Назряло е времето да поставим един кардинален въпрос, който, както изглежда, малцина американски държавни чиновници и политици, се решават да зададат. И той е, дали създаването на практически неразрушима глобална система, включваща над хиляда военни бази и предни постове, няма да се окаже фатална геополитическа грешка на САЩ? Както е известно, тази система беше създадена с цел да се укрепи американската национална сигурност, но дали на практика резултатът не се оказва точно обратния? Ами ако тя, вместо това, е съдействала за провокирането на конфликти и само е задълбочила несигурността, за чието преодоляване трябваше да помогне?
Най-убедителните аргументи против съществуването на тази система от глобални бази имат политически и практически характер. Американските военни бази се превърнаха в причина за предпазливо отношение, враждебност и страх по отношение на Съединените щати и съдействаха за напразните, ненужни, неизгодни и обречени на провал войни в Афганистан и Ирак, а сега, както изглежда, ще стимулират разширяването на американската интервенция в Пакистан, Йемен и в Африканския Рог. Според Бин Ладен, терористичните нападения от 11 септември са били провокирани от самия факт на съществуването на американски военни бази на свещените територии на Саудитска Арабия, което може да се оцени единствено като „кощунство”. Тоест, глобалната система от военни бази, както изглежда, демонстрира тенденция към генериране и усилване на същата онази несигурност, която се използва като оправдание за съществуването и.
Случайната империя
Сегашното глобално военно базиране на САЩ не изглежда резултат от някакъв съзнателно формулиран план, но то не може да се приеме и като следствие от нечия небрежност. Отчасти, то е пряка последица от безконтролната активност на бюрократичния апарат. Непосредствено след края на Втората световна война, стремителният демонтаж на американското базиране от военния период беше преустановен от стартиралата междувременно студена война. По-късно интервенцията във Виетнам доведе до нарастване броя на базите в Югоизточна Азия. Неуспехът на американските въоръжени сили в региона обаче, предопредели решението армията да се откаже от участие в антибунтовнически операции и да се върне към основната си задача – подготовката за евентуални класически военни действия в Европа, в случай на съветска агресия.
Впоследствие това помогна за блестящото осъществяване на „блицкрига” срещу Ирак (по време на Първата война в Залива), организиран в рамките на „доктрината Пауъл” за осигуряване на обществена подкрепа, превъзхождаща сила, ясно поставени задачи и бързо изтегляне на войските.
Глобалното базиране и неговата добре обмислена рационализация бяха резултат от възстановяването на самочувствието и увереността на американските въоръжени сили, които бяха силно ерозирани след Виетнам. По време на управлението на президента Бил Клинтън, Америка се стремеше да избягва военните интервенции, докато войните в бивша Югославия не я тласнаха към осъществяването на още една кратка и успешна съвместна операция на САЩ и НАТО. Пентагонът се възползва от случая за да укрепи позициите си и да завоюва нова „територия” за сметка на гражданската бюрокрация, както и да се сдобие с нова голяма база в Косово.
Както посочва Дана Прийст в бестселъра си „Мисията”, глобалното военно разширяване, до голяма степен, оставаше извън фокуса на внимание на медиите и обикновените американски граждани. Традиционно щедро финансираните въоръжени сили винаги са били под прякото разпореждане на президента, докато вечно изпитващите финансов глад дипломатически институции и ЦРУ, при възникване на неявни извънредни ситуации в международен план, обикновено предлагаха лишени от въображение или просто неподходящи решения. За разлика от тях, решенията на военните винаги са се отличавали с позитивност, оперативност и еднозначност, още повече, че в армията не е прието заповедите да се обсъждат. Тоест, именно те олицетворяваха, както вътре в страната, така и в чужбина, американската мощ и глобално лидерство.
От всичко това логично следваше укрепването на ролята на военните във външната политика. Така, на Централното военно командване в Тампа (щат Флорида) и на тогавашния му шеф - амбициозният и притежаващ умение да убеждава събеседниците си генерал Антъни Зини, бе възложено решаването на военните проблеми в Близкия изток. Скоро беше създадена цяла система от регионални командвания за останалите части на света, оглавени от самостоятелни командващи със собствен щаб и необходимия оперативен потенциал. Така се появиха военните „проконсули” на САЩ – отлично финансирани, неотчитащи се никому и достатъчно силни регионални „главнокомандващи” (CINCS), поддържащи директни контакти с политическите и военните власти в регионите, за които отговарят.
Естествено, те твърде бързо концентрираха в ръцете си още по-голямо влияние и възможности, отколкото посланиците на САЩ, а регионалните правителства започнаха да виждат именно в тях истинските представители на Америка. Това имаше изключително силно отражение върху външнополитическата активност на Вашингтон. Държавният департамент и дипломатическият корпус загубиха значителна част от дотогавашното си влияние, а вътре в самата военна система функциите на отделните командващи се оказаха сведени до малко привлекателните аспекти на администрирането, ученията и доставките, вместо традиционната им роля на командващи съответните войски.
С идването на власт на администрацията на Джордж Буш-младши, открито предизвикателство към американската военна култура отправи новоназначеният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, който бе пълен с решимост да защити „гражданския контрол над военните” от амбициите на прекалено раздутия, според него, и крайно неефективен бюрократичен апарат на Пентагона. Нещо повече, той очерта и другите „вътрешни врагове” на провеждания от него нов курс: парламентарния и съдебния контрол над изпълнителната власт; Държавния департамент и ЦРУ (смятани от Ръмсфелд за неефективни), както и (което можеше се очаква) непроявяващия особено склонност към рискови решения Комитет на началник щабовете.
Нахлуването в Афганистан, през 2001, където бяха използвани американски части за специални операции, снабдени с най-модерни оръжия, авиацията и силите на т.нар. „Северен алианс” (доминиран от етнически таджики), беше отличен пример за това, как Ръмсфелд си представяше бъдещите военни действия. По онова време той беше окачил в кабинета си известната фотография на офицер от американските специални части – самотният конник препускаше по афганистанското плато, сякаш прокарвайки за туземните спомагателни части пътя към победата, насочвайки, паралелно с това, и въздушните атаки на бомбардировачите В-52.
Хаосът, последвал интервенцията в Ирак, непосредствено след успешно проведената операция „Шок и ужас” и превземането на Багдад, остави тази страна и нейното възстановяване изцяло в ръцете на Департамента по отбраната. В крайна сметка, вариантът на класическата схема за борба с бунтовниците, предложен от генерал Дейвид Питреъс, а след това редактиран и лансиран от Департамента по отбраната под формата на доктрина, наред със субсидиите за племенните групировки, стимулиращи действията им срещу бунтовниците, и военния „скок” от 2007, подготви и условията за националните избори в Афганистан, през март 2010. Впрочем, страната все още няма стабилно правителство.
Оттогава насам, антибунтовническата програма на Питреъс се прилага в Афганистан, но без забележим успех. Международният контингент, предназначен за постъпателното „прочистване и удържане” на територията, контролирана от талибаните, съумя да се справи с първата задача, но не успя да удържи вече завоюваната територия и да предотврати повторното проникване на бунтовниците, като по този начин спре похода на талибаните към властта.
Провалът на антибунтовническите усилия на Вашингтон в Афганистан, за първи път стана достатъчно широко известен на американската общественост през април 2010, след изтеглянето на войските от долината Коренгал в Източен Афганистан. Основната база и пет предни поста около нея бяха изоставени след аналогичното изтегляне, по същите причини, от два други района, през 2007 и 2008. Както е известно, „Ню Йорк Таймс” вдигна голям шум около събитията в долината Коренгал, подчертавайки факта, че американските войски са били там пет години, загубвайки 42 души.
