сериозни опити за разрешаване на палестинския проблем (1998-2000), които бяха предприети от администрацията на Бил Клинтън, на практика, беше разработен американско-израелски план за създаването на палестинска държава. Тя трябваше да представлява разпокъсано държавно образувание, разделено на четири обособени части, без да включва Йерусалим и без да разполага с каквито и да било сериозни водни източници и материална база за съществуването си. Американците и израелците залагаха на това, че палестинците постепенно ще се приспособят към пространството, включено в границите на автономията и с фактически оформилите се васални отношения с Израел.
Въпросната „държава” включваше три анклава на Западния бряг и сектора Газа, в които живеят над 3,4 млн. души от общо 4,2 млн., живеещи на цялата територия на Палестина – т.е. в Израел и в автономията. Американско-израелските планове предполагаха и връщането в Палестина на не повече от 50 хиляди палестински бежанци, в рамките на определен период от време. Основните източници но вода, т.е. Тивериадското езеро и другите водоизточници, оставаха под контрола на Израел. Предвиждаше се палестинската държава да няма правото да разполага с пълноценни въоръжени сили, а само с въоръжена гвардия. На територията на предполагаемата палестинска държава не можеха да се заселват по-значително количество бежанци. В резултат от това, Палестинската държава би се оказала обречена на икономическа, а след това и на политическа интеграция с Израел, а населението и щеше да продължи да изпълнява ролята на източник на работна ръка за израелската държава. Освен това, арабският и ислямският свят биха загубили интереса си към нея, в качеството и на авангард, отстояващ мюсюлманските интереси в Йерусалим.
Сегашната администрация на Барак Обама, в която присъстват доста от хората на Клинтън, които няма как да бъдат подозирани в антипатия към Израел, вече е на финалната права на процеса по създаването на арабска държава в Палестина. Във всеки случай, водачите на палестинската автономия и мнозина други палестински политици, както впрочем и Израел, никога досега не са изглеждали толкова сигурни в тези намерения на САЩ. Впрочем, въпросните намерения бяха декларирани и от Джордж Буш-младши през 2001, непосредствено след влизането му в Белия дом. Предложението на Буш за създаване на „временна” или „преходна” палестинска държава дори бе изтълкувано навремето като опит за промяна в политиката на САЩ, в посока към нейната активизация и отказ от предишните „изолационистки” намерения на републиканската администрация. В същото време, това предложение потвърждаваше обявеният преди това от Белия дом курс към максимално дезангажиране от решаването на регионалните конфликти, ако те пряко не касаят американската национална сигурност. Въпреки че е доста трудно да вместим политиката на държава като САЩ в някакви тесни концептуални рамки, както и, че Съединените щати трябва активно да участват в световната и регионална политика, независимо от това коя е управляващата партия, все пак администрацията на Буш-младши поне първоначално показваше принципно отношение към външнополитическата стилистика, опитвайки се демонстрира традиционния републикански изолационизъм по много регионални проблеми. Следвайки този подход, САЩ се отказаха от концептуалните постановки на администрацията на Клинтън, т.е. отказаха се да станат активен участник в процеса на урегулиране, поемайки на практика цялата отговорност за резултатите от него. Вместо това Вашингтон даде възможност на Израел и палестинците сами да стигнат до някакво споразумение в резултат от продължителната и непродуктивна въоръжена конфронтация и ограничавайки американското участие до минимум.
Този подход трябваше да „освободи” САЩ от отговорността за развиващите се процеси, което пък да намали напрежението между Вашингтон и арабските държави. Предложенията на Буш-младши за „временната” палестинска държава целяха и създаването на по-благоприятни условия за бъдещата война с Ирак. Съзнавайки несъвместимостта на временните формати с политическата сложност на палестинския и иракския проблеми, САЩ не разглеждаха палестинския проблем, като ключов ограничител в реализацията на операцията им срещу Ирак. В случая, Вашингтон целеше създаването на нов политически фон, позволяващ въвличането на мнозинството арабски страни, европейските държави и Русия в съвършено безперспективния, нереалистичен процес на урегулиране, който обаче трябваше поне частично да намали напрежението в региона и враждебността на арабите към САЩ.
