Може ли ЕС да се превърне във военна суперсила

Както можеше да се очаква, повечето от тях идват от техните военни министерства, но остава неясно, до каква степен са съгласувани със съответните министерства на финансите.

Факт е, че след години на гигантски разходи за борба с пандемията и енергийни субсидии, повечето европейски държави изпитват сериозни затруднения. Най-яркият пример в това отношение е "локомотивът" на ЕС - Германия. Както е известно, през февруари 2024 Бундестагът гласува новия бюджет на страната, с който тя се ангажира да не взема повече от 39 млрд. евро нови заеми, което е в съответствие с предвидената от конституцията "дългова спирачка" в размер 0,35% от БВП.

В момента Германия изразходва за отбрана 1,4% от своя БВП, но в началото на годината министърът на отбраната Борис Писториус лансира идеята тези разходи да нараснат на 3,5% от БВП, което означава, че става дума за около 80 милиарда евро. Възниква закономерният въпрос, откъде, според Писториус, биха могли да дойдат тези средства. Разминаването между реториката за "необходимите военни разходи" и реалностите на бюджета буквално се набива на очи не само в Германия, но и във всяка друга европейска страна, но медиите, кой знае защо, не търсят обяснение от политиците.

В отговор на коментарите на Тръмп, британският министър на отбраната Грант Шепс призова европейските си съюзници от НАТО да сдържат своите обещания, повишавайки военните си разходи до 2% от БВП. В същото време обаче, въобще не е ясно, дали и това би могло да помогне. Ще припомня, че през 2022 самата Великобритания изразходва за въоръжените си сили 2,2% от своя БВП, но състоянието им продължава да поражда въпроси и съмнения. През 2023 числеността на британската армия бе 75 980 действащи военни, а тази на германския Бундесвер нарасна два пъти, достигайки 181 670, при положение че Германия харчи за отбрана по-малко от Великобритания.

Освен това, както посочва британският макроикономист Филип Пилкингтън, сериозен проблем в това отношение представлява деиндустриализацията на (Западна)Европа. Според него: "След известно колебание, днес политиците и анализаторите започват да осъзнават суровата реалност, че без евтиния руски газ на континента стартира процес на деиндустриализация. Как Европа би могла да модернизира своите армии, ако много заводи са на ръба на затварянето? Истината е, че европейската военна индустрия не функционираше особено добре още преди прекъсването на руските газови доставки и е трудно да приемем, че европейските министерства на отбраната наистина вярват, че в бъдеще ситуацията ще се подобри на фона на скъпите енергоносители".

Нещо повече, икономиките в цяла Европа стагнират, като ту излизат от рецесията, ту отново се връщат в това състояние. В средата на февруари 2024 например, стана ясно, че Великобритания отново е изпаднала в техническа рецесия (както е известно, за техническа рецесия се смята наличието на две последователни тримесечия на икономически спад – б.р.). Разбира се, "техническите рецесии" не са "истински", защото не са свързани с мащабни съкращения на работни места. Рано или късно обаче, волатилността на намиращите се в застой икономики може да доведе и до истинска рецесия. И тогава, осезаемият и в момента бюджетен натиск ще се засили заради срива на данъчните постъпления и вълната от молби за помощи при безработица.

Както посочва в тази връзка, споменатият по-горе Филип Пилкингтън: "Възниква все по-силно усещане, че нашите лидери живеят в някакъв измислен свят, напълно откъснат от икономическите реалности. Те изглежда си въобразяват, че въоръжаването на Европа за евентуална война с Русия (до каквато най-вероятно никога няма да се стигне) е само въпрос на воля. Реалността обаче е такава, че пред тези планове има много сериозни пречки - както финансови, така и чисто технически. Както казва старата британска поговорка "ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят". Изглежда обаче, че през следващите години на европейските министри на отбраната ще им се наложи да ходят пещ на работа".

(Не)възможната европейска военна автономия

Превъоръжаването на Русия, отслабването на украинските позиции и евентуалното завръщане на Тръмп в Белия дом - всичко това поставя Европа в може би най-опасната за нея ситуация от десетилетия насам. В момента европейските държави и ръководствата на техните армии отчаяно се опитват да си отговорят на въпроса, дали са в състояние да преодолеят тази криза без съюзника, който ги защитаваше през последните почти 80 години. Тоест, проблемът днес не е, дали Съединените щати могат в определен момент да престанат да оказват мащабна помощ на Украйна, а дали няма да решат да оставят Европа да се оправя сама в сложната поствоенна ситуация. За да запълнят вакуума, който ще възникне при подобно развитие, европейците ще се нуждаят от нещо много по-мащабно, отколкото простото увеличаване на военните си разходи. Вероятно ще им наложи да променят визията си за характера на военната мощ, за ролята на ядреното сдържане в европейската сигурност, както и за далеч отиващите политически последици за военната организация и структура на европейската отбрана.

На последния форум по сигурността в Мюнхен обаче, сред европейските лидери не се забелязваше паника и те изглеждаха настроени доста решително. Както европейците, така и американските представители, демонстрираха увереност, че САЩ все пак ще продължат мащабната си военна подкрепа за Украйна. Чешкият президент Петър Павел например, обяви че страната му е "намерила" 800 хиляди снаряди, които могат да бъдат доставени на Киев само за няколко седмици, а германският външен министър Борис Писториус заяви пред британското издание The Economist, че производството на въоръжение на континента нараства с "максимално възможните темпове" и, че самият той е "настроен много оптимистично" по отношение възможностите на Европа да покрие забавянето или дори отмяната на американската военна помощ. Други пък, като вече бившия холандски премиер Марк Рюте, се опитаха да внушат, че "опасността" от връщането на Тръмп на власт е силно преувеличена и, че Европа е готова да работи с всеки американски президент.

