15
Съб, Юни
6 Нови статии

Константин Леонтиев: мислителят на кръстопът

Други статии и материали
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Константин Николаевич Леонтиев (1831–1891) е един от най-значимите руски мислители от втората половина на XIX вес. Неговите идеи оказват влияние на такива философи и мислители като Владимир С. Соловьов[1], Николай Бердяев[2] и Павел Флоренски[3].

Днес трудовете и възгледите му се изучават предимно в сферата историята на руските социология и политология. В историята на руската геополитика Леонтиев трябва да се разглежда като значима личност от преходния период между славянофили и евразийци.

Темата на настоящата статия са възгледите на Леонтиев по проблемите на множествеността на цивилизациите, особеностите на европейското развитие, особеностите на руското развитие, както и връзката между Русия и другите славянски народи и държави (ключовата разлика между Леонтиев и славянофилите във възгледите по този проблем), както и ролята на идеите му в процеса на разбиране на славянофилските идеи и прехода към евразийските идеи.

Основен източник при написването на статията е фундаменталният труд на Константин Леонтиев „Византизмът и славянството“[4] (написан през 1875), а също редица изследвания, посветени както на идеите на Леонтиев, така и на взаимоотношението между тях и идеите на неговите предшественици. Освен това, за разбиране възгледите на Леонтиев по отоншение на геополитиката би било полезно и запознаването с труда на Николай Данилевски „Русия и Европа“[5].

Леонтиев и Данилевски

За да разберем един автор, преди всичко трябва да определим мястото му в историята на развитието на мисълта. За Леонтиев това е особено важно и по-долу ще стане ясно защо. Очевидно е, че самият Леонтиев е своеобразен продължител на славянофилите и е силно повлиян от един късен представител на това движение – Николай Яковлевич Данилевски, с когото са съвременници. Основният труд на Данилевски – „Русия и Европа“[6], е публикуван през 1869 – само седем години преди Леонтиев да публикува „Византизмът и славянството“.

Според Данилевски, не съществува и никога не е съществувало единно човечество, а всяко развито общество може да функционира единствено в рамките на една от цивилизациите, които той нарича културно-исторически типове. Мислителят определя десет установили се културно-исторически типа: египетски, китайски, халдейски, индийски, ирански, еврейски, гръцки, римски, арабски и романо-германски (европейски). Бидейки ботаник, той сравнява създаването на тези цивилизации с живота на едно растение – след зараждането и нарастването следват стадии на процъфтяване и смърт, остатъците от която служат за храна на следващите културно-исторически типове.

Според Данилевски, Русия се намира в ранния стадий от цивилизационното си развитие и тепърва предстои да разкрие пред света своя културно-исторически тип, което ще се случи след поражението на романо-германския тип (за който Данилевски смята, че е на път да загине) и чрез сливане със славянския свят.

Леонтиев заимства от Данилевски идеята за множествеността на културно-историческите типове (дори продължава да употребява този термин) и схемата за поетапното им развитие, но едновременно с това прави няколко изключително важни уточнения, което позволява за него да се говори не като за поредния последователен славянофил, а като за самостоятелен мислител.

Развитието на цивилизацията според Леонтиев

Преди всичко, Леонтиев доуточнява схемата за развитието на цивилизациите: растейки пространствено, конкретният културно-исторически тип поглъща съседните народи и култури, преминавайки от етап на първична простота към етап на сложност. Примери за такава сложност са Елада след войните с Персия и преди Пелопонеските войни, Персия, през епохата на Партското царство, и Рим, от Пуническите войни до династията на Антонините,. Намирайки се на този стадий от развитието си, конкретната цивилизация, за да съхрани вътрешната си стабилност, започва да осмисля сама себе си посредством създаването на уникална култура, развитие на религиозна, философска и научна мисъл. Именно етапът на сложност създава външния образ на цивилизацията – наследството, което, в по-голяма или по-малка степен, надживява държавно-политическите форми и се предава на новите културно-исторически типове, които се появяват на мястото на старите.

