Геоикономическите аспекти на земеделските протести в Европа

Както е известно, най-големите избухнаха през януари 2024 в резултат от редица непопулярни мерки, предприети от ръководството на ЕС. Изключително остра реакция например, породи решението на Европейската комисия (ЕК) да удължи с година облекчения режим на външната търговия с Украйна, включващ едностранна отмяна на митническите такси и квоти за украинския износ в държавите от Съюза. Ситуацията се влоши в резултат от вноса на евтина продукция от Украйна и миграцията на евтина работна сила оттам. Принос за това имаше и отпускането на 50 млрд. евро за Киев, въз основа на ангажимента на ЕС да „подкрепя Украйна толкова, колкото е необходимо”. Очевидно европейските фермери не са съгласни с тезата на брюкселските „еврократи”, че „помощта за Украйна е абсолютен приоритет за Съюза”.

Впрочем, недоволството им беше провокирано и от влизането в действие на новата Обща селскоскопанска политика на ЕС (Common Agricultural Policy, САР) за периода 2023-2027 и условията за финансиране от страна на Съюза на т.нар. „зелена политика”. В бюджета на ЕС за 2021-2027 за селско стопанство е предвидена сумата от 386,6 млрд. евро, разделена на две части: 291,1 млрд. евро за Европейския фонд за гарантиране на земеделието (EAGF), чрез който се осигурява подкрепа за доходите на фермерите, и 95,5 млрд. евро за Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (EAFRD), включващ финансиране в сферата на управлението на природните ресурси и климатичните промени.

През 2023 Общата селскостопанска политика на Съюза беше ревизирана и финансирането на EАFRD беше увеличено с 8,1 млрд. евро с цел постигане целите на европейската „зелена сделка” и прехода към цифрови технологии. Всяка страна членка разработи национален стратегически план за CAP, обединяващ субсидирането на доходите и развитието на селските райони, обвързвайки размерите на помощта с пазарната ефективност. На теория тези планове не би трябвало да провокират конфронтация, но на практика нещата се развиха различно. Финансирането на „зелената политика”, изискващо повишаване на паричните субсидии, наред с отпуснатия за четиригодишен период транш от 50 млрд. евро за Украйна (т.е. повече, отколко е помощта за всички френски фермери например), провокира острата негативна реакция на земеделските стопани във Франция и другите страни от ЕС.

През 2022 седем държави осигуряваха 75% о общия обем на селскостопанското производство в ЕС: Франция (18%), Германия (14%), Италия (13%), Испания (12%), Полша (7%), Нидерландия (7%) и Румъния (4%). В сравнение със страни като САЩ, Русия или Украйна, в европейските страни преобладават неголемите селски стопанства, затова протекционизмът както в производствената сфера на селското стопанство, така и във външната търговия, е основния механизъм, позволяващ нормалното функциониране на аграрния сектор на ЕС. И най-малкото посегателство срещу облекченията за фермерите – ограничаване на преференциите, повишаване на данъците или намаляване на защитата им на външния пазар – се възприема от тях като катастрофа.

Тук е мястото да отбележа, че селските стопани в ЕС са свикнали да съществуват под „чадъра на субсидиите”, при това последните следва да бъдат индексирани съобразно инфлацията. В резултат, над половината от приходите на европейските фермери идват от държавните субсиии. През последните години обаче, енергийната криза и инфлацията доведоха до намаляване на реалното финансиране.

Независимо от високата степен на защита от държавата в основните аграрни страни членки на Съюза – Франция и Германия – през последните десетилетия броят на европейските фермери постоянно намаляваше. Така, ако през 1970 във Франция те са били 1,6 млн. души, през 2020 са намалели до 389 хиляди, като очакванията са, че тенденцията ще се запази. Макар че Франция осигурява до 18% от цялата европейска селскостопанска продукция, в страната е регистриран спад на производството на зърнени култури, говеждо месо и мляко поради намаляване на площта на земеделските земи и числеността на добитъка. Освен това, работата в селското стопанство става все по-малко престижна, а 2/3 от европейските фермери са над 55-годищна възраст.

На този фон се случиха няколко непредвидени събития. Първото, което стана факт още по време на „зърнената сделка” през 2022-2023, беше навлизането на евтини украински продукти и, в частност, пшеница. След като Русия прекрати въпросната сделка обаче, украинското зърно започна да се изнася по суша, през източноевропейските държави. Това провокира недоволството на селските стопани в Полша, Унгария, България и Словакия, които наложиха забрана за внос на хранителни продукти от Украйна. От октомври 2023, когато „зърнената сделка” вече не действаше, евтиният украински селскостопански износ отново се насочи по алтернативни морски маршрути, но вече предимно към западноевропейските държави. В резултат, през февруари 2024, повече от десет страни членки на ЕС бяха залети от протести във връзка с доставката на евтини продукти от Украйна. Фермерите в Италия, Испания, Франция, Португалия и Белгия поискаха да бъде ограничен вносът на евтина продукция от трети страни. Ще припомня, че през 2023 продажбите на украинско месо и яйца нарасна със 127%. Като последица от това, във Франция например, собствената земеделска продукция се оказа неконкурентоспособна и престана да се търси. Фермерите започнаха да я изхвърлят по шосетата и атакуваха хранителните магазини, унищожавайки вносните стоки. Впрочем, френските фермери търпят загуби и заради решението на държавата да сложи таван на цените на продоволствените стоки за да ограничи инфлацията, което на фона на излишъка от евтини вносни храни, засяга най-вече непосредствените производители.

Германските фермери, които досега се смятаха за по-малко податливи на емоции, отколкото съседите им, също излязоха да протестират. Сред основните им искания е намаляване цените на горивото за селскостопанската техника, чиито ръст се дължи на отмяната от от правителството на субсидиите на горивото за сектора от 1 януари 2024. Както е известно, в страната беше приет закон, който освен тази мярка, предвижда съкращаване на финансирането на проекти за климатична защита, ограничаване на субсидиите за социално осигуряване, електроенергия и газ – общо с 2,6 млрд. евро. Освен това, ще бъде намалена субсидията за пенсионно застраховане, докато данъкът за вредните емисии ще нарасне, при това над обявените предварително показатели. Свивайки субсидиите за дизеловото гориво за фермерите, в същото време управляващите планират да увеличат двойно средствата, предназначени за военна помощ за Украйна.

На свой ред, испанските и португалски селяни, които през последните две години трябваше да се справят с последиците от силната суша, са принудени да оцеляват сами, без да получават помощ от ЕС. И макар че испанското правителство обяви, че „ще отпусне 270 млн. евро за да компенсира на 140-те хиляди фермери загубите от изключително горещото лято и проблемите, породени от войната в Украйна”, експертите оценяват това като капка в морето на загубите на селските стопани.

Впрочем, недоволството на фермерите е породено и от възобновените планове на ЕС да подпише споразумеине за свободна търговия с държавите от Меркосур (южноамериканския общ пазар), чиято ратификация беше спряна през 2019. Макар френският премиер Габриел Атал да заяви, че страните членки са против подписването му, съществуват опасения, че то все пак ще стане факт при това съвсем скоро. От своя страна, властите засега отказват да откликнат на исканията на селските стопани за възстановяване на отменените субсидии, аргументирайки се с решенията на ЕК.

На този фон силно впечатление правят мащабите на протестите, обхванали почти всички европейски страни, при това географията им продължава да се разширява. Германските фермери например, стачкуват от декември 2023, като своеобразен връх на протестите им беше отбелязан през втората седмица на януари 2024, когато те блокираха улиците на големите градове. Най-активни обаче са френските им колеги, които също стачкуват от декември 2023 и нямат намерение да прекратят протестите си. След като блокираха Париж, зеедно с белгийските си колеги, в началото на февруари, те преградиха и подстъпите към Европейския парламент в Брюксел, във връзка с насроченото заседание на ЕК.

Към фермерите от Франция и Германия се присъединиха и тези от Испания и Гърция. От 5 февруари 2024 испанските селскостопански производители започнаха да блокират магистрали по цялата територия на страната, към същата стратегия се придържат и гръцките им колеги, блокиращи с трактори пътищата в различни региони. Мащабни фермерски протести започнаха в Литва, непосредствено след демонстрациите на шофьорите на ТИР-ове в Полша, Унгария и Словакия. Литовските фермери се чувстват все по-притиснати от конкуренцията на съседите от Полша, Естония и Украйна, като особено сериозна е кризата в млечната индустрия. Заради прекалено малкия вътрешен пазар, те работят най-вече за износ, но след началото на санкционните войни между ЕС и Русия, през 2014, страната загуби руския пазар, а през 2021 и този на Китай, в резултат от което износът рязко спадна. Именно това принуди в края на януари местните фермери да излязат по улиците с тракторите си. В края на февруари пък, полските фермери блокираха почти напълно границата с Украйна, а гръцките им колеги влязоха с тракторите си в Атина. В Испания се проведе т.нар. „Голяма тракторна манифестация”, координирана мащабна акция на селските стопани се проведе и в Централна и Източна Европа. Откритият на 24 февруари в Париж Селскостопански салон, пък очаквано беше блокиран от френските фермери, които си размениха остри реплики с президента Макрон.

Ескалацията на недоволството

Разбира се, фермерите от ЕС периодично протестираха и преди. През 2019 например, холандските скотовъдци бяха възмутени от предложението на правителството на всяка цена да бъде постигнато намаляване на емиисите от азотни оксиди, най-вече чрез двойното съкрашаване броя на отглеждания от тях добитък (струва си да припомня, че – макар и по други причини – същото сториха българските власти).

Тогава обаче, ставаше дума за локално недоволство, докато сега вълната на фермерските протести заля целия ЕС. Тя възникна едновременно в няколко точки и на първо място, в държавите от Източна Европа, разположени в близост до Украйна. Както вече споменах, първопричина за това бе взетото през май 2022 от ЕС решение в знак на добра воля да бъдат отменени митническите такси за украинските стоки. Важна роля изиграха и т.нар. „коридори на солидарността”, т.е. маршрутите за износ на украинско зърно в ЕС.

В резултат от това, схемата започна да работи не точно според първоначалния замисъл: оказа се, че основната част от украинското зърно остава в прилежащите до Украйна държави от ЕС, провокирайки там криза на селскостопанско свръхпроизводство.

През май 2023 ЕК реши да се съобрази с притесненията на България, Унгария, Полша, Румъния и Словакия и наложи ембарго върху вноса на украинско зърно в тези страни. То обаче беше премахнато още през септември, което провокира сблъсък между източноевропейските страни членки и Брюксел, както и нова вълна на недоволство сред местните земеделци, която и досега не е затихнала.

За сериозността на проблема говори и фактът, че полският премиер Доналд Туск дори заяви, че правителството му разглежда възможността за "временно затваряне" на границата с Украйна за стоки, заради напрежението, провокирано от износа на украинско зърно. В отговор вицепремиерът на Украйна Александър Кубраков декларира, че страната му не възнамерява да затваря границата си с Полща и никой не преговаря за това, тъй като "за нас стабилната граница е въпрос на оцеляване".

Междувременно, социологическите проучвания сочат, че мнозинството граждани на ЕС биха искали войната в Украйна да приключи с преговори и постигане на мирно споразумение между Киев и Москва. На този фон е много трудно, ако въобще е възможно, да се иска от пряко засегната от войната група, като фермерите, да "проявят разбиране" към ситуацията. Затова полските власти дори не се опитват да действат в тази посока и търсят други решения като споменатото по-горе, чиято реализация ще означава че трафикът между двете страни ще се осъществява само в едно направление и ще включва предимно доставки на въоръжение.

Според Чешката аграрна камара, основните проблеми, за чието незабаво решаване призовават фермерите са: безмитния внос на селскостопанска продукция от Украйна, необоснованите екологични амбиции на ръководството на ЕС, "непоносимата бюрокрация и сложните административни процеси". Това се споделя и от западноевропейските фермери, макар че причините за тяхното негодувание са малко по-различни. Ще припомня, че за фермерските бунтове се заговори сериозно едва след като в края на 2023 се изостри ситуацията в Германия. Както е известно, след като през ноември Конституционният съд забрани на правителството да взема пари от специалния фонд за ликвидиране на последиците от пандемията от Covid-19, в държавния бюджен възникна недостиг от 60 млрд. евро и на управляващите се наложи спешно да измислят нещо, за да избегнат колапса. Сред предложенията в тази посока беше намаляване на данъчните облекчения за покупката на селскостопанска техника (което трябваше да осигури бюджетни икономии от 480 млн. евро) и за дизеловото гориво (очаквани икономии от 440 млн. евро).

Президентът на Съюза на германските фермери (DBV) Йоахим Руквид определи тази инициатива като капката, преляла чашата на търпението им, а първата голяма протестна акция се проведе на 18 декември пред Бранденбургската врата в Берлин. При това, според данни от проучването на института Civey, въпреки породените от тях неудобства, протестите се подкрепят от 70% от германците. Опитите на правителството да успокои ситуацията, предлагайки през януари постепенно, а не незабавно намаляване на субсидиите, се провалиха.

Протестите в другите европейски държави се развиха горе долу по същия сценарий, макар и с някои особености. Във Франция например, фермерите също блокираха магистралите, но не организираха големи акции в центъра на Париж (за разлика от Берлин). Там обаче, в протестите се включиха и автопревозвачите, обявяващи се против "нелоялната конкуренция" от страна на източноевропейските си колеги.

Подобно на германските власти, френското правителство също склони да направи известни отстъпки. Така, в края на януари, премиерът Габриел Атал обяви серия от мерки, целящи "да улеснят живота на фермерите и да им позволят да дишат свободно". Ставаше дума, в частност, за опростяване на бюрократичните процедури и отказ от плановете за незабавна отмяна на субсидиите за горивото за селскостопанската техника, както и за подготовката на нов законопроект за селското стопанство. Фермерите обаче продължават да са настроени песимиснично, илюстрация за което бе напрежението при откриването от президента Макрон на Международното селскостопанско изложение, провело се в Париж от 24 февруари до 3 март.

На свой ред, фермерите в съседна Испания не само издигат традиционните искания за подобряване условията на труд, намаляване на бюрокрацията, установяване на справедливи цени за продукцията и запазване на облекченията на дизеловото гориво, но и настояват за компенсации заради сериозната суша, от която страдат вече няколко години. Миналата 2023 например, се оказа най-сушавата от сто години насам. В резултат, дори в началото на пролетта на 2024 редица региони (като Каталония и Андалусия) са принудени сериозно да ограничават водното потребление.

Сред последиците от това е, че само за една година цените на испанския зехтин скочиха със 67%, а фермерите в района на Аксаркия (провинция Малага), който е най-големия производител на авокадо, манго и други тропически култури в Европа, се оказаха на ръба на оцеляването. Опитвайки се подобри ситуацията, в началото на февруари правителството обяви, че отпуска на селските стопани (почти 140 хиляди ферми) държавна помощ от 269 млн. евро като "компенсация за трудностите заради сушата и последиците от войната в Украйна".

Гърция пък се сблъска с друго природно бедствие - бурята "Даниел", в резултат от която през септември 2023 загинаха над 200 000 домашни животни и птици, беше унищожена 1/5 от реколтата от памук, както и огромен брой плодни дървега. Само краткосрочните негативни последици за гръцката икономика се оценяват на 5 млрд. евро. Закономерно, фермерските протести започнаха в региона на Тесалия, който пострада най-силно, а през февруари тракторите влязоха първо в Солун, а няколко седмици по-късно - и в Атина. Сред основните искания на протестиращите са компенсация на вредите от природните бедствия. Правителството обаче не се реши да го стори, като вместо това обеща намалени цени на електроенергията за срок от десет години и някои други облекчения. Което обаче не бе оценено като достатъчно от повечето фермери, заплашили, че ще блокират основните пътища и пристанища в страната.

Както в тези държави, така и в Португалия, Италия, България, Румъния, Литва, Латвия, Ирландия и Белгия фермерите продължиха да протестират. И макар че във всяка отделна страна протестите им имат своята специфика, общите неща са много повече, както по отношение на тактиката, така и на целите, които си поставят.

Протестите като резултат от кризата на свръхпроизводство

Всъщност, няма никакво съмнение, че протестите вече са част и от вътрешнополитическата борба в държавите от ЕС и Съюза, като цяло. В Полша например, това е битка на регионално ниво между победилата на последните избори политическа сила ("Гражданската платформа") и загубилата ("Право и справедливост"). Освен това обаче, е и реална възможност да бъдат извоювани от Брюксел полагащите за предходните години плащания.

Украинските стоки действително удрят по джоба на част от европейските селскостопански производители. От друга страна, протестите на последните са инструмент за запазване на европейските субсидии не само за страните от Източна Европа, но и за такъв "стълб" на ЕС като Франция. Тоест, от една страна тези протести ерозират и без това влошения имидж на президента Макрон, но от друга са полезни за него и за страната, като цяло. Впрочем, данъците и субсидиите, макар че не се пряко свързани с въпроса за украинския износ, са фактор за протестите и в Испания, Гърция и Германия. Което означава, че от фермерските бунтове са заинтересовани дори определена част от управляващите елити в ЕС и най-вече онези, които искат запазването на досегашния социален или по-точно социално-икономически баланс.

Налице са обаче и редица признаци, че протестите са следствие от по-сложни и дълбоки проблеми. Данъците и субсидиите, украинският дъмпинг и боричканията между основните партии в страните от ЕС (например в Полша) са сред очевидните причини за случващото се, но истината е, че за него има и по-дълбоки причини и предпоставки, които заслужават специално внимание. Никак не е случайно, че - както отбелязах по-горе - част от европейските елити е решена да се бори за запазването на "социално-икономическия баланс". Което означава, че балансът се нарушава, т.е. налице са и определени предпоставки за това, както и страни, които са заинтересовани от случващото се и такива, които се противопоставят на очертаващите се промени.

                                    Кой купува пшеница от Русия и Украйна

В тази връзка ще припомня, че сред най-обсъжданите теми през периода от лятото на 2022 до лятото на 2023 беше т.нар. "Черноморска зърнена инициатива" ("зърнената сделка") и свързаните с нея въпроси за дефицита на зърно в най-бедните държави и уж надигашият се "глобален глад". Всичко това действително изглеждаше плашещо, тъй като новинарските агенции постоянно публикуваха информация за цените на продоволствените стоки, а през 2022 те определено не внушаваха оптимизъм, още повече че Русия и Украйна, които държат 30% от световната търговия с такива стоки като пшеницата например, се сражават помежду си именно в зоната на основните им логистични маршрути. В същото време обаче, мнозина анализатори още тогава посочваха някои странни особености на товарните потоци, които в крайна сметка се насочваха навсякъде другаде, но не и към гладуващите и нуждаещи се от продоволствие региони.

Примерът с пшеницата позволява да се анализира проблемът, като цяло, още повече че тя е сред основните селскоскопански продукти, търгувани на борсата. Ако използваме критерия "излишък/недостиг", ще видим, че ситуацията с нея е доста специфична. Така, през 2021 в света са произведени 756 млн. тона от този основен продукт, през 2022 - 772 млн, а през миналата 2023 - 808 млн. това. При това 83-те страни производителки са заделили за собствените си нужди 469 млн. тона, което означава, че условното свободно количество е било 339 млн. тона. Казвам "условно", защото от него задължително следва да бъдат извадени обемите, предназначени за захранване на резервните фондове, както и за възпроизводство - общо около 50 млн. тона годишно. Тези обеми се променят периодично, но като цяло, намаляването им в един икономо-географски сектор се компенсира от ръста в друг.

Така например, Китай е увеличил резервите си с цел да могат да покрият потреблението на страната за период от 1,5 години, докато САЩ и ЕС последователно са ги намалявали. Останалата част от пшеницата (т.е. около 290 млн. тона) отива на международния пазар, но следва да имаме предвид, че операторите обикновено задържат до 20% като резерв. Освен това трябва да се отчетат загубите при съхраняване - до 2%, както и тези при транспортирането на пшеницата - 1,5-2%. Макар делът да изглежда минимален, цифровото му изражение е впечатляващо - всяка година до 10 млн. тона се губят - потъват в моретата, разсипват се по пътищата и жп линиите, биват изядени от гризачи и т.н. Ще припомня, че това количество почти се равнява на потреблението на държава като Бразилия например.

В крайна сметка, физическият обем на пшеницата, предлагана на международните пазари, е бил, както следва - 180 млн. тона, през 2021, 192 млн. тона, през 2022 и 221 млн. тона, през 2023. Става дума именно за физическия обем, а не за оборота на финансовия пазар, който е свързан пряко или косвено с него.

В същото време статистиката показва, че реалните потребности от пшеница в света през последните три години не надхвърлят 50 млн. тона, което поражда въпроса, къде отива останалото количество? През 2022 например, то е било цели 142 млн. тона. И то, на фона на твърденията, че в света гладуват цели континенти. Дали обаче наистина е така?

Да вземем например региона на Близкия Изток, където потреблението е 50 млн. тона, а производството - 37 млн. тона, което означава дефицит от 13 млн. тона. По отношение на Африка, която традиционно е сочена като пример за остър продоволствен дефицит, потреблението е 64 млн. тона, а производството - 27 млн. тона, т.е. налице е дефицит от 37 млн. тона. Това е най-големият регионален дефицит, но както виждаме от горните данни той спокойно може да бъде покрит от наличните продоволствени излишъци в глобален мащаб.

По сегашните цени, необходимата за покриване на сегашния дефицит на пшеница в Африка сума е само 8 млрд. долара, т.е. толкова с колкото разполагат някои от не най-големите фондове на ООН. При това тук става дума за дефицита в рамките на целия континент, а да не забравяме, че редица африкански държави, като Нигерия, Египет или ЮАР, са напълно платежоспособни. Между другото, Египет например, купува годищно около 12 млн. тона пшеница, макар че дефицитът му от този продукт е само 5,4 млн. тона. Част от закупеното количество се отделя в резерв, а останалото се препродава.

По принцип, дори ако приемем, че Африка потребява много по-малки количества продоволствие, отколкото се нуждае (което наистина е така), и в този случай покриването на необходимите количества може да се осъществи без това да породи някакви апокалиптични глобални проблеми, даже ако част от тях отидат за попълване на резерва или пък ако приемем, че загубите при съхраняването и транспортирането са двойно по-големи от средните.

От което пък следва, че на практика в света не съществува никакъв дефицит на пшеница.

Да се върнем обаче към случващото се в Европа. Годишното потребление на пшеница на Стария континент е 54 млн. тона, а производството и е 155 млн. това. И дори като направим всички необходими корекции, ще получим значителен годишен профицит.

Ше припомня, че през 2022, заради сушата, в ЕС, като цяло, беше регистриран спад на добивите на зърнени култури с 11 млн. тона. Показателно е обаче, че той не беше компенсиран заа сметка на стоковите профицити от предишните години (т.е. от натрупаните запаси), а чрез прословутата "зърнена сделка", чието прекратяване беше обявено от западните медии като причина за бъдещ "продоволствен апокалипсис". Днес обаче, т.е. почти година след прекратяването на "зърнената сделка", украинското зърно се разсипва по пътищата или по релсите от протестиращите европейски фермери или пък гние в каросериите на спрените от тях камиони и вагони. В същото време въпросът, къде са годишните стокови профицити продължава да стои с пълна сила.