Истината обаче е, че далеч не всички гледат толкова оптимистично на случващото се. Ако американската помощ бъде напълно (или дори частично) прекратена, Украйна със сигурност ще загуби войната. Писториус е прав, когато говори за бързите темпове на производство на въоръжение в Европа, което вероятно ще и позволи в края на 2024 да произвежда по един-два милиона снаряди годишно, изпреварвайки в това отношение дори САЩ. За Киев обаче, това може да се окаже прекалено късно, той като - както твърди ръководството на германския оръжеен гигант Rheinmetall (който в момента изгражда свой завод в тази страна), Украйна се нуждае от милион и половина снаряди годишно. В същото време, в Европа все още липсва убеденост, че континентът е в навечерието на война с Русия. Европейските производители продължават да изнасят 40% от продукцията си извън ЕС, като това въобще не касае Украйна. Ще припомня, че когато Европейската комисия предложи да бъде законодателно наложено, че тази страна се ползва с приоритет, дъържавите членки отказаха да го сторят. Европейските оръжейни компании се оплакват, че имат твърде малко поръчки, поради което не могат да си позволят мащабни инвестиции в разширяване на производствените си линии.

Без съмнение евентуалното поражение на Украйна ще бъде психологически удар за Запада. То обаче няма да означава, че вдъхновени от победата си руснаците ще дръзнат да атакуват и други държави, включително членки на НАТО. Както подчертава в тази връзка шефът на военния комитет на алианса адмирал Роб Бауър: "за НАТО няма непосредствена заплаха". Въпросът по-скоро е, дали подобна заплаха би могла да възникне след определен период от време. Съюзниците се разминават относно това, какво време ще е необходимо за да може Русия да възстанови мощта на въоръжените си сили до предвоенното им равнище. Според Бауър, тези срокове ще зависят от ефективността на западните санкции. Някои прогнозират, че това ще отнеме на руснаците между три и седем години. Други обаче смятат, че в момента руската армия вече е по-силна, отколкото беше в началото на 2022. Тук е мястото на напомня, че през октомври 2023 американската медийна компания U.S. News & World Report обяви руската армия за най-добрата в света, поставяйки я пред САЩ и Китай в класацията на държавите с най-мошни въоръжени сили (в резултат от анкета със 17 хиляди участници от целия свят). В годишния доклад на разузнавателната служба на Естония пък се твърди, че през следващото десетилетие на НАТО ще противостои мощна масова армия, „изградена по съветски модел".

Според някои, заплахата не е свързана само с евентуална руска инвазия (каквато наистина е малко вероятна), но и с евентуални провокации, целящи да проверят доколко реално функционира прословутият чл.5 от Устава на НАТО, относно взаимната защита на членовете на алианса. Датският министър на отбраната Трьоелс Лунд Поулсен например твърди, че: "Не бива да се изключва, че в рамките на три до пет години, Русия може да реши да провери дали чл.5 наистина действа, т.е. доколко солидарни са страните членки на НАТО". Повечето ръководители на специалните служби на европейските държави обаче смятат подобни твърдения за проява на излишна паника. Всъщност, най-големият страх на Европа в момента е, че ако нещата се развият па очертания по-горе сценарий, ще и се наложи да се оправя сама с руснаците.

Между другого, подобни опасения не са нещо ново. Още през 2019 френският президент Еманюел Макрон заяви пред The Economist, че съюзниците следва да преосмислят реалнатна ситуция по отношение на американските ангажименти към НАТО. Както е известно, президентският мандат на Тръмп, по време на който той публично критикуваше европейските си съюзници, че не правят нищо за отбраната си, прехвърляйки почти цялото бреме за това на Америка, се превърна в мощен катализатор на идеята за европейска стратегическа автономия, която навремето беше лансирана от Париж, но сега получи подкрепа и от други страни членки. Всъщност, техните военни разходи започнаха да нарастват още след преврата в Украйна през 2014, но от началото на 2022 ръстът им стана далеч по-осезаем и съществен. Докато преди десет години само три държави от НАТО изразходваха 2% (или повече) от своя БВП за отбрана, както го изискват правилата на алианса, на миналогодишната среща на върха във Вилнюс тази цифра беше фиксирана като "абсолютен минимум". Днес обаче, тя се покрива от 18 страни членки, т.е. 62% от всички в Европа. Очаква се през 2024 общите разходи на страните от ЕС за отбрана да достигнат 380 млрд. долара. Изчислено по паритет на покупателната способност, това е почти толкова, колкото изразходва и Русия.

Фалшивото военно самочувствие

Разбира се, подобни цифри придават определено самочувствие на Европа. Истината обаче е, че военните разходи в рамките на ЕС водят до изграждане на несъразмерно по-малка военна мощ, а и европейските въоръжени сили в никакъв случай не могат да се разглеждат като сбор от тези на отделните страни членки. Повечето експерти смятат, че Съюзът не може да разчита на успех при евентуален сблъсък с възстановената и модернизирана руска армия, възможно е дори при подобно развитие да се представи по-зле от Украйна. В тази връзка ще припомня, че след миналогодишната среща на върха във Вилнюс, водещите държави от НАТО утвърдиха първите си, от ерата на студената война насам, комплексни планове за национална отбрана, целящи именно "сдържането" на Русия. При това, според ръководството на алианса, за реализацията на тези планове следва да бъдат повишени с близо 1/3 сегашните показатели (които не се покриват от редица членове) за военния потенциал, което означава, че те трябва да достигнат 3% от БВП. В момента подобни показатели покриват само САЩ, Полша и Гърция, при това в гръцкия случай това се дължи на изкуствено раздутите пенсии на бившите военни.

С увеличаването на разходите за отбрана обаче, нещата не приключват. Почти нито една европейска армия не покрива изискванията за броя на своите военни. Впрочем, това се отнася и за САЩ. Нещо повече, нарастването на разходите след 2014 доведе до незначително повишаване на боеспособността, което поражда тревога сред американските стратези. Наскоро, базираният в Лондон Международен институт за стратегически изследвания (IISS) публикува доклад в който се посочва, че от 2015 насам количеството на бойните батальони почти не е нараснало (Франция и Германия например, са се сдобили само с по един нов батальон), а някъде дори е намаляло (във Великобритания например, с пет батальона). Според американски военни, повечето европейски държави са в състояние да подадат при нужда само една напълно окомплектована бригада (чиито числен състав е няколко хиляди души) като дори и това не е сигурно. Както е известно, Германия например, реши да изпрати цяла бригада в Литва, но истината е, че това ще бъде голямо предизвикателство за нейната армия (същото се отнася, впрочем, и за плановете на Макрон да изпрати френски военни в Молдова и Армения).

Дори когато европейските държави (или Европа, като цяло) са в състояние да разгърнат воените си сили, те често изпитват недостиг от най-необходимото за да могат ефективно да водят бойни действия. Липсват например, щабни офицери, подготвени да ръководят големи щабове. Не достигат средствата за осъществяване на разузнаване и наблюдение, като дронове и спътници. Да не говорим, че възможностите им за тилово обезпечаване (включително за превози по въздух) са доста ограничени. Още по-лошо е, че наличните боеприпаси им позволяват да водят ефективни бойни действия в течение на не повече от седмица. Както посочва старшият сътрудник на Центъра за нова американска сигурност Майкъл Кофман: "Това, което европейските армии са в състояние да направят, го правят наистина добре. Проблемът обаче е, че обикновено могат да правят много малко неща, а и не се в състояние да ги правят много дълго време, т.е. те са така организирани, че могат да са полезни само в началния период на война, която след това ще трябва да бъде водена от САЩ".

Показателен пример в това отношение е Полша, която често се представя като своеобразна "витрина" на процеса на превъоръжаване на Европа. През 2024 тя ще изразходва за отбрана 4% от своя БВП, като над половината от тези средства ще отидат за тежка бойна техника и въоръжение, което е доста над средния показател за НАТО от 20%. Както е известно, поляците купуват огромно количество танкове, хеликоптери, гаубици и реактивни системи за залпов огън Himars. На пръв поглед, Европа се нуждае именно от такова въоръжение. Според полския военен експерт Конрад Музика обаче, при предишното правителство на "Право и справедливост" военното строителство се е характеризирало с липса на цялостно планиране, пълно пренебрежение към комплектуването на екипажите, които трябва да работят с новата техника, както и към това, как тя следва да бъде обслужвана. На този фон, числеността на личния състав на полската армия постоянно е намалявал. Освен това, въпреки че полските РСЗО Himars са в състояние да поразяват цели на разстояние до 300 км, разузнавателните средства, с които разполага в момента полската армия не позволяват откриването на цели на такова разстояние. Истината е, че в това отношение поляците разчитат на САЩ.

Възможното обединяване на военните потенциали

Един от възможните изходи от тази ситуация е обединяването на военните потенциали на европейските държави. Ще припомня, че през последните 16 години дванайсет европейски държави използват съвместно три военно-транспортни самолети с голям обсег. През януари 2024 Германия, Нидерландия, Румъния и Испания се споразумяха заедно да закупят хиляда ракети за ЗРК Patriot. При такива покупки на едро, цената е доста по-ниска. Подобен подход е възможен и в други области, например при използването на разузнавателните спътници. Проблемът е, как да бъдат разпределени поръчките.

Държавите, които имат сериозна военна индустрия (Франция, Германия, Италия, Испания) често не могат да се споразумеят за разпределяне на договорите между националните производители на военна техника и въоръжения. Освен това се налага да се търси компромис между необходимостта от бърза реакция и разширяването на европейската отбранителна индустрия, като цяло. Франция например, реагира остро на лансираната от Берлин инициатива "Европейски небесен щит", предвиждаща 21 европейски държави да закупят съвместно системи за противовъздушна отбрана. Недоволството и се дължи на факта, че участниците в иициативата възнамеряват да купуват не само немски, но и американски и израелски ракетни установки. Когато германският канцлер Шолц призова наскоро Европа да приведе икономиката си на военни релси, френският депутат от партията на Макрон "Възраждане" Банджамен Хадад го контрира, като заяви, че "това не може да стане чрез закупуване на американска техника" и подчерта, че ако европейските производители на въоръжения не получат поръчки, едва ли ще могат да наемат необходимите работници и да създадат нови производствени линии.

Очевидно, повишаването на военния потенциал и възстановяването на оръжейното производство представляват огромни и взаимносвързани проблеми за Европа. В същото време, както посочва Ян Джоел Андерсон от Института на ЕС за изследване проблемите на сигурността (ЕUISS), европейската отбранителна индустрия не е чак толкова фрагментирана, както смятат някои. В Европа например се произвеждат по-малко различни типове изтребители, отколкото в САЩ. Налице са обаче и сериозни недостатъци. Отделните европейски държави често имат различни приоритети при проектирането. Франция например, се нуждае от изтребители, които могат да излитат и кацат от самолетоносачи, и от по леки бронирани мащини. На свой ред, Германия предпочита да купува изтребители-прехващачи с по-голям обсег и по-тежки танкове. Според Андерсон, опитите за организиране на общо европейско производство на танкове постоянно се провалят и шансовете на продължаващите френско-германски усилия в тази посока изглеждат съмнителни.

Впрочем, мащабите на необходимите промени пораждат и немалко по-общи икономически, социални и политически проблеми. Така например, военното възраждане на Германия няма как да се случи, ако не бъдат съкратени други държавни разходи или правителството не се откаже от т.нар. "дългова спирачка" което е възможно само чрез поправки в конституцита. Военният министър Писториус е убеден, че германското общество ще подкрепи увеличаването на разходите за отбрана, но признава, че "следва да информираме хората, че това ще се отрази на другите разходи". На свой ред, еврокомисарят по отбраната  Тиери Бретон предложи създаването на фонд от 100 млрд. евро за финансиране на увеличаването на военното производство. Премиерът на Естония Кая Калас (подкрепена от Макрон и други европейски лидери) пък лансира идеята ЕС да финансира повишените си военни разходи чрез съвместно вземане на заеми, както стана с фонда за възстановяване, създаден по време на пандемията. Против това обаче се обявяват част от страните членки на Съюза.

Недостигът на личен състав също поражда сериозни дискусии. През декември 2023 Писториус заяви, че навремето Германия е допуснала грешка, отменяйки през 2011 задължителната военна служба. На свой ред, през януари 2024, командващият британската армия Патрик Сандърс обяви, че подготовката на западните общества към преминаване към военно положение, ще бъде "общодържавно начинание". Според него, конфликтът в Украйна е показал, че "редовните армии започват войните, но гражданските армии ги печелят". Тези негови изказвания станаха обект на масови критики, макар че в тях той не споменава за необходимостта от въвеждане на всеобща военна повинност. Междувременно, редица европейски държави анализират моделите на "всеобща отбрана" на Швеция, Финландия и други страни от Северна Европа, акцентиращи на гражданската отбрана и общонационалната бойна готовност.

Проблемът с "ядреното сдържане"

Както е извество, в отговор на лансираната от френския президент Макрон идея, че европейските членове на НАТО биха могли да изпратят свои сухопътни части в Украйна, руският му колега Путин предупреди западните лидери, че Русия разполага с "оръжие, което може да поразява цели и на тяхна територия" и, че по този начин те рискуват "унищожаването на цялата ни цивилизация". Тоест, внезапно се оказа, че след дългите десетилетия през които този политически проблем беше практически забравен в Европа, днес европейските лидери вече не могат да си позволят да игнорират ядрената заплаха.

Истината е, че най-трудният проблем пред Европа е именно този за "ядреното сдържане". САЩ продължават да декларират решимостта си да използват при нужда и ядрено оръжие за да защитят европейските си съюзници. В случая се имат предвид стратегическите ядрени сили, включващи подводници, ракетни шахти и бомбардировачи, както и "нестратегически" свободно падащи бомби B51, съхранявани в бази из цяла Европа, които могатда се използват от военновъздушните сили на редица европейски страни. Но, ако американският президент откаже да подложи на риск собствената си армия за да защити европейските си съюзници, той едва ли ще е склонен да рискува американските градове да бъдат изпепелени в резултат от размяната на ядрени удари.

Когато Тръмп беше на власт, именно тези опасения възродиха позабравените спорове, как Европа би могла да компенсира евентуална загуба на американския ядрен чадър. Както е известно, Великобритания и Франция разполагат с ядрено оръжие. Те обаче имат общо едва 500 ядрени заряда. За сравнение, САЩ разполагат с 5000, а Русия - с 6000. За привържениците на "минималното" сдържане това не е от особено значение, тъй като според тях дори няколкостотин бойни глави са съвсем достатъчни за унищожаването на Москва и другите руски градове и това ще възпре Путин от предприемането на неразумни авантюри. Повечето анализатори обаче смятат, че наличието на подобен дисбаланс по отношение на ядрената мощностт и разрушенията, които могат да бъдат нанесени на Франция и Великобритания, дава предимство на руснаците.

Всъщност, проблемът не опира само до цифрите. Британското ядрено оръжие е предоставено на разположение на НАТО и правилата за използването му се определят от Групата за ядрено планиране на алианса. В оперативно отношение, тези средства за сдържане са независими, т.е. Великобритания може да изстреля ракетите си, ако сметне това за необходимо. Само че конструкцията на бъдещите ядрени заряди се определя от САЩ и британците ползват ракети от общите запаси, които се съхраняват в американския щат Джорджия. Ако Вашингтон реши напълно да прекрати ангажиментите си към отбраната на Европа "продължителността на съществуване на британските ядрени сили ще се измерва не с години, а с месеци" (както се твърди в аналитичен доклад за Конгреса, изготвен от представители на двете американски партии преди десетина години). За разлика от британските, френските ядрени сили са изцяло "национални", което позволява на Париж да демонстрира по-самостоятелно поведение в рамките на НАТО. Това е уникална ситуация, тъй като Франция не участва в Групата за ядрено планиране, макар отдавна да заявява, че "със самото си съществуване" нейният ядрен потенциал допринася за сигурността на алианса.

Както посочва председателят на Военния комитет на НАТО адмирал Роб Бауър, вътре в алианса ядрените въпроси отдавна са изместени на заден план. След началото на войната в Украйна обаче, ситуацията започна да се променя и днес дискусиите относно ядреното планиране се водят все по-често. Факт е обаче, че плановете на НАТО напълно зависят от американските въоръжения и не могат да бъдат осъществени, ако САЩ решат да напуснат алианса. Което поражда въпроса, как Великобритания и Франция биха могли да запълнят този хипотетичен вакуум. През февруари 2024 германският финансов министър и лидер на свободните демократи Кристиян Линднер призова във Frankfurter Allgemeine Zeitung за "преосмисляне" на европейските ядрени споразумения, поставяйки въпроса "при какви политически и финансови условия Париж и Лондон са готови да поддържат или разширяват стратегическия си потенциал в интерес на колективната ни сигурност, а също, какъв може да бъде нашият собствен принос за това?".

Истината е, че подобни въпроси не се задават за първи път. През 1960-те години САЩ и европейските им съюзници обсъждат създаването на "многостранни" ядрени сили с общо командване. Според френския експерт в сферата на ядрената сигурност Брюно Тертре обаче, днес идеята, че Великобритания и Франция ще вземат съвместно решението за използване на ядрено оръжие, е обречена на неуспех. Според него, Франция едва ли ще се присъедини към Групата за ядрено планиране и няма да предаде на НАТО ядреното си оръжие с въздушно базиране. Всек пак, има и друг вариант. Двете страни биха могли по-решително да потвърдят, че са готови (най-малкото) да прикриват съюзниците си със своите ядрени сили за сдържане. През 2020 Макрон заяви, че жизненоважните интереси на Франция (чието нарушаване може да я накара да използва ядрено оръжие) "вече имат и европейско измерение". В тази връзка той предложи осъществяването на "стратегически диалог" по темата със съюзниците, като потвърди позицията си и през 2023.

Въпросът обаче е, как това може да стане така, че да звучи убедително и да заслужава доверие. По отношение на сдържането е много важно противниците и съюзниците да вярват в реалността на поетите ангажименти, а не да ги смятат за нищо неозначаващи дипломатически жестове, които лесно могат да бъдат забравени, ако залозите се окажат прекалено големи. В тази връзка, Тертре изброява редица варианти, като най-баналният е, че Франция би могла просто да обещае (ако има време за това, разбира се) да се консултира със съюзниците си, дали да използва ядрено оръжие. Впрочем, има и по-радикален вариант. Ако американският ядрен чадър напълно "се затвори", Париж може да покани европейските си партньори да участват в бойни действия с използване на ядрено оръжие. Например, да осигурят въздушна защита на френските ядрени бомбардировачи, да участват в ударна група от самолетоносачи, чиито флагман ще бъде новият френски самолетоносач, който ще замени сегашния "Шарл дьо Гол" и на който може да бъде разположено ядрено оръжие. Или пък, Франция може да разположи няколко свои ядрени ракети в Германия. Според Тертре, всички тези варианти на действие в крайна сметка ще изискват създаването на "общ механизъм за ядрено планиране".

Между другото, по-голямата част от германския елит не приема призива на Линднер. Истината обаче е, че проблемът за "европейското ядрено сдържане" включва такива изключително важни въпроси, касаещи суверенитета, самосъзнанието и оцеляването на нацията и отново опира до вакуума, който ще възникне, ако САЩ действително изоставят Европа "да се оправя сама". През вече далечната 1994 френският президент Франсоа Митеран заяви, че "Европейска ядрена доктрина и европейски сили за сдържане биха могли да възникнат само, ако се появят жизненоважни европейски инетреси, смятани за такива от всички европейци и приемани за такива от всички останали. Днес обаче сме далеч от това". Истината е, че съмненията, които през 1950-те години карат Франция да създаде собствени ядрени сили, днес отново са актуални в Европа. Само че сега въпросът е, дали западноевропейските ядрени сили ще рискуват да бъдат унищожени за да защитят източноевропейските си съюзници?

И тук опираме до проблема за военното управление. Както е известно, НАТО е военна, политическа и дипломатическа организация. Тя обаче е и внущителен и тежък бюрократичен апарат, който изразходва годишно 3,3 млрд. евро и включва сложна мрежа от щабове: щабът на върховното главно командване на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа (намиращ се в Белгия), три големи обединени командвания в САЩ, Нидерландия и Италия, както и редица по-малки командвания. Именно това е "мозъкът"който ще ръководи евентуална бъдеща война с Русия. И, ако Тръмп отново стане президент и много бързо реши да извади Америка от НАТО (което е изключително малко вероятно), на европейците ще се наложи да решават, как могат да поемат тези функции.

Според професор Далин Фиот, от испанския Кралски институт за международни стратегически изследвания "Елкано" обаче, вариантът "само ЕС" едва ли ще проработи. Това отчасти се дължи на факта, че засега военният шаб на Съюза е прекалено малък, неопитен и не е в състояние да ръководи бойни действия във високоннтензивна война. Освен това, да не забравяме, че в него липсва Великобритания, която изразходва най-много средства за отбрана в Европа, както впрочем и такива членове на НАТО, които са извън ЕС, като Канада, Норвегия и Турция. И все пак, алтернатива има. При подобно развитие европейците ще наследят остатъчните структури на НАТО и ще запазят самия алианс, макар и без САЩ. При всички случаи обаче, те ще трябва да бъдат доокомплектовани с квалифицирани офицери. В същото време, редица членове на щаба на Върховното главно командване на Обедините въоръжени сили признават, че със сериозно планиране са ангажирани само няколко страни членки. Както посочва професорът от датския Център за военни изследвания Оливие Шмит, "само французите, британците и, евентуално, германците могат да изпратят офицери, способни да планират военни операции на ниво дивизия или корпус". А именно такива операции ще трябва да се провеждат в случай на военен конфликт с руснаците.

Освен това, по своята същност, въпросът за командването е политически. В тази връзка, Фиот се съмнява, че страните от ЕС ще успеят да се споразумеят кой да заеме длъжността, съответстваща на сегашния пост на върховния главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. Това е най-важният военен в алианса и по традиция той винаги е американец. Което показва, как заради тоталната американска доминация в Европа, вътрешноевропейските дискусии бяха съзнателно потискани в течение на дълги години. Илюстрация на тази ситуация е и прословутият израз от ерата на студената война, че целта на НАТО е "да държи Русия вън от Европа, САЩ. - вътре, а германците - долу". Както отбелязва в тази връзка София Беш от Фондация Карнеги, европейците продължават да разчитат на Америка по най-важните въпроси на собствената им сигурност и затова тя не храни особени надежди, че Европа ще представи някакви смели нови идеи на срещата на върха на НАТО във Вашингтон през юли 2024, когато ще бъде отбелязана 75-годишнината от създаването на пакта.

Ядреното измерение на европейската отбрана

И така, в ЕС не крият, че евентуалното създаване на европейска армия е свързано с възможността за война с Русия и опасенията, че без САЩ НАТО рискува да я загуби. В тази връзка се налага да припомня, че Европа на практика вече разполага с ядрен арсенал. Както е известно, Белгия, Германия, Италия, Нидерландия и Турция имат достъп до американските тактически атомни бомби В61 (броят им е над сто), а Франция и Великобритания са ядрени държави. До 2030 пет от тези седем страни (без Франция и Турция) вероятно ще разполагат с американски "невидими" изтребители от пето поколение F-35, оптимизирани да носят ядрени боеприпаси. Между другото, именно този факт окончателно убеди Германия да поръча доставката на такъв тип самолети.

В момента, в Белгия и Нидерландия, за евентуални ядрени мисии, могат да се използват американските мултифункционални изтребители F-16, които в бъдеще ще бъдат заместени с F-35. На свой ред, Италия и Германия, които също очакват да получат F-35, могат да използват за целта европейския реактивен самолет PA-200 Tornado. Според специализираното американско издание Bulletin of the Atomic Scientists, на военновъздушните сили на Белгия, Германия, Италия и Нидерландия се отрежда активна роля при евентуално нанасяне на удари с американско ядрено оръжие. Останалите държави, където не е разположено такова оръжие, също могат да помогнат за осъществянето на подобна операция. Тоест, на практика, седем европейски държави са в състояние да използват ядрено оръжие в хода на хипотетичен военен конфликт с Русия.

Разбира се, в Москва са наясно с това, затова е почти сигурно, че всички тези обекти отдавна са се превърнали в мишени на руските ядрени сили за сдържане. И, ако Вашингтон откликне на молбата на Варшава и разположи ядрено оръжие на нейна територия, автоматично ще превърне и Полша в такава мишена. Тук е мястото да напомня, че в прословутото си интервю за американския журналист Тъкър Карлсън, президентът на Русия Путин изрично подчерта, че страната му би атакувала Полша, само ако преди това бъде подложена на военно нападение от полска страна.

При всички случаи обаче, трансформирането на евентуална конвенционална война между Запада (или само ЕС) и Русия, която сама по себе си би имала разрушителни последици за целия Стар континент, в ядрена със сигурност не би могла да наклони везните в полза на някоя от страните, а най-вероятно би довела до пълното унищожаване и на двете, както и на по-голямата част от света. В тази връзка ще припомня, че в края на 2023 руските стратегически сили за сдържане проведоха мащабни учения, по време на които отработиха нанасяне на масиран ядрен удар по хипотетичен противник. Ученията включваха изстрелване на междуконтинентална балистична ракета (МБР) "Ярс" от космодрума Плесецк по мишени, разположенви на полигона Кура и изстрелване на МБР "Синева" (с четири неуправляеми бойни блока, всеки с мощност 500 килотона и обсег 8-11 хил. км) от подводницата "Тула" в Баренцово море. Бяха изстреляни също ракети с въздушно базиране от самолет Ту-95МС (с обсег до 10,5 хил. км, носещ шест ракети Х-55, известни като "ракетите на Страшния съд", защото могат да летят ниско - на височина до 40 км от повърхността на земята, като обсегът им е до 3 хил. км, а мощността на ядрения им заряд е 600 килотона, т.а. 15 пъти повече, отколкото на ядрената бомба, хвърлена от американците над Хирошима и Нагазаки през 1945).

Както е известно, през 1961, т.е. в разгара на студената война, френският президент Шарл дьо Гол изразява съмнението си относно американските гаранции за сигурността на Европа, задавайки на колегата си Джон Кенеди въпроса, дали САЩ наистина са готови да жертват Ню Йорк заради Париж, в случай на ядрена война със Съветите. Именно тези съмнения карат Франция, по времето на Дьо Гол, да създаде собствена, независима ситема за ядрено сдържане, на която разчита и днес. Истината е, че в последно време въпросът на Дьо Гол отново става "плашещо актуален".

И така, в резултат от частичните руски успехи в Украйна и съмненията относно запазването на американския "чадър за сигурност" над Европа, ако Тръмп спечели изборите през ноември 2024, темата за "ядреното сдържане" се върна с пълна сила, а редица европейски лидери внезапно започнаха открито да коментират, дали страните им не трябва да разполагат със собствени средства за ядрено сдържане, независими от все по-непредсказуемите Съединени щати. Така например, новото правителство на Полша, която се намира буквално на предната линия на конфронтацията между НАТО и Русия, предложи на територията на страната да бъде разположено ядрено оръжие. На свой ред, председателят на Европейската народна партия (разполагаща с най-голяма група в Европарламента) Манфред Вебер заяви пред Politico: "Европа трябва да създаде собствена система за сдържане, трябва да сме в състояние да се защитаваме... Всички знаем, че когато ситуацията стане критична, ядреният вариант е наистина решаващ".

Макар че идеята за европейски ядрени сили не е нова, фактът че дискусията по темата вече тече с пълна сила е очевиден индикатор за екзистенциалните опасения на Европа в "ерата на Путин и Тръмп".

Днес ядреното оръжие на континента (без британското и френското) се съхранява в подземни хранилища и може да се използва само с кодове за достъп, които се държат от американците. Официално обаче, то се обозначава като средство за сдържане, принадлежащо на целия Северноатлантически алианс. Ще припомня, че в последната "стратегически концепция" на НАТО и периодично обновяваните заявления за целите на организацията, нейните членове потвърдиха, че тя продължава да бъде "ядрен алианс", който поддържа своя арсенал с цел "запазване на мира, предотвратяване на насилието и сдържането на агресията".

Всъщност, единствената реална цел е сдържането на Русия, която разполага с най-големия ядрен арсенал в света, включващ над 4000 активни бойни глави (според някои данни, те са около 6000). Както е известно, Москва разположи свои ракети "Искандер", способни да носят ядрено оръжие, в руския анклав Калининград, намиращ се между Полша и Литва, макар да не е ясно дали те са снабдени с ядрени бойни глави. Освен това, през 2023, руснаците съобщиха, че са прехвърлили част от тактическото си ядрено оръжие в Беларус, която граничи с Украйна и няколко държави члени на НАТО, но няма данни, какво и колко оръжие е изпратено и как точно е разположено.