Тази промяна се случва, защото, създавайки успешен синтез на съставните си части, цивилизацията се унифицира и започва движение към опростяване и разлагане: мястото на сложността се заема от простотата, мястото на уникалността – от равенството, мястото на формата – от материята. Обществото започва да се стреми към всеобщо лично щастие, което води до отслабване пред външните врагове и крах на старите държави. Тук следва да се обърне внимание на два много важни момента, подчертани от Леонтиев.

На първо място, в историята съществуват случаи, когато една цивилизация, погълната от друга, е успявала да се освободи и да просъществува много по-дълго от завоевателя. Пример за това Леонтиев вижда при държавата на Александър Македонски и Персия. Македония, намирайки се на ранния етап от своето развитие, не успява да създаде свой синтез. Завземайки Ахеменидското царство, империята на Александър е подложена на много по-силно персийско влияние, отколкото персите – на гръцко. Поради това, след разпадането на Македонската държава, персийската цивилизация достатъчно бързо укрепва и под формата на Партско царство и Сасанидска империя просъществува векове след това, а елинизмът бива подложен на огромно персийско влияние, което може да бъде проследено чак до епохата на Византия.

На второ място, унифицирането на цивилизацията не винаги води до разложение и гибел. Вместо това, може да последва ново разширяване, поглъщане на нови елементи и ново усложняване. По този начин, според Леонтиев, римската цивилизация преживява три последователни разширения и синтези, преди частично да престане да съществува. Така например Западната Римска империя се превръща в материал за създаването на романо-германския културно-исторически тип, а Източната продължава да съществува и впоследствие поражда нов тип – византийския.

Според Леонтиев, максималната продължителност на живота на една цивилизация е 1200 години. Почти толкова съществува и Римската държава (до Византийския период). Два отличаващи се примера – Египет и Китай – не трябва да се разглеждат като изключения. Леонтиев отдава продължителното съществуване на тези държави на смяната на династиите (отделни групи от които могат да се разглеждат като различни сменящи се цивилизации) и на отсъствието на равностойни врагове, способни да ги унищожат.

            По този начин Леонтиев отрича възприемането на прогреса като нещо абсолютно добро за обществото (разбиран като движение напред в развитието на цивилизацията). Той счита, че стремежът към прогрес носи полза в процеса на усложняване на културно-историческия тип, но на етапа на унификация и опростяване жаждата за прогрес само ускорява разпада и гибелта.

Особености в развитието на Европа и нейната съдба

Леонтиев описва с особено внимание европейския културно-исторически тип. Сравнявайки го с древните държави, той пише: „В европейския живот има много повече разнообразие, много повече лиризъм, много повече съзнание, разум и страст, отколкото в живота на другите, вече изгубени светове. Броят на превъзходните архитектурни паметници, на известните личности, свещеници, монаси, военни, владетели, художници, поети е по-голям, войните са по-големи, философията е по-дълбока, по-богата, религията безпрецедентно по-пламенна (например от гръко-римската), аристокрацията по-открояваща се от римската, монархията в някои държави е по-определена (по-наследствена) от римската; изобщо, самите принципи, които стоят в основата на европейската държавност, са били много по-сложни от древните“[7].

Като начало на историята на европейската цивилизация Леонтиев определя коронацията на Карл Велики за император[8]. По негово мнение, това събитие обозначава окончателното отделяне на западноевропейската държавност от Римската (олицетворявана от византийската императрица Ирина) и прави неизбежен разкола в християнската църква на православна (византийски, а по-късно – руска) и католическа (европейска). Карл е коронован от Римския папа Лъв III и именно папският институт, в ранния етап от европейската история, се превръща в обединителна фигура, аналогична на императора във Византия.