Тези подходи напълно устройваха Израел, който, на практика, получи възможност да продължи реализацията на плановете на Ариел Шарон в Палестина, свеждащи се до максимално ограничаване мощта на въоръжените палестински формации и тяхната инфраструктура, стимулиране масовата емиграция на палестинците и, в крайна сметка, склоняването на палестинската общност към сътрудничество с Израел. Неслучайно, предложението на Буш-младши беше предварително съгласувано с Шарон, а лансирането му стана възможно едва след като САЩ потвърдиха гаранциите си за сигурността и запазване военно-техническото превъзходство на Израел в региона. Това предложение показваше, че Вашингтон продължава да не гледа по един и същи начин на отношенията си със Израел и на тези с арабските държави и смята Израел за свой приоритетен геостратегически партньор в Близкия Изток.
След известното объркване, настъпило в еврейската общност в САЩ след трагичните събития от 11 септември, тя отново мобилизира значителните си лобистки възможности и изигра важна роля за приемането на въпросното решение от Буш-младши. Освен това, президентът не искаше да влиза в безпричинна конфронтация с еврейската общност, помнейки че навремето това имаше негативни последици за политическата кариера на баща му – президентът Буш-старши. И все пак, не еврейското лоби изигра основната роля за инициативата на Белия дом по палестинския въпрос, а ред други причини. Въпросното предложение на Буш-младши доста преди това и достатъчно детайлно беше осмислено и анализирано от водещите аналитични и изследователски центрове в САЩ и не представляваше някакъв принципно нов и оригинален подход.
По същество, цялата политика на администрацията на Буш-младши през 2001-2002 беше насочена към реализацията именно на този подход. По-нататъшната американска политика, на практика, способства за забавянето на процеса на палестинското урегулиране, но след като вече бяха преминати всички възможни етапи, на президента Барак Обама се наложи да довършва несвършената от предшествениците му работа.
Защо Обама иска палестинска държава
Несъмнено политиката на Обама използва вече натрупания опит по урегулирането на палестинския проблем на администрациите на Клинтън и Буш-младши. Обама и американските демократи, като цяло, са напълно наясно, че създаването на палестинска държава с приемливи граници, територии и на приемливи политически условия е единствения изход от създалата се ситуация, която може да доведе до катастрофа в отношенията между САЩ и ислямския свят. При това, най-радикално настроени за бързото решаване на палестинския проблем са не толкова арабите, колкото съвсем други държави, които имат определени трудности в отношенията си с арабския свят, т.е. Иран, Пакистан и Турция. От времето на Никсън и Кисинджър (чиято политика доведе до помиряването на Египет и Йордания с Израел, като Тел Авив се съгласи на сериозни – най-вече териториални, отстъпки към Кайро) насам, САЩ за първи път оказват толкова силен натиск върху еврейската държава, особено по въпроса за изграждането на нови израелски селища, чието решаване е сред най-важните предварителни условия за създаването на палестинска държава. Следва да отбележим, че мнозина приятели на Израел и САЩ, представляващи влиятелни обществени групи и организации, включващи привърженици както на Демократическата, така и на Републиканската пария, заемат по палестинско-израелски проблем позиция, предполагаща значителни отстъпки от страна на Израел и създаването на палестинска държава.
Известно време изглеждаше, че политиката на Барак Обама се базира на стремежа проблемът да се реши, без да се отчитат интересите на онези, които традиционно се ползват с подкрепата на американските лобита, и затова е обречена на провал. Впрочем, възможно е тя наистина да бъде провалена, или заради действията на Израел, или пък на арабите и техните партньори, но истината е, че сегашната американска администрация е по-твърдо настроена от предшествениците относно необходимостта проблемът най-сетне да бъде решен. При това, не си струва да търсим в палестинската политика на Обама аналогии с политическите подходи на Клинтън или на Буш-младши, защото такива просто няма. САЩ са твърдо настроени да решат проблема и да създадат палестинска държава. От друга страна, на власт в Израел са ако не радикално, то умерено консервативни, по отношение на външната политика, сили. Съчетанието между двама такива политици, като Бенямин Нетаняху и Авигдор Либерман, въплъщава позицията на израелските „реалисти”, които са убедени, че този процес няма да гарантира мирното съществуване на Израел. Тези сили не са склонни да допуснат нито спирането на процеса на колонизация на Палестина от еврейските заселници, нито създаването на пълноценна палестинска държава. Израел обаче може да избегне последиците от палестинската политика на Обама само по два начина – или в резултат на война (при това, на мащабна война), която радикално да промени етническата карта на Палестина, или вследствие смяната на властта във Вашингтон.
