Правителствата на много държави по света се опитват да създадат собствен аналог на прословутата Силиконова долина в САЩ. Както е известно, в момента Силиконовата долина (така се нарича окръг Санта Клара и прилежащите му окръзи на щата Калифорния) е може би най-известния на планетата пример за географско образувание, на чиято територия се осъществява икономическа дейност. Дълги години окръг Санта Клара и най-големите му градове (Сан Хосе и Пало Алто) се славят най-вече със своите градини. През 1891 обаче, бившият губернатор на Калифорния и железопътен магнат Лилънд Станфорд основава Станфордския университет. Под ръководството на Фредерик Термън (1900-1982), той се превръща в забележителна инженерна школа и „люлка” на нови компании в сферата на иновациите. Едно от тези структурни поделения на университета е създадено през 1939 от състудентите в Станфорд Бил Хюлет и Дейвид Пакард, разработващи електронни системи. През следващите години специалистите по микроелектроника от Силиконовата долина създават полупроводниците и компютърните микросхеми, които днес се продават в целия свят.
Смаяни от историята на успеха на този технологичен център, мнозина държавни ръководители посещават през годините Силиконовата долина, в рамките на политическите си визити в САЩ. Сред първите „политически туристи” е и съветският лидер Никита Хрушчов, който е така поразен от видяното, че моментално се заема да превъплъти тази идея под формата на т.нар. „сибирски академичен център”. Само че центърът така и не успява да повтори ефекта на Силиконовата долина, на което толкова разчита съветският вожд. Впрочем, експериментът на Хрушчов е само един от многото опити за пресъздаване на „Силиконовото чудо” и „Технологичната долина”. Години по-късно, други политически лидери – от Шарл дьо Гол до обикновени кметове на малки градчета, се опитват да повторят успеха на Северна Калифорния. През последните години стихийните зонообразувания и политически инициативи за създаването на високотехнологични клъстери се въплъщават в създаването на Силиконовата алея (Манхатън, Ню Йорк), Силикон Сноубенк (район Сейнт Пол на Минеапълис), „Силиконовата пустиня” (Финикс), „Силиконовата планина” (Колорадо Спрингс), „Силиконовата прерия” (Шампейн-Урбана), „Силиконовият доминион” (Варджиния), „Силиконовите хълмове” (Остин), „Силиконовата гора” (Сиатъл), „Силиконовото блато” (Кембридж), „Силиконовата долина” (Глазгоу, Шотландия), „Силиконовото тресавище” (Лимерик, Ирландия), „Долината Медикон” (Копенхаген), „Силиконовото крайбрежие” (Южна Норвегия), „Силиконовата Саксония” (Саксония), „Баварската долина” (Бавария), „Силиконовото блато” (Холандия), „Долината Домел” (Айндховен, Холандия), „Силиконовата Касба” (Истанбул), „Долината Шалом” (Израел), „Силиконовото плато” (Бангалор, Индия), „Долината Медиа” (Инчхон, Южна Корея), „Долината Били-Кан” (Арнхел–Ленд, Австралия) и „Долината Телеком” (Минас Жераис, Бразилия).
В тази връзка, смятаме за необходимо да анализираме връзката между успешния пример на конкретното геоикономическо образувание и политиката на зониране. Дали властите съдействат и подкрепят създаването на подобни клъстери? Има ли разлика между високотехнологичните и нискотехнологичните зони? С други думи, възможно ли е създаването на поредната Силиконова долина със средствата на държавната политика, или пък държавните ръководители следва да подкрепят програмите за клъстеризация в стила на „старата икономика”? За целта, разделяме настоящата статия на няколко части. След критична оценка на концепцията за клъстеризацията, ще покажем, че въпреки наличието на факти, говорещи за обратното, клъстерната полититика си остава разновидност на индустриалната политика, предполагаща адресен характер. След това ще разгледаме общите „подводни камъни” на вискотехнологичните и нискотехнологичните зони. Имайки предвид, че властите винаги са склонни да съдействат за клъстеризацията, привеждаме редица примери от практиката на успешни клъстери, за чието създаване властите или не играят никаква роля, или тя е незначително, като например в сферата на клъстерния маркетинг. Всички примери, без изключение, потвърждават че е особено важно да се отчита спецификата и реалностите на всеки конкретен регион. В края на статията лансираме тезата, че управляващите следва да се откажат от стратегията, целяща създаването на поредното „Силиконово чудо” и да се ориентират към далеч по-прагматичния „регионален реализъм”.
Професорът от Харвардския университет Майкъл Портър, който е сред водещите идеолози на политиката на клъстеризация, дефинира клъстъра като „географски близка група от взаимносвързани компании и асоциирани институции в специфична област, обединени от обща идея и допълващи се взаимно”. Тоест, клъстерите могат да се създават от най-разнообразни участници – от специализираните доставчици, обслужващи компаниите и фирмите в сродни отрасли, до университетите, агенциите за стандартизация и търговските асоциации, като географската им концентрация способства за развитието на идеите и хората, в процеса на прокарване и стимулиране на иновационното поведение.
Клъстерите: една доста размита концепция
Въпреки точното определение, проследяването и фиксирането на клъстерите в реалния свят е доста сложно, тъй като всички индустриални отрасли са изключително зависими един от друг. Всъщност, клъстерът винаги е в полезрението на политика или съветника. Така например, според концепцията на Портър, географските граници на клъстера могат да покриват цял регион, щат или град, или пък да обхващат и прилежащите или съседни страни. Тоест, гъвкавият характер на тази концепция пречи за точното определяне границите на клъстера. Както посочва и самият „клъстерен гуру” Портър: „Географските граници на клъстера са свързани с разстоянието, на което се осъществяват информационните, деловите, мотивиращите и т.н. действия... Определянето на клъстерните граници често се превръща в своеобразна категория, включвайки в себе си творчески процес, основан на разбирането за връзките и взаимното допълване между индустриалните отрасли и институциите, играещи най-важната роля в конкуренцията, в конкретната специфична сфера”. Според Портър, САЩ например разполагат с 60 клъстера, докато Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) смята, че те са над 300. От една страна, терминът е съотносим с националните групи отрасли и компании, поддържащи тесни връзки помежду си, но пръснати в няколко различни зони, в пределите на страната. От друга страна, като клъстери се обозначават и локалните групировки на аналогични компании в определени отрасли и в рамките на изключително широко очертана територия. Междувременно, за клъстери днес се смятат дори такива образувания, като системата за средно образование К-12 в Минесота.
Професорът по география от Кембридж Рон Мартин и колегата му Питър Сънли (професор в Университета на Саутхямптън) отбелязват, че това объркване в концепциите се обяснява с факта, че клъстерите са такива конструкции, които, по същество, нямат собствени граници, без значение дали става дума за междусекторни или междупроизводствени връзки, за информационни връзки или за географска дейност. Неясният характер на клъстерите ги прави идеални за използване в политическата борба. Както подчертава Питър Нортън: „За скептиците, теорията за клъстерите понякога изглежда просто начин за мотивиране на федералните и общински чиновници”. Мартин и Сънли добавят, че повечето стратегии за клъстеризация не отъждествяват работните клъстери, а вместо това се опират на по-бързите и статистически очевидни индустриални сектори, които обаче рядко съответстват на понятието за клъстер. В чисто практически аспект, политиците обикновено са принудени да търсят клъстерите навсякъде – в страните, регионите, градовете – само и само да не засегнат интересите на избирателите си. Въпреки че, според теорията на Портър, клъстерите невинаги представляват високоспециализирани икономически образувания (отрасли), на практика всички споменати клъстери се дефинират именно в рамките на това тясно тълкуване.
Чисто практическите съображения също обясняват „размития характер” на границите на клъстера. Въпреки че концентрацията на икономическата дейност се обяснява, най-вече, със стихийните резултати от пазарния процес, различните изисквания към капитала в отделните отрасли се реализират в съвършено различни географски мащаби – от регионалния от уличния. Нещо повече, градовете притежават уникални социални качества и стремеж (както блестящо го е казал още Адам Смит) да „търгуват на дребно, да осъществяват натурален обмен, заменяйки един предмет за друг”. Това, на свой ред, води до още по-сложно и географски разпръснато разделение на труда. Благодарение на тази човешка склонност към обмен и търговия, градовете никога не са представлявали затворени и самодостатъчни системи. Те, по-скоро, са търговски възли, в които отделните индивиди, представляващи различни компании и социални мрежи, си взаимодействат в различни географски мащаби. В резултат от това, дори при високоразвитите икономики, основаващи се клъстерния принцип, като Силиконовата долина например, външните купувачи и доставчици се смятат от местните фирми за по-важни, отколкото разположените в непосредствена близост.
Накрая, дефиницията на понятието клъстер се затруднява от липсата на заслужаваща доверие статистика в тази сфера. Заради недостига на данни, клъстерите често биват свеждани до отрасли, напълно съответстващи на държавните отраслови системи на класификация. На практика обаче, клъстерите рядко съответстват на понятието „сектори”. Ако, като алтернатива, част от клъстерите влизат в различните традиционни отраслови или обслужващи категории, възниква сериозен проблем. Значителни по мащабите си клъстери се оказват незабелязани или непознати. Като капак на всичко, отрасловите схеми на класификация, сами по себе си, са много проблематични. В действителност, както навремето отбелязва известният икономист Цви Грилихес (1930-1999), икономическите „сектори” (така ги определят държавните статистически служби) са просто „мираж”. Сред останалите проблеми е и този, че отрасловите класификации прикриват многопрофилната същност на много компании и разнообразните компетенции на служителите им. Нещо повече, дори стандартните отраслови граници обикновено са размити. Така например, старата Американска система за класификация на индустриалните стандарти използваше и критерия „продукт”, и критерия „производствен процес” за дефинирането на различни категории, а в същото време не включваше такива важни отрасли, като производството на пластмаси и електроника в отделни категории.
Необходимостта от планиране на политиката на клъстеризация
Политиката на клъстеризация предполага наличието на определени усилия на управляващите за развитието и подкрепа на клъстерите в специалните зони. Обикновено амбициите и се смятат за по-скромни, в сравнение с тези на традиционната индустриална политика, насочена към определени отрасли (и, компаниите, действащи в тях) с цел да бъдат постигнати резултати, които държавата определя като ефективни за икономиката, като цяло. Инструментите, които се използват за влияние върху поведението на отрасъла, включват вносните тарифи, субсидиите за преживяващите упадък или формиращите се сектори, както и държавните схеми, стимулиращи инвестициите в изследователски проекти. Портър например твърди, че „интелектуалните основи на клъстерната теория и индустриалната политика фундаментално се различават, като най-много ги отличава значението, което им отдава държавната политика”. Според него, политиката на клъстеризация е доста по-нефокусирана и разполага с по-слаби механизми за подкрепа, отколкото традиционната индустриална политика. Всъщност, Портър разглежда собствения си подход като основа за формулирането на политика за „конкурентоспособността” на определена държава или регион. Той подкрепя тезата, че индустриалните зони, разположени в достатъчно широки и дълбоки клъстери, са по-конкурентоспособни. Концепцията за „конкурентоспособността” е свързана с качеството на бизнес-средата, както и с най-важните условия, като наличието на природни ресурси, квалифицирани кадри и, особено, на силни клъстери. В това отношение, политиката на клъстеризация следва да се насочва към „ликвидиране на преградите, преодоляване на напрегнатите ситуации и отстраняване на неефективността, които ограничават производителността и иновационния потенциал на клъстера”.
В идеалния случай, властите, ориентирали се към политика на клъстеризация, трябва да престанат да фаворизират и субсидират „тесните” отрасли на индустрията, като пренасочат освободилите се финансови потоци за развитие и функциониране на клъстерите в икономиката. В специализираната литература тази необходима промяна се описва като отказ от специфичната политика и замяната и с мултифункционална, като преход от пряка към непряка намеса и като смяна на вертикалната политика с хоризонтална. Политиката на клъстеризация може да се разглежда като част от новата „нетрадиционна” икономическа и политическа програма, в която основните направления на икономическата политика са напълно преформулирани, в съответствие с рамковата политика, основана на регионалния принцип. На практика обаче е трудно да разглеждаме клъстерната политика отделно от другите подходи на икономическата политика. Междувременно, инициативите, основаващи се на идеите за създаване на клъстери, се налагат в политическите и статистическите документи, касаещи индустриалната, иновационната и регионалната политика. В Департамента по икономика на САЩ например, отделите, отговарящи за индустриалната политика, най-често поемат и отговорността за клъстерната политика. На свой ред, регионалните агенции за развитие превърнаха регионалните мрежови програми в клъстерни инициативи.
На пръв поглед, рамковата политика, подкрепяща конкурентоспособността на клъстерите, наистина изглежда по-концептуална и по-пропазарна, отколкото другите начини за държавна намеса, като например държавната помощ за „националните лидери” или стратегията за „избор на победителя”. Но, ако се замислим по-сериозно, ще видим, че клъстерната политика също приема адресна форма.
На първо място, принципът за селективността е проникнал много дълбоко в концепцията за „конкурентоспособността”. За да се повиши равнището на конкурентоспособност на даден регион, на фона на останалите, на държавните служители все още се налага да решават, кой вид икономическа дейност следва да бъде подкрепена и кой да бъде оставен да се бори сам със силите на пазара. На второ място, дори ако целите на клъстерната политика са стандартни, инструментите, използвани за постигането на тези цели, често косвено благоприятстват определени дейности. Държавните инвестиции в научната база на региона или субсидиите за изследователски проекти и проекти за развитие просто не са в състояние да помогнат на всички клъстери, но винаги ще оказват влияние върху едни или други икономически отрасли. Така например, биотехнологичният клъстер по-лесно би могъл да извлече полза от политиката, ориентирана към иновациите, отколкото някой клъстер от „стария” тип икономика (например въгледобива), където възможностите за радикално обновяване са по-малко очевидни. Затова и държавните власти няма как да минат без формулирането на стратегия за избор на целите, независимо дали работят в клъстерна рамка или не.
Въобще, опитът на Портър да отдели клъстерната от индустриалната политика не изглежда убедителен. Тъй като клъстерната теория и индустриалната политика имат общи проблеми, касаещи селекцията и реализацията, трудно може да се твърди, че тези два вида политическа философия се различават фундаментално. На пръв поглед изглежда, че самият Портър достатъчно ясно посочва различията им, но на практика клъстерната стратегия, наистина се свежда до „избора на победителите и подкрепата за победените” и се отличава радикално от някогашните практики. Политиците действително правят ясен избор, създавайки клъстерната стратегия: те следват или агресивния тип политика, насочен към стимулиране на високотехнологичните клъстери (информационните, био- или нанотехнологичните), или пък предпочитат защитния тип клъстерна политика, ориентиран към съхраняването на традиционните видове дейност (например текстилния, автомобилния или машиностроителния отрасъл). Казано накратко, целта им е или развитието на поредното „Силиконово чудо” или „възраждане на индустриалния пояс”. По-нататък ще видим обаче, че подобна целева стратегия отдавна не се ползва с успех. В тази връзка, политиците, отговарящи за клъстерната политика, следва да се погрижат да не повтарят вече допуснатите грешки.
„Подводните камъни” на държавната политика по отношение на географската клъстеризация
На практика, понятието „клъстери” често се свежда до понятието „отрасли” и тъкмо по този начин гледат на тях и политиците. Нещо повече, вече видяхме, че клъстерната политика има целеви характер и, следователно, обхваща проблеми, напомнящи за индустриалната политика. Тази част се натъква на подводните камъни на клъстерната политика. За начало, нека се концентрираме върху общите трудности, свързани с държавната целева стратегия. След това ще разгледаме специфичните проблеми, свързани с адресното финансиране на високотехнологичните клъстери, от една страна, и нискотехнологичните клъстери – от друга.
Имайки предвид факта, че властта не може да оказва еднаква подкрепа на всеки клъстер, на нея и се налага да избира, кой от клъстерите заслужава по-специално внимание и кой не. Обосновавайки избора на конкретни клъстери, политиците, по правило, използват научно-техническа аргументация. Тези аргументи обаче, подлежат на критика – нерядко те са съвършено лишени от научна основа и игнорират икономическите предупреждения и историческите факти, свидетелстващи за недостатъците на целевия подход. Вземайки предвид академичната обосновка на клъстерната политика, известният мениджър на хеджови фондове Кайл Бас твърди, че, по правило, „при адресни анализи на отраслите се ползват недостатъчни или неверни данни, изключително несъвършени социологически методи и опростени математически методи, при избора на целта. Освен това, сами по себе си, целите често са съмнителни”. Според Бас, целевите стратегии, включително клъстерните, не се използват на практика не заради теоретичния им характер, а защото са насочени към определен политически електорат. Можем да цитираме редица впечатляващи аналитични трудове (например мащабното изследване на клъстерите, осъществено от Портър и сътрудниците му) за да потвърдим политическите в основата си предложения (доколкото, чисто външно, те разполагат с необходимата научна подкрепа) и достатъчно бързо да формираме т.нар. „стадно чувство” сред политическите съветници. Защото, щом политиците в определени региони или зони започват да развиват целеви стратегии, другите просто са принудени да ги последват.
Известният икономист Йозеф Шумпетер подчертава близостта между политиката и стратегията. „Никой не може да се смята за политически зрял ако не разбира, че политиката е стратегия. Икономистите често са склонни да не отчитат тази проста истина”. В подкрепа на циничната теза на Шумпетер има достатъчно силни икономически аргументи, които доказват, че „избирайки клъстерите” политиците се оказват в същата ситуация, като играчите на пазара. Както става ясно от теорията за обществения избор, „несъстоятелността на властта” е нещо също толкова обичайно, както и „несъстоятелността на пазара”, поради голямата информационна асиметрия и стратегическото поведение на политиците и бюрократите. Сред останалите проблеми следва да посочим, че държавните чиновници често не са наясно с динамиката на частния бизнес - те са прекалено откъснати от производствената реалност за да очертаят зоните на реалните възможности. В края на краищата, налице е фундаментална и неотстранима разлика между обществената сфера (политиката) и частната сфера (бизнеса). Тъй като двете имат собствени нравствени основи и представляват различни „системи за оцеляване”, като цяло, следва да се избягва (доколкото е възможно) намесата на едната система в другата. Между бизнесмените и политиците може да възникне голяма информационна асиметрия, особено във връзка с проблемите на клъстеризацията. Това е свързано с „мълчаливия” характер на географската клъстеризация. На практика, географската агломерация е тясно свързана с възникването и предаването на неявно знание, основано на „специфичните обстоятелства на времето и мястото”. Ключово знание за клъстера е не толкова точното знание, което е формално и лесно се трансферира, колкото нестандартното знание, въплътено в човешкия капитал и придобито от практическия опит. Това знаните трудно може да се дефинира достатъчно точно. Всъщност, то може само да се купи или продаде, като това става с преместването на носителите му. Това е натрупаният опит, който компаниите, функциониращи вътре в клъстера, купуват, като наемат на работа притежаващите подобен опит служители. Това е знанието, което притежават само индивидите, работещи достатъчно продължително време в един и същи отрасъл или компания. Този „мълчалив” характер на клъстеризацията помага да обясним специфичната „индустриална” атмосфера, която британският икономист Алфред Маршал (1842-1924) съумява да улови и посочи като характерен белег на успешните примери за клъстеризация в неговата епоха, като например в „индустриалния район” около Шефилд. В подобни места, посочва Маршал е налице следният ефект: „ако някой лансира нова идея, тя моментално се подема от останалите, които я съчетават със собствените си виждания и така тази идея, на свой ред, се превръща в източник на нови идеи”.
В тази връзка, известният британски икономист Ник Макдоналд твърди, че държавните чиновници са зле подготвени за да се справят с потоците от „скрито знание”, формиращи богатството на проспериращите клъстери. Те не са в състояние да идентифицират знанията и онези, които ги притежават, нито пък вземат предвид опита на участниците в клъстерите, към които се насочват. Не може предварително да се предскаже, какви точно политически мерки ще трябва да се приложат вътре в даден клъстер, тъй като и характерът на дейността на въпросния клъстер, изискваща определена държавна подкрепа, не може да се определи предварително – тези мерки зависят от специфичните обстоятелства на конкретното време и място. Нещо повече, в повечето случаи, политиката дори не се докосва до познанието за реалностите на днешния пазар, както и до данните за потенциалното му бъдеще. Това показва и опитът от възникването на микроелектронния клъстер в Силиконовата долина, зараждането, животът и гибелта на клъстерите са, по същество, елементи на някакъв произволен ред и се основават на предприемаческите открития и появата на някакво недвусмислено и скрито ново знание. Несъмнено, клъстерите играят важна роля за функционирането на икономиката. Но държавните чиновници следва да са наясно, че клъстерите често възникват спонтанно, а ролята на (местното) скрито знание за развитието им е фундаментална. Невъзможно е да се предскаже, точно какви видове дейности ще доведат до появата на бъдещи клъстери. В края на краищата, клъстеризацията е резултат най-вече на предпримаческата активност, насочена към производството на стоки и услуги, с цел извличане на максимална печалба. И държавната власт просто не е в състояние да замени пазара в създаването на тези клъстери.
Подборът на победителите: модерните високотехнологични клъстери
Вдъхновени от феномена на Силиконовата долина, управляващите в практически всички страни по света се опитват да повишат конкурентоспособността на техните икономики, стремейки се да концентрират усилията си за формирането на високотехнологични клъстери. Като цяло, високотехнологичните видове активност, като информационните и комуникационните технологии (ІСТ), биотехнологиите и нанотехнологиите, изглеждат впечатляващи и модерни, затова императивно се приемат като достойни да бъдат стимулирани. Само че високотехнологичната клъстерна политика се сблъсква с, най-малкото, три много сериозни опасности.
На първо място, както подробно разгледахме по-горе, няма основателни причини да вярваме, че политиците са по-наясно от бизнесмените как да определят потенциала на тясноспециализираните предприятия (включително клъстерите). Заради характерната неопределеност на новите технологии подобен провал на управляващите изглежда много вероятен, особено ако става дума за високотехнологична клъстеризация. Както посочва Серджо Шмуклър от Световната банка , почти всички отделни случаи на иновационна дейност, които той самият е анализирал, са били стимулирани не от някакви политически обосновани научно-изследователски усилия, а от разбирането, че конкретният скъпо излизащ проблем следва да бъде решен или пък че трябва да се използва възможността да се спечелят пари. Според Роджър Милър и Марсел Кот, това е една от основните причини за провала на всички „иновационни центрове” и други подобни „оранжерии” в т.нар. иновационни паркове, създадени в САЩ и Канада през 70-те и 80-те години. Високотехнологичната политика, провеждана от Франция през 80-те години на миналия век също демонстрира рисковете на стратегията на „подбора на победителите”. След като държавата в продължение на пет години субсидира сектора на микроелектрониката, французите бяха принудени да признаят, че са заложили на „погрешния кон”. Сред причините за провала на френската високотехнологична политика бе липсата на бизнес-интуиция у политическия елит, преследващ единствената цел да превърне Франция в световен лидер в областта на микроелектрониката. По-актуален пример за общественото невежество по отношение на технологичното развитие е огромния шум около информационните технологии – те, без съмнение, са достатъчно значими, но истината е, че не доведоха до появата на т.нар. „нова икономика”, на която толкова разчитаха политиците.
На второ място, появилата се възможност за извличане на печалба от високотехнологичните клъстери може да се окаже ограничена – и то не само, защото секторът на високите технологии обикновено предлага много по-малко работни места, отколкото нискотехнологичните или нетехнологичните сектори. По-важното в случая е, че в рамките на световната надпревара за иновации, мнозинството региони се ориентират към сходни видове активност. Последицата е, че повечето държави подкрепят развитието на информационния, био- и нанотехнологичния клъстери. Днес например, из цяла Европа се опитват да създадат поредното „Силиконово чудо”. Но, както посочват експертите по индустриална организация, реалните конкурентни предимства произтичат от различията, а не от опитите за копиране на съперника. Подражавайки на Силиконовата долина, световните региони престават да се различават един от друг. На практика, те само затвърждават „предимството на първия ход”, с което се ползва калифорнийският high tech център.
От наднационална (европейска, северноамериканска и т.н.) перспектива, съвременният ефект от „стадното поведение” и стратегията на високотехнологичните клъстери, способства за прекалено големите инвестиции (т.е. дублирането) в аналогични технологии. Това стадно поведение може да доведе до появата на излишни производствени мощности, „балони” и, в крайна сметка, до крах, в резултат от който ще оцелеят само най-достойните играчи. Аналогично, инвестирайки в сходни технологии и копирайки „челния опит” на другите, регионите ерозират собственото си потенциално конкурентно предимство, затова не бива да се учудваме, че в края на пътя ги чака болезнен провал.
На трето място, подкрепяйки високотехнологичните клъстери, управляващите често игнорират въпроса, дали са налице предпоставките за съществуването на подобни клъстери в конкретния регион. Важно значение имат различните стартови условия, икономически структури и традиционна специфика. Икономистите доказват, че иновациите често са резултат на случайни събития или на уникално социално-икономическо устройство. Тоест, нещо, което работи в един регион, съвсем не винаги се оказва подходящо за друг. Така например, местоположението на high tech клъстера едва ли ще бъде успешно, ако не е налице достатъчна „способност за поглъщане” на новите технологии. Ако регионът не разполага с подобна „система-получател”, клъстерната политика може да се окаже рискована. Мануел Кастелс и Питър Хол посочват убедителни доказателства, че разходите на току що появилите се клъстери са твърде високи и ще е необходимо много време, за да си стъпят на краката. Сред примерите за неуспешна политика на високотехнологична клъстеризация е т.нар. „академичен град” създаден по модела на Силиконовата долина в Сибир, през 50-те години на миналия век, който в продължение на дълги десетилетия просто вегетираше. Сред другите примери за необходимостта от включването на клъстерите в производствената верига са Южна Италия и Рурският индустриален район в Германия. В тези случаи, амбициозните политически инициативи от 60-те и 70-те години просто бяха отхвърлени от средата, в която трябваше да се реализират. И индустриалните комплекси в Сардиния, и високотехнологичните сектори на Рур се оказаха „неинтегрирани в околната среда” и приключиха съществуването си като своеобразни „катедрали, издигнати насред пустинята”.
Подкрепа за неудачниците: традиционните нискотехнологични сектори
С политическа подкрепа, в рамките на клъстерните стратегии, се ползват не само високотехнологичните дейности. Много региони и градове са принудени да се задоволят с наследството на „старата икономика”, имаща нискотехнологичен или пък направо нетехнологичен характер. Заради жестоката конкуренция и намаляващото търсене, именно старите индустриални отрасли, специализирали се в текстилното, въглищното, стоманеното, корабостроителното, хранително-вкусовото и автомобилното производство, изпитват сериозни трудности. Въпреки че през последните десетилетия тези „национални лидери” често биваха подлагани на преструктуриране, повечето от тях все още получават подкрепа под формата на клъстери или в рамките на регионалната политика. Доколко обаче стратегията на нискотехнологичната клъстеризация представлява за политиците достатъчно обоснована алтернатива на съвременната тенденция за създаването на собствено „Силиконово чудо”? За разлика от много високотехнологични видове дейност, тези клъстери поне се вписват в околната среда и, по правило, в техните предприятия работят повече хора. Използвайки терминологията на популярната напоследък „нова икономическа география”, можем да кажем, че повишаването на печалбата за сметка на мащабите на производството в тези традиционни индустриални дейности, създаде предпоставки за получаване на сравнително предимство в дългосрочен план. Така, тези клъстери получиха възможност да докажат, че са икономически състоятелни. Като пример можем да посочим производството на въглища и стомана във Валония (Белгия), дърводобивната и дървопреработвателна промишленост в Скандинавия и Канада, автомобилната в Южна Германия, часовникарството в кантона Юра (Швейцария), текстилната индустрия в Северна Италия, производството на снегопочистваща техника във Финландия, на напоителни системи в Израел и на вино в Калифорния. Начинът, по който държавните чиновници обикновено подкрепят тези клъстери, често обаче е обект на критики. Защото на практика, властите рискуват, „подкрепяйки неудачниците”..