В същото време обаче, въпреки периодичните предупреждения от страна на руски официални лица, че ескалацията на конфликта в Украйна може да доведе до ядрена война, Москва не дава никакви признаци, че наистина се готви да използва ядрения си арсенал. Поне досега, дори и само наличието на руската ядрената мощ се оказваше достатъчно за да удържи западните държави от определени действия, включително изпращането на свои сухопътни сили в Украйна (или поне от публично признание за това) или за въвеждане на забранена за полети зона над територията на страната, както настояваше президентът Зеленски, когато започна украинската криза.

Що се отнася до собственото ядрено оръжие на Европа, ценността му, като сдържащ фактор, е свързана не толкова с неговото количество или мощ, колкото с политическата структура, в която е интегрирано. Както знаем, чл.5 от договора от 1949 за създаването на НАТО гласи, че "въоръжено нападение срещу една или няколко страни членки на алианса в Европа или Северна Америка, следва да се разглежда като нападение срещу всички" и, че „останалите членове на Северноатлантическия пакт ще окажат помощ на атакуваната страна, включително с военна сила". Тоест, макар че повечето страни членки на НАТО не разполагат с ядрено оръжие,  и те са защитени както онези, които имат собствен "ядрен чадър".

В редица отношения военният конфликт в Украйна даде да се разбере, че Русия се съобразява с въпросния член 5. Така, въпреки че държавите от НАТО постоянно увеличаваха подкрепата си за Украйна, а през границата на страната постоянно се прехвърляше въоръжение и техника за милиарди долари, руснаците се въздържаха от каквито и да било провокации спрямо държавите от алианса. Въпреки това, поне една от държавите, разположени на предната линия на конфронтацията между Запада и Русия, претендира да получи по-осезаеми гаранции. Става въпрос за Полша.

От началото на войната в Украйна, Полша, която има 200-километрова граница (с Калининградска област) и драматична история на отношенията си с Русия, постоянно повищава конвенционалната си военна мащ и в момента изразходва за отбрана по-голям дял от своя БВП, отколкото която и да било друга държава от НАТО, включително САЩ. Освен това, както вече споменах, редица високопоставени полски политици, включително президентът Анджей Дуда и бившият премиер Матеуш Моравецки, заявиха, че подкрепят създаването на американска ядрена база на своя територия. Както обясни Моравецки през юни 2023: "Не искаме да седим със скръстени ръце, докато руският президент Владимир Путин ескалира заплахите си". Тогава Белият дом отклони предложението на Моравецки, но идеята беше подкрепена от влиятелният консервативен аналитичен център Heritage Foundation, смятан за близък до екипа и възможната бъдеща администрация на Тръмп.

Ще припомня, че навремето в Полша беше разположено съветско ядрено оръжие, макар че повечето поляци разбраха за това едва след края на студената война. В момента обаче не изглежда особено вероятно в страната да бъде прехвърлено ядрено оръжие на НАТО. За това ще е необходимо съгласието на всичките 31 члена на алианса, но известна част от тях напоследък се обявяват против ескалацията на конфронтацията с Москва.

Без съмнение, разполагането на американско ядрено оръжие в Полша ще бъде възприето от Кремъл като изключително провокационна стъпка, освен това експертите предупреждават, че военната полза от това няма да е голяма, тъй като това оръжие ще се окаже по-уязвимо за евентуален руски превантивен удар, отколкото онова, разположено в Западна Европа. Да не говорим, че подобна стъпка би била в нарушение на Основополагащия акт Русия-НАТО от 1990-те годии, според който държавите от НАТО се ангажират да не разполагат ядрено оръжие на територията на новите членове. Разбира се, това би могло да се оспори, предвид факта, че руснаците също нарушиха някои свои ангажименти по това споразумение.

Впрочем, някои анализатори отиват и по-далеч, твърдейки, че вместо да разполага ядрено оръжие на НАТО на своя територия, което ще е под пълния контрол на САЩ, Варшава следва да разполага със собствен контрол над него. Както посочва в тази връзка научният сътрудник от Американския предприемачески институт (АЕІ) Далибор Рохач: "за да може сдържането да внушава страх, оръжието следва да се контролира от държавата, която е подложена на най-голям риск от руска атака, т.е. от самата Полша". В момента подобна идея изглежда крайно нереалистична и повечето полски политици се въздържат да я подкрепят открито. Но, както посочи пред Атлантическия съвет във Вашингтон в края на февруари полският външен министър Радослав Сикорски: "Ако Америка не съумее да се обедини с Европа и да помогне на Украйна да отблъсне Путин, съюзниците ще търсят други начини да гарантират сигурността си и да се презастраховат. Някои от тях ще се ориентират към създаване на абсолютно оръжие, поставяйки начало на нова ядрена надпревара".
Тук е мястото да напомня, че още през 2020 френският президент Макрон апелира за диалог с европейските партньори на Париж относно "ролята на френското ядрено сдържане за колективната ни сигурност". Както е известно, той многократно е призовавал Европа да укрепи собствената си отбрана и да действа по-независимо стратегически от САЩ, а през 2022, кабинетът му потвърди, че президентът остава открит за "европеизацията" на френското ядрено сдържане, т.е. че е готов да разтвори ядрения чадър на Франция над европейските и партньори. През февруари 2024 това негово предложение получи подкрепата на полския премиер Доналд Туск.

На свой ред, редица политици от целия политически спектър в съседна Германия, включително председателят на ЕНП Манфред Вебер, предпазливо призовават Берлин да работи за създаване на независимо от САЩ европейско ядрено сдържане, което е много сериозна промяна за страната, където съпротивата на обществото срещу увеличаването на военната мощ, като цяло, и срещу ядреното оръжие, в частност, беше много силна в течение на десетилетия. Според немския финансов министър (и лидер на свободните демократи) Кристиян Линднер, Германия следва да се отнесе сериозно към френското предложение за диалог относно европейското ядрено сдържане, както и, че ЕС "следва да тълкува скорошните заявления на Доналд Тръмп като призив да продължи преосмислянето на този елемент на европейската сигурност".