На свой ред, администрацията на Обама вероятно смята, че в резултат от промените в хода на т.нар. „арабска пролет” (особено ако, след либийския, падне и режимът в Сирия) САЩ са постигнали оптималните рамки във взаимодействието си с арабските държави и по-нататъшното сближаване с тях едва ли е възможно. В момента, единственият сериозен проблем за Вашингтон в региона си остава Иран. В същото време, самата идея за евентуална атака срещу Иран изключва възможността за сериозно понижаване градуса на напрежението в Близкия Изток, не е реално да се разчита и, че арабските държави биха склонили да сътрудничат със САЩ за реализацията подобна операция. Навремето те направиха максимално възможното, като се отказаха да участват в антииракската коалиция, но в същото време не подкрепиха и Ирак, т.е. на практика одобриха намерението на САЩ да осъществят военна интервенция срещу тази страна. Евентуални допълнителни отстъпки от страна на САЩ към арабските държави, без решаването на палестинския проблем, изглеждат безсмислени и само отслабват позициите на Израел. Тоест, това не само че не открива пред американците някакви нови стратегически перспективи, но и вреди на военно-политическия потенциал на Израел, води до дестабилизирането на израелското общество и до ръст на антиамериканските настроения в страната, както и в цялата еврейска диаспора по света. Затова, за да могат да продължат да подкрепят Израел и занапред и, в същото време, да решат проблемите си с арабите, Съединените щати трябва да създадат някаква палестинска държава и, както се надяват във Вашингтон, по този начин да сложат точка на проблема.
Както е известно, през цялото управление на предишната американска администрация, водещите аналитични и изследователски центрове в САЩ, както и мнозина видни политолози и наблюдатели в американските и европейски медии, се отнасяха доста скептично към ползата от подобни инициативи. В момента обаче, водещите американски партньори несъмнено подкрепят курса на Обама, макар да не демонстрират особен ентусиазъм по този повод. Междувременно, американската администрация проведе достатъчно широки консултации с европейските държави и Русия, опитвайки да си осигури безусловната им подкрепа и, в общи линии, действително я получи, макар че не всички сили в Европа са заинтересовани от урегулирането на палестинския проблем на всяка цена и под каквато и да е форма.
Заключение
В основата на предложението на Обама е концептуалната постановка за принципната невъзможност за осъществяване на диалог или установяване на отношения с организации, държави и политици, изповядващи или практикуващи, екстремизъм, радикализъм и тероризъм. А имайки предвид огромния потенциал от екстремизъм в Близкия Изток, пред САЩ стои трудната задача този потенциал постепенно да бъде намален и в крайна сметка ликвидиран. Американците се сблъскаха с проблемите, породени от екстремизма и радикализма в Афганистан, което беше важен урок за тях, демонстрирайки опасността и безперспективността на сътрудничеството с политически движения и режими, разполагащи с независими от Западната общност източници на финанси и въоръжение. Затова борбата с тези явления придобива огромно значение за САЩ. На този фон, дори толкова сложни и мащабни проблеми, като палестинския, придобиват съвършено локален, частен характер. Именно това, т.е. локализацията на подобни проблеми, които не са свързани пряко с проблемите на националната сигурност на САЩ, е една от задачите на американската външна политика. Нещо повече, Вашингтон се опитва, поне донякъде, да прехвърли част от бремето на отговорността за този тип проблеми на европейските си съюзници и на арабските държави. Идеалният вариант за САЩ би бил максималното локализиране на палестинския проблем и свеждането му до нивото на израелско-палестинските отношения, на фона на съвършено безсмислените, при това положение, действия и ангажираност на европейците, арабите и, може би, на Русия.
* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения
