Меката сила в международните отношения

Докато държавите и международните организации се стремят да проектират своите ценности и да оформят глобалния наратив, стратегическото използване на културата се превръща в меко казано важен аспект на външната политика и привлича все повече внимание както в академичните, така и в политическите среди.

Тясно свързано с тези процеси е разграничението - а понякога и преплитането - между публичната и културната дипломация.

Публичната дипломация обхваща цялостната комуникация на една държава с чуждестранни публики с цел формиране на схващания и спечелване на подкрепа.

Културната дипломация, от друга страна, обикновено се разглежда като нейно подразделение, насочено конкретно към най-ефективните лостове за утвърждаване на възприятия у човека - изкуството, образованието, езика, културното наследство и въобще творческата сфера.

С нарастващата сложност на глобалните предизвикателства - от дезинформация и климатични промени до културни конфликти и миграция - двете форми на дипломация все по-често се преплитат в практиката.

Настоящият текст има за цел да изследва теоретичните и историческите основи на културната дипломация, проследявайки нейното възникване и развитие във времето. Разгледани са концептуалната връзка между културното сътрудничество, меката сила и публичната дипломация, както и начините, по които тези идеи се прилагат в съвременните международни отношения.

Историческо възникване на културната дипломация

Историческите корени на културната дипломация могат да бъдат проследени до края на XIX и началото на XX век, когато тогавашните имперски Велики сили започват да институционализират международното популяризиране на своята култура.

Франция е сред пионерите в тази област, основавайки през 1883 организацията „Алианс Франсез“ ^[1] с цел разпространение на френския език и култура в чужбина като част от така наречената по-широка цивилизационна мисия на колониализма. Малко по-късно Германия създава Гьоте-институт ^[2] , първоначално под различни наименования, като официално приема актуалното си име през 1951, който се превръща в крайъгълен камък на германската културна дипломация. По подобен начин Британският съвет^[3], основан през 1934, служи като основен инструмент за разпространение на британските ценности, език и художествени постижения, особено в контекста на вече залязващата по това време Британска империя.

Тези институции не само утвърждават инструментализирането на културната дипломация, но и отразяват нарастващото схващане, че културата може да служи като средство за престиж, влияние и международно сътрудничество.

През Студената война практиката на културната дипломация се разширява осезаемо и се превръща в централен инструмент в идеологическото съперничество между Съединените щати и Съветския съюз.

Двете суперсили инвестират сериозни ресурси в популяризирането на своите културни модели чрез образователен обмен, радиоизлъчване (напр. „Гласът на Америка“^[4], „Радио Свободна Европа“^[5]), множество артистични турнета и академична дипломация.

САЩ изтъкват ценности като свободата на изразяване и индивидуализма, докато СССР залага на добре познатия социалистически реализъм и колективната идентичност. През този период културната дипломация функционира както като мека сила, така и на практика като пропаганда, често размивайки границата между културен обмен и политически послания.

Окончателният край на Студената война с разпада на Съветския съюз от 1991 предизвиква значителна трансформация на културнодипломатическата рамка.

Възходът на глобализацията, разпространението на либерално-демократичните норми и цифровата революция допринасят за възникването на една по-сложна и многополюсна културна среда.

Държави, международни и неправителствени организации започват да разглеждат културата не като арена за идеологическа конфронтация, а като пространство за диалог, помирение и взаимно разбирателство. Появата на цифрови платформи и глобални медии допълнително разширява терена на културната дипломация, позволявайки нови форми на културна ангажираност - от виртуални музейни изложби до глобални културни кампании в реално време.

Този период бележи преориентиране от едностранно културно проектиране към по-инклузивни и мрежови форми на дипломация, полагайки основите на концепцията за културно сътрудничество, която доминира в съвременния дискурс.

Теоретични основи

Културната дипломация се основава най-вече на няколко ключови теории за международно влияние - една от които е концепцията за меката сила (soft power)^[6], развита от американския политолог и професор от Харвард Джоузеф Най в края на 80-те години на XX век.

В отговор на глобалния пейзаж след Студената война, Най твърди, че в един все по-взаимозависим свят властта вече не се основава единствено на военна или икономическа мощ, но и на способността да привличаш и убеждаваш. В книгата си Soft Power (2004) той изтъква културата, политическите идеали и външната политика като основни източници на меката сила на една държава, полагайки теоретичната основа за разбирането на това как културната дипломация може да функционира като инструмент за глобално влияние.

Тези идеи се радват на особено силен отклик в началото на 2000-те години, когато държави като САЩ, Франция и Великобритания започват да преосмислят инструментите на външната си политика в отговор на атентатите от 11 септември и глобалните промени в обществените нагласи.

Разширявайки тази рамка, Никълъс Дж. Къл^[7] създава цялостен модел на публичната дипломация, разграничен от традиционната държавна дипломация, и откроява пет ключови компонента: слушане, застъпничество, културна дипломация, обменна дипломация и международно радио- и телевизионно излъчване.

Пишейки в началото на 2000-те години, Къл поставя културната дипломация като основен елемент в по-широката стратегия на публичната дипломация, особено актуална в контекста на подновените усилия за спечелване на “сърцата и умовете” по време на Войната срещу тероризма.

Неговата работа подчертава значението на диалога, достоверността и взаимния ангажимент пред простата пропаганда или едностранното послание.

Доразвивайки тези идеи, Ян Мелисен въвежда понятието „мрежова дипломация“ в книгата The New Public Diplomacy (2005)^[8], отразявайки реалностите на съвременния глобализиран и дигитално свързан свят.

Основната му хипотеза е, че съвременната дипломация включва не само държавни актьори, но също така и редица неправителствени организации, културни институции и отделни личности, които си сътрудничат отвъд граници и йерархии. Иначе казано “мрежа” от участници.

Тези теоретични приноси - възникнали в ключови исторически моменти като края на Студената война и началото на дигиталната ера - дълбоко оформят разбирането ни за еволюиращата роля на културата в международните отношения.

Културна дипломация и културно сътрудничество

Макар често да се използват взаимозаменяемо, културната дипломация и културното сътрудничество представляват различни, макар и частично припокриващи се подходи към международното културно ангажиране.

Културната дипломация обикновено се отнася до умишленото използване на културни ресурси от страна на държави или правителствени актьори с цел постигане на външнополитически цели, изграждане на национален имидж и укрепване на меката сила.

За разлика от това културното сътрудничество набляга на взаимния обмен, диалога и партньорството и обикновено включва много по-широка и децентрализирана група участници, включително неправителствени организации, културни институции и представители на гражданското общество.

Вместо да насърчава национален наратив културното сътрудничество се фокусира върху споделени културни преживявания и съвместни проекти, често под знака на междукултурното разбирателство.

Това разграничение е изяснено например с дейността на водещи международни организации.

ЮНЕСКО, още от създаването си през 1945, отстоява културното сътрудничество чрез конвенции и програми, насочени към опазване на културното наследство и насърчаване на междукултурен диалог.

Европейският съюз, особено след приемането на Стратегията на ЕС за международни културни отношения^[9] през 2016, все по-силно насърчава културното сътрудничество като стълб на своята външна дейност, акцентирайки върху реципрочността, съвместното създаване и уважението към местния контекст.

Утвърдени програми на ЕС като „Творческа Европа“^[10] и други двустранни културни споразумения обаче често съдържат елементи на стратегически интерес, което на свой ред предполага известно размиване на границата между дипломация и сътрудничество.

Това поражда следния деликатен въпрос: не е ли културното сътрудничество просто евфемизъм за влияние и пропаганда?

Често то бива представяно като неутрален, абстрактен обмен, но на практика може да затвърждава съществуващи неравновесия във властта, особено когато едната страна - обикновено държава или регионален актьор като ЕС - определя дневния ред или осигурява финансирането.

Двустранните културни споразумения например често съдържат неявни предпоставки относно културни ценности, модели на управление или приоритети за развитие.

По този начин дори когато културното сътрудничество насърчава откритост и съвместно творчество, то може да обслужва определени стратегически наративи под прикритието на неутралност, превръщайки се във фин, но мощен инструмент за влияние в съвременните глобални отношения.

Публична и културна дипломация днес

През XXI в. публичната и културната дипломация стават все по-усъвършенствани, разнообразни и многостранни, отразявайки промените в глобалното разпределение на властта, технологичните иновации и нарастващото значение на меката сила.

Множество инструменти, включително езикови и културни институти (като „Алианс Франсез“, основан през 1883; „Гьоте-институт“, утвърден в съвременния си вид през 1951; и Британския съвет, действащ глобално от 1934 насам), продължават да служат като основни канали за национално културно представителство.

Тези институции предлагат езикови курсове, организират културни събития и улесняват международни партньорства, като същевременно укрепват своята идентичност и националните ценности на държавите си в чужбина.

Академичният обмен също се разширява значително, особено след Втората световна война.

Програмата „Фулбрайт“^[11], възникнала през 1946, и програмата „Еразъм+“^[12], създадена от ЕС през 1987, дават възможност на милиони студенти, учени и професионалисти да участват в транснационални образователни преживявания, изграждайки дългосрочни мрежи на влияние.

Един от най-забележимите съвременни примери за държавно ръководена културна дипломация са институтите „Конфуций“^[13] на Китай, които се разрастват бързо след създаването на първия такъв в Сеул през 2004. До 2020 над 500 института функционират в повече от 140 държави, предизвиквайки глобални дебати относно баланса между културен обмен и държавно влияние.

По подобен начин Франция поддържа една от най-мащабните и исторически утвърдени културни мрежи, с над 800 клона на „Алианс Франсез“ по света, често тясно свързани с външнополитическите цели на страната.

На наднационално равнище Европейският съюз успешно институционализира културната дипломация чрез Стратегията на ЕС за международни културни отношения (2016), акцентирайки върху съвместното създаване, междукултурния диалог и устойчивото развитие.

Важно е да се отбележи също, че отвъд държавните актьори редица неправителствени организации, университети и значителна част от гражданското общество играят все по-съществена роля във формирането на публичната и културната дипломация.

Инициативи като мрежата „Cultural Innovators Network“^[14] на Гьоте-институт или партньорствата на Британския съвет с местни арт групи отразяват нарастваща тенденция към сътрудничество и дипломация „отдолу нагоре“.

Междувременно дигиталните медии пък преустановяват начина, по който се създава и разпространява културно съдържание - виртуалните музейни обиколки, онлайн фестивалите и дигиталната дипломация чрез социални мрежи се превръщат в ключови инструменти по време на глобални кризи като пандемията от COVID-19 (2020–2022).

Тези развития подчертават трансформацията на публичната дипломация - от йерархични, централизирани модели към по-мрежови, приобщаващи и технологично опосредствани форми на глобално ангажиране.

Критика и заключение

Въпреки че културната дипломация често бива представяна като конструктивна сила за взаимно разбирателство и глобално ангажиране, тя съвсем не е лишена от ограничения, противоречия и политически напрежения.

Едно от основните предизвикателства е възраждането на национализма и културния протекционизъм, които са в състояние да подкопаят самите принципи на откритост и обмен, които културната дипломация се стреми да насърчава.

През последните години националистически движения в Европа, Съединените щати, Индия и други места по света поставят под въпрос легитимността на културното сътрудничество, представяйки го като заплаха за националната идентичност и суверенитет.

Това прави част от международните културни инициативи далеч по-политизирани и в някои случаи обект на бюджетни съкращения или засилен контрол - както се вижда от затварянето и ограниченията, наложени върху редица Институти „Конфуций“ в САЩ и Европа след 2018, на фона на нарастващите опасения от външно влияние.

Друг сериозен проблем е липсата на прозрачност и последователност в много усилия в областта на културната дипломация.

В сравнение с класическите инструменти на външната политика културните инициативи често действат в дългосрочен времеви хоризонт и трудно се измерват по отношение на въздействие.

Въпреки съществуването на стратегически документи и финансови механизми - като например Стратегията на ЕС за международни културни отношения от 2016 г. - много културни дипломатически проекти се сблъскват с проблеми като хлабава координация, неясни цели или минимален обществен досег.

Освен това мнозина критици предупреждават за инструментализацията на културата, при която културният обмен се подчинява пряко на геополитически или икономически цели. В подобни случаи съществува риск културата да бъде използвана като мек инструмент на пропаганда вместо като средство за автентичен диалог.

По-дълбока и структурна критика засяга властовите динамики, заложени в наративите за „споделено“ или „универсално“ културно наследство.

Инициативи като Програмата за световното наследство на ЮНЕСКО и финансираните от ЕС проекти в областта на културното наследство често действат с добри намерения, но могат неволно да наложат европоцентрични ценности или йерархии на развитие.

Определянето на културни обекти в Глобалния юг например често отразява по-скоро външни приоритети отколкото местните нужди, а насърчаването на „европейска идентичност“ чрез наративи за наследство може да прикрие вътрешното многообразие или да маргинализира не-западните приноси.

Това поставя фундаментални въпроси: чия култура се промотира, кой контролира наратива и възможно ли е културната дипломация някога да бъде напълно равноправна и взаимна?

Както тези критики ясно изтъкват, културната дипломация трябва непрекъснато да се изправя пред сложната политическа реалност, в която е вписана, и да се адаптира към нея.

В условията на задълбочаващите се геополитически конфликти, идеологически разделения и кризи способността на културата да насърчава емпатия, диалог и сътрудничество между отделните фракции и с това да охлажда напреженията може да се окаже по-важна от всякога. В този контекст културната дипломация се явява не само като инструмент на меката сила, но и като поле на етична отговорност и креативност с фундаментална стойност.

*Магистър по кризи, конфликти и дипломация в световната политика.

Източници:

^[1] Научна статия за „Алианс Франсез“, Duke University Press, 2017, https://read.dukeupress.edu/french-historical-studies/article-abstract/40/1/95/66262/To-Spread-the-French-Language-Is-to-Extend-the.

^[2] Официална страница на „Гьоте - институт“, https://www.goethe.de/de/uun/prs/pma/26493972.html.

^[3] Официална страница на Британския съвет в България, https://www.britishcouncil.bg/about.

^[4] Статия за историята на „Гласът на Америка“ от официалната уеб – страница, https://www.insidevoa.com/p/5831.html.

^[5] Официална уеб – страница за дейността и историята на „Радио Свободна Европа“, https://about.rferl.org/.

^[6] Статия за Теорията за меката сила на Джоузеф Най, E – International Relations, 2013, https://www.e-ir.info/2013/03/08/joseph-nye-on-soft-power/.

^[7] Статия от Никълъс Дж. Къл на тема Public Diplomacy: Taxonomies and Histories, 2008, https://www.jstor.org/stable/25097993.

^[8] The New Public Diplomacy (2005) от Ян Мелисен в онлайн формат, https://culturaldiplomacy.org/academy/pdf/research/books/soft_power/The_New_Public_Diplomacy.pdf.

^[9] Резюме на Стратегията на ЕС за международни културни отношения, Mеждународни културни отношения — стратегия на ЕС | EUR-Lex.

^[10] За програмата “Творческа Европа“, https://culture.ec.europa.eu/bg/creative-europe/about-the-creative-europe-programme.

^[11] За програмата „Фулбрайт“, https://www.fulbright.bg/za-nas/.

^[12] За програмата „Еразъм+“, https://hrdc.bg/%d0%b7%d0%b0-%d0%bd%d0%b0%d1%81/.

^[13] Проучване за китайските институти „Конфуций“, Deutsche Welle, 2022, https://www.dw.com/bg/institutite-konfucij-kak-kitaj-razsirava-vlianieto-si-v-blgaria/a-62623699.

^[14] За програмата „Cultural Innovators Network“ на Гьоте – институт, https://www.goethe.de/ins/eg/en/kul/sup/taz/ani/art/cin.html.