25
Чет, Юли
27 Нови статии

Как САЩ загубиха Русия

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Войната на Русия в Украйна срина отношенията между Москва и Вашингтон до най-ниското ниво след най-мрачните дни на студената война. При това на хоризонта не се очертава отслабване на напрежението.

Точно обратното: изглежда че двете страни са в капана на низходяща спирала, чиито център е Украйна, но която засяга всички аспекти на отношенията им и може внезапно да постави двете държави на ръба на пряката военна конфронтация с риск от ядрен катаклизъм, като последица от нея.

На запад доминира мнението, че цялата отговорност за тази опасна ситуация носи руският президент Владимир Путин. Редица анализатори изброяват периодично появяващи се през последните над двайсет години признаци, които според тях безпогрешно са разкривали намеренията на Путин, макар че западните правителства не са им обръщали достатъчно внимание. Сред тях са грубата намеса на Москва в президентските избори в Украйна през 2004, последвалото потискане на финансираните от чужбина неправителствени организации в Русия, кибератаките срещу Естония през 2007, конфликтът с Грузия през 2008, първият сблъсък с Украйна през 2014, операцията в Сирия в подкрепа на местния диктатор през 2015 и ескалацията на словесните нападки срещу западния либерализъм през последните години. Мнозина американски и европейски анализатори смятат, че само твърдата съпротива срещу "агресивните" действия на Путин е можела да спре руския лидер, да промени хода на развитие на отношенията между Москва и Вашингтон и да предотврати трагедията.

Макар че този аргумент има известни основания, нещата са много по-сложни. Подобни твърдения се базират на предположението, че когато Путин дойде на власт преди едно поколение, е решил да възроди Русия като велика държава, разрушавайки създалото се след студената война статукво в Европа и отправяйки предизвикателство към САЩ на световната сцена. Напълно е възможно обаче, че ако Вашингтон беше направил друг избор - например в сферата на европейската сигурност, прокарването на демокрацията и борбата срещу тероризма - той би могъл да формулира целите в отношенията си с Москва така, че те да бъдат по-благоприятни за интересите на САЩ и да не провокират Путин да възприеме откровено антиамерикански курс, какъвто първоначално не възнамеряваше да следва. В тази връзка възниква въпросът, дали последите над 20 години бяха свидетелство за неумолимата реализация на стратегическия замисъл на Путин или резултат от пагубната комбинация между решенията на САЩ и Русия?

 

От сътрудничество към конфронтация

 

Путин наистина пое властта с намерението да възстанови страната си като велика държава. Както се посочва в манифеста, появил се в навечерието на идването му на власт, Русия за първи път през последните 200-300 години се е сблъскала с реалната переспектива да се превърне във второстепенна или дори третостепенна държава. Затова той призова страната да се мобилизира за да избегне подобна съдба. Планът му обаче не беше това да стане чрез противопоставяне със САЩ, а в партньорство с тях. Путин беше убеден, че тесните връзки с най-голямата глобална сила само биха укрепили самостоятелната ценност на Москва.

Тоест, тези първоначални надежди на Путин даваха на администрацията на Джордж Бущ-младши шанс да изведе руско-американските отношения на стабилен и конструктивен път на развитие. Видях го със собствените си очи, в качеството си старши експерт по руската проблематика в Съвета за национална сигурност на САЩ от юни 2002 до февруари 2007. Икономическото възстановяване и въвеждането на ред в страната през първите години от управлението на Путин направиха възможно реалното партньорство между нашите две страни, за първи път от края на студената война. Ще припомня, че по времето на Джордж Буш-старши и Клинтън, Русия се намираше в разгара на дълбока системна криза и не бе в състояние да играе значима роля на международната сцена. При Путин обаче, тя се сдоби с ресурси, на които да заложи.