Тук отново ще отбележа, че на пазара постоянно се осъществяват съобразени с конюнктурата корекции. Например, когато през 2022 в Канада добивите паднаха с 12 млн. тона, а Китай значително увеличи зърнените си запаси, общият обем на свободното зърно в света беше попълнен от Русия и Австралия. През 2023 пък паднаха добивите в Украйна, но се възстановиха тези в Канада. Тоест, колебанията си вървят (все пак това е пазар), но по правило те се компенсират взаимно.

Всъщност, тук няма кой знае каква тайна - всяка година стоковият профицит запълва складовете по света. В случая ЕС само изпълнява ролята на временен склад, впрочем сходна роля играят и Русия, САЩ и Канада. С течение на времето въпросният профицит или част от него се разпределя по света, където също се трупа, провокирайки локални скокове или спадове на цените.

Разбира се, излишните обеми невинаги се складират като базов продукт. Част от тях "преливат" на вторичния пазар под формата на допълнителни обеми спирт или брашно, или пък се използват в химическата индустрия, като храна за добитъка и т.н. При това обаче, те пак си остават излишъци, просто започват да дестабилизират и ситуацията на вторичните пазари.

В същото време, излищъците не попадат на характеризиращите се със слаба пратежоспособност пазари на Африка или Йемен, просто защото няма кой да ги финансира.

Разбира се, селското стопанство също се стреми да диверсифицира производството, замествайки едни култури с други. Зърнените например се заместват с рапица, а където е възможно - с бобови култури, слънчоглед и т.н. Проблемът обаче е, че на първо място има естествени ограничения за подобно използване на почвата, а на второ - че и на пазарите на тези заместители се осъществяват аналогични промени.

Това е само един пример, макар и за такава базова стока, като пшеницата. Съществуват обаче много сходни примери, касаещи другите аграрни сегменти. Не по-малко мащабни например, са излишъците в месния отрасъл.

Истината е, че селскостопанският пазар е сред най-нееластичните. Както е известно пандемията от Covid-19 силно ограничи и забави икономическата активност, а потребността от петролногазови продукти намаля. Но, ако в другите сектори е възможно (макар и трудно) производството да бъде намалено или новите проекти да бъдат временно спрени или консервирани, в сферата на селскостопанското производство, което в света, като цяло, се осъществява от множество средни и малки стопанства, тези механизми не действат. За разлика от индустриалните работници, които след преквалификацията си могат да се прехвърлят от един отрасъл в друг, при фермерите това просто няма как да стане. А и земята не може да не се обработва.

В същото време Европа (EС) е регионът с най-толям дял на заетите в селското стопанство, което на всичкото отгоре редовно регистрира значителен стоков профицит. Обикновено и ние, самите, и жителите на другите региони сме свикнали да разглеждаме ЕС като водеща "индустриална зона", но истината е, че в отделните страни членки на Съюза делът на заетите в аграрния и първичния продоволствен сектор варира между 6% и 9% от трудоспособното население. При това става дума най-вече за малки ферми. В заливаната от стачки и протести Франция например, средният брой на заетите в едно селско стопанство (ферма) е едва 2,1 души.

Както се вижда, свръхпрозводството на продоволствие в света е значително. В Европа обаче, то е особено високо. В анализ на британския Guardian например се посочва, че всяка година на европейските сметища се изхвърля продоволствена продукция на стойност 148 млрд. евро, което е 28-30% от общия и обем.

В САЩ интензификацията и концентрацията на селското стопанство е много по-голяма, а заетите в сектора са два пъти по-малко, отколкото в ЕС, затова при наличието на аналогично свръхпроизводство, то не оказва толкова критично влияния върху социолно-икономическата сфера, както в Европейския съюз. Поне засега, разбира се.

Подобно свръхпроизводство прави сектора губещ, само че загубите се покриват от европейския бюджет чрез различни дотации и субсидии. В противен случай, след всички плащания доходите на европейските фермери щяха да се равняват на минималните заплати в техните страни. Истината е, че субсидирането на сектора достига 60% и повече.

Тактическите отстъпки и стратегическите цели на "еврократите"

Осъзнавайки мащабите на проблема, европейските държави решиха да обединят усилията си. В края на февруари 2024 земеделските министри на страните членки на ЕС проведоха извънредна среща, чиято единствена тема бе, как биха могли да бъдат удовлетворени, поне частично, исканията на фермерите. А статистиката сочи, че тези искания до голяма степен са основателни.

Факт е например, че разходите им, особено за електроенергия, торове и транспорт, са нараснали сериозно в много страни от Съюза. В същото време, гражданите на ЕС с пълна сила усещат кризата, свързана с повишаване на цените на всички стоки и услуги и, за да смекчат поне частично шока от нея, управляващите, както и търговците на дребно, предприемат мерки за ограничаване ръста на цените на хранителните продукти. В резултат от тях обаче, фермерите започнаха да получават за продукцията си (с малки изключения, като зехтина например) средно с 9% по-малко, отколкото преди (според данните на Евростат за последното тримесечие на 2023, в сравнение със същия период на 2022).

Междувременно, "еврократите" отчаяно се опитват да прехвърлят вината за случващото на различни фактори, тъй като не желят да признаят, че то до голяма степен се дължи на собствената им необмислена или откровено погрешна политика. В тази връзка ще припомня, че в изказването си пред Европейския парламент в началото на февруари председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен заяви: "Фермерите са първите, които усещат на гърба си последиците от климатичните промени. Сушите и наводненията унищожават реколтата и добитъка. Освен това те усещат и последиците от руската война в Украйна: инфлацията, нарастването на цената на енергията и торовете". При това обаче, тя забрави да уточни, че кризата до голяма степен се дължи на зле обмислената санкционна война на ЕС с Русия.
Впрочем, по-важното е, какво възнамерява да прави ЕС оттук нататък. Първите тактически стъпки вече са факт. В частност, Урсула фон дер Лайен обяви, че няма да поставя за обсъждане инициативата за ограничаване с 50% на използването на пестициди на територията на Съюза до 2030. Тя дори обяви въпросния законопроект за "символ на поляризацията", провокирала протестите на фермерите, според които подобни екологични изисквания са нереалистични и дори "убийсгвени".

Освен това, ЕК удължи мораториума върху задължителното спазване на редица екологични изисквания, например, част от обработваемите земи да остават незасети в течение на година. Ще припомня, че тези правила бяха замразени още през 2023, на фона на пазарните сътресения, породени от войната в Украйна. Сега това решение беше променено и на фермерите вече се налагат още по-малко ограничения отпреди относно това, как могат да използват земите си. Според Европейската комисия, това се налага от "опасната комбинация между геополитически събития и екстремални природни явления".

Истината обаче е, че тези отстъпки действително са само тактически. Ключовата дългосрочна цел си остава непроменена. Както е извество, мащабният план на Брюксел в сферата на екологията (и може би най-важният проект на самата Урсула фон дер Лайен) предвижда до 2050 Европа да се превърне в първия "климатично неутрален" континент (т.е. използването на зелените технологии и различни други инициативи следва да нивелира негативното въздействие на вредните емисии върху климата). Нещо повече, именно през февруари 2024, в разгара на фермерските бунтове, ЕК публикува план, според който до 2040 вредните газови емисии в Европа ще бъдат намалени с 90%, в сравнение с нивото от 1990. При това, както посочва изданието Politico, в първоначалния проект на този документ е била поставена цел през периода 2015-2040 вредните емисии от селскотостопанската активност да бъдат намалени с 30%. В окончателния вариант обаче, липсва подобно изискване, а се споменава само, че "всички сектори" (както и обикновените европейци, на които ще се наложи сериозно да променят хранителните си навици и начин на живот) следва да допринесат за общата кауза.

Въпреки това е очевидно, че така поставените цели няма как да бъдат постигнати без сериозни промени в селскостопанския сектор на ЕС, който генерира 11% от вредните газови емисии. Само че въпросът, как това може да стане без да доведе до фалита от голяма част от европейските фермери засега остава без отговор.

Впрочем, освен на "екологичния диктат" на Брюксел, фермерите се противопоставят и на все по-активното прилагане на принципа на свободната търговия на глобално равнище. При това не става дума за традиционните конфликти между съседни европейски страни, като Франция и Испания например. В момента в центъра на вниманието са плановете на "еврократите" за постигане на споразумение между ЕС и южноамериканския икономически блок Меркосур. Ще припомня, че членове на това търговско-икономическо обединение са Аржентина, Бразилия, Парагвай и (от края на 2023) Боливия. Участниците в преговорите разчитаха, че текстът на споразумението ще бъде готов още в края на 2023, но това не се случи, а според повечето прогнози едва ли ще стане факт преди изборите за Европейски парламент през юни 2024.

Отношението към тази инициатива не е еднозначно. Германия например, я подкрепя, разчитайки да увеличи износа на своите автомобили в Южна Америка благодарение на намаляването на митата. Затова пък френският президент Макрон подкрепя опасенията на фермерите, а те смятат, че безмитният внос на бразилско говеждо месо, което е много по-евтино от френското (заради по-малкия брой екологични стандарти) ще ги съсипе.

Впрочем, Макрон повдигна и въпроса за украинската продукция. В навечерието на провелата се в началото на февруари среща с Урсула фон дер Лайен, той обеща да поиска "конкретни неща за френските фермери, включително ясни мерки относно вноса от Украйна, тъй като в момента неговите обеми и качество дестабилизират европейския пазар, без значение, дали става дума за пилешко месо или за пшеница".