Да започнем с това, че държавните стратегии, насочени към развитие на нискотехнологичните клъстери, често реализират противоречиви цели, напълно изключващи възможността за оптимална политическа реакция. Политическите усилия да се помогне на „националните лидери” да оцелеят често (неясно защо) се смесват със стремеж да се осъществи преструктурирането им, да се решат проблемите с безработицата или тези на националната индустриална политика. Повечето политически анализатори продължават да подчертават, че преследването на толкова много цели, в рамките на една единствена стратегия, е много опасно, защото тези цели могат да влязат в конфликт помежду си, изключвайки по този начин и възможността от лансирането на достатъчно ясно формулирана стратегия. На практика, сблъскваме се с известния принцип на холандския икономист Ян Тинберген за „знака на равенство между инструменти и цели – не е възможно постигането на различни икономически цели (например намаляване на безработицата и постигането на значителен икономически ръст) с помощта на един единствен инструмент”. Обратното, постигането на всяка цел изисква използването на специфични инструменти. Холандската политика в сферата на корабостроененто, от 70-те години насам, е сред най-ярките примери за игнорирането на този принцип. Така, управляващите неколкократно отказваха да приемат икономически обоснованите аргументи за съкращаването на холандските корабостроителни предприятия заради недалновидния си подход към проблема с безработицата, стремежа да не бъде накърнена „морската гордост на холандците” и да бъдат запазени колкото се може повече работни места, например в Северна Холандия (Грьонинген, Фрисланд). От 70-те години насам, британските политици допуснаха подобни грешки в автомобилната индустрия. Опитът едновременно да се решават проблемите на преструктурирането, националните и икономическите проблеми не сработи. Което може да обясни упадъка на британското автомобилно производство – като започнем с фалита на British Leyland в миналото и завършим с по-скорошната история с краха на компанията Rover.
Освен това, моделът на повечето нискотехнологични клъстерни стратегии не решава проблемите, свързани с набелязаните дейности. Тези програми често представляват схеми за субсидиране на индустриални компании, сблъскали се със сериозни финансови проблеми. На теория, старите индустриални клъстери могат временно да получат подкрепа, с цел да бъдат съживени. Проблемът е, че е по-лесно субсидиите да започнат да се изплащат, отколкото секторът напълно да престане да зависи от държавната подкрепа. В края на краищата, политическите мерки (базиращи се на изплащането на субсидии) в традиционните сектори често не съдействат за преструктурирането на компаниите в тях, а, обратното, помагат да се запази неефективността, натрупана в миналото. Привържениците на институционалната школа в икономическата география твърдят, че е най-вероятно именно старите индустриални региони да попаднат в този неефективен капан с държавните субсидии. Това е свързано с феномена на „завладяването” и „синдрома на неприемането на чуждите разработки”, т.е. със склонността на успешните в миналото региони да се придържат към стария модел, вместо да се приспособят към променящите си икономически обстоятелства. Типичен пример за това са Валония и Рурският регион, през 60-те години на миналия век. Дълго време местните компании и индустриални мрежи, както и политиците, изкуствено сдържаха безработицата в производството на въглища и стомана, като по този начин отлагаха преориентацията на региона към нови дейности. С две думи, нискотехнологичната клъстерна стратегия може да разруши процеса на преструктуриране, необходим за приспособяването на производството към изискванията на потребителя. В резултат, връзката на региона с новите пазарни образувания може да бъде изгубена.
Ако не можеш да помогнеш, поне не пречи
Досега критикувахме клъстерната политика, посочвайки, че на практика тя се свежда до индустриалната политика, със съответните рискове. Мнозина биха посочили обаче, че възможностите на управляващите да формулират успешна индустриална стратегия са ограничени, други пък все още са склонни да акцентират върху ролята на управляващите, чиято цел е да съдействат за възникването на клъстерите, а не директно да ги създават. Проблемът за съдействието и подпомагането в политиката не е нов, но стана актуален сравнително отскоро, особено в англо-саксонския свят. Така, Министерството на промишлеността на Нова Зеландия, британското Министерство на търговията и индустрията, както и Министерството на промишлеността на Канада, разглеждат въпроса за подпомагането на клъстерите, като ключова функция на правителството, подобна да речем на тази за развитие на инфраструктурата. Дали обаче този метод е подходящ за избягване на рисковете при подбора на победителите и подкрепата за неудачниците?
На практика, държавното съдействие за клъстерите може да има същия ефект като интервенционистките видове клъстерни стратегии. Освен това, могат да възникнат сходни проблеми с навиците и стимулите. Британският икономист от „австрийската школа” Израел Киршнер лансира идеята, че основната опасност на държавната политика (или на „държавното регулиране”, ако използваме неговата терминология) е да потисне процеса на предприемаческите открития. Според него, има четири основни причини, поради които на този проблем следва да се обърне специално внимание:
- Невежеството на регулатора в сферата на контрафактивното;
- Неспособността на регулаторите да намират начини и възможности за координация;
- Сдържащите последици от регулирането върху процеса на новите открития;
- Вероятността, че регулирането може да насочи пазара в посока, която не е достатъчно интересна за потребителите.
Сдържайки предприемаческия процес, регулирането ограничава способността на пазара да произвежда знание, което при друго развитие може да усъвършенства координацията на индивидуалните планове. С други думи, фундаменталният проблем на държавните стратегии с пазарна ориентация (включително подкрепа на пазара) е в това, че ограничават способността на пазарната система да координира сама себе си. Както вече подчертахме по-горе, стратегиите, прокарващи клъстеризацията, често се свеждат до подбора на победителите и подкрепата на неудачниците. Това се случва, защото властите не са в състояние да произведат знанието, необходимо за да могат клъстерите да заработят. Няма причина да мислим, че в резултат от някакви организационни мероприятия, в които властта играе активна роля за създаването на клъстери, ще се появи адекватно знание. Дори и ако властта е съставена от индивиди, мислещи единствено за общественото (а не за личното) благосъстояние, те пак не биха били в състояние да реализират успешни клъстерни стратегии.