Първоначално, сътрудничеството между Буш и Путин изглеждаще многообещаващо, особено когато руският президент предложи на САЩ подкрепа след терористичните нападения от 11 септември 2001. Москва имаше неголям, но значим принос за бързото сваляне на режима на талибаните в Афганистан и отлабването на местните сили на Ал Кайда през есента на 2001. Путин помогна на Съединените щати да създадат военни бази в Централна Азия за целите на войната и разреши транзита на т.нар. "хуманитарна помощ" през руското въздушно пространство. Освен това руските специални служби предоставиха на САЩ ценна информация за ситуацията в Афганистан.

По време на срещата на върха в Москва и Санкт Петербург през май 2002 Буш и Путин излязоха със съвместна декларация, очертаваща рамките на руско-американското стратегическо партньорство. Двете страни се ангажираха да си сътрудничат в борбата с тероризма, разпространението на оръжие на масово унищожаване, нелегалния наркотрафик и транснационалната организирана престъпност, за мирното разрешаване на проблемите в Близкия Изток и другите регионални конфликти, а също в сферата на противоракетната отбрана и контрола над ядреното оръжие. Те акцентираха върху разширяването на търговията и инвестициите, както и за активизирането на контактите между гражданите на двете страни, като основа за дългосрочни конструктивни отношения. Освен това създадоха група за консултации по въпросите на стратегическата сигурност и обещаха да развиват нови отношения между НАТО и Русия.

Взаимодействието на високо равнище донесе положителни резултати и за двете страни. Задълбочи се сътрудничеството в сферата на борбата с тероризма и неразпространението на ядреното оръжие, включително за сдържане на ядрените амбиции на Иран и Северна Корея. През май 2002 САЩ и Русия подписаха т.нар. Московски договор, с който се задължиха да съкратят броят на разгърнатите стратегически ядрени бойни глави с почти две трети в рамките на едно десетилетие. През следващия месец двете страни съумяха без особени проблеми да излязат от Договора за противоракетна отбрана. Дори противопоставянето на Путин срещу американската инвазия в Ирак не доведе до сериозно изостряне на отношенията. Каквито и възражения да е имал руският лидер, той продължи да смята, че тесните връзки със САЩ са необходими за реализацията на амбициите му за възход на руската икономика и възстановяване ролята на страната в глобалната политика.

Въпреки това и независимо от толкова обещаващото начало, с приближаването на втория президентски мандат на Буш през януари 2005, се очерта тенденция към влошаване на двустранните отношения. Разцеплението се очерта съвсем ясно, след като Путин подложи на критика еднополюсните амбиции и игнорирането на интересите на Москва по време на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари 2007. Какво се случи всъщност?

Коментаторите, които не възлагат само върху Путин отговорността за влошаването на ситуацията, а обвиняват донякъде за това и САЩ, обикновено посочват решението на Вашингтон за разширяване на НАТО към държавите от бившия Варшавски договор, като своеобразен „първороден грях”. Тази позиция се отстоява най-последователно от американския политолог Джон Миршаймър. Определяйки себе си като „реалист в сферата на международните отношения”, той твърди, че нито една велика държава не би търпяла присъствието на враждебен военен блок в близост до границите си. И, въпреки натрапчиво налаганата западна мантра, че НАТО е изключително отбранителен алианс, Кремъл твърдо го оценява като остатък от студената война, който изначално е враждебен на Русия.

Чисто теоретично, това има смисъл, освен това скорошните гръмки изявления на Путин по адрес на Запада потвърждават тази гледна точка. Само че реалността е друга. Русия реагира сравнително спокойно на първите две вълни на разширяване на НАТО след края на студената война, през 1999 и 2004. Ангажиментите на Вашингтон, включени в Основополагащия акт Русия-НАТО от 1997, да не разполага ядрено оръжие и значителни военни сили в новите страни членки успокоиха Москва. Същото се случи и със създаването на форумите Русия-НАТО, които дадоха възможност на руснаците да разберат по-добре логиката на мисленето и действията на алианса, но - както постоянно подчертаваха САЩ - не им предоставяха никакво право на вето. През март 2000 самият Путин повдигна въпроса за евентуално присъединяване на Русия към НАТО, ако Америка се съгласи да се отнася към нея "като към равнопоставен партньор", посочвайки, че ако това се случи Москва вече няма да разглежда пакта като свой противник.

Следва да признаем обаче, че между НАТО и Русия имаше напражение, до голяма степен, заради запазващото се взаимно недоверие, а различните форуми не бяха от особена полза за изработване на правила за съвместна работа. Въпреки това Путин беше склонен на мирно съвместно съществуване с алианса - поне, докато САЩ не започнаха да настояват за присъединяването на Украйна и Грузия към него, на срещата на върха на НАТО в Букурещ, през 2008. С този демарш Вашингтон прекрачи ясно очертаната "червена линия", застрашавайки влиянието на Москва в тези две държави, които тя разглежда като критично важни за собствената си сигурност, а в случая с Украйна - и за самото съществуване на Русия като велика държава. Именно това демонстрира, кой всъщност бе решаващият фактор за влошаване на отношенията между Вашингтон и Москва: усилващото се посегателство на САЩ спрямо руските интереси в постсъветското пространство.

Този регион, който руските лидери в течение на векове подчиняват с цената на огромни жертви, се разглежда от Москва като основа на геополитическата тежест на страната и, следователно, на нейния статут като велика държава. Дори когато Съветският съюз се разпадаше, Кремъл се стремеше да се противопостави на центробежните сили, да спре ерозията на собственото си влияние и да създаде основа за възстановяване на своите прерогативи с постепенното излизане на страната от поразилата я системна криза, която разруши СССР през 1990-те. Именно поради това Русия създаде институции, които да гарантират по-нататъшното и присъствие в постсъветските държави, като Общността на независимите държави и Договора за колективна сигурност, и обяви, че е длъжна да защитава етническите руснаци и рускоезични граждани, които вече се смятат за част от разпръснатата по територията на бившия СССР диаспора. Тоест, Кремъл нямаше как да не бъде силно обезпокоен от нарастващия авторитет на Вашингтон сред руските съседи.

Паралелно с това обаче, и самите Съединени щати не гледаха с добро око на възстановяването на руското влияние, което според тях би могло да възроди заплахата от съветските времена. САЩ предпочитаха "евразийския геополитически плурализъм" и по тази причина побързаха да подкрепят независимостта на бившите съветски републики след разпадането на СССР. Едва при администрацията на Джордж Буш-младши обаче, Америка започна енергично да се противопоставя на руското влияние и да утвърждава собствения си авторитет в региона. Иронията е, че натискът на Буш в това отношение беше по-силен, докато Путин се стремеше към изграждане на по-тесни отношения със САЩ на основата на общата борба срещу международния тероризъм. Руският лидер се надяваше, че по-близките връзки ще убедят Вашингтон да признае, поне косвено, сферата на влияние на Москва на територията на бившия Съветски съюз, но американците очевидно нямаха подобно намерение.

Администрацията на Буш не възнамеряваше да остави Русия да се опита да възстанови доминацията си в постсъветското пространство, без оглед на приноса и в общата антитерористична кампания. Затова Вашингтон удвои усилията си за ограничаване влиянието на Москва отвъд собствените и граници.

Така например, Буш-младши активизира усилията, предприети от администрацията на Клинтън, за подпомагане изграждането на петроло- и газопроводи от Каспийския басейн, по които да се доставят енергоносители на европейския пазара, заобикаляйки Русия. Това не само би отслабило влиянието на Москва върху енергийните доставки за Стария континент, но и би укрепило независимостта на постсъветските републики от Русия, благодарение на доходите от износа на енергоносители, които руснацити вече нямаше да могат да контролират.

Администрацията на Буш подкрепи създаването на регионалната организация ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова), като противовес на доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС). След като Москва предложи план за разрешаване на конфликта в Приднестровието, предвиждащ разполагането на малък руски военен контингент в региона, Вашингтон притисна президента на Молдова и той го отхвърли, тъй като "ограничава прекалено суверенитета на страната".