Норманите също оказват голямо влияние при формирането на единна Европа, свързвайки, например, с огън и меч, Британия и континента. И въпреки, че всички езически племена и вождове на норманите един след друг приемат християнството, раните от техните походи впоследствие оказват влияние върху религиозното разделяне на Европа на католическа и протестантска.

Етапът на процъфтяваща сложност в европейската история съвпада с епохата на Ренесанса – Четвъртият кръстоносен поход и бежанците от османските завоевания пренасят на Запад духа на византизма, който се наслагва върху вече развитата европейска почва, създавайки невероятен културен синтез, и тласка европейската цивилизация към невиждани достижения в сферата на научните и географските открития.

Едновременно с това, моментът на раждане на синтеза се явява и момент на началото на упадъка. Но ако древните културно-исторически типове са вървели към разруха неосъзнато, то Европа сама създава оръжието на своето унищожение. Според Леонтиев, това е либерализмът.

Роден в границите на протестантския дух, либерализмът пропагандира ценности, изразени най-добре в „Триадата от 1789“ – свобода, равенство, братство. Опирайки се на тях, европейската цивилизация съзнателно повежда себе си към опростяване – унищожават се съсловията, ръждат се еднакви по форма национални държави, религията, основана на идеята за йерархия, излиза от живота на обществото, политиката се разпростира върху цялото население, а вече след смъртта на Леонтиев се въвежда всеобщото и равно избирателно право.

В този смисъл социализмът се явява продължение на либерализма. Леонтиев заостря внимание върху двама от теоретиците на социалистическата мисъл – Прудон и Маркс. Първият от тях се придържа към линията за всеобщо опростяване и изравняване по въпроса за държавата, но съхраняване на старите порядки по въпроса за семейството; според Прудон, идващият свят е разделен на федерации от свободни клетки, във всяка от които цари патриархат – мъж-господар и неговите слуги – жени и деца. На свой ред, Маркс призовава за създаване на могъща всевластна държава с цел постепенно освобождаване на обществото.

И двамата, според мнението на Леонтиев, предричат само част от бъдещето на европейската цивилизация, като всеки от тях по своему остава в плен на стари разбирания. Мислителят пророкува бъдеще на Европа, което поразително се доближава до съвременния ляв либерализъм: след кървави общоевропейски войни, пише Леонтиев, ще се роди федерация на европейските държави, стремящи се да либерализират както обществената, така и държавната сфера, доколкото е възможно. Подобна федерация ще стане финален етап в европейската история, която, започнала в началото на IX век, ще просъществува съдбовните 1200 години, т.е. до XXI век.

Русия, според Леонтиев: византизъм

Описвайки руската цивилизация, Леонтиев, подобно на славянофилите, провъзгласява нейната безусловна отделеност от европейската, обяснявайки това с наличието на собствена религия в Русия – православието, заимствано от Византия, собствена култура и собствена история. Във всичко останало неговият възглед за руския културно-исторически тип силно се отличава от вижданията на славянофилите.

За начало на руската история Леонтиев приема покръстването на Рус от Св. Владимир (988). Следователно, към момента на написване на „Византизмът и славянството“ (1875), руската история е на почти 900 години, т.е., според Леонтиев, Русия е вече стара цивилизация, а не зараждаща се, както твърдят славянофилите.

По времето на Константин Леонтиев най-голяма опасност за Русия представлява пагубното влияние на идеите на либерализма, които проникват на изток от Европа. Руският тип би изчезнал, ако попадне под тяхно влияние, сливайки се в общата маса на Европейска федерация. Ето защо Леонтиев препоръчва укрепване на формата на руската държавност, която, според него, представлява византизмът.

Леонтиев пише, че византизмът започва активно да влияе върху Рус още при нейното зараждане. Поради това, ако в Европа, както беше отбелязано, наследството на Византия попада на вече развит културно-исторически тип и поражда сложен цивилизационен синтез, то в Древна Рус византизмът се озовава на пуста, в идейно и културно отношение, почва и се превръща в основа на бъдещото държавно строителство.

Благодарение на това, според Леонтиев, в руската цивилизация преобладават такива характеристики като абсолютната наследствена монархия и служебната аристокрация, които по своята същност се различават както от римските, така и от европейските аналогични институции.

Руската монархия произлиза от римските представи за божествеността (а след това за божествения наместник) на Кесаря, въпреки, че в Рим формирането на цезаризма е дълъг исторически процес, а императорската власт идва директно от диктаторската власт, назначена от римския Сенат. В Европа пък, кралската власт е властта на най-успешния германски вожд; кралят на европейската държава е пръв сред равни феодали. А върховната власт принадлежи на Римския Папа – представител на Църквата. Във Византия  доминира идеята за цезаропапизма, в Европа – за папоцезаризма. В зората на своята история Русия приема православната византийска идея за императора като наместник на Христос на земята. Ярослав Мъдри вече се нарича Цар (Цезар) на руските земи, претендирайки за абсолютна власт не само над обикновените руснаци, но и над останалите князе от династията Рюриковичи.

Това предопределя спецификата на руското дворянство, неговото отличие от европейската аристокрация. Европейските благородници произлизат от германски принцове, приели поданството на по-силни, но качествено равни на тях. Този ред поражда сложната йерархична система на европейския феодализъм, мозаечният характер на европейската геополитика и изключително ниската степен на централизация в европейските държави (тази система ще бъде разрушена чак в периода на обединяване, когато феодалната система е заменена с национални държави; краят на феодализма, според Леонтиев, съвпада с края на Европа). А руските благородници винаги са възприемали себе си като слуги на царя[9]; по този начин са били възприемани те и от простолюдието. Ако за европейските феодали повод за гордост е бил древният произход на техните родове, руските дворяни изтъкват на преден план списъка със заслуги на рода им към суверена (което е заложено и в системата на местничеството[10]).

Периодът на процъфтяваща сложност в Русия започва при управлението на Петър I. Тогава страната се отваря за европейско влияние, което, според Леонтиев, изиграва същата роля за Русия, каквато няколко века по-рано е изиграло византийското влияние за самата Европа. Благодарение на западните течения Русия се изгражда като наистина могъща Империя (обърнете внимание, че тази мисъл е противоположна на славянофилския поглед върху петровските реформи[11]).

В края на XIX век обаче, Европа, приближавайки своята гибел, се опитва да повлече и Русия със себе си. За да бъде спасена Русия, византизмът трябва да бъде усилен до краен предел, смята Леонтиев. Любопитно е, че един от вариантите за усилването му мислителят вижда в държавния социализъм[12] с тоталитарен в същността си характер, който да запази властта на абсолютния монарх и служебната аристокрация. Някои изследователи виждат в тези мисли предсказание за сталинизма.

Русия и славянството

Визията на Леонтиев за славянството значително се различава от славянофилската (във варианта на Данилевски). Ако за Данилевски съюзът със западните и южните славяни е задължителна крачка по пътя към величието на Русия, позицията на Леонтиев по този въпрос е пропита със скептицизъм. Във „Византизмът и славянството“ той изследва пътищата на историческо развитие на различни славянски народи и доказва, че славяните, в същността си, значително се различават помежду си, а също и от Русия. „Славянство има, славизъм – не“ – това е формулата на Леонтиев.

Придържането към идеите на панславизма и освобождаването на славянските народи на Балканите и в Централна Европа той разглежда като руска версия на европейския национализъм. Споед него, това е и причината руската външна политика да се насочи към съюз с Франция , която по това време е най-прогресивната държава в Европа, за сметка на враждата с Германия, която пък е стожер на консерватизма. Такава политика би довела до крах на кайзерова консервативна Германия и би отслабила Русия, пророкува Леонтиев. А славянските народи, пише авторът, които не са свързани с Русия нито чрез обща история, нито чрез обща култура, нито даже чрез обща вяра, ще бъдат неблагодарни към Русия за освобождението си. Интелигенцията на тези народи, която ще заеме властта поради липсата на аристокрация, е до такава степен проникната от западните идеи, че ще отблъсне тези държави от Русия веднага след като те получат независимост. Най-подробно Леонтиев доказва това с примера на България. При написването на «Византизмът и славянството» (1875) България е все още част от Османската империя, но в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 получава независимост и малко след това прекъсва връзките си с Русия[13][14].

