Конфликтът в Украйна: поредният етап от многовековния конфликт между Изтока и Запада

В средновековието, през 882 днешната територия на Киев е била завладяна от Хазарите и по-точно от варягския принц Олег. По това време днешна Украйна е била населена от няколко славянски племена: Поланите, Древляните, Северяните, Улихите, Тиверяните, Белите хървати и Дулебите. По това време Киев става центъра на могъщата славянска държава - т.нар. Киевски Рус. Тази федерация на източни Славяни е съществувала между IX и XIII век. Русия, Украйна и Беларус считат Киевския Рус за тяхното културно и наследствено лоно, като имената на държавите Русия и Беларус произхождат от тази средновековна федерация, и по точно от териториалните подразделенията на Киевския Рус: „Беларус“ (т.е. бял Рус), „Червен Рус“ и „Чорна Рус“ (т.е. черен Рус). Първият владетел на Киевския Рус е принц Олег който е контролирал територията от Новгород на юг и по подножието на река Днепър. В последствие, Святослав I, Владимир Велики (който покръства своя народ и въвежда християнската религия) и Ярослав Мъдрия постепенно увеличават територията на Киевския Рус, като по време на последния владетел, територията му  е най-просторна. Името „Украйна“, което означава „вътрешна земя“ и „родна земя“  е за първи път използвано в исторически документи през XII век, а в последствие на географски карти през XVI век. През 1240 това царство пада под владичеството на Монголите. Вследствие на войни водени от Полша и Литва срещу Монголите през XIV в., днешна северна и северозападна Украйна, включително територията около Киевския Рус стават част от Литовското  Царство, докато югозападната част става принадлежна на Полското Царство. След обединяването на Полша и Литва, много поляци, литовци, германци и евреи се заселват на територията на днешна Украйна. Освен това, по време на ренесанса, много полски селяни пристигат в Украйна и се смесват с местното население. По това време голяма част от украинската аристокрация се „полонизира“ и става католическа. Те оказват влияние над своите васали и те да приемат католицизма. През XV в. на територията на днешен Крим се основава т.нар.  “Кримско Ханство“ вследствие на нейното завладяване от Отоманската Империя и съществуването му продължава до края на XVIII в. когато е отвоювана от Руската Империя. В последствие, територията на днешна Украйна многократно е разделяна между Русия и Полша (1667 от Договора от Андрусово), Русия и Австрия на Хапсбургите (в следствие на разделението на Полша през 1772, 1793, 1795), Русия и Турция и най-накрая Русия и Австро-Унгария. Още през XIX в. се появява разделение между русофили и русофоби в Украйна. Последните масово се преселват през този период в западна Украйна, под владичеството на Австро-Унгарската империя. Още през този период се заражда един три-аспектен, латентен, етно-конфесионален конфликт. Първата страна на този конфликт се характеризира с напрежението което се появява измежду Украинците, привърженици на либералните за това време западни ренесансови идеи и ценности (като тези за хуманизма, индивидуализма, скептицизма, за светското поведение и мислене и за възприятието на мисленето на гръцките и римските класически философки трактати като основни добродетели) и тези които са изповядвали консервативните ценности на Руската Империя -  патриархалното  общество, силно свързано с православната вяра и църква и също така със семейните ценности.

Съпровождащ ключов фактор за този аспект на конфликта е премахването на феодалната/васална система в страните от западна Европа с десетилетия по-рано от Русия. По това време също се заражда конфликта между източно православните Украинци и изповядващите католицизма. От трета страна се появява конфликт базиран на етническа основа, между Украинци-славяни и останалите, които имат друго потекло, вследствие на преселението и смесването със славянската популация на хора от различни етноси в тази географска ширина.  Много руски интелектуалци, като писателят Николай Гогол и композиторът Пьотър Чайковски имат Украински корени. Както е видно, този конфликт е латентен, защото три-аспектните основите за разделението на популацията на Украйна са дълбоко вкоренени в нея от столетия и поради това, може да се каже, че съвременния конфликт, който се наблюдава от 2013 е всъщност едно продължение на ренесансовия.  Още след освобождението от Монголите (след края на XII в.), обстановката в днешна Украйна се е характеризирала от политически, икономически и социални репресии. Хората са били подложени както на Руски, така и на Австро-Унгарски и Отомански натиск, да приемат културно-наследствените белези и религии на тези три империи. Например, от началото на първата световна война, всички украинци-русофили на територията на Австро-Унгария с били изпратени в концентрационния лагер „Талерхоф“, където повечето умират. Може да се каже, че през XVII в. и XVIIIв. територията на днешна Украйна много кратно е била поделяна между Полско-Литовската, Руската и Турската империя, докато най-накрая вследствие на двете деления на Полша, тя попада в Руското Царството на Екатерина Велика. Както е видно, тези деления създават една смесица от етнически, религиозни, социални и религиозни интереси в популацията на Украйна, които от своя страна създават базата за един постоянен конфликт между хората на тази географска ширина. Между 1917-1920, няколко части на Украйна, твърдят, че представляват независимата държава, но всъщност никоя от тях не е призната за такава. Този период се характеризира с хаос, насилие, революции, липса на централизира власт и противопоставяне не само с външните сили като Русия, но и между вътрешните сили на деня.  Украинци, болшевики, меншевики, французи, поляци и анархисти се борят и придобиват за малко време власт над различни територии на днешна Украйна. След украинската война за независимост през този период, се основава „Украинската Съветска Социална Република“, която през 1922 става една от основателите на Съветския Съюз. В следствие на Пакта „Молотов-Рибентроп“ от 1939, голяма част от територията е прибавена към СССР, а след втората световна война, по голямата част от Украйна също се прибавя към Съюза, но части от нея отиват към Полша, Чехословакия и Румъния. По време на втората световна война, част от украинците считат вермахта като освободители от СССР, докато други образуват партизански движения и се бият срещу него. Също по това време, е образувана „Украинската Бунтовническа Армия“, която се бие както с нацистите, така и с червената армия. И тук се проявява вековния конфликт в Украйна, образно казано между запада и изтока. Въпреки, че Съветска Украйна е част от Съветския Съюз, към края на 1920, повечето членове на правителството ѝ стават украинско-говорящи, като членовете на украинската комунистическа пратя са преобладаващо т.нар. „независими“, а не болшевишки-руски комунисти. Също така, по  време на съществуването на Съветския Съюз, се създава украинската национална православна църква, която е създадена за да се противопостави на руската, болшевишка православна църква. Украинската църква става много популярна, особено сред селяните. И днес тя е една от трите основни православни църкви в Украйна. По времето на СССР, се наблюдава масова „украинизация“. Има подем в развитието на украинския език, писменост, култура и литература, като масово населението се образова. Важен момент от този период е, вследствие на сделка между СССР и САЩ – новия световен играч за „запада“, позволяването на Украйна да бъде независим субект на международното право и да стане един от основателите на ООН. През късния съветски период, Украйна става водеща част от противопоставянето на СССР срещу Запада. На нейна територия са разложени могъщи оръжия, като ядрени ракети и се извършвали многобройни бойни изпитания, експерименти и разработки. Освен това както самата СССР, Украйна става свръх индустриализирана, вследствие на петилетките и десетилетките на Сталин.  Както е видно, дори през периода на Съветска Русия, когато е имало твърд контрол от страна на СССР, латентния конфликт „запад-изток“ е продължавал да съществува. Отново, част от украинците са „образно казано“ симпатизирали на Русия, докато други са имали западно мислене и идеи, а трети са останали националисти. Въпреки това, много видни комунистически политици и лидери на СССР, като Никита Хрусчов  и Леонид Брежнев са всъщност украинци. Поради мащабни вътрешно-държавни планове на СССР, през 1954, предимно населения с руснаци Кримски Полуостров е прехвърлен на Украйна. След разпадането на СССР, Украйна се провъзгласява „независима“ на 24 август, 1991. Като част от „джентълменската договорка“ между СССР и САЩ за разпадането на Съюза, през 1991 Украйна подписва Будапещтския Меморандум за Сигурност, като през 1996 тя е разоръжена и атомния ѝ арсенал е върнат на Русия. Освен това има договорка тя да не става част от НАТО. Украйна става президентска република.  Между 1991 и 2004 застават съответно Леонид Кравчук и Леонид Кучма, които симпатизират и поддържат близки отношения с Руската Федерация. Важен момент за настоящия конфликт в Украйна е т.нар. „оранжева революция“ от 2004. Тогава отново се противопоставят привържениците на Русия и изтока в лицето на Виктор Янукович и тези които симпатизират на Запада в лицето на Виктор Юшченко и блока на Юлия Тимошенко – „Оранжева Коалиция“, в последствие „Наша Украйна“. Кризата е налице през 2004. когато официално Янукович печели президентските избори, но в последствие Върховния Съд на Украйна анулира тези резултати и се стига до нови избори, които са спечелени от Юшченко. Този период се характеризира със взаимни обвинения от двете споменати страни за корупция, манипулиране на изборите, оказване на насилие над гласоподаватели и дори цели предприятия и организации. Освен това постоянно се наблюдават различни про-западни, про-Руски и националистически мирни протести. Най запомнящите са т.нар. „оранжеви“, които искат про-западни промени в Украйна. След нови избори през 2005, официално Президент на Украйна става Юшченко и остава на власт до 2010, когато има нови избори, които са спечелени от Янукович, който е Президент до началото на настоящия конфликт през 2013. Остава мистерия дали и до каква степен са участвали „зад кулисите“ САЩ, Европейския Съюз и Русия в тези събития. Трябва да се има в предвид, че по време на оранжевата революция, Русия е все още относително икономически и оръжейно слаба и слабо-участваща на гео-политическо равнище, например в сравнение с настоящем и въпреки нейното недоволство, превес взимат западните сили. Не така стоят нещата през 2013, когато започва настоящия конфликт.

В следствие на оранжевата революция и постоянната неспокойната обстановка в Украйна, която е белязана от огромни нива на корупция и престъпност, в периода предхождащ събитията от 2014, Украйна е в голяма финансова криза и няколко пъти е пред фалит. Бедността се шири, а недоволството из населението на икономическо, социално и битово равнище е преобладаващо. Искрата на настоящия конфликт е отказа на правителството на Виктор Янукович да подпише Договора за Присъединяване на Украйна към ЕС, и получаването от Руската Федерация огромен заем в размер на 2 трилиона долара от 15 трилионов пакет, който спасява Украйна от поредния фалит. Още тогава се появяват протестиращи, чиито действия са силно ограничени от закони и използвана сила срещу тях. Още тогава ЕС и САЩ се противопоставят срещу тези действия на правителството на Янукович.  В нощта на 18 февруари 2004 започва т.нар. „евромайдан“, в който участниците протестират срещу тези решения на правителството. За разлика от оранжевата революция, по време на протестите над 100 души са убити. И тук, както още през Средновековието се появяват познатите играчи - про-руски (комунистически и други групировки), про-западни сили, радикали (т.нар. „десен сектор“) и националисти. Освен това на евромайдана се появяват незнайно кой поддържащи снайперисти, който убиват десетки протестиращи. Конфликта ежедневно набира скорост и на 22 февруари протестиращите взимат контрол над парламента. Президента Янукович бяга към Южна Украйна, а в последствие в Русия, и нови избори се провеждат, вследствие на които парламента го „импийчва“, и се назначава временно правителство.  Тук, за разлика от оранжевата революция е очевидна намесата и противопоставянето на Запада, от една страна в лицето на САЩ, които винаги са смятали Русия за заплаха и нейните амбиции да ѝ се противопоставят в региона, посредством евентуалното присъединяване на Украйна към НАТО и ЕС, които освен чисто икономически изгоди от асоциирането на Украйна към Съюза имат и гео-стратегически и съображения за сигурност страната да е свързана с ЕС. Има данни, от една страна, че Руски тайни служби и служители на Руското МВР са давали нареждания за действия в майдана, но от друга, Сенатор Маккейн говори пред тълпата за свободата и независимостта на Украйна и има данни за телефонен разговор между него, Помощник Държавния Секретар на САЩ, Виктория Нюланд и Посланика на САЩ, Гефри Пйатт за формирането на Украйна според интересите на САЩ. Най-кризисната точка в този конфликт е едностранното анексиране на Крим от страна на Русия на 18 март 2014, след проведен референдум който е спечелен с 95% в полза на анексирането. Освен това, отцепилите се от Украйна Донецка Народна Република и Луганска Народна Република се провъзгласяват за независими. Може да се каже, че на този етап от тоз вековен конфликт, превес взима западът, тъй като в момента в Украйна властва силно про-западно правителство с про-западен Президент – Петро Порошенко. Освен това, Русия е подложена както от САЩ, така и от ЕС на силни икономически и финансови санкции, които ежедневно влияят на живота в страната. Образно казано, „Запада“ съумя да постави Русия в международна изолация.  

Може да се каже, че основните последиците от конфликта в Украйна са три. На първо място, за Запада се появи формална причина да наложи сериозни санкции на Русия и по този начин да я обезкървят икономически, нещо което САЩ и ЕС отдавна искаха. Една от основните причини е тяхната огромната ненавист към Президента Владимир Путин. Западът силно се противопоставя срещу неговата твърда ръка в управлението на Руската Федерация, ограничаването на различни права и свободи които ги има в САЩ и ЕС, и силната централизирана власт. Пример за това е неговото непоколебими действия за опазването на националната сигурност които отново се проявиха наскоро с отравянето на двойния агент Скрипал и неговата дъщеря. Свързана с тези причини е и не-следването и не-прилагането от страна на Путин на ширещата се в Европа и САЩ до ден днешен, започнали по време на двата мандата на Президент Обама и неговата администрация (Хилари Клинтон и др.), прилагани от Председателя на европейската комисия Жан-Клод Юнкер и Президента на европейския съвет Доналд Туск, и вследствие на влиянието на задкулисни фактори като американския милиардер от унгарски произход Джордж Сорос, Нанси Пелоси – лидерът на малцинството в Дома на Представителите в конгреса на САЩ и други малко и съвсем неизвестни играчи и лобита - неолиберализъм и либерализъм. Може да се каже, че тези лица и лобита са основните мотори за противопоставянето на Русия и налагането на т.нар. „западни ценности“ (върховенството на свободата на словото, мулти-етническата, религиозната и сексуалната толерантност, слаба държавност, слаби регулации в различни социални и икономически сфери и слабо влияние на полицията и тайните служби, които според тях съвсем трябва да изчезнат) в страните от бившия соц-блок, където все още има разделение в обществото както в Украйна, но не толкова изострени, между Западните и Източните ценности (в това число и на Турция, където преобладава т.нар. „религиозен консерватизъм“). Например, понастоящем България е поставена под силен натиск да приеме „Истанбулската Конвенция“, която дава път на различните сексуални ориентации. Трябва да се подчертае, обаче, че зад тези неолиберални и либерални идеи, в действителност стоят огромни икономически интереси на Запада. Пример за това е поощряването на страните от бившия соц-блок да приватизират ключови за икономиката предприятия и сектори и така да позволят на западни фирми да навлязат в тези страни и да извличат икономическа изгода, която обаче, много често ги ощетява. Друг пример за това е натиска на Запада в България да има т.нар. плосък данък, който позволява на западни фирми да изнасят огромни печалби, защото те почти не се облагат с данъци. Путин знае за тези явления отлично и затова е ги е ограничил до максимална степен, което вбесява Запада. Втората последица е, показването на Руския на целя свят, че вече отново е ключов световен гео-политически фактор, и се е отърсила от летаргията която преобладаваше в периода след перестройката. САЩ, ЕС и НАТО, отчитайки този факт предприемат сериозни действия – военни учения в Балтийските страни, разполагане на войски там и в източна Европа, включително България, и разполагане на части от анти-ракетен щит в Румъния. Свързана в тази последица е и третата. Немислимо е Украйна да стане член на НАТО. Това би означавало създаването на сериозен конфликт между Запада и Русия, дори като трета световна война. Украйна, както през миналите векове, ще остане разделена между Запада и Изтока. Населението там продължава да е разделено – про и анти Руско. Териториите на Донбас и Луганск за дълго ще останат де факто отцепени от Украйна, и е възможно, при определени гео-политически обстоятелства да получат статут на автономни територии по подобие на Босна и Херцеговина и Косово.  