Макар Вашингтон да уверяваше Кремъл, че военното присъствие на САЩ в Централна Азия ще бъде временно и ще бъде прекратено след разрешаването на проблема с Афганистан (първоначалната оценка на САЩ, че това ще стане за две години, показва, колко погрешно са оценявали ситуацията американските политици), бързо стана ясно, че Америка възнамерява да остане там задълго. Наличието на сили на САЩ в региона се смяташе за критично важно за общата контратерористична стратегия, беше част от мрежата от "гърнета" - т.е. от военни бази, пръснати из целия Близък Изток и целящи да увеличат влиянието на Вашингтон при положение, че войната в Афганистан се трансформира в по-мащабната битка със "световния тероризъм". Освен това, тези бази укрепиха американското присъствие в богатия на ресурси регион и дадоха възможност за по-активна разузнавателна дейност в западните региони на Китай.

 

Преломът

 

Тази политика доведе до изостряне на руско-американските отношения, но Путин все още вярваше в ценността на партньорството със САЩ. Две драматични събития през 2004 обаче, го накараха да промени мнението си: терористичното нападение в училището в Беслан и "оранжевата революция" в Украйна. На 1 септември, когато започва учебната година в Русия (и който тържествено се отбелязва в цялата страна), банда кавказки терористи овладя училището в малкото севернокавказко градче Беслан. Стотици цивилни бяха взети за заложници. След почти тридневна обсада, руските части щурмуваха училището. Загинаха над 300 души, включително 186 деца. Това бе истинска национална трагедия и мнозина руснаци го възприеха като повторение на американския 11 септември 2001. Въпреки съболезнованията на Буш, Путин оцени нападението като свидетелство, че САЩ използват борбата с тероризма за да прикриват действията си, насочени към ерозия на териториалната цялост на Русия. Убедеността на руския президент укрепна и в резултат от факта, че малко преди това САЩ предоставиха политическо убежище на член на бунтовническото чеченско правителство в изгнание, въпреки откритите предупреждения на Москва, че това ще се приеме като враждебен акт, насочен лично срещу Путин. Скоро след нападението, руският лидер предупреди, че някои държави искат да откъснат "сочно" парче от страната му, смятайки, че тя - "в качеството си на една от най-големите ядрени държави в света" - представлява опасност за тях. А тероризмът е инструментът за постигането на тази цел. Никой не се усъмни, че Путин визираше именно САЩ.

След това, през ноември, избухна т.нар. "оранжева революция". САЩ подкрепиха протестиращите в Украйна, които обвиниха управляващите, че са фалшифицирали президентските избори за да доведат на власт подкрепяния от Русия и лично от Путин кандидат. Под силния натиск на обществеността, САЩ и Европа, правителството в Киев отстъпи и се съгласи да проведе втори тур на изборите, на който победи прозападният кандидат. Путин обаче, не прие това повторно гласуване за свободно и честно. Той по-скоро беше убеден, че Вашингтон умело е осъществил операция за смяна на режима с цел да откъсне Киев от политическата орбита на Москва. Според Путин, "прокарването на демокрацията" в Украйна е било просто цинична уловка, целяща реализацията на геополитическите интереси на САЩ за сметка на Русия. И тъй като Съединените щати активно прокарваха демокрацията и в собствената му страна, Путин се опасяваше, че "оранжевата революция" ще стане генерална репетиция за смяна и на руския режим, във връзка с предстоящите през 2007 избори за Държавна Дума и президентските избори през 2008.

Разбира се, Беслан и "оранжевата революция" едва ли са били част от стратегически план, разработен във Вашингтон с цел да бъдат ерозирани позициите на Москва. Съдейки по всичко, администрацията на Буш е била дори по-изненадана от случващото се, отколкото Кремъл. И двете събития се случиха спонтанно. Беслан беше част от по-мащабната чеченска националистическа борба за независимост от Русия, продължаваща още от средата на ХІХ век, докато "оранжевата революция" в Украйна целеще отмяна на официално обявените резултати от изборите и прекратяване намесата на Москва.

Тези нюанси обаче, не бяха от значение за Кремъл. За Путин беше ясно едно: Вашингтон не подкрепи Москва в борбата против чеченските терористи. А, според интерпретацията на руснаците, сепаратизмът, екстремизмът и тероризмът са просто различни аспеки на един и същ феномен. Впрочем, САЩ дори призоваваха Кремъл да преговаря с "умерените" чеченци, чиито претенция към Москва се смятаха за законни, според Вашингтон. По същия начин, и в случая с Украйна Русия беше наясно, че САЩ финансират програми за запознаване с демократичните технологии и организационни тактики на много украински неправителствени организации, които след това изиграха осезаема роля за отмяна на резултатите от изборите, считани от Москва за легитимни.

Нещо повече, руските лидери не вярваха, че чеченските бунтовници и украинските активисти действително са свободни в своите действия. Според тях, единствено великите държави играят самостоятелна роля в глобалната политика. Тоест, според логиката на Кремъл, Беслан и "оранжевата революция", особено ако се разглеждат на фона на нарастващата активност на САЩ в постсъветското пространство, просто са разкрили крайните цели на Вашингтон по отношение на Русия: изтласкването и от другите страни от бившия съветски блок, ерозирането на нейната териториална цялост и смяната на режима - т.е. упадъка на Русия, като голяма държава. Вероятно, службите за сигурност на Путин директно са му изложили този извод, призовавайки го да даде отпор на американците. Впрочем, самият президент едва ли се е нуждаел от подобно убеждаване и рязко промени курса на страната си.

Доказателствата за това се появиха много бързо. След 2005 Путин започна да използва извънредните приходи от резкия скок на петролните цени за погасяването на суверенния дълг на Русия към МВФ, а след това и към Парижкия клуб (през 2006). Това освободи Москва от икономическата опека на Запада, позволявайки и да се противопостави по-агресивно на инициативите на Вашингтон.

Във вътрешнополитическата сфера Путин се погрижи в Русия да няма никаква "цветна революция". За целта, той притисна финансираните от чужбина неправителствени организации, втвърди контрола над медиите и политическата система, ограничавайки пространството на прозападните опозиционни политически сили. Промени закона за изборите, така че всички депутати в Думата да се избират само по партийни листи, което на практика гарантира , че само одобрените от Кремъл партии ще получат парламентарно представителство на изборите през 2007.

В същото време той стартира енергична пропагандна кампания в бившия съветски блок за да дискретидира САЩ, особено в Централна Азия, където американците разполагаха с две военни бази. През 2005 Русия убеди Шанхайската организация за сътрудничество да излезе с декларация, призоваваща нерегионалните държави, т.е. Съединените щати, да установят окончателни срокове за изтегляне на въоръжените си сили от Централна Азия. Москва приветства решението на узбекското правителство да изгони американските части от страната, след като Вашингтон отказа да осъди антиправителствените бунтове във Ферганската долина. Междувременно, Русия намали субсидиите за газовия износ за Украйна и за известно време изцяло спря доставките на газ за страната, когато Киев отказа да приеме по-високите цени. Освен това Кремъл използва прекратяването или заплахата да спре износа на енергоносители, за да „вразуми” правителствата на Грузия и Беларус. През 2008 пък, руските войски навлязоха в Грузия (след опита на Тбилиси да си върне със сила отцепилата се република Южна Осетия), до голяма степен, за да я откажат от амбициите за членство в НАТО и да демонстрират (напук на високомерието на САЩ), че Москва наистина има право на вето върху решението на Северноатлантическия алианс, включително използвайки сила.

Сблъсквайки се с действията на Кремъл, представителите на администрацията на Буш започнаха да се оплакват, че руско-американскаа конкуренция на територията на бившия Съветски съюз трови цялата атмосфера на отношенията между Вашингтон и Москва. Те обаче не искаха да признаят, че сами изиграха значителна роля за „отравянето” на двустранните връзки. Разбира се, Путин реагира прекаено остро, говорейки за наличието на заговори и заплахи, което значително надхвърляше онова, което САЩ възнамеряваха или бяха в състояние да осъществят. Ключовият момент обаче беше, че Путин просто реагира на решенията и действията на Вашингтон. Той не направляваше събитията. Те бяха направлявани именно от Съединените щати, които по онова време несъмнено превъзхождаха Русия във всяко отношение.

 

Имаше ли други варианти

 

Дали САЩ разполагаха и с други варианти, които биха нанесли по-малка вреда на двустранните отношения, без при това да застрашат американските интереси или принципи? Можеше ли Вашнгтон да преодолее конспирологичното мислене на Кремъл и да разсее опасенията му, относно стратегията на САЩ в постсъветското пространство? Несъмнено, въпросът е по-скоро реторичен. Както обичат да казват руснаците, „историята не признава „ако””. Налице са обаче достатъчно основания да смятаме, че пред САЩ имаше и друг път, който нямаше до доведе до признаването на руските сфери на влияние от Америка, каквито бяха стремежите на Путин, но въпреки това би могъл да отслаби опасенията на Москва относно това, че целта на Вашингтон е изтласкването и от постсъветското пространство и смяната на руския режим с „по-гъвкав”. Истината е, че чиновниците от администрацията на Буш-младши бяха наясно с възможните алтернативи, но във вътрешните дискусии помежду им почти винаги надделяваше по-твърдата линия.

Да започнем с това, че макар САЩ да имаха основание да искат да се застраховат от възраждането на една авторитарна и експанзионистична Русия, нямаше никаква нужда да действат толкова агресивно, както го правеше администрацията на Буш. По онова време Русия все още беше сравнително слаба. Въпреки започналото възстановяване, тя не представляваше каквато и да било реална заплаха за САЩ в краткосрочна и средносрочна перспектива, поне в постсъветското пространство. Нещо повече, събитията в този регион обективно се развиваха в полза на Вашингтон, ерозирайки влиянието на Москва, тъй като националистическите местни правителства се стремяха към по-голяма независимост от Русия, а глобализацията съдействаше за тяхната политическа и икономическа интеграция със съседните региони. САЩ не изпитваха остра необхоимост да се намесват в тези процеси за да ги ускорят. Вашингтон по-скоро би могъл да заложи на изграждането на по-конструктивни отношения с Москва – което също беше сред първоначалните цели на Путин – и това би могло да даде време на Кремъл за да се приспособи към новите геополитически обстоятелства.

В случая биха помогнали и сериозните корекции на американската политика спрямо Русия. Вашингтон трябваше да премахне скандалното разминаване между общата му антитерористична политика и позицията по отношение на Чечения. След събитията от 11 септември 2001 Буш-младши наложи на света черно-белия избор – или сте с нас, или сте с терористите. Той обаче направи изключение за чеченските бойци, мнозина от които тясно си сътрудничеха с терористичните групировки в борбата им срещу Москва. Администрацията на Буш би могла да попречи на представителите на чеченското правителство в изгнание да действат свободно в САЩ. Би могла също да окаже натиск върху умерените представители на сепаратистите от региона, да скъсат връзките си с известните терористични организации. Подобни стъпки биха създали по-стабилна основа за дългосрочно сътрудничество в борбата с тероризма и щяха да развенчаят тезата, че Вашингтон използва тероризма като инструмент против Москва.

Що се относя до политиката по отношение на Украйна, САЩ биха моги да действат така, че да разведрят ситуацията на остра конкуренция във връзка с геополитическата ориентация на тази страна, способствайки за продуктивните икономически връзки между Киев, Европа и Москва, както и да подкрепят открито някаква форма на неутралитет на Украйна. Макар че Съединените щати концентрираха вниманието си върху подпомагането на демократичните и икономически реформи в тази страна, те биха могли да ограничат или прекратят програмите си за прокарване на демокрацията в Русия, които нямаха особена ценност за тях, но пораждаха у Кремъл опасения, че Вашингтон се опитва да ерозира вътрешните позиции на режима, особено след като американците започнаха активно да критикуват „отстъплението на Москва от демокрацията”.

Освен това, САЩ биха могли да признаят организациите, създадени от бившите съветски републики, дори ако в тях доминира Русия. Това, в частност, би способствало за развитието на връзките между НАТО и ОДКС, което пък, на свой ред, можеше да бъде използвано за легитимиране на военното присъствие на Северноатлантическия алианс в Централна Азия и отслабване на руските тревоги във връзка с целите на САЩ в региона, позволявайки на Москва да разбере по-добре логиката и начина на действие на Вашингтон.

Накрая, предвид ескалиращите проблеми с Русия в бившия съветски блок, настойчивят стремеж на САЩ през 2008 да приемат Грузия и Украйна в НАТО беше, в най-добрия случай, необмислен. Това желание свърза в едно двете направления на политиката на „презастраховане”, провеждана от администрацията на Буш – разширяването на НАТО и евразийският геополитически плурализъм, което нямаше как да не провокира мощната ответна реакция на Кремъл. Ключовите американски съюзници и най-вече Франция и Германия бяха категорично против приемането на Грузия и Украйна в алианса. На свой ред, посланикът на Буш в Москва Уйлям Бърнс предупреди, че евентуална покана за Киев ще означава пресичане „на най-ярката от руските червени линии” и ще провокира остри критики от целия политически спектър в Москва. Окончателният компромис, постигнат на срещата на върха на НАТО през 2008 – обещанието за бъдещо членство на двете страни, без да се посочва, как точно ще стане това – беше най-лошият от всички възможни варианти. Той разочарова грузинците и украинците и в същото време вбеси руснацте, която бяха категорично против членството на двете постсъветски републики в алианса. И, напротив, отказът от това решение би могъл да предотврати войната между Русия и Грузия.
По онова време беше налице по-подходяща алтернатива, която вероятно щеше да доведе до намаляване на напрежението в отношенията ни с Русия, без да застрашава интересите и принципите на САЩ. Това би изисквало от Вашигтон да не преследва толкова агресивно целите си в постсъветското простраство, да прояви по-голямо уважение към интересите на Москва и разбиране относно усещането за уязвимост на руснаците, довело и до прекалено острата реакция на Кремъл срещу политиката на Белия дом. Един по-балансиран подход на САЩ би дал време на Русия да се адаптира към променящие си геополитически реалности в съседните държави, включително нарастващото американско присъствие.

Следва да признаем, че по-малко агресивният подход на САЩ не би променил характера на постсъветското пространство като зона на остра руско-американска конкуренция. Традиционната мисия на Съединените щати за разпространение на демокрацията и експанзионистичните тенденции в Русия неизбежно се сблъскаха в този регион на света след студената война. Беше възможно обаче, да бъде намалено напрежението на това противопоставяне и съперничеството да се развие като продължително състезание, в което Вашингтон би могъл с течение на времето да постигне целите си, чрез постепенното натрупване на малки предимства. Кризите можеха да бъдат сдържани, а големият военен конфликт да бъде предотвратен.

Никой обаче на се възползва от благоприятния момент. Американската надменност, в комбинация с нервността на руснаците, сринаха двустранните ни връзки, вкарвайки ги в низходяща спирала, която се ускори, след като Путин се върна в Кремъл през 2012. Само че този път руският президент насочваше тези отношения, възприемайки по-агресивен антизападен курс.

Предвид бушуващия в Украйна въоръжен конфликт и пълния разрив между САЩ и Русия, прехвърлянето на отношенията ни с Москва в конструктивно русло, днес изглежда неизпълнима задача. И, най-вероятно, ще продължи да бъде така, докато конфликтът си остава в остра фаза. Веднага след това обаче, може да възникне нова възможност. И, за да се възползва от нея, Вашингтон ще трябва да си извлече правилната поука от погрешните усилия на администрацията на Буш-младши да ускори ерозията на московското влияние в постсъветското пространство. А именно: да действа по-предпазливо, но целенасочено, преследвайки американските интереси в един регион, който Русия смята за изкючително важен от гледна точка на запазване статута си на велика държава.

 

*Авторът е професор в Йелския университет и вицепрезидент и управляващ директор на Kissinger Associates, анализатор на The Nation

Поръчай онлайн бр.3 2024