През декемвли 2025 иракският премиер Мохамед Шиа ал-Судани откри 63-километров пътен участък в южната част на страната, свързващ строящото се пристанище Гранд Фау с Хор ал-Зубайр. Участъкът не е просто елемент от вътрешната инфратруктура на Ирак.
Изграждането му е първата осезаема стъпка в реализацията на мегапроект за танспортен коридор с дължина 1200 километра, на стойност 17 милиарда долара, чиято амбициозна цел е да превърне Ирак в централен транзитен коридор, свързващ Персийския залив с Европа, през Турция. Т.нар. „Път на развитието“, от който се очаква да генерира годишни приходи от 4 милиарда долара, е може би най-добрата илюстрация за стремежа на Ирак да възстанови своята геополитическа и икономическа автономност след проточилия се десетилетия конфликт. Но, докато проектът преминава от етапа на предварителна подготовка към практическа реализация, в същото време той изкарва на повърхността и дори усилва регионалните съперничества, вътрешните разделения и глобалната стратегическа конкуренция. Крайният му успех зависи не само от инженерните умения на неговите изпълнители, но и от способността му да преодолее политическите противоречия, които заплашват самото му съществуване.
Ролята на проекта за гарантиране на стабилността и просперитета на Ирак и целия регион
В основата си, „Пътят на развитието“ е опит за суверенна икономическа трансформация. Както заяви премиерът ал-Судани на церемонията по откриването, проектът въплъщава визията за преход на Ирак „от икономика, базирана на петролната рента, към такава, която активно подкрепя селското стопанство, промишлеността и търговията“. Възползвайки се от географското положение на Ирак като потенциален сухопътен мост, инициативата, която включва изграждане на паралелни железопътни и магистрални маршрути, цели да намали времето за пътуване между Азия и Европа и да позиционира страната като „ключов световен логистичен и търговски център“. Стратегическа връзка е пристанището Гранд Фау, чието завършване се планира за 2028, То ще бъде най-голямото в Близкия изток и ще може да обработва най-големите контейнеровози в света, като по този начин ще намали зависимостта от пристанището с ограничен капацитет Ум Каср.
На регионално равнище проектът се превърна в своеобразен барометър на променящите се ветрове в близкоизточната дипломация. Четиристранният меморандум за разбирателство между Ирак, Турция, Катар и Обединените арабски емирства свидетелства за формирането на коалиция по интереси, излизаща извън рамките на традиционните алианси. За Турция „Пътят на развитието“ е стратегически инструмент за увеличаване на нейното икономическо влияние на юг и укрепване на ролята ѝ на незаменим евразийски транзитен център, както и възможна компенсация на вредата от онези конкурирентни маршрути, като Икономическия коридор Индия-Близкия изток-Европа (IMEC), които се стремят да заобиколят Турция. За Катар и ОАЕ участието в проекта е едновременно икономическа възможност и инструмент за геополитическо взаимодействие, което им позволява да разширят присъствието си в Ирак на фона на регионалната тенденция към деескалация и подновено сближаване в рамките на Съвета за сътрудничество в Персийския залив. Участието на Доха и Абу Даби е особено важно, предвид неотдавнашния им дипломатически конфликт. Това потвърждава, че проектът служи като платформа за обединяване, а не за конкуренция между интересите на страните от Персийския залив.
Ирак се опитва да балансира между големите регионални играчи
Именно това съгласуване обаче разкрива дълбоката геополитическа уязвимост на проекта. Изключването на Иран от него и опасенията на Кувейт показват, че на практика „Пътят на развитието“ е проект, целящ формирането на сфера на влияние. Анализаторите предупреждават, че Иран, който разглежда инициативата като търговска и стратегическа заплаха за своите пристанища и регионалното си влияние, има както мотивация, така и влиятелни прокси-мрежи в Ирак, за да я ерозира или дори провали. Успехът на проекта би могъл да укрепи регионалния кономически блок, ориентиран към Турция и Съвета за сътрудничество в Персийския залив, което да доведе до маргинализирането на Техеран. Ще припомня, че по същия начин неотдавнашното повторно отваряне на пристанището Мубарак ал-Кабир в Кувейт, което не функционираше в продължение на десет години, се тълкува от някои като пряк конкурентен отговор на иракския порт Фау, илюстриращ интензивния характер на съперничеството между регионалните пристанища. Тоест, макар че официално се позиционира като двигател на регионалното сътрудничество, на практика „Пътят на развитието“ рискува да изостри съществуващите разногласия.
Вътрешните противоречия на проекта се проявяват особено остро в контекста на федералната структура на Ирак. Предложеният маршрут умишлено избягваголемите градски и логистични центрове в Иракски Кюрдистан (ИРК), което провокира остри критики от страна на властите в Ербил. Иракските кюрди се опасяват, че централизирането на трансиракските търговски коридори ще отслаби техния контрол върху трансграничната търговия и ще отслаби трудно извоюваната им финансова автономия. Това изключване не вещае нищо добро за устойчивостта на проекта и дори - в най-лошия случай – би могло напълно да го провали. Тези опасения стимулират Иракски Кюрдистан да лансира собствени проекти за свързване с Иран и Турция, потенциално създавайки конкурентна мрежа, която фрагментира, а не обединява транзитния потенциал на Ирак. Нещо повече, това би могло да отблъсне от проекта такъв ключов играч като Турция, която традиционнао разглежда кюрдската автономия в Ирак като ключов геополитически и икономически партньор. Тоест, реализацията на проекта вътре в страната може да доведе до подновяване на напрежението в отношенията между Багдад и Ербил в момент, когато относителната стабилност е от първостепенно значение за привличането на чуждестранни инвестиции.
Изграждането на мрежа от взаимносвързани мултимодални коридори
Освен това, реализацията на проекта следва да се съобрази с нестабилната вътрешна ситуация в Ирак, породена от наличието на различни въоръжени групировки и сериозна корупция. Южните пристанища и маршрути за доставки са в зоната на влияние на свързаните с Иран Сили на народната мобилизация (СНМ), които упражняват значителен контрол върху сигурността и митниците, присвоявайки си приходите на държавата. Колосалните суми, отпуснати за „Пътя на развитието“, ще засилят конкуренцията между шиитските политически групировки за договори и услуги, пример за което бяха споровето относно договора за пристанището Фау. За премиера ал-Судани ще бъде голямо управленско предизвикателство да намали напрежението между тези групировки и в същото време да убеди инвеститорите от Персийския залив и Турция в сигурността и прозрачността на проекта. Жизнеспособността на последния е неразривно свързана със способността на държавата да упражнява властта си, да се бори с дълбоко вкоренената корупция и да предотврати превръщането на инфраструктурата в бойно поле между различните групировки.
На глобалната сцена „Пътят на развитието” се пресича с логистичните стратегии на големите сили. Това дава на Китай възможността безпроблемно да интегрира още един маршрут в своята суперинициатива „Един пояс, един път“, подобрявайки свързаността между Изтока и Запада. За САЩ и Европа, стабилният Ирак, служещ като надеждна търговска артерия, е от дългосрочен стратегически интерес, предлагайки алтернатива на тесите места по морските машрути, като Червено море, които се оказват силно уязвими. Поддръжниците на проекта твърдят, че той може да допълва, а не да се конкурира с инициативи като IMEC, прогнозирайки, че бъдещето е на взаимосвързаните мултимодални коридори. Това обаче, също поставя Ирак в трудна позиция, тъй като му се налага да балансира между конкуриращи се световни сили, всяка от които има своя собствена визия за регионалнато инфраструктура.
Заключение
„Пътят на развитието“ е смела стъпка към едно бъдеще, определяно от регионалната икономическа интеграция и възраждането на Ирак. В същото време обаче, шосето изградено в района на Басра, води директно към лабиринт от геополитически, вътрешни и логистични проблеми. Бъдещето му ще зависи от способността на Ирак да постигне стабилен вътрешен консенсус, особено с Иракски Кюрдистан, да съгласува противоречивите интереси на регионални играчи като Иран, Турция и Съвета за сътрудничество в Персийския залив, както и да контролира политически собствената си икономика, за да привлече и поддържа международното доверие към него. Проектът „Път на развитието“ цели да превърне Ирак в кръстопът на континентите. Но дали наистина ще стане канал за устойчиво развитие или нова разломна линия, водеща до конфликт, зависи от политическата ситуация през следващите години. Което за пореден път доказва, че най-сериозните пречки пред развитието на инфраструктурата в Близкия изток никога не са били чисто физически.
*Българско геополитическо дружество