Между другото, в Брюксел също са наясно, че следва да коригират политиката си спрямо украинската продукция. Така, в края на януари, ЕК предложи отмяната на митата за украинския внос да бъде удължена поне до юни 2025, но да се запазят обемите на вноса на някои стоки (например на пилешкото месо, яйцата и захарта) на нивата от 2022 и 2023. Аналогични мерки ще бъдат предприети и по отношение на Молдова. Както заяви по този повод еврокомисарят по търговията Валдис Домбровскис: "Това предложение гарантира точния баланс: запазваме икономическата си подкрепа за тези две страни, но в същото време изцяло се съобразяваме с интересите на фермерите от ЕС и деликатната ситуация в която се намират в момента".

Истината е, че "еврократите" просто не могат да игнорират исканията на европейските фермери. Разбира се, това не е основния отрасъл на обединена Европа, тъй като пряко заета в него е под 5% от работната сила в ЕС, а фермерите осигуряват едва 1,4% от БВП на Съюза. Проблемът е, че техните мащабни протести могат окажат силно влияние върху обществените настроения, а това означава - и върху резултатите от европейските избори през лятото. Както посочва в тази връзка френският политолог Еди Фужие, фермерите отлично съумяват да се позиционират като "малцинство, което говори от името на мълчаливото мнозинство".

Естествено, от протестите на фермерите (както и на всички пострадали от т.нар. "зелен преход”) опитват да се възползват политиците от т.нар. "крайна десница", които и без това стават все по-популярни в Европа. Сред тях например е френският "Национален сбор" на Марин Льо Пен и испанската консервативна партия Vox ("Глас"). Този тип формации залагат едновременно на икономическото разслояване между обедняващите обикновени европейци и забогатяващия на техен гръб елит, както и на противопоставянето между интересите на националната държава и тези на "наднационалната" брюкселска бюрокрация, а подобна реторика напоследък привлича все повече избиратели.

Както посочва в тази връзка професорът в парижкото Висше търговско училище (NEC) Алберто Алемано: "Фермерският въпрос ще доминира в предизборната битка за Европейски парламент. Това е един от малкото общоевропейски проблеми, по които различните партии ще се сблъскват помежду си". На свой ред, френският премиер Габриел Атал подчертава, че: "Навсякъде в Европе възникват едни и същи въпроси. Как да произвеждаме повече продукция и при това да я произвеждаме по-добре? Как да продължим да се борим с климатичните промени? Как да избягваме нелоялната конкуренция от страна на другите държави?".

Отговорите на всички тези въпроси тепърва следва да бъдат формулирани. Засега обаче, изглежда, че вълната на фермерското надоволство ще продължи да нараства, дори ако в навечерието на европейските избори брюкселските "еврократи" успеят временно да я притъпят с помощта на определени тактически отстъпки, само и само да не допуснат очаквания мощен пробив на консервативната "крайна десница" и популистките формации в Европейския парламент. Истината обаче е, че сегашните фермерски протести са само прелюдия към по-нататъшни и вероятно още по-остри сблъсъци.

Заключение

Ако сумираме исканията на селскостопанските производители от ЕС, можем да обобщим, че те настояват най-вече за ограничаване контрола на Общата селскостопанска политика на Съюза и спазване изискванията на ФАО за гарантиране на продоволствената сигурност, според които на всяко звено от продоволствената верига се забранява да продава стоките си под себестойността им. Фермерите се обявяват за запазване на ниските данъци за дизеловото гориво за селскостопанския сектор и възстановяване на вносните мита и другите ограничения, целящи защитата на вътрешните производители от евтиния внос от Украйна. И, накрая, основното изискване към правителствата е да отделят по-голямо внимание на нуждите на заетите в аграрния сектор, особено в случаите, когато той се сблъсква с вътрешни климатични или други стихийни бедствия.

Освен всичко друго, сегашните фермерски протести в ЕС илюстрират и задълбочаващия се разрив межу нуждите на гражданите на страните членки и елита на Съюза, включително т.нар. „еврократи”, който взема решенията на глобално равнище. В тази връзка, възниква въпросът, какво би могло да се очаква в резултат от продължителните стачки и протести на европейските фермери? Изглежда доста вероятно, че всяка страна членка ще предприема собствени мерки за ограничаване на протестите, като те могат отчасти да влязат в противоречие с Общата селскостопанска политика на ЕС. Стана ясно например, че правителствата на Франция и Германия обсъждат условията за изглаждане на най-острите искания на фермерите. Очевидно е, че за целта ще бъдат отпуснати допълнителни средства от националните бюджети с цел смекчаване загубите на фермерите от повишаването на цените на дизеловото гориво за селскостопански нужди. Не е реално да очакваме обаче, че ще бъдат наложени ограничения върху вноса от Украйна. При всички случаи, именно отделните национални държави в рамките на Съюза ще трябва да поемат основната отговорност за разрешаването на кризата.

* Българско геополитическо дружество