Поради това Леонтиев приема като огромна геополитическа грешка политиката на Русия в помощ на славянските народи. В замяна на това той предлага балансиран и добре обмислен външнополитически подход, ориентиран, преди всичко, не към благото на славянството, а на самата Русия.

Заключение. Леонтиев – мислител на кръстопът

В заключение на описанието на идеите на Константин Николаевич Леонтиев, можем да направим извод, че той е изключително уникален мислител, който преосмисля критически придържането към идеите на славянството.

Ако славянофилите, развивайки мисълта за уникалността на руската държавност, стигат до извода за съществуването на множество цивилизации (културно-исторически типове според Данилевски[15]), които се развиват по подобие на живите организми, Леонтиев стига до принципно важен геополитически извод по отношение на Русия. Той обосновава необходимостта от разрив между руската цивилизация с идеите на славянството, като по този начин се направи голяма крачка към геополитическия принцип ”почвата е по-важна от кръвта”. Впоследствие този принцип ще бъде прокламиран и защитаван от евразийците[16].

Леонтиев прави важни допълнения към идеята на Данилевски за развитието на цивилизациите – въвежда представата за цикличност в историята на културно-историческите типове – редуващи се периоди на сложност и простота, свързани с пространствена експанзия. Интересно е да се отбележи, че в описанието на Леонтиев за циклично развитие, ясно се вижда влиянието на диалектическия метод на Хегел[17] (чиито възгледи оказват значително влияние и върху славянофилите[18]).

В совите трудове Константин Леонтиев предсказва редица събития от световен мащаб – разривът в отношенията между България и Русия, падането на кайзерова Германия под ударите на Франция и Русия, крахът на Русия в хода на същата Първа световна война поради разлагащото влияние на идеите на либерализма, падането на династията Обреновичи в Сърбия и дори сталинизма в Русия (като социалистическа форма на абсолютна монархия) и раждането на НАТО и ЕС (обединение на европейски държави в обща федерация, построена върху идеите на левия либерализъм).

От друга страна, Леонтиев очевидно се придържа към идеята, че основите на руската цивилизация са заимствани единствено от Византия. Той дори приема за начало на руската история покръстването на Киевска Рус, въпреки че, следвайки собствената му логика, този период от руската история е най-близък до периода от европейската история от кръщението на франскския владетел Хлодвиг до коронацията на Карл Велики за император, който Леонтиев определя като «предисторически».

По-късно въпросът за началото на руската история е изследван от евразийците, които стигат до извода, че руснаците, като отделна единна култура, съществуват едва от 1242, след Битката на Чудското езеро (според Николай С. Трубецкой[19]), или от 1380, след Куликовската битка (сполед Лев Н. Гумильов[20]). Решаваща роля при възникването на отделен културно-исторически тип изиграва монголското иго, което откъсва руската държавност от Европа и укрепва нейната самобитност. С турано-монголския образец евразийците обясняват не само географските очертания на Русия, но и някои особености в нейната политика – абсолютната монархия и служебната аристокрация. Както вече посочих, Леонтиев приписва последните на византизма.

По този начин Константин Леонтиев се превръща в мислител, стоящ на кръстопътя на руския консерватизъм. Той приема част от възгледите на славянофилите, но оспорва идеите им за «младостта» на Русия и необходимостта от подкрепа за славянството. Едновременно с това обаче, не стига до изводите на евразийците за ролята на монголите в руската история и твърденията за идейно и геополитическо наследство на Русия не само от Византия, но и от държавата на Чингис хан.

