Опитите за проникване на радикалния ислямизъм на Балканите, които бяха особено активни през 90- години, приключиха без особен успех. Това не означава, че радикалните религиозни организации (мюсюлмански или други) не функционират в региона или нямат видимо присъствие в някои изоставени села или определени джамии в Сараево и Скопие. То обаче означава, че масова промяна, която би разрушила основите на исляма на Балканите – османското, предимно ханефитско, наследство, налагайки строг, консервативен салафизъм, не е настъпила и вероятно няма да настъпи в бъдеще. В повечето случаи, установените ислямски обединения на Балканите са под контрола на джамиите и имамите, а политическите елити подкрепят местните ислямски практики, насърчавани като "европейски ислям", "традиционен ислям" или просто "нашия ислям". Независимо от тези национални окраски, ислямът, както всички други универсалистки религии, просперира от взаимодействията между неговите следовници, религиозните учени, проповедници и теолози. Висшето ниво на ислямското теософско образование е силно зависимо от водещите институции за ислямско обучение, повечето от които са извън Балканите (където единствената надеждна институция е Ислямският факултет в Сараево). Накрая, реализацията на мащабни операции като годишното поклонничество („хадж”) в Саудитска Арабия изисква организационен капацитет и финансови средства, които често не достигат в един все още беден, като цяло, регион. И така, какво стана, след като "уахабитската интермедия" отшумя в края на 90-те години на миналия век и, как ислямските общности се справят след загубата на своите спонсори?
Вместо тях, на сцената излязоха Турция и турските верски организации. Новото турско присъствие на Балканите се подготвяше от известно време и се обсъждаше както в научните среди, така и в тези, работещи по сигурността, още от средата на 90-те години на миналия век. Оттогава до края на 90-те, присъствието на Турция в региона е почти изцяло в сферата на висшата политика и се ограничава от светския и кемалистки облик на турската република (виж Kentel, 2001). Турската външна политика определено е поставена в контекста на международните организации (например участие в силите на KFOR в Косово) и дипломатическите представители на страната не поддържат отношения с местни религиозни дейци, а с държавни институции или етнически турски организации, действащи на пантюркистка националистическа платформа. Междувременно обаче, моделът на "етнически родствената държава", лансиран от Поултън през 1997, вече се пропуква под действието на ислямските мрежи, започнали да оперират в региона. Освен това се установяват много контакти на равнището на обикновените хора, между братствата и благотворителните организации, близки до основното турско движение Милли Гьорюш (1) и други турски ислямистки движения, действащи в Турция и Европа, които не проповядват насилие. Повечето от тези действия обаче са несвързани и, което е по-важно, на тях често се гледа с подозрение от дейците на турската външна политика и те биват отхвърляни от турската дипломация като „несветски” (Gangloff, 2001; Ibrahim, 2010).
През 2001, Ферхат Кентел лансира тезата, че "кризата на турската национална идентичност" (Kentel, 2001: 357) отслабва позициите на Турция на Балканите. Според него, това произтича от наличието на сериозно несъответствие: от една страна концентриралата се вътре страната, кемалистка, светска и националистическа официална идеология допуска само пантюркистката, етнически обоснована политика. От друга страна, икономическата и политическа целесъобразност диктува необходимостта за разширяване обсега на външнополитическата стратегия на страната извън турскоговорящите и турската диаспора в Западна Европа. Тургут Йозал – иконоборческият министър-председател през 80-те и президент на страната, към края на 90-те години на миналия век – поставя началото на промяната от изолационистския кемализъм към по-историческа и проосманска представа за съседните региони, както и към по-глобална ангажираност със света (Danford, 2008). Той е последван от Исмаил Джем, далновиден министър на външните работи в края на миналия и началото на нашия век, който формулира визията за бъдещето на Турция в света: "Ако Турция иска да стане страна, имаща значение за света, тя трябва, на първо място, да прегърне своето минало, като имперска сила, и да взаимодейства с непосредствените си съседи" (Öktem, 2011: 170). С победата на умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на изборите през 2002, това несъответствие получава своето разрешение в полза на постулата на Джем. Преди това, съзнателно избягвани от традиционния външнополитически елит, сега Османската империя, религиозните наследства и партньорите в мюсюлманските общности започват да се възприемат като легитимни.
Правителството на ПСР избира нов начин на взаимодействие в региона, който значително разширява границите на религиозното влияние на страната. В сътрудничество с религиозни движения и благотворителни организации от Турция (и най-вече движението Гюлен и турски фондации, близки до правителството), външният министър Абдуллах Гюл (днес президент на страната) и неговият наследник Ахмет Давутоглу лансират нова политика, която излиза извън границите на традиционната дипломация и висшите политически кръгове, достигайки до микронивото на организациите на различните общности и народната политика. Тази многостранна политика се допълва от активността на религиозни организации като движението Гюлен, групи близки до ПСР, и ислямските братства от ордена Накшибенди. Подобно на американското присъствие в късната Османска империя, стартирало със създаването на протестантски мисионерски училища на Американския съвет (2), новото турско присъствие на Балканите също е най-видимо в училищата и университетите на движението Гюлен (като университетите Бурч в Сараево и Епока в Тирана) (3) и на братството Накшибенди (Международният университет в Сараево).
Дори на правителствено ниво, новата роля на Турция като транснационална мюсюлманска сила се приветства от повечето правителства, ако не и от всички. В очите на международната общност и, в частност, на държави като Албания, Босна и Херцеговина и Македония, Турция изглежда като страна способна да прокарва в региона т.нар. "умерен ислям", разглеждан от администрациите на САЩ и особено от Буш-младши, като противоотрова на по-войнствените течения в исляма. Това е промяна, по пътя на която е готово да тръгне правителството на ПСР, начело с Реджеп Тайип Ердоган. Новият геостратегически контекст (падналият като манна небесна „ефект от 11 септември”), значително улеснява новата роля на Турция като "умерен ислямски фактор", вместо като "светска мюсюлманска държава”.
Когато днес говорим за "турското присъствие" в региона, можем да различим няколко области и нива, на които функционират турските фактори, преди всичко в рамките на новия ислямски консенсус на правителството на ПСР, но понякога и в противоречие с него или дори срещу него. По отношение на турската дипломация, в региона наистина са се променили много неща. Достатъчно е само да посочим тристранните срещи на турския външен министър Ахмет Давутоглу, през 2009 и 2010, с колегите му от Сърбия, Босна и Херцеговина, както и от Хърватия. Кулминация на тези срещи е акредитирането на посланик на Босна в Сърбия (отлагано с години) (4) и приемането на "Резолюцията за Сребреница" – официално извинение от сръбския парламент, представляващо голяма крачка към регионално помирение (виж Sarajlić, 2010).
Основната промяна в характера на турското присъствие, по отношение на мюсюлманските общности, настъпва обаче на "ниско" политическо ниво, и именно там лицето на турската външна политика се променя най-решително. Особено важни са четири сфери, както и взаимодействията между тях: интелектуалните и политически мрежи около външния министър Ахмет Давутоглу; неконвенционалните външнополитически агенти на турската държава като Турската агенция за развитие (TIKA) и Управлението по религиозните дела (Дианет) и, накрая, ислямските организации на гражданското общество като движението Гюлен и ислямските братства. Макар че тези организации често се конкурират за ресурси и публика в собствената си страна, те изглеждат по-обединени на Балканите, поне на пръв поглед. Те споделят общо виждане за неоосманизма и отговорностите на Турция към бившите й имперски владения – идеи, които са в сърцевината на турската образователна система още от 80-те години на ХХ век и са възприети почти повсеместно. Въпреки това, дали османската тема е достатъчно силна, за да обедини различните институции – от турските държавни органи до религиозните братства, които са били във вражда с турската държава през по-голямата част от миналия век, под знаменателя на една обща турска политика за Балканите и мюсюлмански общности?
Интелектуални и междуличностни мрежи: ролята на Давутоглу като ислямски интелектуалец
Едва ли има съмнение, че Ахмет Давутоглу е основния двигател на турската "проактивна и многомерна" външна политика (Keyman, 2009), въпреки че фондациите, използвани за прокарване на регионалната му външна политика, възникват при бившия премиер и президент Тургут Йозал, в края на 80-те, и външния министър Исмаил Джем, в края на 90-те години на ХХ-ти век.
Двамата бивши държавници стигат до извода, че бъдещето на Турция лежи в активното взаимодействие с нейните съседи и в османското й наследство. Но Ахмет Давутоглу е този, който залага тази османска отправна точка в преосмислянето на ролята на Запада и на Турция от чисто ислямска или интелектуално-ислямска позиция. Работата на Давутоглу като професор по политически науки в Международния ислямски университет в Малайзия (IIUM), през 1990-1995, е изключително важен период в неговата кариера, помагайки му да осъзнае, че "повече[то] хора по света не живеят на Запад и трябва да сме наясно, че техните тревоги и традиции са точно толкова важни, колкото и тези на хората от Запада" (5). Периодът му в Куала Лумпур е важен и защото по онова време IIUM е дом за голям брой студенти, особено от Босна и Херцеговина и, в по-малка степен, от Македония. Тези студенти учат там благодарение на мрежите, създадени през мандата на Алиа Изетбегович като президент на Босна и Херцеговина от 1990 до 2000.
Босненската война от началото на 90-те години на ХХ век играе важна роля за създаването на условия за поява на мрежа от ислямски теоретици и деятели, които, за разлика от ислямските движения в арабския свят, функционират в повече или по-малко демократични и светски системи. Наред с Изетбегович, силният малайзийски премиер Махатир Мохамад, който управлява страната през 80-те и 90-те години на ХХ век, и турското движение Милли Гьорюш, при Неджметин Ербакан, са част от по-широк опит за развитие на антихегемонистични глобални мюсюлмански политики, които, в по-голямата си част, са мирни и насочени към диалог с европейските и американските институции (6). Давутоглу е активен участник в този по-голям интелектуален и политически проект, както и ПСР, създадена след разрива в Партията на благоденствието (Refat Partisi) и Милли Гьорюш, като демократична консервативна партия със силен ислямски акцент. Давутоглу играе важна роля в създаването на новата партия и става главен външнополитически съветник в канцеларията на министър-председателя, след изборната победа на ПСР, през ноември 2002. През решителния период от 2002 до 2009, с нови форми на външната политика експериментираше не толкова турското Министерство на външните работи с неговата твърда светска позиция, колкото канцеларията на министър-председателя, която не само назначава Давутоглу, но и ръководи Турската агенция за развитие (TIKA) и Управлението по религиозните дела (Дианет).
Контактите от босненските години и Ислямския университет укрепват, прераствайки в политически и интелектуални мрежи. В Босна например, организацията на завършилите Международния ислямски университет в Малайзия заема важно място. Членовете й "са много влиятелни в босненското общество и заемат ключови постове в бизнеса, образованието и дипломацията" (Sarajlić, 2010: 18) (7). Някои от тях са организирани около
Centar za Napredne Studije (Център за авангардни проучвания) – организация-домакин на лекцията, изнесена от Ахмет Давутоглу в Сараево, през октомври 2009, в която той излага визията си за нов "Pax Ottomanica" на Балканите. Давутоглу застъпва тезата, че единственият период, през който Балканите избягват съдбата да бъдат периферия на големите империи, е по време на Османската империя, и този централен статут може да бъде възстановен с нова Османска общност на народите: „Поради това, когато говорим за Балканите, казваме, че те са периферията на Европа. Но наистина ли Балканите са периферия? Не. Те са сърцето на Африка-Евразия. Откъде идва това разбиране за периферия? Ако бяхте попитали Мехмет-Паша Соколич, той нямаше да ви каже, че Сараево или Солун са периферия, независимо дали на Европа или на османската държава. Погледнете историята. Единственото изключение в историята е османската държава. По време на османските времена, през ХVІ-ти век, Балканите са били в центъра на световната политика. Това е било златната ера на Балканите. Това е исторически факт.
Кой е творил световната политика през ХVІ-ти век? Вашите прадеди! Те не са били само турци. Някои от тях са били от албански произход, други са били ислямизирани гърци. Мехмет-Паша Соколич е добър пример. Без Османската империя, той щял да си остане беден сръбски селянин с малка ферма или нещо друго, понеже фермерството не е било развито в тази част на света по негово време. Благодарение на османската държава той става
лидер в световната политика. Османската история е балканска история, в която Балканите имат специално значение за историята на света. Сега е време за съединение. Така ще преоткрием духа на Балканите. Трябва да създадем ново чувство на единство в региона. Трябва да укрепим регионалната принадлежност, общото регионално съзнание. Не сме
ангели, но не сме и зверове. От нас зависи да направим нещо. Всичко зависи от това, коя част от историята разглеждате. От ХV до ХХ век историята на Балканите е история на успеха. Ние можем да повторим този успех. Чрез възстановяване на регионалната принадлежност, чрез възстановяване на мултикултурното съжителство и чрез установяване на нова икономическа зона. Искаме нови Балкани, основани на политически ценности, икономическа взаимозависимост и културна хармония. Това са били османските Балкани.
Ние ще възстановим тези Балкани. Хората ни наричат "неоосманци". Аз не посочвам османската държава като външнополитически въпрос. Аз подчертавам османското наследство. Османската ера на Балканите е история на успеха. Сега тя трябва да се завърне” (8).
Макар Давутоглу да подчертава, че се опитва да възстанови не османската държава, а историческата централна роля на Балканите, "в продължение на седмици, ако не и месеци, сръбските вестници и телевизии бяха бесни от идеята за "реинтеграция" в империята. Примерът със Соколич също не се прие добре от бошнаците" (Alibašić, 2010).
Друга подобна интелектуална и политическа мрежа, в която Ахмет Давутоглу играе централна роля, работи в по-широкото албанско културно пространство. Издателството „Логос А” в македонската столица Скопие се управлява от Аднан Исмаили - един от водещите мюсюлмански интелектуалци в страната и близък приятел на Давутоглу. Исмаили играе основна роля в създаването на македонския клон на Партията на демократичното действие (Stramka Demokratska Acije – ПДД) на Изетбегович в края на миналия век (Pajaziti, 2010; Ismaili, 2010) (9). Освен това, „Логос А” е в тясна връзка с Фондацията за наука и изкуство (Bilim Sanat Vakfi) – мозъчен тръст, създаден от Давутоглу. „Логос А” превежда различни турски и други ислямски мислители, за първи път публикува на албански водещи творби на съвременната ислямска мисъл. Един от най-дейните й членове - професор Али Раджазити от Югоизточния европейски университет в Тетово, описва издателството и по-широката му перспектива като "либерално-интелектуално ислямско” начинание: "по отношение на интелектуалните традиции, ние бяхме силно повлияни от движението Милли Гьорюш, както и от идеолози като Махатир Мохамад и Исмет Йозел [турски социалист, влязъл в ислямската политика]. .... Нашето е до голяма степен еклектичен интелектуален проект с идея за ‘албано-ислямски синтез’" (Pajaziti, 2010).
Общоприето е мнението, че Ахмет Давутоглу е дал силен импулс на този либерално-ислямистки проект в Турция и на Балканите, особено в Босна и Херцеговина, благодарение на личните връзки, общото идеологическо убеждение и подкрепата на турските правителствени агенции. До каква степен те са имали съществено влияние върху обществените дебати, които остават доминирани от твърдо светските елити, е отделен въпрос. Справедливо е да се каже и, че либерално-ислямисткият проект намира много съмишленици в Босна и Македония, и, до известна степен, в Албания и Косово. Той обаче не успява да прокара пътеки сред политическите организации на турците в България като Движението за права и свободи (ДПС), които остават строго светски и работят със същия политически светоглед като Давутоглу. Влиянието на турската политика в интелектуалната сфера изглежда все още е в своя начален период (10).
Техническа помощ за възстановяване на общностите: Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (TIKA)
Турската агенция за развитие TIKA (или както е пълното й наименование – Турска агенция за международно сътрудничество и развитие – Türkiye İşbirliği ve Kalkınma İdaresi) e създадена при президентството на Тургут Йозал, като инструмент за проактивна външна политика и проектиране на "мека сила", целящи спечелването на доверие и обществена подкрепа в централноазиатските републики и на Балканите. През по-голямата част от последното десетилетие на миналия век, когато турската политика се ръководи от слаби коалиционни правителства и външните аспирации на страната са ограничени, агенцията се превръща в убежище за националистки и пантюркистки бюрократи, загубвайки много от функционалните си способности (Oruç, 2010). Съдбата на TIKA се променя съществено след изборната победа на ПСР, когато харизматичният бюрократ от кариерата Хакан Фидан застава начело на организацията, през 2003 (11). Той е близък довереник на Ахмет Давутоглу и на премиера Тайип Ердоган. По онова време Давутоглу все още не е външен министър (той наследи Абдуллах Гюл едва след изборите през 2007), но намира възможност да провежда паралелна и предимно допълваща външна политика чрез TIKA (12).
Докато TIKA наистина изгражда взаимоотношения с организации на мюсюлманското гражданско общество и трупа ценен опит със символични проекти като възстановяване на важни османски джамии и, разбира се, нерелигиозни проекти в области като здравеопазване и развитие на земеделието, Агенцията е изправена и пред съществени ограничения.
По-конкретно, като агенция за международна помощ и развитие, TIKA може да работи само в държави, официално обявени за "развиващи се" (13). В тази връзка, действията на Агенцията са ограничени само до Западните Балкани и от обхвата им е изключена Гърция, а скоро след това и България, които сега се считат за "страни-донори" (14). Накрая, въпреки че от 2007 Ахмет Давутоглу е външен министър, служителите на TIKA посочват, че взаимоотношенията между агенцията им и министерството са всичко друго, но не задоволителни, като координацията често се нарушава заради различните институционални култури (15).
Особено на Балканите, освен конвенционалните си проекти за изграждане на капацитет, строителство на инфраструктурни обекти и развитие на земеделието, Агенцията следва политика на подпомагане на съществуващите ислямски обединения, техните официални институции и, особено, на възстановяване на важни османски джамии. Ето как, регионалният директор на TIKA – твърд поддръжник на турско-ислямския синтез (16) и неоосманското мислене на Давутоглу, обобщава ролята на своята Агенция и на Турция въобще: "Ролята на Турция не е да пренася исляма на Балканите. Тя трябва да запази това, което е там. Именно затова подкрепяме мюсюлманското обединение" (Mahmut, 2010). И действително, TIKA допринася значително за ислямските обединения в Косово и Албания, както и за ислямски НПО като „Мерхамет” в Македония (Çoruh, 2010). Главната административна сграда на Komuniteti Musliman в Тирана е обновена през 2010 с щедрата финансова помощ от TIKA. Интересно е да се отбележи, че макар кадрите на TIKA да стоят по-близо до сунитската традиция на Милли Гьорюш, Агенцията подпомага изграждането на Световния бекташки център в Анкара (17). Координаторът на албанските проекти предполага, че това се дължи на прагматичния характер на работата на Агенцията: "Бекташизмът е изключително важен в Албания. Затова считаме, че бекташизмът създава отлична платформа за развитие на отношенията с тази страна" (18). От средата на първото десетилетие на ХХІ век TIKA отговаря за строителните проекти, с които основните Петъчни джамии в Прищина, Призрен и Скопие са възстановени в пълния им предишен блясък, както впрочем и десетки по-малки джамии. Според договор между Турция и Албания, TIKA, заедно с турското Министерство на културата, Дирекцията по фондациите и Управлението по религиозните дела, ще възстановят двайсет османски джамии в Албания, оцелели през управлението на Енвер Ходжа (Kruja, 2010; Oruç, 2010). Възстановяването на османски джамии е важно за самочувствието на мюсюлманските общности, тъй като те са били обект на сръбските атаки, като символи на мюсюлманския враг през войните от 90-те години на ХХ век. Възстановяването им е и важен акт на символично възвръщане на османското материално наследство и утвърждаване на ролята на Турция като закрилник на мюсюлманите на Балканите. Както казва служител на TIKA, "[в] Албания, скоро ще започнем да възстановяваме още джамии, особено при сегашното масово строителство на православни и католически църкви. Джамиите са там и ние трябва да ги поддържаме живи" (Oruç, 2010).
Малцина в Турция биха разкритикували похвалното старание за възстановяване на джамии и подкрепяне на установените ислямски обединения, които се идентифицират и често самоидентифицират като хранилища на "традиционни", "европейски" или "национални" форми на исляма (19). И все пак, както беше показано по-горе, турската външна политика до началото на ХХІ век се стреми да приобщава обикновените хора само чрез етнически турски и националистически асоциации. Изглежда, че мрежите установени тогава, днес, в по-голямата си, част са разпуснати. Бенефициентите на пантюркистката пропаганда се чувстват изоставени. Енес Ибрахим, бивш партиен функционер на основната турска партия в Македония, звучи много загрижен, когато твърди, че турската политика тук "се промени много. От средата на 90-те години на миналия век имате гюленската общност и други като тях... Когато Хакан Фидан стана секретар на TIKA, нищо не остана както преди. Много от техните пари и парите на мюсюлманските фондации от Турция отиват за албанските села. TIKA поддържа тези, които използват тюркизма, но не са турци" (Ibrahim, 2010) (20). Ибрахим критикува турското правителство за това, че вместо да подкрепя етническите си
родственици, е започнало да инвестира в много по-голямата мюсюлманска група от албанци. Подобно на подкрепата за Бекташкия център, ангажиментът към албанците в Македония изглежда по-целесъобразен в политическо отношение, отколкото сътрудничеството със западащата турска общност, особено когато залогът е най-голямата мюсюлманска общност в региона. Накрая, въпреки тези търкания и разногласия, вече има достатъчно доказателства, че работата на TIKA (често в сътрудничество с други турски агенции) е променила архитектурния пейзаж на Западните Балкани – османските джамии, изоставени през югославските времена, разрушени от насилствените конфликти през 90-те години на миналия век или обезобразени от проектите за възстановяване със саудитско финансиране, отново са знакови и горди възпоминания за османското наследство на региона.
Новият Мешихат: Управлението по религиозните дела (Дианет)
Турското Управление по религиозните дела (Diyanet Işleri Genel Müdürlüğü) е правителствен орган, който (изненадващо за държава, обявяваща се за светска) се занимава с всички религиозни въпроси на сунитското мюсюлманско мнозинство в страната. Дианетът има щатни имами, плаща им заплати, организира религиозния живот и изпълнява функциите на
най-висш религиозен орган по въпросите на доктрината и практиката (21). След военния преврат през 1980, когато генералите налагат преразглеждане на държавната идеология и въвеждат "турско-ислямския синтез" (Türk Islami Snentezi) (Kaplan, 2006) (22), Управлението поема няколко вътрешни мисии за връщане на хората в лоното на патриархалния ислям, дори ако са последователи на неправоверните алевитски традиции. С близо 80,000 служители и бюджет по-голям от този на много ресорни министерства на републиката, Дианетът вероятно е най-голямата и най-централизирана мюсюлманска религиозна организация в света, сравнима по мащаб и възможности само с Ватикана. Зад фасадата на светския режим, днес Дианетът, до голяма степен, продължава традицията на Канцеларията на Шейх-юл-исляма и с все по-голямо нежелание прикрива това наследство (23).
До 80-те години на ХХ век мандатът на Управлението е ограничен до мюсюлманите в Турция. Към този момент религията не е важен ресурс за изграждането на доминиращи форми на национална идентичност. Но след преврата през 1980 Дианетът започва да изгражда административен капацитет, излизащ далеч извън националните граници и масирано навлиза в страни с турско имигрантско население (24). Ако 80-те години на ХХ век бележат експанзията на турския държавен ислям сред имигрантските общности в Западна Европа, то 90-те години са свидетели на постепенна ориентация към мюсюлманските общности в Централна Азия и на Балканите. Оттогава Дианетът играе важна роля в обслужването на мюсюлманските общности на Балканите на няколко нива. Неговият статут, подобно на този на TIKA, като институция подчинена на премиера и независима от турското Външно министерство, увеличава възможностите му за действие извън рамките на дипломатическите конвенции и за работа с ислямски обединения и организации на гражданското общество вместо с държавните агенции (25), които често са незаинтересовани.
От 1995 се организира "Евроазиатски ислямски съвет" (Evrasya Islam Şurasi) (26), на който се събират глави на ислямски администрации в 38 страни и 12 автономни републики, включително от ОНД, Кавказ и Балканите. На тези срещи, въпросите на ислямската практика – от висшето образование до признаването на университетските дипломи (27) и организацията на поклонничеството – се обсъждат и често се решават чрез предоставяне от Дианета на религиозни услуги за ислямските администрации на други страни (Kılıç, 2010) (28). Като допълващ форум на Евроазиатския съвет, от 2007, Управлението е домакин и на годишни срещи на лидерите на балканските мюсюлмански общности (29).
Основните цели на тези „шури” и съвети се определят от задачата за създаване на условия за разпростиране на помощта и услугите от Дианета към други мюсюлмански общности. Освен организирането на хадж, в центъра на политиката на Дианета е образованието на проповедниците и теолозите, като за целта се предоставят стипендии, организират се образователни програми за религиозни служители и публикуване на книги, както и преводи на Корана на местни езици (30). Стипендиите включват въвеждащи курсове по Корана в Турция, за студенти, и професионално обучение за имами; обучение в религиозни средни училища (имам-Хатип); висше образование във факултети по теология и курсове за следдипломна квалификация (31). Както е видно от таблица 1, около 1000 учащи се с религиозни интереси учат в Турция всяка година с пълни стипендии, предоставени от Дианета. Разделен на страните от региона, този брой може би не е толкова впечатляващ, но в средносрочен план това означава значителен брой религиозни служители с ислямско образование и подготовка за водене на религиозна служба, обучени в Турция (32).
