Живеем в свят, койтоотива от големи възможности към големи опасностиШимон ПЕРЕСТериториалното устройство е дейност, забулена в лабиринтите на много цивилизации и царства от незапомнени времена. Българите не са били само преселници. Имали са високо организиран уседнал живот в повече от дузина „Велики Българии” – от територии край Тихия океан до Централна Европа и на юг. В тях е имало устройство, отразено и в древнобългарския календар, възприет от Китай и признат от ООН и ЮНЕСКО именно като „български”, който е сред най-точните в света.
В своята същност, териториалното устройство има два корена: в архитектурата и в икономиката. С други думи, в цялостната организация на обществения живот.
Архитектурата е най-величествения и траен синтез на наука, техника и строително изкуство, приютило, на свой ред, всички и всякакви изкуства и умения в материалната и духовна среда на цивилизованите обитатели на планетата.
Икономиката пък е другия синтез – на наука и практика, отнасящ се до стопанското устройство на обществото, до стойностната страна на което и да било дело или начинание – същност на националното и световното стопанство и основа на общественото развитие.
Териториалното устройство произтича и зависи от множество условия и предпоставки, като:
- производство и обслужване;
- строителство и инженерно-техническа инфраструктура;
- архитектура и благоустройство на населените места;
- социални структури и социологични условия;
- градоустройство;
- земеустройство;
- паркоустройство, лесоустройство и ландшафно устройство;
- урбанизационни, демографски и миграционни процеси;
- географски и регионални условия;
- традиции и новаторство;
- държавна, стопанска, отраслова, местна и международна политика;
- изящни и други изкуства, включително реторика – като средства за изобразяване на планове и проекти, за защита на предложения и решения, за обосновки и публикации;
- обективна и субективна информация;
- анализи на съществуващото положение, диагнози и прогнози за перспективното развитие, цели, концепции, стратегии;
- ограничителни условия, финансови и инвестиционни условия;
- изисквания на собственици и граждани;
- индивидуални и колективни качества на субектите – специалисти, групи, фирми, институти, ведомства, общински и държавни органи и инстанции;
- други условия и предпоставки, включително природни и екологични: лито-, хидро-, атмо-, био-, техно-, социо- и комплексни екосфери.
При тези условия и предпоставки не може да има трайно опростено „дърво на целите”, а съществуват многообразни релативни, мрежови и йерархични връзки. Те определят обектите на териториалното устройство. Последното произлиза от градоустройството или т.нар. „селищно устройство”, а пък градоустройството – от архитектурата и благоустройството. Обратният път е този на управителите. Затова, в течение на десетилетия и столетия, субектите на устройството на средата са архитекти, инженери, стопански дейци и икономисти, специалисти от съседни или от съвършено различни сфери, както и държавници – в администрирането.
Прелюдия и поява на Генералния план на София
Непосредствено след т.нар. Априлски пленум на БКП, ръководството на държавата, Софийската община и Строителното министерство организираха таен конкурс за Общ градоустройствен план (ОГП) на на София с участието на два колектива – на арх. Васил Сиромахов и на арх. Любомир Нейков.
Колективът на Сиромахов споделяше по-цялостно алтернативни предпочитания за усвояване на значителни нови, перспективни територии в крайградската зона на столицата, т.е. за по-екстензивно, спрямо съществуващия град, развитие. Разрастването на градската територия, на терените за жилищно и обществено строителство, изглеждаше привлекателно за проектантите на обществени, жилищни обекти и крайградска инфраструктура, като това се отнасяше най-вече за архитектите от тогавашния „Главпроект”.
На свой ред, представеният от колектива на Нейков вариант се открояваше с придържането си към техникоикономическите показатели и нормативи, по-интензивното използване на съществуващата градска територия и известно уплътняване на столичното агломерационно ядро (за момента и в перспектива), почти без резервни територии. Това безспорно беше по-привлекателния проект, от чисто икономическа гледна точка, за държавата и общината, разполагащи с ограничени средства, при липсата на частни собственици и инвеститори, и на това залагаха авторите му от „Софпроект”. Спестяваха се прекрасни терени в Софийско, не се даваше ход на „строително настъпление” към Витоша и Софийско поле, не се отваряше път за „гайдообразното” разрастване на столицата, в перспектива.
И двата варианта бяха завършени през 1957. Тогавашната преса следеше внимателно хода на конкурса, становищата и отзивите за двата варианта. Най-положително за този на арх. Нейков се изказваше, при това аргументирано, архитектът-урбанист проф. Любен Тонев, член-кореспондент на БАН. Именно неговото категорично становище наклони везните в полза на колектива на Любомир Нейков.
Поне според мен обаче, в това решение имаше и определена, макар и малка, доза пристрастност от страна на управляващите – вероятно заради дългия път на самия арх. Нейков, както по времето на Царство България, така и на Републиката, умението му да регулира, да парцелира и съчетава усилията на граждани и ведомства, да подбира предложенията в големите колективи на Общината и да популяризира взетите решения.
Верен на своето кредо, арх. Сиромахов отказа да влезе в сборен колектив, ръководен от неговия конкурент и след приключването на конкурса предпочете да се оттегли, макар че мнозина членове на групата му се включиха, със свои и негови идеи, в сборния колектив на арх. Нейков. Сиромахов обаче, си остана непримирим опонент на Нейков, който, между другото, умееше и да се вслушва в критиките. По-нататъшното развитие показа, че Сиромахов е бил прав по отношение на територията, а Нейков – по отношение перспективите за нарастване на населението до 1980 и 1985.
Разбира се, имаше и недоброжелателно настроени ръководители, които зад гърба на колегията се опитваха да провокират дрязги между тези двама колоси на столичното градоустройство. Малцина вероятно знаят, че независимо от професионалните си различия, двамата бяха добри приятели и взаимно се насърчаваха по време на анонимния конкурс. Истината е, че Нейков и Сиромахов притежаваха висок морал и могат само да бъдат за пример на днешните ни млади архитекти-бизнесмени.
И така, в Отдел „ОГП” на „Софпроект” първоначално бяха формирани пет групи: за промишлеността и материалното производство; за транспорта и комуникациите; за природните условия, зелената система, отдиха и туризма, културата и спорта; за жилищната среда, застрояването на показателите на ОГП; за околоградската зона на София.
Околоградската зона и град София бяха третирани взаимносвързано, при пълна вътрешна, работна и външна съгласуваност. Арх. Нейков ръководеше групите и за двата големи обекта, той беше главния автор и координатор по двата плана. Много елементи от конкурентния проект на колектива на арх. Сиромахов също бяха използвани (с негово и на колегите му съгласие). В процеса на разработването на ОГП се наложиха промени в групите, те имаха различни ръководители, но общата организация остана неизменна.
Съставители на ОГП на град София: арх. Любомир Нейков – ръководител на колектива, началник отдел; арх. Лазар Лазаров – ръководител група по промишлеността и материалното производство; арх. Иван Мутафчийски – ръководител група по природните условия, зелената система, отдиха и туризма, културата и спорта; арх. Евгени Иванов – ръководител група по обитаването, жилищното застрояване и техникоикономически показатели на плана.
Архитекти: Апостол Савов, Асен Горанов, Веселин Ненов, Владимир Арунов, Георги Атанасов, Георги Гръменов, Георгица Даскалова, Денка Колева, Димитрина Иванова, Дора Панайотова, Дора Пераклиева, Емма Москова, Ива Любенова, Иван Дуковски, доц. Иван Иванчев, Иван Котев, Йордан Аладжов, Кирил Алексиев, Латинка Иванова, Лилия Деветакова, Люба Такиева, Мария Балева, Мирчо Паунов, Николай Дамянов, Пенко Стоев, доц. Петър Ташев, Сашо Бенов, Стефан Станев, Тодорка Далева, Цветана Рошкова, Цветана Цветева.