Ограниченията на държавните стратегии са свързани не толкова с човешката природа, колкото със знанието, необходимо за реализацията на тези стратегии. Ако анализираме проблема от тази гледна точка, ще видим, че държавната подкрепа за клъстеризацията е само вариант на традиционната индустриална стратегия. Тоест, става дума за начин за прокарване на държавната намеса, като в същото време се симулира липсата на подобна намеса. Това се получава пак, защото политиката на подкрепа често приема формата на субсидии, които по същността си са необективни и, нещо повече, никому ненужни. Накрая, ако тази политика все пак подпомага развитието на клъстерите, които биха се развили успешно и без нея, тя очевидно не им е необходима. И обратното, ако тя подпомага компаниите, които иначе със сигурност биха се провалили, значи се намесва в селективния процес на пазара, субсидирайки нещо, което в противен случай въобще не би се появило.
Държавната подкрепа за клъстерите може да попадне в капаните, свързани с подбора на победителите и подкрепата за неудачниците. Във всеки момент и на всяко място е налице определено ограничение на достъпните ресурси. Затова структурите, оказващи подкрепа, все още са принудени да избират, на кои точно клъстери да помогнат, а на кои не. Както твърди Киршнер, тъй като няма причини да мислим, че властта се ориентира към поощрителни мерки или притежава някакви навици, помагащи и в процеса на отбор, следователно нейната подкрепа не се различава от който и да било друг тип клъстерна стратегия. Най-добрите индустриални структури, в дадена точка и по едно и също време, възникват най-вече благодарение пазарния метод на пробите и грешките. Най-общо казано, държавата на бива да пречи на координационните свойства на пазара и да ограничава развитието на тези промени. Появата и изчезването на градове, индустриални отрасли и региони е неизбежен процес на „живата икономика” (ако използваме думите на Лудвиг фон Мизес) и властта не трябва да забавя изкуствено този процес. Това е предупреждение към политиците, като цяло, както и за чиновниците, отговорни за реализацията на клъстерната политика. Или, както е казал Хипократ „Ако не можеш да помогнеш, поне не пречи”.
Каква е ролята на властта?
Ако и политиката на намеса, и политиката на подпомагане на клъстерната стратегия са рисковани, тогава каква въобще е ролята на клъстерната политика? За да отговорим на този въпрос, ще разгледаме няколко примера на успешна клъстеризация, както и участието на държавата в този процес. В Таблица 1 са изброени няколко „успешни” европейски примери. Както се вижда от нея, в някои райони традиционните занаяти са модернизирани, благодарение на високите технологии в дизайн, производството и маркетинга.
Таблица 1 Европейски примери за успешна клъстеризация, благодарение съчетаването на тенденциите и традициите
Регион на Европа
Местна традиция
Световна тенденция
Нова комбинация
Кантон Юра
Швейцария
Часовникарство
Маркетинг и начин на живот
Образцови часовници
Емилия-Романя
Италия
Текстилно производство
Hi-tech производство
Свръхcъвременна обработка на материали
Баден-Вюртемберг
Германия
Машинно оборудвание
Развитие на цифровите технологии
Мултимедийни устройства
Ютландия
Дания
Мебели
Качество и начин на живот
Дизайнерски мебели
Манчестър
Великобритания
Тежка промишленост
Поп-музика/поп-арт
Културна индустрия
Норд Па дьо Кале
Франция
Производство на дрехи
Търсене на комфорт
Услуга поръчка на стоки по пощата/интернет
Регион Рур
Германия
Тежка индустрияа
НИОКР
Индустриална култура
Дунаканяр
Унгария
Рекреация
Забавяне на стареенето, оздравителни процедури
Оздравителни курорти
Краковски район
Полша
Строителство и бояджийски работи
Търсене на реставрационни работи
Реставрационни услуги
Благодарение на тази стратегия, се реализират „нови комбинации” в Швейцария, в сферата на часовникарското производство, в италианската текстилна индустрия и в датското мебелно производство. Други случаи показват, как може да се използва опитът, натрупан в някой западащ сектор, отчитайки нововъзникналите тенденции. Клъстерът на поп-музиката в Манчестър (Великобритания) и мултимедийният клъстер в Баден-Вюртемберг (Германия) се коренят в старите индустриални отрасли, използвали своето „ноу-хау” в сферата на новите материали. В Норд Па дьо Кале (Франция), няколко текстилни предприятия са се трансформирали в компания за производство на дрехи и изпращането им по пощата до клиента. В немския Рурски регион пък, някогашните мини и стоманодобивни заводи се използват за туристически цели („културна индустрия”). Подобни примери за използване на модела „през традицията към новите тенденции” можем да открием и в Централна и Източна Европа – съвременните оздравителни курорти, унгарските спа-центрове или високотехнологичните реставрационни услуги в полския строителен клъстер.
Опитът да се обяснят високите показатели на ръста в тези клъстери води до три извода. На първо място, примерите предполагат, че успешните клъстери почти винаги се базират на някаква реална икономическа структура. Вековната традиция на часовникарското производство в Швейцария, на въгледобива и производството на стомана в Рур, или пък старата слава на унгарските спа-центрове (и това са само няколко примера) изграждат основата за създаването на съвременни клъстери в тези региони. Несъмнено е, че бъдещото производство на регионите все още зависи от това, какво са произвеждали в миналото. Колкото и тривиално да звучи, икономическите перспективи на даден регион, по един или друг начин, са свързани с миналото му. Тоест, цитираните по-горе примери „не са най-добрите практически примери”, а по-скоро „уникални примери”, доказващи, че уникалността на региона винаги влияе върху регионалната конкурентоспособност. На второ място, за разлика от подхода „подкрепа за неудачниците”, уповаването на миналото има смисъл, само ако традициите на клъстера съвпадат със световните тенденции. На практика, успешните клъстери винаги представляват (ако перефразираме понятието за иновация, лансирано от Шумпетер, през 1912) „нови комбинации” от местни традиции и световни тенденции. Както сочи опитът, подобни глобални и локални взаимодействия с перспективи за икономически ръст могат да възникнат благодарение обединяването на различни видове икономическа дейност в региона, обновяване на традиционните отрасли в интерес на новата икономика или извличане на полза от старите индустриални навици за новите цели, продиктувани от мащабно-икономическите структурни преобразувания. На трето място, изненадващо е да открием, колко малко всъщност е участието на властта в успеха на споменатите по-горе клъстери. Истината е, че всички тези клъстери възникват спонтанно и макар че властите наистина участват в развитието им, това става едва след тяхната поява.