Таблица 1. Стипендии предоставени от Дианета
на балканските страни през 2009
Страна
Брой
мюсюлмани
Стипендианти
Турски
общности (33)
Косово
1.800,000
195
30,000
Албания
2.300,000
174
n/a
Босна и Херцеговина
2.200,000
135
n/a
Македония
700,000
59
70,000
България
1,100.000
310
800,000
Сърбия
500,000
23
n/a
Черна гора 110,000
-
-
Гърция, само Западна Тракия
130,000
280
100,000
По статистически данни на Дианета за съответните страни, 2010 (Diyanet, 2010 a)
Въпреки тези влияния, най-видимият принос на Дианета за региона е ролята му на спомоществовател за възстановяването и строителството на джамии. В реализацията на тези символични реставраторски проекти, Управлението си сътрудничи с TIKA и турското Министерство на културата, което счита джамиите от османския период за част от турско-ислямското наследство. Но строителството на нови джамии е друга история – нито TIKA, нито Дианетът имат конституционен мандат за това. Затова, Управлението инициира проект, наречен "побратимени градове", който събира мюфтийството в даден град на Балканите и едно мюфтийство в Турция: "Вместо да насочваме всичко през центъра, създадохме преки връзки между мюсюлманските конгрегации. Призренското мюфтийство, например, сега е побратимено с мюфтийството в Анталия. Мюфтията на Анталия започна събиране на средства за строителство на нова джамия в побратимената община, и събра 700,0000 евро. Сега джамията се строи и хората в Призрен я наричат "анталийската джамия" (Kılıç, 2010) (34). Според централните служби в Анкара, има няколко десетки проекта с побратимени градове на Балканите. Много от тези проекти създават мрежи между конгрегации в Турция и на Балканите, които получават развитие отвъд строителството на джамията и продължават с размени на посещения между членове на конгрегациите, проповедници и млади хора. Списанието на Дианета за Европа (Diyanet Avrupa) редовно публикува фоторепортажи за такива посещения на общностите в Труция.
Организирането от Дианета на Евроазиатски и Балкански съвети, в качеството му на домакин, в допълнение към възстановяването и строителството на джамии, е показателно за ролята на Управлението като символичен лидер на мюсюлманските общности на Балканите и в Централна Азия. Това е послание, което се приема добре, като цяло, особено в малките и недостатъчно финансирани ислямски обединения на Западните Балкани и в постсъветското пространство. Кемал Килич, директор на Евроазиатската служба в Дианета, подчертава, че отношенията "като цяло са отлични. Когато Али Бардакоглу посети Сараево, във връзка с 600-ата годишнина от появата на исляма, той бе аплодиран единодушно от всички лидери в региона" (Kılıç, 2010). Това обаче не означава, че турският Дианет се радва на безусловна подкрепа от всички мюсюлмани (35). Най-вече в Босна и Херцеговина, където Риасетът е добре организиран и се председателства от харизматичния Рейс Мустафа Ефенди Черич, върховенството на Дианета не се приветства повсеместно. Критикуват се теологичните основи на Дианета и неговия ръководител, неговата политика и отношение. Така, Мирнеш Ковач от ислямското списание Preporod смята, че: Турция понякога може да се държи много арогантно, както постъпи по отношение на кампанията за искане на извинение от сръбския парламент. Тя може да е подтикнала парламента, но няма право да ни отнема геноцида. ... И освен това, има доста голяма доза невежество. Когато погледнете от Дианета, от Анкара, как може да разберете, че Islamska Zaednica е напълно независима от държавата? (Kovaç) (36).
Висш представител на ислямското обединение повтаря тези тревоги, като твърди, че "навсякъде ислямските лидери се избират от ръководството или от държавата. Шейхът на „Ал Азхар” се назначава от държавата. И председателят на Дианета е държавен служител. Но лидерът на мюсюлманите трябва да се избира от юлема (теолозите)" (Omerdić, 2010). Но въпреки тези напрежения, босненските мюсюлмански елити изглежда са съгласни, че "от всички мюсюлмански страни, сътрудничеството с Турция е най-напреднало" (37). Тази връзка с "първия сред равните" е наистина сложна – приветствана от повечето и гледана с подозрение от други. Босненската мюсюлманска общност е най-яркият представител на втората категория. От своя страна, Дианетът опитва да формира балканския ислям според своето виждане за ислямската доктрина и практика, което наистина е най-близко до местните традиции, използвайки външните отношения, за да се легитимира като наследник на османския Мешихат и като може би най-голямата и централизирана администрация по мюсюлманските религиозни въпроси.
"Ислямските редници": Училищата Гюлен и ислямските братства с база в Турция
За разлика от турските държавни агенции, "ислямските редници" (т.е. верски организации, мисионерски училища и университети с база в Турция) не функционират в рамките на ясно видими и централизирани йерархии. От една страна, това прави настоящото проучване по-трудоемко, от друга то е показател за гъвкавия и често локален характер на верските социални мрежи. Освен това, тези верски организации, независимо от липсата на йерархични структури, винаги отговарят пред някоя „организация-шапка” и са склонни да възпроизвеждат една или друга организационна логика, където и да работят. Тези организации се описват като "неосуфистки движения" (Solberg, 2007: 441) в традицията на харизматичния Бедиуззаман Саид-Нурси (наричан още Нурку), като мрежата Гюлен и набожните и по-съзерцателни последователи на Сюлейман Хилми Тунахан (38). И двете мрежи включват много подгрупи, местни фондации и дори фирми. При все това, те са се посветили да служат на "Бога и човечеството" и са особено активни в образователния сектор, провеждат курсове по Корана и религиозни семинари, поддържат учебни зали и дори университети. Освен това, всички са съгласни, че съвременната турска идентичност е пропита от неоосманисткия дух, а някои от тези организации са силно привързани към идеята за завръщането на Турция на Балканите (39).
Вероятно най-видимата и впечатляваща мрежа е движението на последователите на Фетхуллах Гюлен или „Ходжаефенди”, както го наричат учениците му. Много е писано за това действащо във все по-глобален мащаб движение, включващо образователни институции, благотворителни организации и бизнесмени (Agai, 2004; Alpay, 2009) (40). Движението представлява сложна организация, без строга йерархия, но дейността й се осъществява от местни фондации, вкоренени в гражданското общество. Независимо от това, всички близки до движението образователни институции използват сходни организационни форми: действат по един и същ морален модел на т.нар. хизмет (служба), като всички се вдъхновяват и, в крайна сметка, отговарят пред самия Фетхуллах Гюлен (Öktem 2011: 127-30). Пионерите на движението - често набожни и идеалистични учители от Централен Анадол, създават първите училища на Балканите в Албания още през 1993 и започват дейност в Македония през 1996, в Босна и Херцеговина през 1997 и в Косово през 2000 (41).
И в трите страни организационната и съдържанието на учебната програма са близки до идентичните и „огледални” училища Гюлен в Турция и други страни. Първо, пионери от движението (винаги от Турция) започват с формиране на местна организация-шапка, която се стреми да създаде база сред населението в съответната страна и действа като посредник за дарения от партньорски общности в Турция. Евентуално се създават първите основни училища и колежи, а след като постигнат това, „пионерите” разширяват поддържащата база в Турция и в приемащата страна, увеличавайки институционалните си възможности. В Западните Балкани сега има десет такива колежа с няколко хиляди ученици. Тези колежи работят само по светски учебни програми, съответстващи на изискванията на приемащата страна и наблягащи върху точните науки. Повечето занятия се водят на английски, но се преподават и местни езици, както и турски (Hadžagić, 2010). Както връстниците им в турските нерелигиозни училища, учениците в училищата Гюлен носят униформи, повечето учат в смесени паралелки и обикновено не им е разрешено да носят ислямско облекло и хиджаб (42).
Важно е да се отбележи, че училищата Гюлен не са ислямски благотворителни организации. Точно обратното – това са частни колежи, самоиздържащи се от такси и, при необходимост, от временни помощи, предоставяни от базовите общности в Турция (особено през първите години от дейността им). При все това, основният замисъл е местните фондации да станат финансово независими и да осъществяват дейността си без допълнителни дарения. В резултат, въпреки че някои ученици получават стипендии, повечето произхождат от средната и горната средна класа. Най-успешни са колежите в Прищина, Сараево и Тирана, като мюсюлманските политически елити, особено тези в Албания, предпочитат да изпращат децата си именно там (43). "Бизнес моделът", по който работят колежите, напомня този на американските мисионерски училища през периода на късната Османска империя. От тези начални училища, асоциации на родителите и организации на завършилите се формира социална база, която осигурява управлението на колежите, поне в средносрочен план, и допринася за разрастването на движението.