Инженери: Александър Модрин, Еньо Енев, Иван Вучков, Люба Кенарева, Маргарита Русева, Мире Спиров, Павел Божков, Радослав Корчев.
Математик, аеролог: д-р Димитър Бакалов.
Архитектурни техници: Антоанета Атанасова, Борис Петков, Иван Велев.
Съставител на Генералния план за реконструкция на околоградската зона на София: арх. Любомир Нейков – ръководител на колектива, началник отдел; арх. Кирил Хаджииванов – главен архитект; арх. Иван Бързаков – ръководител група; арх. Иван Евгениев – ръководител група.
Архитекти: Георги Атанасов, Георги Георгиев, Ива Любенова, Константин Пецев, Люба Кънева, Малин Чонос, Никола Йотов, Цветанка Енчевич.
Икономист-географ: Божил Нотев.
Инженер-земеустроител: Никола Григоров.
Математик, аеролог: д-р Димитър Бакалов.
Архитектурен техник: Геновева Радева.
От казаното дотук става ясно, че териториалното устройство произтича от градоустройството, няма разграничение между ръководител, проектанти и проучватели, а вътрешното администриране отразява творческите възможности.
Условията, създадени от ОГП на София
Общият градоустройствен план на столицата позволяваше:
- Ограничаване на преждевременния натиск за териториално разрастване и пренаселване на града в югоизточна, западна, северозападна и североизточна посока.
- Ограничаване механичния прираст на населението. Според предвижданията на плана, то трябваше да достигне 1 050 000 души, до 1980, като тази цифра по-късно бе прехвърлена за 1985. В тази връзка, ето какво сочи официалната статистика: през 1975 населението на София е 990 273, а през 1985 – 1 120 925 души, след което, дори до 2002, незначително намалява, т.е. в демографско отношение „планът Нейков” се оказа съвсем реалистичен.
- Създаване на първите, значително по обхват и съдържание, производствени градски зони „Илиенци” и „Гара Искър”, проектирани цялостно, както и на по-малки зони, свързани с промишлените предприятия и стопанското обслужване.
- Изграждане на благоустроени и топлофицирани жилищни комплекси.
- Големи градски паркове, зелени ареали, насочени към оградните планини, река Искър и озеленяване по трасето на бъдещия канал „Панчарево-Павлово”, който, за съжаление, не бе реализиран;
- Използване и развитие на радиално-кръговата транспортно-комуникационна система, организиране на околовръстен път, както и на удобни въздушна и жп връзки.
- Осигуряване на резервни територии за жилищно строителство и обществено обслужване. Създаване на условия за административно-териториалното райониране на града.
- Постигане на оптимални технико-икономически показатели за милионния столичен град, на оптимално застрояване и плътност на обитаване в цялата столица.
- Поставяне на добра основа за изготвяне на подобни устройствени планове, за междуведомствена работна съгласуваност и координирано с висшестоящите органи общинско управление.
Този Генерален план беше десетилетия наред пред очите ни...
През 1959, в България се осъществи административна териториална реформа. Бяха създадени 28 окръзи, между които София-град и окръг. Тези окръзи бяха аналогични на 28-те днешни области. В самия град София бяха определени 6 административни райони, със съответните центрове – по разработки на ОГП и при спазване изискванията на общината и държавата.
Териториален обхват на околоградската зона на София:
- Територията на окръг Град София.
- Зона на Своге и Лъкатник от Софийски окръг.
- Зона на запад от Елин Пелин и на север, село Бухово – територии от Софийски окръг.
- Зона около Долни Пасарел и Горни Пасарел, които, с утвърждаването на ОГП София през 1961, преминават (заедно с предложеният в Околоградска зона язовир Искър) от Софийски окръг в окръг София-град.