Когато американците за първи път се появиха в тази местност, през 2005, местните жители не демонстрираха особена враждебност към тях. „Само отвреме навреме някой бунтовник-талибан или член на Ал Кайда се появяваше за кратко там – посочва в книгата си, посветена на тези събития майорът от американските специални части Джеймс Фасъл – но местните жители не демонстрираха никакво желание да се присъединят към бунтовническото движение”. Американското военно присъствие в района обаче много бързо ги превърна в бунтовници. И то не защото симпатизираха на талибаните, а просто защото бяха против чуждестранната окупация. Генерал Стенли Маккристъл, дал заповедта за изтегляне на войските от долината, заяви през април миналата година пред „Ню Йорк Таймс”, че присъствието там на американските предни постове по-скоро е съдействало за появата на бунтовниците, отколкото за тяхното поражение.
Подобно на частния случай с Коренгалската долина в Афганистан, глобалната система от бази на САЩ беше изградена за защитата на американските интереси в чужбина и осъществяването на глобални интервенции (а, при необходимост, дори за водене на световна война). На теория, тази система беше предназначена за предотвратяването на война, но още от самото начало, тя осигуряваше средствата и възможностите и стимулираше военните намеси на САЩ в други държави.
Митичният сблъсък
През 1993, Самюел Хънтиггън привлече вниманието на международната общественост, предричайки, на страниците на списание „Форийн Афеърс”, че „следващата световна война” няма да бъде сблъсък между държави, а между различни цивилизации. Като хипотетичен пример, той посочи войната между западната и ислямската цивилизация за глобална господство. Според прогнозите му, арабите (т.е. „ислямската цивилизация”, съгласно терминологията на Хънтигтън) ще започнат борба на живот и смърт със Съединените щати („западната цивилизация”), защото смятат, че САЩ представляват фундаментална заплаха за мюсюлманската религия и общество. И то, въпреки че огромното мнозинство мюсюлмани са азиатци и африканци, а не араби, и нямат никакви видими причини да се интересуват от арабските междуособици. Хънтингтън твърдеше също, че китайците („конфуцианската цивилизация”) ще действат като съюзници на арабите, снабдявайки ги с оръжие и боеприпаси.
Прогнозата на Хънтингтън се оказа погрешна, както впрочем и аналогичният аргумент на президента Джордж Буш от 2001, че именно омразата към западните свободи е вдъхновила радикалните ислямисти да осъществят терористичното си нападение срещу Америка. Всъщност, възходът на радикализма и растящата подкрепа на идеята за завръщане към законите на шариата с неговото строго тълкуване на Корана, бяха резултат от дълбоката вътрешна криза в исляма. Задачите на ислямисткото движение са пречистване на религията и обичаите на мюсюлманите и отстраняване на западното влияние, а не завоюването на Запада.
Ислямското възраждане в съвременните мюсюлмански държави, до голяма степен, е сходно с политическия национализъм, но, за разлика от него, то няма единна национална база. Ислямският свят винаги се е смятал за духовно образувание, подчинено на общата религия, но беше достатъчно тази общност да се почувства застрашена, за да се породи политическа съпротива. Освен това, ислямското възраждане е резултат от по-широката културна криза в исляма, свързана със загубата на водещите позиции в Средиземноморската цивилизация, които той заема от началото на Средните векове до епохата на Ренесанса.
Ислямът загуби позициите си не вследствие на военно поражение, а под въздействието на вътрешни исторически сили, проявяващи се активно както в ислямския, така и в западния свят. На първо място, става дума за разделянето на религиозната и политическата власт на Запад (между папата и императора, всеки от които е легитимен в своята област), както и за отделянето на богословието от философията в християнския, аристотелов Запад. Тези две събития правят възможна появата на светския рационализъм и научната мисъл, на вълната на Ренесанса и в епохата на Просвещението, както и зараждането на западната светска държава.
Ортодоксалният ислям обаче е застинал и продължава да съществува в една тотално пропита от религията интелектуална вселена.
Ал Кайда е продукт на стечението на редица обстоятелство: възраждането на фундаменталистката ислямска мисъл през ХХ век; провалът на усилията на арабските държави за създаване на успешна обединена „арабска нация” в годините между двете световни войни и след това, в отговор на разпадането на Османската империя по време на Първата световна война; следвоенната имперска подялба на Източното Средиземноморие между Британската империя и Франция; спорното разделяне на Палестина и създаването на Израел.
Политиката на Вашингтон след Втората световна война превърна Саудитска Арабия и Иран в клиенти на САЩ. Смяташе се за нещо, подразбиращо се от само себе си, че ислямът е остарял начин на живот, който неизбежно ще бъде заменен от онази версия на модернизацията, която се е наложила в съвременния Запад. Подобен извод се базира на погрешната предпоставка, че всички цивилизации се движат към обща цел, както и, че САЩ и съюзниците им са изпреварили с много всички останали по този път.
Смята се, че прогресът, характерен за науката и техниката, е също толкова характерен и за културата и политическите системи. Историята обаче ни учи, че възходът на суровия Рим става за сметка на високоразвитата гръцка цивилизация, а и двете са предшествани от високоразвитите култури на Египет, Месопотамия и Персия. Разбирането на историята като постъпателно движение към „спасението”, придаващо смисъл на всичко предшестващо го, се прокарва още от Библията. Така е заложена основата на онази форма на светския миленаризъм (т.е. учението за неизбежното настъпване на хилядолетното Божие царство на земята, преди края на историята – б.р.), получила развитие в епохата на Просвещението и след нея. Именно подобни схващания доминират в американската външна политика от времето на Удроу Уилсън насам.
Вярата, че съдбата е отредила на САЩ да дарят демокрацията на света (която преди няколко години демонстрира на страниците на „Форийн Афеърс” и тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс), донякъде също е сред причините за прекаленото разширяване влиянието на военните в управлението и политическата култура на САЩ. Само че е невъзможно да се провежда разумна външна политика въз основа на предпоставката, че сегашната роля и място на САЩ в международната общност представляват естествена кулминация в общественото и политическо развитие на човечеството. Древните гърци, които са били наясно с този проблем, наричали това „хюбрис” (т.е. опасна надменност).
Новият милитаризъм
Известният историк Ендрю Басевич твърди, че именно тази „опасна надменност” на САЩ стимулира развитието на новия американски милитаризъм. По време на студената война, политическата идеология на страната се превърна в сантиментална и опростена имитация на марксизма, с който по онова време се бореха Съединените щати. В рамките на тази идеология се предполагаше, че демократичните ценности и идеали на Вашингтон се ползват с повсеместно признание извън пределите на комунистическия блок. А американците за първи път разбраха, че това няма нищо общо в действителността по време на виетнамската война.
Както посочва Басевич, след поражението във Виетнам американците „ стигнаха до извода, че мечът, т.е. военната мощ, е най-големия им шанс за сигурност и спасение”. Уверени, че „светът, в който живеят днес, е по-опасен от всякога, те вече не се съмняваха, че следва да удвоят усилията си в тази посока”. В резултат, идеята за глобалната проекция на сила се превърна в „стандартна практика и нормално състояние, което уж няма приемливи за Америка алтернативи”.
Днес Съединените щати, в известна степен, демонстрират черти, присъщи на класическата милитаризирана държава. Големия историк Алфред Фагс (1892-1986) характеризира милитаризираната държава като общество, в което доминират изискванията на военната и вътрешната сигурност и в чието политическо въображение витаят гигантски заплахи, които тепърва предстои да се реализират. Фагтс посочва, че милитаризмът означава „възлагането на изключително тежко бреме върху нацията и постигането на определени военни цели за сметка на нуждите в социалната сфера и културата”. Милитаризмът, подчертава той, „съществува и като граждански, и като военен феномен”.
Макар че редица аспекти на милитаризма са присъщи на европейските професионални армии още през „пред-вестфалския период”, самото понятие придобива определено негативно значение в съвременния политически речник, също както и „империализмът” по време на Втората империя във Франция (1852-1870). Според Фагтс, от ерата на Наполеон ІІІ насам, съвременните милитаризирани държави, по правило, страдат от прекален нарцисизъм, като това обвинение лесно може да бъде предявено днес и на американските въоръжени сили.
Американските ВВС буквално са обсебени от идеята да притежават такива самолети, като например бомбардировача В-1 и изтребителя F-22, които са толкова съвършени технически, че трудно могат да бъдат използвани в съвременните войни, просто защото бяха проектирани за да противодействат на съветските системи. Едва ли има нужда да споменавам за планирания свръхзвуков суборбитален бомбардировач, предназначен за операции в горните слоеве на атмосферата, който следва да бъде взет на въоръжение през 2035.
Както посочва известният американски военен теоретик Уйлям Линд, американските военноморски сили разполагат с 11 мощни флота от самолетоносачи, продължаващи да кръстосват морските простори и „построени навремето за сражения с императорския японски флот”, въпреки че за противодействие на съвременните военни заплахи подводниците са много по-важни.
Така, Съединените щати все по-често се оказват в ролята на изпълнен с добри намерения лидер, склонен да дава власт на хора, имащи (по израза на бившия вицепрезидент Дик Чейни) „съвсем други приоритети”. Ирак например, беше обявен, най-вероятно с напълно необоснован оптимизъм, за независима демокрация, от която САЩ скоро ще изтеглят и последните си 50 хиляди „съветници”. Както изглежда, изтеглянето на войските се превръща в основна грижа за администрацията на Обама и по отношение на Афганистан, докато Пентагонът изгражда там нещо като „несъкрушим” комплекс от военни бази, способен да изпълнява ролята на център на стратегическа мощ в региона.
В началото на 2010, афганистанският президент Хамид Карзаи заяви, че САЩ имат планове, касаещи суверенитета на страната му. В тази връзка той намекна за евентуални намерения на Вашингтон да създаде постоянни военни бази в Афганистан и да използва територията му за прокарването на тръбопровод, по който централноазиатският петрол и природен газ ще се доставят до пристанищата на Арабско море, като алтернатива на сухопътния маршрут през постсъветските републики. Тези твърдения съвпаднаха с посещението на президента Барак Обама в Кабул, целящо да стимулира борбата на местното правителство с корупцията, която, както смятат във Вашингтон, допълнително укрепва позициите на талибаните.
Селиг Харисън и редица други американски експерти по Афганистан твърдят, че урегулирането, което ще позволи на САЩ да се измъкнат оттам, е възможно само ако подобно споразумение бъде подкрепено от Китай, Иран, Пакистан, Русия и някои държави от региона, които са силно разтревожени от разпространяването на мрежата от американски бази в непосредствена близост до границите им. На свой ред, талибаните превърнаха пълното изтегляне на силите на САЩ и НАТО в предварително условие за всяко мирно урегулиране. Това беше и основния въпрос в процеса на преразглеждане на афганистанската политика от администрацията на Обама, стартирал през декември 2010. Срещу изтеглянето на американските войски обаче, ще се обяви и Пентагонът, и Републиканската партия, и вътрешната популистка опозиция на Обама. Глобалната система от бази се оказва фундаментално препятствие пред постигането на каквото и да било урегулиране в този регион.
Системата от контролни механизми и противотежести
Съединените щати, чиито въоръжени сили надхвърлят по численост и мощ тези на всичките им съперници и съюзници, взети заедно, започнаха като нация, у която самата мисъл да притежава постоянна армия поражда отвращение. Проблемът с настаняването на британските войски се превръща в много сериозен дразнител в отношенията с Великобритания, в средата на ХVІІІ век, а данъкът за издръжката на армията на Негово Величество в американските колонии е сред главните причини за предреволюционното недоволство, в продължение на почти трийсет години, завършили с прогласяването на Декларацията за независимостта, през 1776.
„Билът за правата”, включващ 10 поправки към Конституцията на САЩ, приета през 1787, съдържа прословутата постановка, че „тъй като създаването на добре организирано народно опълчение се налага за сигурността на свободната държава, правото на народа да съхранява и носи оръжие не бива да се нарушава”. Но, за федералната армия не се споменава чак до осмия раздел на член 1 на Конституцията. Там се казва, че Конгресът има правото „да сформира и издържа армии, но средства за тази цел следва да се отпускат за не повече от две години”. По-нататък, в същия раздел има един параграф, предвиждащ мобилизацията на народното опълчение на щата „за гарантиране изпълнението на законите на Съюза, потушаване на бунтове и отблъскване на чуждестранни интервенции”, но пълномощията за назначаването на офицери от народното опълчение (милицията) се предоставят на отделните щати, като подготовката на тези подразделения от щатите следва да се провежда „в съответствие с правилата, установени от Конгреса”. В чл. 2 на Конституцията, касаещ изпълнителната власт, се посочва само, че президентът „е главнокомандващ на армията и флота на САЩ и на мобилизираното народно опълчение на няколко щата”. Въпреки мобилизацията, осъществена от съюзното правителство в периода на американската Гражданска война, през ХІХ век, и довела до появата на първата голяма армия в ерата на индустриализацията (която след края на войната бързо бива демобилизирана), общественото мнение в САЩ чак до средата на ХХ век остава враждебно настроено към идеята за създаването на постоянна армия. В навечерието на Втората световна война, американската армия се състои от 175 хиляди професионални военни, включително военната авиация. Стремителната следвоенна демобилизация се забавя от началото на студената война и оттогава до края на войната във Виетнам американските въоръжени сили си остават наборна армия (което е прецедент в американската мирновременна история). Така военните служби на САЩ си остават „териториални войски”, а офицерският корпус включва голям и влиятелен личен състав от запасни офицери и офицери, отново повикани на срочна служба.
Най-важният резултат от последвалата замяна на „териториалната армия” с професионална беше създаването на такъв инструмент на държавната власт, който не се отчита пред нацията. В периода на управлението на Буш-младши, а донякъде и при администрацията на Обама, този инструмент се използва по такъв начин и с такива методи, които биха били неприемливи в миналото. Така, професионалната армия – допълнена с почти същия брой цивилни наемници – която е пряко подотчетна единствено на Пентагона, служи, преди всичко, за укрепване мощта на военно-индустриалния комплекс – нещо, за което президентът Дуайт Айзенхауер предупреждаваше с тревога още преди много години. Днес индустрията, обслужваща нуждите на отбраната и сигурността, е най-важния компонент на американския производствен сектор, а корпоративните и интереси са в състояние да подчинят и Конгреса, и неопитната сегашна администрация. Без дае преувеличаваме особено, можем да кажем за САЩ същото, което навремето са казвали за Прусия – това не е държава с армия, а армия, която си има държава.
В периода между началото на студената война в Европа и сегашната война в Афганистан се водиха войните в Корея и Виетнам, осъществиха се нахлуването в Камбоджа, интервенциите в Ливан, Гренада, Панама, Доминиканската република, Салвадор (косвено) и Сомалия (под формата на операция на ООН, последвана от подкрепата за етиопската интервенция в тази страна), както и двете войни в Ирак и тази в Афганистан. От тях само Първата война в Залива може да се смята за победоносна.
Миленаристичните представи на САЩ за предназначението на американската нация и поразилият американското общество милитаризъм станаха причина за серия войни, в които Вашингтон не спечели кой знае какво или пък просто нищо не спечели, но пък беше подложен на сериозни изпитания и причини огромни страдания на мнозина.
В пределите на своите граници САЩ са неуязвими за конвенционалните оръжия, но това не може да се каже и за техните въоръжени сили, разположени в другите райони на планетата. Американската сигурност вероятно би могла да се гарантира много по-лесно чрез провеждането на външна политика на ненамеса, насочена към постигане на споразумения за изтеглянето на военните части от Афганистан и Ирак, без след тях там да останат военни бази на САЩ. Тоест, външна политика, освободена от необходимостта да се осъществява военна намеса в други държави, като те получат възможност сами да решават проблемите си. Подобна рязка промяна в политиката на Вашингтон няма да е възможна без много сериозни „политически разходи”, както вътрешни, така и външни. Въпреки това, за онези, от които зависи формулирането на американската политика, вече е крайно време да се замислят за евентуалната промяна на досегашния и курс с диаметрално противоположен.
* Авторът е известен американски експерт по международни отношения и анализатор на „Форийн Афеърс”