Таблица 2. Образователни институции на движението Гюлен на Балканите
Страна
Институции
Косово
Организация-шапка
Gulistan Education Centre (2000)
Mehmet Akif College, Прищина (2000)
Mehmet Akif College, Призрен
Албания
Организация-шапка
Фондация Сема, Fondacioni Sema
Колежи
• Тирана, Kolegji Mehmet Akif (1993)
• Шкодра, Shkolla Hasan Riza Pasha (2001)
• Тирана, Institucioni Parashkollor M. Akif (2006)
• Тирана, Qender Kursesh Meridian (2006)
Дейността на следните медресета се осъществява
съвместно с Komuniteti Musliman:
• Елбасан - Cerrik, Liria
• Кавайе, Hafiz Ali Korea,
• Тирана, H. Mahmud Dashi
• Бухараджа-Берат, Medrese Vexhi)
• Кореа
Университет Епока (2008)
Босна и Херцеговина
Фондация Босна Сема (1997)
Основни училища в
• Сараево
• Тузла
• Зеница
Колежи в
• Сараево
• Бихач
• Тузла
Международен университет БУРЧ в Сараево (2008)
Македония
Колежи Yahya Kemal и основни училища в
• Скопие (1996)
• Гостивар (1999)
• Струга (2002)
Заман Македония
По данни от интервютата проведени на място и онлайн ресурси (виж също таблица 1-3 за адресите на уебсайтовете)
Но, както е видно от таблица 2, училищата на фондация Сема в Албания не се свеждат само до светски институции. Като значително отклонение от веруюто на движението Гюлен – светски училища с мисионерски дух, насочени към добри дела и образцово поведение – фондация Сема е поискала да поеме религиозните средни училища на ислямската общност.
Медресетата са създадени в началото на 90-те години на ХХ век с дарения от Саудитска Арабия и ОАЕ, но тези донори постепенно биват изтласкани. Както си припомня Генти Кружа от Komuniteti Musliman: „Когато медресетата загубиха спонсора си в средата на 90-те години, изпълняващият длъжността главен секретар на Общността търсеше начини да спаси тези училища. Турските колежи на гюленския Джемаат [религиозна общност] вече се ползваха с голямо уважение, така че той ги убеди да поемат първото училище през 1995. През 1998, медресето в Кавайе беше изтръгнато от ръцете на една уахабитска група и предадено на грижите на фондация Гюлен. През 2005, влиятелното медресе в Тирана бе изоставено от катарска фондация и предадено под попечителството на общността Гюлен. А през 2010, Джемаатът възстанови и медресето в Корча, където преди това бе разрушил и построил отново джамията, първоначално изградена от арабите” (Kruja, 2010).
Директното прехвърляне на дейности от арабските салафитски мрежи към турски ислямски фондации никъде не е толкова явно и завършено, както при религиозните училища в Албания. Обстоятелството, че турска мюсюлманска мрежа с определени убеждения управлява практически всички религиозни училища в дадена страна е многозначително, макар и да не се приема добре от всички. Консерваторите в Албания и ислямски интелектуалци в други страни критикуват медресетата на Гюлен за това, че са твърде светски, бучават заедно момчета и момичета, и тушират религиозното съдържание в учебната програма (Ismaili, 2010; Pajaziti, 2010). В действителност, медресетата на Гюлен не се различават значително от другите турски колежи, с изключение на по-гъвкавото отношение към ислямското було и по-големия дял на религиозното образование.
Друга област от образователния пейзаж в Босна и Херцеговина и в Албания, където Джемаатът играе роля, е висшето образование. Университетът Бурч (Burç) в Сараево е създаден от турския колеж и фондацията Босна Сема. Открит е през 2008 и засега представлява доста скромна институция с едва 300 студенти и 16 преподаватели, повечето от които идват от Турция. Според главния секретар на университета Орхан Хаджагич, планът за развитие предвижда университетът да има 5,000 студенти и 4 факултета (по икономика, филология, информационни технологии и биоинженерство). Макар че повечето сегашни студенти идват от Турция – и мнозинството са студенти, които не могат да учат в турски университети заради ислямското си облекло – делът на турците намалява (Hadžagić, 2010; Smajić, 2010) (44). Друго подобно висше учебно заведение е университетът Епока в Тирана,
успял да се наложи като влиятелна институция в академичния живот на страната. И двата университета са частни фондации, събират значителни такси (45), и поддържат тесни връзки с университета Фатих, който е на Джемаата в Истанбул.
Докато Джемаатът Гюлен има институционални структури, които са по-податливи на анализ и представяне в структуриран вид, други братства и религиозни общности са по-децентрализирани и функционират на местна основа. Има множество малки, произхождащи от Турция, фондации, които провеждат редовни курсове за изучаване на Корана, и стопанисват общежития за учащи по същия начин, както го правят в Турция.
Дейността на фондации като базираното в Турция "Общество за развитие на науките" (Ilim Yayma Cemiyeti), се осъществява от ученици на харизматични лидери като Осман Нури Топбаш и последователи на Сюлейман Хилми Тунахан, които изцяло следват традицията на братствата Нурку и Накшибенди. За да се оцени влиянието им по места са необходими повече теренни проучвания. Но предвид по-съзерцателния характер на тези движения, влиянието им се ограничава до хората с по-религиозна нагласа. В този край на спектъра има частично припокриване и със салафитски фракции, които обаче не проповядват насилие. При все това, съзерцателните сюлейманци, в крайна сметка, са по-гъвкави по отношение на компромисите със съвременния свят и неговите институции.
Една област, в която мрежите Нурку и Накшибенди изглежда са направили голям скок напред, са двата университета в Сараево и Скопие, открити наскоро от правителството на турската ПСР (46). Международният университет в Сараево отвори врати през 2010 и вече има 1000 студенти във факултетите си по инженерни науки, икономика и образование (Smajić, 2010) (47). Студентската маса е съставена поравно от босненски и турски младежи, като много студентки носят един или друг вид хиджаб. Независими наблюдатели споделят подобни впечатления от Международния балкански университет (МБУ): "МБУ е университет за турски момичета, които не могат да учат в Турция поради забраната за носене на забрадки. Но той не изглежда добре управляван и студентите от Македония са много малко" (Jusufi, 2010).
Тук може да се възрази, че забраната за носене на забрадки в турските академични градчета, която бе наложена в края на 90-те години, е на път да бъде отменена в Турция и, че тези инвестиции имат по-дългосрочна перспектива, но изглежда, че истинският проблем е институционалната и академична слабост. Двата университета са интересни казуси, тъй като подчертават степента, в която турските ислямски мрежи предпочитат да функционират като изграждат "светски” структури и работят през тях, вместо да създават "паралелни" или "революционни" институции и практики, както постъпиха много саудитски и европейски ислямистки организации. Двата случая ни припомнят как поведението на подозрителност и самоизолираност се пренася от контекста на Турция в този на Балканите. Въпреки че университетът Бурч и Международният университет в Сараево се намират непосредствено един до друг, в предградието Илиджа, между тях няма институционален контакт (Hadžagić, 2010; Smajić, 2010) (48). Докато синергичните взаимодействия между двете турски институции би могло да доведе до създаването на по-силен академичен профил, взаимното им избягване идва да напомни оспорвания характер на ислямската политика с турска база.
Новото турско присъствие
През последното десетилетие турското присъствие на Балканите се интензифицира и се развива в различни посоки. Ако през 90-те години турската външна политика все още е ограничена от това, което Кентел нарича "криза на националната идентичност" и от светската ориентация на кемалистката идеология, днес вече не е така. Било в областта на официалната двустранна и регионална политика, или на ниво мюсюлмански неправителствени организации, турците вече са фактор, който не може да бъде пренебрегван. Държавните представители, особено онези подчинени на правителството (Дианет, TIKA), изпълняват проекти, целящи консолидирането на официалните ислямски обединения (вероятно със средносрочната цел да ги вкарат в лоното на формиращата се система на мешихата) както и такива за възстановяване на османското архитектурно и религиозно наследство. Турските религиозни фондации заеха мястото на арабските източници на финансиране и сега предоставят голям набор от услуги - от светско образование в колежи и университети, до курсове по изучаване на Корана. И накрая, стипендиантите на Дианета и турското Министерство на образованието са повече от 2000 на година, като създават мрежи от хора, получили образованието си и социализирани в Турция.
Няма съмнение, че Турция е най-влиятелната мюсюлманска държава в региона, както сред мюсюлманите в Западните Балкани, така и в Гърция и България, които са сравнително силни държави, отнасящи се с подозрение към всяка турска намеса. Новото турско присъствие на Балканите обаче, също е изпълнено с напрежения. Има конфликти на интереси на много равнища - от неразбирателство между правителствените институции (особено между ТИКА и Министерството на външните работи), до съревнование между различни религиозни организации (т.е. между джемаата на Гюлен и други организации на нурджиите). Най-накрая, новото турско присъствие, особено в областта на интелектуалната и османистка традиция, не се приема безрезервно от много светски мюсюлмански и немюсюлмански наблюдатели, както показа и реакцията на речта на Давутоглу в Сараево. Въпреки тези напрежения, обаче, има силни индикации за присъствието на нови ислямски мрежи в региона, които „заобикалят” арабския свят и Иран. В центъра на тези нови мрежи са Турция и, в по-малка степен, Малайзия. В много отношения, те са по-консервативни от уахабитските и салафитски мрежи, навлезли в региона в началото на 90-те с цел да революционаризират исляма. Новите мрежи целят запазване на съществуващите структури и традиции и преоткриване на османското ислямско наследство. Показателно е, че те са по-успешни в Западните Балкани, докато са ограничени в Гърция от подозрителната държавна власт, а в България - и от държавата, и от посткомунистическата и светска турска партия.
Таблица 3. Кратък обзор на турските действащи лица на Балканите
Тип
Играчи
Мисия
Активни в
Държавни
Diyanet Isleri Baskanligi
Управление по
религиозните дела
Diyanet Vakfi
Фондация
“Дианет Вакфъ”
• Подпомагане на
официални религиозни общности
• Обучение на религиозни представители в Турция както и на местни
медресета
• Възстановяване на джамии
• Строеж на нови джамии чрез партньорски
религиозни общности
• Организиране на годишна
среща на Съвета на
мюсюлманските водачи
на Балканите
Всички страни
TIKA (Агенция за
международно
сътрудничество и развитие)
• Техническо подпомагане
на официалните
религиозни общности
• Възстановяване
• Финансова подкрепа
за НПО
Всички страни с изключение на България, Гърция и
Румъния
Общини
Особено такива с големи общности
на емигранти от
Балканите
(т.е. Бурса, Байрам-паша и Истанбул)
• Възстановяване и строеж на джамии
• Религиозни служби,
особено по време на
Рамадан (вечери за
Рамадан, спонсорирани
от бизнесмени в Турция)
Всички страни и особено в България
Министерство
на образованието
• Стипендии за
университетско
образование за турски
и “сродни” общности
(“Мащабен студентски проект”).
Отпускат се за студенти от всички страни
Религиозни
Общности
Нурджии
• Читателски кръгове
Албания
Македония
Косово
Босна и
Херцеговина
Сърбия
Сюлейманжии
• Студентски общежития
• Курсове по Коран
Фондации
• 2 частни университета
в Сараево и Скопие
Общността на Гюлен
• Няколко начални
и средни училища
• Два университета в
Сараево и Тирана (Epoka)
• Вестници
• Всички религиозни
училища на ислямската общност в Албания
Заключителни бележки
В настоящата статия се опитах да покажа, че мюсюлманските общности в Югоизточна Европа са разнообразни, локализирани и често фрагментирани по етническа, езикова и дори доктринална линия, наред с ясно очертаното исторически наследено разделение. Макар че финансовото и организационно присъствие на арабски благотворителни организации и ислямски фондации бе значително, през 90-те години на ХХ век, те всъщност никога не поставят под въпрос тази основна структурна характеристика. Въпреки благоприятните за тях обстоятелства – войната в Босна, геноцида и конфликта в Косово, които спомагат за намесата на „джихадистите”, особено в Босна и Херцеговина – салафитските и вахабитски сдружения не успяват да наложат строгото си разбиране за ислямската практика и доктрина, още по-малко пък, да "инжектират" съзнание за принадлежност към „мюсюлманството”, отвъд националните и езиковите особености. Когато правителствата от региона започват да гонят арабските благотворителни организации и фондации, на сцената се появяват турските играчи, както на държавно така и на по-ниско ниво. С победата на ПСР на изборите през 2002 и последвалата трансформация на турската външнополитическа визия, насочена вече към по-широкомащабни мюсюлмански, а не само турски, етнически въпроси, ислямските фондации, образователни институции, както и могъщият Дианет, започват да играят значима роля в повечето страни от региона. Интензивността на турското въздействие обаче, се подпомага от политическите, правните и обществените структури на страните, в които тези лица оперират: Западните Балкани, със своите слаби държави и големи групи мюсюлманско население, стават много важни за новата турска политика на ангажираност с мюсюлманските общности. Най-вече в албаноезичните общности в Македония, Косово и Албания, турските играчи проникват в утвърдените ислямски обединения и в образователния сектор. В Босна, където религията се счита за дълбоко преплетена с националната идентичност и където Реис Мустафа Черич иска да представлява „европейския ислям”, на турската външна политика често се гледа нееднозначно. И там обаче, наследството на панислямската мобилизация при Алиа Изетбегович, през 90-те, е създало канали за появата на интелектуални ислямски мрежи, в чието изграждане лично участва и министърът на външните работи Ахмет Давутоглу. В България и Гърция, които са силни национални държави с традиционно подозрително отношение към мюсюлманските си (предимно турски) малцинства, новите турски играчи имат по-малко успех. В България светската турска партия Движение за права и свободи пази определена дистанция спрямо правителството на ПСР.
Въпросът, който изниква при това положение е, до какво ще доведе новото турско присъствие на Балканите? Могат ли експертите по сигурността, които са склонни да асоциират по-голямата част от арабската активност в региона с джихадисткия тероризъм, да се успокоят и да сметнат, че на Балканите сега се наблюдава възход на "умерения ислям"? Или, възможно ли е новата турска външна политика и прокарващите я на най-ниско ниво да са там за да усложнят и без това сложната картина с приказки за османска носталгия, искания за върховенство на Дианета и надигаща се вълна на нов ислямски консерватизъм? Днес може да е още рано да се анализира ислямът и мюсюлманите на Балканите след „уахабитската интермедия”, но все пак могат да се направят някои условни заключения в четири взаимосвързани области: светският (в крайна сметка) театър на регионалната политика, напреженията между различните турски действащи лица на държавно и по-ниско ниво, продължаващото значение на специфичната османска религиозна традиция и постепенното превръщане на Дианета в елемент, действащ и отвъд националните граници.
Речта на Ахмен Давутоглу в Сараево и визията му за нова Османска общност на народите под турско ръководство изненада мнозина, не на последно място в американските външнополитически среди, чието негативно мнение и тревога напоследък станаха общдостъпни, благодарение на Уикилийкс (посолство на САЩ в Анкара, 2010). Отвъд риториката и дълбоко философските ислямски възгледи на Давутоглу, външната политика на Турция на Балканите е прагматична и почти повсеместно одобрявана. Тристранните срещи на Давутоглу с Босна и нейните съседи помогнаха да се преодолеят отдавнашни и изглеждащи нерешими проблеми, а задкулисните преговори доведоха до първите стъпки към сближаване на Сърбия и Босна. Това са важни предпоставки за наистина европейско бъдеще на Западните Балкани. Изглежда че в този регион Турция е успяла да си извоюва позиция на "властови брокер", извън религиозните въпроси и действително е допринесла за регионалната интеграция и добросъседските отношения. В областта на религиозната политика, обаче, положението е доста по-неприятно.
Преди всичко – и въпреки наскоро постигнатия консенсус за нова османска мюсюлманско-турска (а не светска турска етническа) идентичност – напрежението избива и в турските държавни институции, и между държавни и недържавни действащи лица, усложнявайки възможността за постигане на единна турска позиция на Балканите. Има конфликти между
повечето светски и кемалистки външнополитически елити в Министерството на външните работи и новите, ориентирани към исляма, кадри на Ахмет Давуготлу и колегите им от TIKA. В продължение на десетилетия турските дипломати мобилизираха турските общности на базата на тяхната етническа принадлежност и с идеологическия език на пантюркизма, затова преориентирането им към проислямска политика изглежда малко вероятно. Търкания съществуват и между правителствените проислямски кадри и джемаата на Гюлен, който се счита за прекалено независим в своите възгледи, както и между тази общност и други религиозни фондации, тъй като те имат една и съща публика. Тези търкания ограничават синергията между турските действащи лица и, същевременно, дават възможност местните ислямски играчи да подбират партньорите си (а и да манипулират тези партньори), ако собствената им автономия е застрашена.
Въпреки фрагментарното естество на мюсюлманските общности в Югоизточна Европа и въпреки че те не говорят общ език, съществува важен пласт религиозна традиция, коренящ се в периода на османско-турското владичество на Балканите. Преживяното от различните мюсюлмански общности по време на разпадането на Османската империя и австрийското управление през ХІХ-началото на ХХ век. е много различно. В годините между двете световни войни югославското, гръцкото, българското и албанското кралства се изграждат въз основа на този разнопосочен опит и очертават различни траектории за мюсюлманските си общности. По време на Студената война ислямът, както и други религии, е зорко следен и притискан от полицията в България, брутално потискан в Албания, наблюдаван с подозрение в Югославия и стриктно регулиран в Гърция (49). Социалният и икономически погром от войните в Босна и Косово преформатира и националната идентичност, и националната територия. Все пак, огромното мнозинство от мюсюлманите в региона спазват сунитско-ханафитската традиция - правна школа в исляма, която е синоним на Османската империя и на модерна Турция.
Много по-малките общности на бекташите и алевитите също имат много силни връзки с центровете на своите верски групи, останали в Турция (макар че общността на бекташите в Албания, с времето, придобива албанска национална идентичност), а тарикатите, т.е. суфитските братства, създавали модела за народния османски и днешния турски религиозен живот, процъфтяват в Косово и Македония и поддържат силни връзки с подобните на тях братства в Турция. Тази богата традиция, макар да има много местни варианти, продължава да съществува и ни напомня колко трудно трябва да е било за салафитските мисионери, за които култура и традиция, извън примера на ранната ислямска история, не съшествуват, да действат в такава обстановка.
Ако османският културен контекст, ведно с комунизма и светският национализъм на исляма на Балканите, се оказва доста неплодородна почва за салафитските мисионери, не би било прекалено да се каже, че Дианетът и, по-общо, турските фондации могат да оперират в културна среда, с която те повече са свикнали. Действително, ролята на Управлението по
религиозните дела и на председателя му Али Бардакоглу (50) през последното десетилетие е наистина внушителна: с Върховната мюсюлманска шура на Евразия и тази на Балканите Дианетъте утвърди като най-висшата инстанция на мюсюлманите сунити на Балканите и в Кавказ. Благодарение на огромния си персонал и централизираната си структура, както и на хилядите стипендии, публикации и религиозни служби, институцията започва да предопределя как ислямските обединения на Балканите взаимодействат помежду си и с ислямския свят. Пример за това е поклонението в Мека, т.нар. "хадж", който Дианетът сега организира за много от по-малките ислямски обединения в района. Друг пример е нарастващият брой имами и теолози, обучаващи се в богословските факултети в Турция. Но въпреки че Дианетът последователно работи за да реализира претенцията си за върховенство над ислямските обединения в региона, той среща сериозно съпротива от босненския Реис Мустафа Ефенди Черич, който иска да свърже значимата историческа роля на Сараевския мюсюлмански съвет (Сараевски Риасет), от времето на Югославия, с водеща роля в ръководството на "европейския ислям". На този етап, обаче, това съревнование между Риасета и Дианета не пречи на действията на последния.
Независимо от тези напрежения, можем условно да приемем, че турското присъствие започва да променя видимото "лице" на исляма на Балканите: османски джамии, текета и ханета се възстановяват и скоро ще засенчат строгите уахабитски и салафитски молитвени домове, построени през 90-те години на ХХ и в началото на ХІ век. Турският език бележи скромно завръщане в религиозните и нерелигиозни елити благодарение на турските колежи и на стипендиите, отпускани от Министерството на образованието и Дианета. Едно от заключенията, които могат да се направят, е, че "турското завръщане" на Балканите може в средносрочен план да има много по-силно влияние върху организацията на мюсюлманските общности и практиката на религиозния живот, отколкото културно чуждите и политически революционни арабски и ирански усилия и мисионерство. Как това влияние ще се развие в ежедневието на хората и (външно)политическите избори на елитите, ще зависи от политическата, правна и обществена рамка във всяка страна, както и от развитието на събитията в Турция, САЩ и ЕС.
Изглежда много вероятно, че ПСР ще остане на власт поне през следващите четири години, през които ще може да се ангажира с преодоляването на много от вътрешните напрежения, споменати по-горе. Ще продължи ли обаче, американската администрация да смята Турция за умерена и приятелска мюсюлманска сила ако правителството на страната продължава да оспорва някои от крайъгълните камъни на американската политика по отношение на Иран, Израел и Ирак? Ако на Запад се акцентира върху антизападните прояви на турските ислямски играчи, действията им лесно могат да бъдат ограничени. Това, обаче, е малко вероятно, особено при липсата на каквато и да било реална алтернатива. Накрая, ЕС също може да играе роля, поне в Западните Балкани. Поставянето като цел на членството в ЕС впоследствие ще създаде различна среда и за турските действащи лица и може да доведе до прогресивната им „европеизация”. Така или иначе, разнообразието на мюсюлманските общности на Балканите ще продължи да съществува, на фона на различните политически и институционални условия, като те все повече ще се свързват с другите, в рамките на едно по-голямо мюсюлманско пространство, простиращо се от Турция до Западна Европа.
Бележки:
1. Милли Гюрюш, основното турско ислямистко движение, поддържащо връзки с „Мюсюлманските братя”, се разгръща през 70-те години в Германия, където действията му не са ограничавани от светските турски власти. Джамиите, изградени от Милли Гюрюш, стават първите „сборни пунктове” за имигриралите в Германия бошнаци, които не строят собствени джамии за да не привлекат вниманието на югославските разузнавателни служби. Така, благодарение на многобройните си контакти, Милли Гюрюш е първата мюсюлманска организация, действаща там (Kovac, 2010).
2. American Board of Commissioners for Foreign Missions създава изключително влиятелна мрежа от мисионерски училища и образователни институции, формиращи англоезични и проамерикански елити, най-вече сред немюсюлманските общности в Империята, но и сред принадлежащите към мюсюлманските елити.
3. Колежите Гюлен са начални и средни училища, много успешно функциониращи във всички държави от региона, с изключение на Гърция и България.
4. Това беше важна стъпка за деблокиране на сръбско-босненските отношения и издигна турско-сръбските отношения на много по-високо, приятелско равнище. През юли 2010, Сърбия отмени визовия режим за турските граждани.
5. Ключова лекция на конференцията „Турската външна политика в променящия се свят”, провела се в Оксфорд, на 30 май 2010.
6. Движението Милли Гюрюш на Неджметтин Ербакан, както и неговата Партия на благоденствието управляваха голям брой общини в Турция (включително Истанбул и Анкара) в средата на 90-те и изиграха ключова роля за мобилизиране на турското общество в подкрепа на босненската кауза. Оттогава много улици в редица турски градове носят имена, като „Алиа Изетбегович” или „Босна”.
7. Някои от студентите на Давутоглу от Ислямския университет днес заемат важни позиции в босненското Външно министерство, включително сегашният босненски посланик в Иран.
8. Речта беше публикувана за първи път в босненското списание BH Dani (www.nspm.rs), а след това и на английски език на www.grayfalcon.blogspot.com/2009/11/what-turkey-wants.html.
9. Проектът за създаване на ненационалистическа Ислямска партия, се оказа неуспешен, на фона на подема светския албански национализъм през 90-те.
10. В този контекст, Институтът Yunus Emre, създаден по модела Британския съвет и Гьоте Институт, може да играе важна роля в средносрочна перспектива. Институтът съвсем наскоро отвори врати в Сараево, Скопие и Тирана – www.yunusemrevakfi.com.tr.
11. Близостта на Хакан Фидан до правителствените среди се потвърждава от назначаването му за генерален директор на Националната разузнавателна агенция (Milli Istihbarat Trskilati, MIT) през 2010.
12. Реактивацията на ТІКА трябваше да обслужи и друга политическа цел: въпреки че през по-голямата част от 2000-те години, Турция търсеше подкрепа за да стане временен член на Съвета за сигурност на ООН, през 2009-2010 (Coruh, 2010). В частност, ТІКА особено активно демонстрираше на останалите страни-членки от развиващия се свят, че Турция означава бизнес, т.е. помощ за развитие и икономическо взаимодействие, без какъвто и да било „колониален отенък”. Организацията създаде представителства в 23 страни, включително в Азия и Африка. Макар че е трудно да се прецени каква точно бе заслугата на ТІКА, Турция успя да осъществи тази си цел.
13. Друго ограничение е свързано със статута на агенцията като служба за техническа помощ, което означава, че тя не може да финансира и реализира строителство на нови джамии (Coruh, 2010).
14. Изглежда обаче, че ограниченията винаги могат да се заобиколят, включително чрез побратимяване с турски общини, много от които вече са асоциирани с общини с преобладаващо турско население в България (Koseomer, 2010) и играят важна роля в подпомагането на мюсюлманските общности.
15. Така, висш служител на ТІКА твърди, че „въпреки новите кадри и промяната във визията, представителите на стария елит все още доминират в министерството и пречат на проектите, смятани от тях за прекалено „ислямистки”. Противоречията, за което става дума, се дължат на продължаващата битка за властта между кемалистките елити и новите им ислямистки съперници, както и между премиера Ердоган и все по-самоуверения външен министър Ахмет Давутоглу.
16. Индикатор за това пристрастие към османското наследство, е и фактът, че мобилните телефони на много чиновници звънят с еничарския марш.
17. Турският принос за Световния Бекташки център е особено интересен, тъй като става въпрос за сътрудничество с Дианета, който, в крайна сметка, е сунитска организация.
18. Макар и силно смекчено, това съображение се изказва и от директора на евразийския офис на отдела за международни отношения на Дианета: „Подкрепяме бекташката общност, защото сме против опитите на някои в Албания за отделяне на бекташизма от исляма. Бекташизмът има ясни ислямски корени, но в Албания се правят опити да бъде откъснат от тях. Водачите на бекташитите поддържат контакти с много фондации, а ние се опитваме да ги върнем към основното течение (Kilic, 2010).
19. Постоянна тема за разговори сред водачите на мюсюлманската общност в региона е ролята на утвърдените общности за ограничаване на салафитските тенденции. Главният мюфтия на България Мустафа Али Хаджи например, посочва, че салафитите са станали много активни в ромските квартали на Пловдив и, особено, в Столипиново: „Ако Главното Мюфтийство можеше да действа по-решително, щяхме да сме много по-ефективни срещу тази радикализация” (Alis, 2010). Член на Ислямския съюз на Македония (Bashkesie Fetare Islame) твърди, че е имало сблъсъци с „уахабитите”, опитващи се да овладеят изпълнителните съвети и джамийските настоятелства. (Selimovski, 2010).
20. Ибрахим продължава, твърдейки, че повечето проекти на практика се прокарват чрез Adnan Islamili и, че Логос А е реципиент на повечето плащания (Ibrahim, 2010). Не е ясно, дали това е така, или е израз на недоволството от откъсването от предишните фондове.
21. Макар че официалният принцип на Република Турция е лаицизмът, на практика, статутът на Дианета противоречи на разделението между светските и религиозни институции. Истината е, че държавата и религията са взаимосвързани, като по време на империята, така и на републиката, като и в двата случая именно държавата играе водещата роля. Тази доминация на държавата е сред основните разлики между Османската и Сефевидската империя в Иран, където теолозите винаги са играли независима политическа и социална роля.
22. Турско-ислямският синтез е еклектична смес от авторитарни идеологии, вариращи от турския етно-расов национализъм, ислямизма и отоманизма, до кемалисткия авторитаризъм. „Синтезът” е популярен сред консервативните кръгове още преди преврата от 1980. Влиянието му отива отвъд религиозното обучение в училищата (Oktem, 2011).
23. Дори след почти десетгодишното управление на ислямистката ПСР, идеята за възстановяването на Халифата е абсолютно табу за светските турски елити.
24. В Холандия, местната организация на Дианета е създадена през 1982 и скоро след това управлява над 140 джамии, превръщайки се в най-голяма мюсюлманска асоциация в страната (Oktem, 2010). В Германия, Фондацията Дианет е създадена по същото време и днес управлява над 800 джамии. И там Дианетът е най-голямата мюсюлманска асоциация (Oktem 2011). Във всички случаи, имамите, проповядващи в чужбина, се назначават от Президентството в Анкара (обикновено за три години), като дейността им се координира от аташето (също назначено от Президентството) по религиозните въпроси в съответното посолство.
25. Отделът за международни отношения на Дианета включва четири дирекции: „Мюсюлмански общности в Евразия”, „Турската диаспора”, „Междурелигиозен диалог” и „Ислямски държави и общности извън Европа и Азия” (Dyanet, 2010).
26. Засега срещите на седемте съвета се провеждат на всеки 2 или 4 години, обикновено в Истанбул или Анкара. Срещата през 2000 беше в Сараево, а през 2002 в Косово.
27. Пример за ролята на съвета е осигуряването на възможност за религиозно образование. Висшият ислямски институт в София няма акредитация, затова дипломите му не се признават и притежателите им не могат да бъдат назначени на редица длъжности. За да реши проблема, Дианетът им дава възможност да изкарат още една година в Факултета по теология на Анкарския университет и да получат диплом от него (Kilic, 2010).
28. Там където липсват формални административни структури или пък възможностите им са ограничени (на Балканите и в ОНД), поклоненията в Мека често се организират от салафитски организации. Сега, в много страни, включително в цяла бивша Югославия, те се организират от турския Дианет.
29. След 2007, Балканският ислямски съвет имаше срещи в България, Черна гора, Румъния и, през май 2010, в Призрен (Косово). Призренският съвет беше ръководен от председателя Али Бардакоглу и мюфтията на косовския Ислямски съюз Наим Ходжа (Balik, 2010). Срещата, която беше много добре рекламирана, отвори вратите за Дианета да действа като официален организатор на хаджа за всички мюсюлмани на Балканите, което и една много символична роля.
30. Във всички, посетени от мен, мюсюлмански общности видях публикации на Фондацията на Дианета на турски и на местните езици. Много от тях са учебници за ислямската доктрина и практика. Широко разпространено е и месечното списание Dyanet Avrupa, излизащо на турски.
31. Теологичният факултет на Университета Мармара в Истанбул и университетите в Бурса и Анкара са сред най-популярните за студентите от Балканите, като няколко десетки от тях се обучават във всяка катедра, създавайки възможност за изграждане на допълнителни мрежи.
32. Освен това, има няколкостотин стипендии за „турските и свързаните с тях общности”, в рамките на „Големия студентски проект” на Министерството на образованието. Всяка година се приемат по 100 студенти само от Косово, макар че 70% от местата се пазят за турски студенти (Karabaxhakiu, 2010). В България, всяка година 60-80 студенти отиват да учат в Турция, а след като се върнат се ползват с влияние в местната политическа система (Ismailov, 2010).
33. Таблицата дава представа за продължаващия етнически уклон в Дианета, дори и при управлението на ислямистката ПСР. Делът на стипендиите е значително по-голям в страните със значителни турски общности, особено в Гърция.
34. Други успешно побратимени градове от региона, са черногорския Улчини и Алания, албанския Берат с Йозгат и босненския Маглаж с Кайсери (Kilic, 2010).
35. Този критицизъм се споделя и от по-прагматичните членове на ТІКА, според които „Дианетът не действа професионално и представителите му често не познават местните общности. Нерядко те действат без да мислят за структурите там” (Mahmut, 2010).
36. Сред най-спорните въпроси е за мюфтията на Санджак. В момента там има две мюфтийства – на Риасета и на просръбски ориентирания мюфтия на Мешихата Адем Зулкич. Този проблем трови отношенията между двете най-големи и влиятелни мюсюлмански общности в региона. Според чиновници от Външното министерство Церич се опитва да задържи Санджак под свой контрол, макар че там има местна общност, поддържаща тесни връзки с Белград.
37. Двойнствената позиция спрямо Турция се отбелязва от чиновниците в съответните отдели на Дианета, които смятат, че Церич се опитва да действа като „водач на мюсюлманите в Европа”, макар в същото време да заявява, че признава върховенството на Мешихата, който се представлява от Истанбул. „Реисът понякога поставя под въпрос авторитета на президента на Дианета, твърдейки, че проф. Бардакоглу не е Реис, а просто чиновник. Което означава, че Реисът Церич се смята за истинския лидер на мюсюлманите. Не сме съгласни с него, но продължаваме да го финансираме” (Kilic, 2010).
38. Основателят на този най-важен и влиятелен Naksibendi tarikat (ислямско братство) е роден през 1888 в българския град Силистра. Той е водещ теолог и имам до смъртта си през 1959 (Denizolgun, 2010).
39. Списанието, издавано от студенти от Международния балкански университет в Скопие, носи многозначителното име “Evlad-i Fatihan” („Децата на завоевателите”).
40. Движението редовно организира международни конференции за да се представи пред останалите.
41. В класическите „силни” държави от региона, т.е. в България и Гърция, няма институции на Гюлен. Освен това, тук не се занимавам с институциите в Черна гора, Сърбия и Румъния.
42. Твърдата привързаност към светското облекло също се критикува от някои родители, предпочитащи дъщерите им да носят хиджаб (Ismaili, 2010).
43. Децата на албанския министри на отбраната Фатмир Медиу и икономиката Генч Рули учат в турски колежи (Gulen TV, 5.04.2010).
44. Административният персонал на университета е почти изцяло от босненци, но от 16 професори, 12 са от Турция.
45. Между 2500 и 3000 евро годишно.
46. Международният университет в Сараево беше открит от премиера Ердоган, през април 2010 и разполага с внушителен кампус в предградието Илиджа, точно срещу кампуса на Университета Бурч. Международният балкански университет в Скопие бе основан от Вейсел Ероглу, който в момента и турски министър на горите.
47. Университетът няма ясна политика за религиозното образование, но разполага с малка изискана джамия в кампуса си – изградена от турската Фондация на Дианета. Някои студентски общежития се поддържоат от Ilin Yayma Cemуeti и други религиозни фондации, които изискват от студентите да участват в редовните молитви и в курсовете за изучаване на Корана.
48. Всъщност, ректорът на Бурч не бе поканен на церемонията по откриването през април 2010.
49. Важно е да се подчертае, че Гърция е единствената страна в региона, която не позволява създаването на Ислямски съюз. На теория, религиозният живот се организира от две мюфтийства, а де факто от двама назначени и двама избрами мюфтии.
50. Али Бардакоглу беше президент на Дианета от 2003 до ноември 2010, когато го замени заместникът му Мехмет Гюрмез.
* Авторът е анализатор на Центъра за европейски изследвания в Колежа „Сейнт Антъни” към Оксфордския университет, Великобритания, материала публикуваме с любезното съдействие на проф. д-р Владимир Чуков и Ориент бг