- Зона на Плана и терените около Ярлово, от Софийски окръг.
- Територии на юг от Люлин и на север-североизток от Перник, в Пернишки окръг.
- Територии на север от Банкя и Констинброд, от Софийски окръг.
Този териториален обхват се отчита най-прегледно със следните диаметри на околоградската зона:
- „Юг-Север”, от южните склонове на Витоша и от северните поли на Шипочанските възвишения, до Елисейна и Искрец, в Стара планина.
- „Югозапад-Североизток”, от Драгичево до Бухово.
- „Югоизток-Северозапад”, от подхода към Нови хан до Петърч.
- „Изток-Запад”, от границата при Елин Пелин до землищата на Росоман и Златуша.
Според авторите на Генплана, в този териториален обхват се проведени анкети и стотици огледи на място.
Предвиждания и реализации на Генералния план на околоградската зона
Създаване на условия за просперитет на столичното стопанство и урбанизация, в рамките на естествените демографски процеси в Софийско поле и Западна България.
Стимулиране на безвредна (т.е. екощадяща) индустрия, на зеленчуковото производство и млечното животновъдство в Софийско поле и поречието на Искър.
Изграждане на язовир Искър в центъра на водосборния басейн, под северните склонове на Рила, за нуждите на милионния град, индустрията и селското стопанство.
Организиране на зона за отдих, туризъм и вилно застрояване по цялото протежение на Искърския пролом и в дебрите на Стара планина.
Обявяване на Витоша за парк с национално значение, със съответното преустройство, степенувани подходи и широка достъпност за граждани и туристи от страната и чужбина.
„Зелена мантия” за милионния град – обединяване на зелената система в София и парковете с лесопаркове, природни ареали и зелени променади към оградните планини на Софийско поле и река Искър.
Естествени, гарантирани условия за трудови и други пътувания. Осигуряване приоритет на обществения транспорт, при оптимални и реализуеми изохрони на придвижване.
Изграждане на Околовръстен път, облекчаващ движението в самото ядро на агломерацията – град София, и на пространства за „разплитане” на потоците по радиални и транзитни артерии.
Набелязване в плана на две външни тангенциални връзки: Източна, от Долни Пасарел на север, покрай Равно поле, до Околовръстния път и Западна – от Околовръстния път, южно от Славовци (Нови Искър), на запад от Костинброд – Обединение, към Златица, и на юг – към Дивотино и Перник.
Предпоставки за нормални взаимовръзки на столицата и т.нар. „провинция”, с оглед осигуряване на нормално, планово „стиковане” помежду им.
Респект към културно-историческото наследство в Околоградската зона и град София, към паметниците на културата, към обектите на спорта и туризма.
Мерки за ограничаване механичния прираст на населението и даването на софийско жителство. В резултат на това, селата в Околоградската зона, до известна степен, поемат миграционния поток от страната към столицата, но от друга – започват да се използват като „трамплин” към София, която си остава най-привлекателна за българските граждани, преди всичко при търсенето на сигурна работа.
Накрая, налага се да подчертая, че тези условия и качества на столичното градоустройство и териториално устройство, които в периода 1957-1961 вървят ръка за ръка, нямат нищо общо с:
- натрапеното замърсяващо доменно и химическо производство в МК „Кремиковци”, осъществявано по технологии от ХІХ век;
- сивотата и едропанелното строителство, също наложено отвън;
- системното настъпление срещу зелената система;
- прекомерното уплътняване, високо и неекологично застрояване в първоначално изградените нормални жилищни комплекси и в други територии, при нарушено съжителство и функции;
- неспирният наплив на външни посетители и автомобили, задръстванията, лошата организация на движението, неподдържането на изградените фондове и чистотата в столицата;
- ликвидирането на културни паметници;
- допускане на корупция, беззаконие и безотговорност на инвеститори, собственици, проектанти, строители и управителни органи.
* Българско геополитическо дружество