В същото време обаче, повечето германци не смятат, че френските гаранции за сигурността на страната вдъхват повече надажди, отколкто американските. Както отбелязва по този повод пред Wall Street Journal високопоставен немски държавен служител, Германия би следвало да се опасява от ядрен алианс с държава, която на следващите президентски избори може да бъде оглавена от проруски политик (очевидно се има предвид лидера на Националния сбор Марин Льо Пен). Това дава основание на някои германски експерти в сферата на сигурността да твърдят, че Берлин следва да се стреми към собствено ядрено оръжие, което да се съхранява отделно от американските ядрени арсенали. Подобна идея обаче, много трудно може да бъде възприета от немската общественост. Макар че войната в Украйна накара мнозина да променят отрицателното си отношение към разполагането на американско въоръжение в страната, 90% от германците се обявяват против Федералната република да разполага със собствен ядрен арсенал. Според зам. генералният секретар на Европейската служба за външна дейност Шарл Фрайс обаче, макар че напоследък темата за създаване на независими средства за европейско сдържане предизвиква все по-голям интерес, в момента "по този въпрос не се водят дебати на ниво ЕС".

Песимистичният сценарий

Разбира се, по-вероятно е опасенията за сигурността на Европа, свързани с хипотетични действия на Русия да се окажат напразни. САЩ например, могат да одобрят по-мащабен пакет помощи за Украйна, а европейските държави да намерят достатъчно снаряди за да може тя да оцелее. Много е вероятно също, дори ако Тръмп победи на изборите през ноември, Америка да си остане в НАТО. Впрочем, някои дори смятат, че той би могъл да удовлетвори искането на Полща да бъде включена в споразумението за съвместно използване на ядрено оръжие. Засега обаче, споровете, до каква степен Европа следва да се "застрахова" в случай на евентуално изтегляне на американците от континента продължават с пълна сила. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг например смята, че това е невъзможно. През февруари той заяви, че "ЕС не може да защити Европа, защото 80% от военните разходи на НАТО се покриват от държави, които не са членки на Съюза". В отговор, привържениците на европейската стратегическа автономия посочват, че изграждането на "европейски стълб" в рамките на НАТО ще улесни едновременното постигане на три важни цели. То би укрепило НАТО, докато САЩ остават в него. Освен това би показало, че Европа е решена да сподели с американците и британците бремето на колективната отбрана. Накрая, при евентуален бъдещ разрив с Америка, "европейският стълб" би могъл да се привърне в "основа" на алианса. Според тях, увеличаването на военните разходи, разширяването на производството на въоръжение и военна техника и повишаване боеспособността на армиите са необходими, дори, ако САЩ останат в НАТО и сегашните военни планове се запазят. Още повече, че дори и най-проевропейски настроеният американски президент би изтеглил войските си от Европа, ако Вашингтон бъде ангажиран в мащабен въоръжен конфликт някъде в Азия например.

Трудните въпроси, свързани с управлението и последиците от тях за политическите раководства на европейските държави няма как да бъдат игнорирани. Според споменатият по-горе професор Далин Фиот, ако САЩ действително се оттеглят от НАТО, това вероятно ще наложи вземането на радикални решения, например ЕС да получи място в Съвета на НАТО, който е основния орган за вземане на решения или дори да бъдат обединени длъжностите на генералния секретар на алианса и председателя на ЕК. Днес подобни идеи изглежда, меко казано, екзотични, но не е сигурно, че след извество време няма да се наложат.

Заключение

В основата на дискусията относно европейското ядрено сдържане е въпросът, доколко ядреното оръжия е наистина ефективно като фактор за сдържане на противника. Както показва примерът на такива държави, като Израел (войната в Газа) или Пакистан (разменените ракетни удари с Иран през януари 2024), само по себе си, наличието на ядрено оръжие не е гаранция за пълна сигурност на страната. То обаче би могло да е ефективно за сдържане на заплаха от мащабна инвазия на конвенционални въоръжени сили с цел овладяване на определена територия. Някои експерти посочват като доказателство за това случая с Украйна. Както е известно, при разпадането на Съветския съюз, на територията на тази страна беше разположен третият най-голям ядрен арсенал в света. Според сегашното ръководство в Киев, включително президента Зеленски, Украйна е "предала" това оръжие на Русия срещу гаранции, че тя няма да застрашава сигурността и. Това обаче просто не е вярно: разположеното на украинска територия ядрено оръжие се контролираше оперативно от Москва, също както разположеното в момента в Европа ядрено оръжие се контролира от Вашингтон. Тоест, Украйна на практика не можеше да го използва. Въпреки това, тази фалшива теза се трансформира в своеобразен наратив за това, колко е наивно да се доверяваш на дипломатическите гаранции, вместо да разчиташ на военната сила. Така погледнато, правителствата на Ирак и Либия вероятно също са съжалявали, че са се отказали от ядрените си програми, преди да бъдат нападнати от силите на Запада.

Разбира се, Европа не е единственото място, където се водят подобни дискусии. Подобно на държавите от НАТО, Южна Корея например, също разчита на ядрения чадър на САЩ, подписвайки през 1950-те години договор за взаимна отбрана с тях. На фона на нарастващите външни заплахи обаче (в случая, от страна на Северна Корея и Китай) и съмненията относно американските ангажименти при управлеинето на Тръмп, в тази страна нараства обществената подкрепа за създаването на собствено ядрено оръжие. Тук е мястото да напомня и, че Саудитска Арабия открито обяви, че ако Иран се сдобие с ядрен арсенал, Рияд ще стори същото. И макар че тези страни едва ли ще могат бързо да се превърнат в ядрени сили, самият факт, че се водят подобни дискусии предвещава, че светът навлиза в епоха, в която ядрената стратегия и балансирането на ръба на войната отново ще се окажат в центъра на глобалната политика, а мечтата за мирен и безядрен свят може да се окаже празна илюзия.

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите