22
Чет, Фев
25 Нови статии

Светът след края на войната

брой 5 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Тъй наречената "специална военна операция" в Украйна, която плавно се трансформира в регионална война, ни кара да се замислим за бъдещето на международните отношения.

Струва ми се преждевременно да се правят краткосрочни прогнози относно конкретните условия на приключване на войната: прекалено често се случват събития, които само допреди няколко години ни изглеждаха невъзможни. Затова пък дългосрочните последици от украинския конфликт вече се очертават достатъчно ясно. Независимо от конкретните условия за приключването му, той ще стартира серия от политически процеси, които вероятно ще променят качеството на нашата цивилизация през следващите 50-70 години.

 

Обновената легитимност

На първо място, Втората световна война ще престане да се възприема от масовото съзнание като последната голяма война в историята. Между нея и нашия свят вече ще има нов голям конфликт в Европа със собствена история, победи и загуби за всички страни в него. Разбира се, и преди имаше войни - достатъчно е да с припомним действията на САЩ и Великобритания в Персийския залив, операциите на НАТО на Балканите или руско-грузинската война през 2008. По своите мащаби обаче, конфликтът в Украйна многократно превъзхожда всяка от тях: за първи път след Втората световна война Европа стана свидетел на бойни действия между сравнително големи и съпоставими по численост и въоръжение армии.

Нека се опитаме да си представим, как ще възприемат света бъдещите руски и украински ученици от 2030-те или 2040-те години. На уроците по история те ще учат за сраженията от Втората световна война (битките за Москва, Сталинград и Курската дъга), а след това и за сраженията през 2022-2023 (2024?): за Киев и Мариупол, Северодонецк и Херсон, Балаклея и Бахмут/Артьомовск. На уроците вече ще канят ветерани от втората война, които ще разказват за други сражения, а децата вече няма да сглобяват само модели на танкове Т-34 и изтребители "Фокер" и "Темпест", но и на ракетни системи "Ураган", "Ирис", "Искандер" или "Хаймарс". Светът след Втората световна война вече няма да бъде наричан "следвоенен", а "междувоенен".

И тази визия няма да е характерна само за руското или украинското, но и за европейското и американското общество. Още през лятото на 2022 се чуха гласове, че пред очите ни се разгръща третата машабна битка в Европа след Първата и Втората световни войни. През май 2023 пък, бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисиджър посочи, че: "Ако руските действия в Украйна се увенчаят с успех, цялата концепция за НАТО ще отиде по дяволите. А това не е в интерес на САЩ". В рамките на подобна интерпретация, за западната общественост военният конфликт в Украйна придобива наистина съдбоносен характер. Ако не станем свидетели на ескалация, в бъдещите европейски учебници по история, той вероятно ще се интерпретира като прокси война между Русия и НАТО. Поне за западните ученици и студенти, това ще бъде война, в която, за първи път след 1945, руската и западна военна техника се сблъскват в директни сражения. Специфичен ракурс на тази интерпретация ще придаде фактът, че в хода на войната в Украйна отново видяхме военен сблъсък между руска и германска военна техника, т.е. оказа се, че Втората световна война не е била последният сблъсък между тези две държави.

На второ място, Втората световна война ще се отдалечи още по-силно от съвременното общество. Понятията "ветеран", "герой от войната", "боеви офицер" и дори "неизвестен войник" ще придобият друго звучене. За новия военен конфликт ще пишат книги, ще снимат филми, ще правят предавания и ще създават музеи, а вече съвсем малобройните участници в предишната война, окончателно ще напуснат света. Отношението към Втората световна война в Русия все повече ще напомня отношението към Отечествената война от 1812: велика и славна, но вече история. Чисто психологически, тя ще бъде засенчена от новия конфликт, който ще се усеща много по-силно, отколкото предишната голяма война.

Впрочем, в другите страни това отношение ще се усеща не по-малко остро, отколкото в Русия. В Украйна (ако тя се запази в сегашното си качество) събитията от 2022-2023 вероятно ще се превърнат в национален мит, с който ще израстнат новите поколения, мразещи Русия и мечтаещи за война-реванш. В държавите от ЕС, в рамките на антируската кампания, ще продължи премахването на паметниците от Втората световна война. Германия ще се възползва от отворилия се пред нея "прозорец на възможности" за да "затвори" максимално, ако не и окончателно, страницата на предишната война, да реабилитира историята си и паралелно с това да възроди въоръжените си сили (следвайки логиката, че отдавна никой не осъжда Франция за завоеванията на Наполеон). В държавите от Източна Европа, от Финландия до Румъния, ще продължи реабилитацията на всички възможни форми на агресивната антируска идеология, характерна за тези държави през епохата на междувоенния "санитарен кордон" от 20-те години на ХХ век. И това не са просто стъпки на правителствата на източноевропейските страни против Русия, а желание на западните общества да докажат че резултатите от онази война окончателно са останали в миналото и полето за трансформация на света отново е свободно.

На трето място, идеологическите основи на досегашния Ялтенски ред ще бъдат ерозирани. Понятието „нацизъм” вече няма да се асоциира само с германския национал-социализъм, тъй като се оказва, че 70 години след неговия крах е възникнал още един негов вариант. Именно тук, впрочем, ще преминава и ясно очертаната линия на идейно-психологическия разлом между Русия и държавите от НАТО. В руския дискурс този конфликт ще се представя като нова война с нацизма, т.е. продължение на онова, което остава недовършено през 1945. За държавите от Запада обаче, в Украйна няма нацисти и това е просто измислица на руската пропаганда с цел да се оправдае инвазията в Украйна. Тоест, между Русия и западните държави ще стои един мащабен военен конфликт, чиито идейно-политически интерпретации ще бъдат взаимно неприемливи.

Сериозността на този проблем не бива да се подценява. Както е известно, в основата на идеологията на Съвета за сигурност на ООН е заложена общата победа на съюзниците във Втората световна война. Петимата постоянни членове на Съвета са петте държави-победителки в тази война, които управляват света от името на общата си победа над фашизма. Но, ако днес е налице, като минимум, спорна интерпретация на фашизма или неофашизма, това неизбежно ще размие основата и общото възприемане на онзи, „старият” фашизъм. Впрочем, самият факт, че вече официално сме разделени в интерпретацията си на фашизма, в широкия смисъл на думата, означава, че вече нямаме и обща идееология за съвременния свят.

В унисон с конфликта в Украйна вече тече дискусия за реформиране на Съвета за сигурност на ООН. Всъщност, тя тече още от 1990, но именно сега САЩ решиха да вземат инициативата в свои ръце. През септември 2022, в речта си пред Генералната асамблея на ООН, президентът на САЩ Джо Байдън заяви, че Съветът за сигурност следва да стане „по-инклузивен”. През юни 2023 той възложи на постоянния американски представител в ООН Линда Томас-Грийнфийлд да се заеме с този въпрос. Сега Белият дом предлага още шест държави да станат постоянни членове на Съвета за сигурност. И макар че точните кандидати все още не са ясни, медиите напомнят, че преди САЩ са демонстрирали подкрепа за претенциите на Германия, Япония и Индия. При това обаче, Вашингтон не планира да предоставя на новите постоянни членове на Съвета право на вето, с каквото разполага сегашната „петорка”, което ще създаде своеобразна йерархия в рамките на Съвета за сигурност на Световната организация.

Резултат от подобна реформа на Съвета ще стане крахът на неговата легитимност. Преди всичко, той ще се лиши от правната си обвързаност с резултатите от Втората световна война, тъй като новите му постоянни членове няма да са измежду държавите победителки в нея. Съответно, неизбежно ще възникне въпросът, на какво основание именно те ръководят света. Германия и Япония ще се сдобият с легален механизъм за заобикаляне ограниченията на собствения им суверенитет, т.е. за отказ от наследството на Втората световна война. Освен това, сегашните петима членове на Съвета за сигурност са едновременно и петте легални ядрени държави, което ще породи колизии с Договора за неразпространение на ядреното оръжие: имат ли право новите постоянни членове на Съвета да легализират или да се сдобият с ядрен статут? Легитимността на подобно „обновяване” на Съвета за сигурност ще бъде поставена под съмнение, което много вероятно ще сложи началото на „игра без правила”.

На четвърто място, украинският конфликт ще принуди експертите да преразгледат много стереотипи на либералната идеология. В течение на последните 40 години не само журналистите, но и мнозино авторитетни политолози твърдяха, че "твърдата" сила бива изместена от "меката", а войните отстъпват пред икономическото съперничество. Украинският опит слага кръст на тези твърдения, превръщайки ги в "интелектуална история". Подобно на пораснали тинейджъри, преоткриваме истините, които светът би трябвало да е усвоил още през 1914. Оказва се, че икономическата взаимозависимост бързо може да бъде прекратена заради политическите разногласия, включително в такава жизненоважна сфера, като енергетиката. Оказва се също, че "дългият мир" и илюзиите, че ролята на силовия фактор в международните отношения намалява, имат край, който при това може да настъпи много бързо. Оказва се и, че великите държави отново могат да воюват помежду си в Европа, заплашвайки с използването на ядрено оръжие и нанасяйки удари по спътниковите групировки на противника.

Друг либерален мит, който остава в миналото, е представата за всесилието на транснационалните корпорации (ТНК). Към 2001 в западната политология доминираха идеите, че в хода на глобализацията ТНК могат дори да заменят света на националните държави. Последните пък започнаха да се представят едва ли не като шахматни полета, на които ТНК, в качеството си на наднационални субекти, разиграват собствени партии. На практика обаче, ТНК не само се примириха със загубата на руския пазар по заповед на собствените си правителства, но до голяма степен доброволно се изтеглиха от него. Старата логика на Карл Маркс, че "капиталистите са готови на всичко заради печалбата" вече не действа в съвременния свят: очевидно капиталистите далеч не са готови на всичко, особено ако става дума за решение на собственото им правителство и държавна бюрокрация. При това положение обаче, самите ТНК очевидно не действат като самостоятелни играчи, а само като проводници на решенията на правителствата на конкретните национални държави.

На пето място, на фона на украинския конфликт, ставаме свидетели на възраждане на идеите за "мобилизационната икономика". Всъщност, тя беше апробирана още по време на пандемията от 2020, когато всички развити държави прехвърлиха големи маси трудоспособно население към работа онлайн, ограничавайки паралелно с това и правото му на свободно придвижване. Войната в Украйна задълбочи тази тенденция. Държавите от ЕС вече свикват с такива категории, като нормирано потребление на електроенергия, стоки и вода. В Русия дисциплинирането на финансовата система и държавното регулиране се превръщат в норма, а в САЩ и държавите от ЕС се обсъждат проекти за по-твърд държавен контрол над енергоносителите. Самата идея за въвеждане на "таван на цените" на руските енергоносители, слага кръст на либералните идеи за свободна търговия, както и на Световната търговска организация (СТО). Оказва се, че постиндустриалната икономика е напълно способна да осъществи военна мобилизация, опровергавайки на практика многобройните тези за "миролюбивия" характер на "постмодерната епоха".

През последните четиридесет години социолозите преувеличаваха ролята на "обществото на потреблението", разглеждайки го като гаранция срещу възраждането на милитаризма. Западният бизнес обаче, с лекота скъса контактите си с Русия и загуби изгодния руски пазар. При това никой не се опита да се противопостави на действащите правителства в страните от ЕС заради загубата на толкова изгоден пласментен пазар. Ограничаването на социалните ангажименти в европейските държави не се съпровожда от масови социални протести: демонстрациите са ограничени и, в рамките на отделните страни, не са особено големи (с известно изключение, в лицето на Франция). Показателеин пример в това отношение са скандинавските общества, които доскоро се смятаха на най-хедонистките, но които днес демонстрират ескалираш национализъм. В Швеция се възраждат идеите за "балтийското величие", във Финландия пък отново се обсъждат претенциите към Русия относно териториите, загубени в резултат от Парижкия мирен договор през 1947.

Съвременната международно-правна система се основа на резултатите от Втората световна война. Тя легитимира всичките и институции - от устава и структурата на ООН (включително специалните права на постоянните членове на Съвета за сигурност, като държави-победителки във войната) до международните икономически организации - МВФ, Световната банка и СТО. Паралелно с това, Втората световна война и досега определя собствените ни морално-етични ценности и представи. Разбира се, конфликтът в Украйна няма да разруши всичко това. При всички случаи обаче, в един свят, преживял, след Втората световна война, още един голям военен конфликт с участието на Русия и НАТО, тези неща вече няма да са чак толкова очевидни.

Впрочем, нещо подобно вече се е случвало в историята. След Наполеоновите войни в Европа почти 40 години не се водят войни между великите държави, въпреки липсата на такъв "сдържащ" фактор като ядреното оръжие. Кримската война (1853-1856) слага край на този продължителен мир, пораждайки серия от конфликти. Виенският ред, създаден въз основа на резултатите от Наполеоновите войни, формално се запазва. Но след тези войни, Европа отново става арена на друга голяма война, която поставя под въпрос самите основи на "Виенския ред". Резултатите от Кримската война означават крах на Свещения съюз, като инструмент за гарантиране на сигурността между великите държави, и бележат навлизането на Европа в двайсетгодишен период на ограничени войни.