*Статията е предоставена на редакцията от д-р Ивайло Джилянов

 

Бележки:

[1] Соловьёв В. С. Леонтьев, Константин Николаевич // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона : в 86 т. (82 т. и 4 доп.). — СПб., 1896. — Т. XVIIa. — с. 562—564.

[2] Бердяев Н. А. Константин Леонтьев. Очерк из истории русской религиозной мысли // К. Леонтьев. Pro et contra. — СПб., 1995. — Кн. 2. — с. 29—169.

[3] Куликова Т. В., Паламарчук А. М. Философия красоты в духовной традиции русской религиозной философии // Вестник ННГУ. 2014. №5-1.

[4] Леонтьев К.Н. Византизм и славянство. — М. : Имп. О-во истории и древностей рос. при Моск. ун-те, 1876. (на български език – Леонтиев, Константин. Византизмът и славянството : Русите, гърците и южните славяни. Опит за национална психология. София, Славика, 1993 г. – бел. прев.)

[5] Данилевский, Н.Я. Россия и Европа : взгляд на культурные и политические отношения славянского мира к германо-романскому — Издание 5-е, с посмертными примечаниями, статьей К. Н. Бестужева-Рюмина и указателями предметов и имен. -С.-Петербург : Издание Н. Страхова, 1895. -XLII, 629 с.

[6] Пак там.

[7] Леонтьев К.Н. Византизм и славянство. — М. : Имп. О-во истории и древностей рос. при Моск. ун-те, 1876.

[8] През 800 г. Карл Велики е коронован за император на Свещената Римска империя (бел. прев.)

[9] Терминът «дворяни» се появява в писмените паметници не по-рано от втората половина на XII в. и обозначава хора, които живеят в княжеския двор. Другото им наименование е придворни хора. (бел. прев.)

[10] Местничество – сложна система за разпределяне на длъжностите в Русия, съществувала в периода XV-XVII в. В основата ѝ стои критерият за обществените дела и успехи на предците – колкото повече заслуги имали предците на даден кандидат, толкова по-висок държавен пост би могъл да заеме той. Например, синът на болярин, проявил се по време на служба, би имал преимущество пред своя първи братовчед, чийто баща не се е прославил с нищо. Освен принадлежността към знатен род, от значение било и положението вътре в рода, като се е отдавал приоритет на по-старшите. (бел. прев.)

[11] Малинов А.В. Образ Петра I в учении петербургских славянофилов // Кунсткамера. 2022. №2 (16).

[12] Пущаев Ю.В. Отношение К. Н. Леонтьева к коммунизму/социализму. О несостоявшемся «Союзе социализма. . . с русским самодержавием и пламенной мистикой» // Вестник ПСТГУ. Серия 1: Богословие. Философия. 2019. №81.

[13] През 1886 България и Русия прекъсват дипломатическите си отношения за период от близо 10 години (бел. прев.).

[14] Генов Г.  Българската външна политика през Балканската война. – Ваньо Недков, 2005.

[15] Данилевский, Н.Я. Россия и Европа.

[16] Трубецкой Н.С. Взгляд на русскую историю не с Запада, а с Востока // Наследие Чингисхана. М. : Эксмо, 2019. С. 15–88.

[17] Г. В. Ф. Гегель. Философия права. Академия наук СССР. Институт философии. Из-во «Мысль», Москва — 1990 г. – 231 с.

[18] Александров П. А. Об идейных истоках раннего славянофильства // Вестник ОмГУ. 2008. №1.

[19] Трубецкой Н.С. Взгляд на русскую историю не с Запада, а с Востока, с. 15–88.

[20] Гумилёв Л. Н. От Руси до России / Гумилёв Лев Николаевич. — М. : ДИ-ДИК, 1997. — 560с. — (Сер.альм.«Сочинения Л. Н. Гумилёва»/Сост. А. И. Куркчи ; Вып.4).

Поръчай онлайн бр.3 2024