Източници:

Encyclopedia of Ukraine (University of Toronto Press, 1984–93) 5 vol; from Canadian Institute of Ukrainian Studies, partly online

Ukraine: A Concise Encyclopedia. ed by Volodymyr E. KubijovyČ; University of Toronto Press. 1963; 1188pp online at Questia

Bilinsky, Yaroslav The Second Soviet Republic: The Ukraine after World War II (Rutgers UP, 1964) online

Hrushevsky, Michael. A History of Ukraine (1986)

Mykhailo Hrushevsky. History of Ukraine-Rus' in 9 volumes. Selected volumes translated into English. Available online in Ukrainian as "Історія України-Руси".

Katchanovski, Ivan; Kohut, Zenon E.; Nebesio, Bohdan Y.; and Yurkevich, Myroslav. Historical Dictionary of Ukraine. Second edition (2013). 968 pp.

Kubicek, Paul. The History of Ukraine (2008) excerpt and text search

Magocsi, Paul Robert, A History of Ukraine. University of Toronto Press, 1996 ISBN 0-8020-7820-6

Reid, Anna. Borderland: A Journey Through the History of Ukraine (2003) online edition

Snyder, Timothy D. (2003). The Reconstruction of Nations: Poland, Ukraine, Lithuania, Belarus, 1569-1999. Yale U.P. ISBN 9780300105865.

Subtelny, Orest (2009). Ukraine: A History. Toronto: University of Toronto Press. ISBN 0-8020-8390-0. A Ukrainian translation is available online.

Wilson, Andrew. The Ukrainians: Unexpected Nation. Yale University Press; 2nd edition (2002) ISBN 0-300-09309-8.

Yekelchyk, Serhy. Ukraine: Birth of a Modern Nation (Oxford University Press 2007) online

Kononenko, Konstantyn. Ukraine and Russia: A History of the Economic Relations between Ukraine and Russia, 1654-1917 (Marquette University Press 1958) online

Luckyj, George S. Towards an Intellectual History of Ukraine: An Anthology of Ukrainian Thought from 1710 to 1995. (1996)

Velychenko, Stephen, "Nationalizing and Denationalizing the Past. Ukraine and Russia in Comparative Context," Ab Imperio no 1 (2007). http://abimperio.net/cgi-bin/aishow.pl?state=showa&idart=1846&idlang=1&Code=

Plokhy, Serhii. The Cossacks and Religion in Early Modern Ukraine (2001) online edition

Shkandrij, Myroslav. Ukrainian Nationalism: Politics, Ideology, and Literature, 1929-1956 (Yale University Press; 2014) 331 pages; Studies the ideology and legacy of the Organization of Ukrainian Nationalists Especially by Dmytro Dontsov, Olena Teliha, Leonid Mosendz, Oleh Olzhych, Yurii Lypa, Ulas Samchuk, Yurii Klen, and Dokia Humenna.

Himka, John-Paul. "The National and the Social in the Ukrainian Revolution of 1917-1920- The Historiographical Agenda." Archiv Fur Sozialgeschichte, vol 34 (1994): 95-110.

Kasianov, Georgiy, and Philipp Ther, eds. Laboratory of Transnational History: Ukraine and Recent Ukrainian Historiography (Central European University Press 2009) online edition

Velychenko, Stephen, National history as cultural process : a survey of the interpretations of Ukraine's past in Polish, Russian, and Ukrainian historical writing from the earliest times to 1914 (Edmonton, 1992)

Velychenko, Stephen, Shaping identity in Eastern Europe and Russia : Soviet-Russian and Polish accounts of Ukrainian history, 1914-1991 (London, 1993)

Verstiuk, Vladyslav. "Conceptual Issues in Studying the History of the Ukrainian Revolution." Journal of Ukrainian Studies 24.1 (1999): 5-20

Wade, Rex A. "The Revolution At Ninety-(One): Anglo-American Historiography Of The Russian Revolution Of 1917" Journal of Modern Russian History and Historiography 1.1 (2008): vii-42.

* Студент по „Международни отношения: Управление на конфликти“ в УНСС