В тази връзка, нека разгледаме ролята на властите (държавни и местни) в клъстерите, включени в горната таблица. В някои региони, държавната власт, на практика, не участва в процеса на клъстеризация. Това се отнася за Манчестър, Норд Па дьо Кале, Дунаканяр или Краковския регион. Разбира се, местните власти в тези региони сега усилено ги рекламират, преследвайки туристически или бизнес-цели и подчертавайки ролята на регионалните клъстери, но всичко това се случва вече след появата им. В Емилия-Романя, Баден-Вюртемберг и Ютландия, властите осигуряват създаването на центрове за бизнес-подкрепа и трансфер на технологии, оказвайки „реални услуги” (например, технологични съвети и мрежови мероприятия) на клъстерите. Тоест, те не се месят в живота на клъстера, а само предлагат информация и полезни контакти, по желание на местната бизнес-общност. Следва да признаем, че това би могло да се разглежда като „съзнателна политика на подкрепа”, но заради „точковата” си насоченост и същността си, държавните интервенции се оказват, практически, безвредни. В други случаи, властите се изявяват на сцената на клъстера предимно в маркетинговата сфера. В швейцарския кантон Юра, Баден-Вюртемберг и Рур, местният бизнес решава да обедини усилията си и да развива клъстери в сферата на часовникарското производство (Swatch), индустриалната култура и, съответно, мултимедийните технологии. След като така създадените клъстери се оказва успешни, в процеса се включват и властите, поемайки маркетинга („брендинга”) на клъстеризацията на световната сцена. Така, регионите започват да се рекламират, като „места, в които си струва да отидеш”, пред онези (инвеститори, туристи), които са потенциално заинтересовани от дейностите, развивани от клъстерите. Този вид държавен „клъстерен маркетинг” не пречи на пазарните процеси, поне дотогава, докато целта му е да се привлече вниманието на нови инвеститори или клиенти, от които зависи по-нататъшното съществува на клъстера. Девизът „бъди силен и го демонстрирай непрекъснато” е приложим и по отношение на клъстерите: участниците в клъстера сами трябва да се грижат за благополучието си, а на властите остава просто да рекламират успеха на клъстерите, вече преминали през проверката на пазара.
Заключение: към „регионален реализъм”
Вдъхновени от успеха на клъстеризацията в Силиконовата долина, много държави се ориентираха към клъстерна политика, надявайки се да създадат собствено „Силиконово чудо”. Клъстерната политика често се разглежда като по-малко претенциозна от традиционната стратегия, както и като по-селективна икономическа политика. Ако може да се вярва на Портър, клъстерната политика, за разлика от индустриалната, представлява „хоризонтален пропазарен подход”. В настоящата статия подложихме на критика тази теза по няколко основни причини. На първо място, заради размития характер на концепцията, понятието „клъстери” често се свежда до понятието „отрасли”, което пък определя и съответното отношение на държавните власти към тях. Нещо повече, клъстерната политика (както и традиционната индустриална политика) има адресен характер: политиците са принудени да избират, на кои клъстери да помагат и на кои не. Като цяло, това е свързано с доста рискове заради голямата информационна асиметрия, възникваща между предприемачите и политиците. Особено сериозни проблеми възникват, когато става дума за високотехнологичната клъстерна политика. Първата стратегия напомня традиционната индустриална политика с нейния „подбор на победителите” и свързаните с това капани, докато другият подход напомня рисковата политика на „подкрепа на неудачниците”.
Въпреки че държавната политика за „подпомагане на клъстерите” се одобрява от мнозина, смятаме, че властта продължава да се сблъсква с проблема, породен от липсата на достатъчно знания за клъстерната политика. Затова най-добрият девиз за чиновниците, отговарящи за тази политика, вероятно би трябвало да звучи така: „ако не можеш да помогнеш, не пречи”. Наистина, примерите за успешна клъстеризация показват, колко малко могат да направят властите за съществуването и просперитета на клъстера. На практика, ролята на държавната власт е само „потенциална” – тя може да рекламира успеха на клъстерите едва след спонтанната им поява на пазара. Провеждайки този „клъстерен маркетинг” е важно да се има предвид спецификата и реалностите на региона (и да се съобразяваме с тях). Накрая, важно е да подчертаем, че конкуренцията няма нищо общо с копирането, а, обратното, гради се върху търсенето на различията. Очевидно, това означава нещо различно от опитите за създаването на поредното „Силиконово чудо”. Ако властта иска да разработи политика, насочена към клъстеризация, тя следва да се основава на принципа „не вреди”. А той не оставя кой знае колко богат избор. На практика, подпомагането и намаляването на данъците (наред с опростяване на дейностите по регистрацията и регулацията на новите компании) може да се окаже достатъчно. Затова властта, въодушевена от клъстерната концепция, следва да е по-скромна и да се ориентира по-скоро към един „регионален реализъм”, отколкото към създаването на поредната Силиконова долина.
* Професор в Университета на Твенте, Холандия
** Доцент в Университета Джордж Мейсън в Арлингтън, САЩ
*** Доцент в Университета на Торонто, Канада