Сегашната война в Украйна не прилича на Кримската по развитие на военните действия и резултатите от тях. На системно равнище обаче, ефектът от този конфликт може да се окаже подобен: т.е. ние отново ще се окажем в един свят, в който "всичко е възможно", а Ялтенският ред, създаден в резултат от Втората световна война, ще изглежда също толкова преходен, както навремето Вестфалския или Виенския.

 

Ялта или Берлин?

В руската експертна общност често се лансират предположения, че конфликтът в Украйна ще приключи с "нова Ялта", т.е. с подписване на споразумение между водещите държави в съвременния свят (САЩ, Русия, Китай) за подялба на сферите на интереси и формулиране на нови правила за международно взаимодействие. Метафората за "нова Ялта" (или "втора Ялта") апелира към Ялтенската конференция през февруари 1945, на която трите държави победителки - СССР, Великобритания и САЩ - очертават разделителните линии в Европа и Азия. През последните десетина години обаче, всички американски администрации отхвърляха идеята за "нова Ялта", твърдейки, че политиката на САЩ не приема самата теза за съществуване на сфери на влияние. В Русия пък, политолозите и дори редица официални лица оценяват проекта за "нова Ялта" като позитивен: според тях, Москва и Пекин ще съумеят да принудят Вашингтон да приеме споразумение, стабилизиращо възникващия нов световен ред.

Истината обаче е, че съвременната ситуация радикално се различава от финалния етап на Втората световна война, най-малкото, по четири причини. По онова време СССР, Великобритания и САЩ са официални съюзници, докато в момента САЩ и Русия са лидери на враждебни един на друг военно-политически блокове. Освен това, пред трите водещи държави в днешния свят (САЩ, Русия и Китай) няма общ противник, каквито са страните от "Оста" по време на Втората световна война. Държавите от антихитлеристката коалиция работят съвместно по проекта за нов световен ред, още от 1941, докато в момента всички велики държави демонстрират различни и трудносъвместими една с друга визии за бъдещето. Участниците в антихитлеристката коалиция изграждат принципно нов световен ред, ликвидирайки остатъците от Виенския ред от ХІХ век. Днес обаче, ние все още живеем в Ялтенския ред - т.е. на основата на неговите политически, икономически и правни институции.

В качеството си на тотален военен сблъсък, Втората световна война слага всички точки над i. Тя приключва с капитулацията на изгубилите държави от "Оста", ликвидиране на техните военно-индустриални комплекси и пълно преформатиране на политическите им системи (доколко обратими в историческа перспектива са тези резултати за Германия и Япония, е друг въпрос). Съвременният цикъл на ограничени войни, започнал и набиращ сила от 1990 насам, не позволява подобно решение на проблема. По вероятно е мирното споразумение за Украйна да даде начало на нов етап от борбата между държавите, а не да стане преход на световния ред към друго качество.

В подобна ситуация, възможното споразумение между великите държави няма да прилича на Ялтенската конференция от 1945, а по-скоро на Берлинския конгрес от 1878. Формално, той слага край на Руско-турската война през 1877-1878, а фактически - на периода на ограничени войни през 1853-1878 - от Кримската до Руско-турската. Берлинският конгрес разделя Балканите на сфери на влияние и осигурява мира в Европа през следващите 35 години: до началото на Балканските войни през 1912, прераснали в Първата световна война. Тоест, Виенският ред е удължен с 35 години, но това вече е различен негов вариант. Удълженият от Берлиския конгрес модел все още е Виенския - в него доминират почти същите държави-победителки в Наполеоновите войни. Само че този удължен Виенски модел вече не удовлетворява никого: държавите се подготвят за нова и по-сериозна схватка.

Решенията на Берлинския конгрес не задоволяват нито една от страните. Русия смята, че са я лишили от победата. Австро-Унгария пък е на мнение, че Русия е нарушила предвоенните споразумения и се опитва да я изтласка от Балканите; на свой ред, изправена пред руско-австрийската вражда, Германия решава да предпочете Виена, вместо Петербург, а пък Великобритания усеща, че австро-германският тандем, на практика, я изолира от континентална Европа. Тоест, няма еднозначни победители и победени: всеки се смята за лишен от нещо и се готви за реванш. "Епохата на световните войни започва през 1878" - твърди Освалд Шпенглер. И това не е спекулация, германският историк има предвид, че именно тогава е заложена основата на бъдещите глобални конфликти през ХХ век.

Още сега, можем да си представим резултатите от евентуалното бъдещо споразумение между великите държави. Всяка от тях ще го обяви за своя победа и дори може да го отбележи с подобаваща тържественост (но в същото време ще е наясно, че никой не е спечелил пълна победа), след което играчите ще започнат да се подготват за нова поредица от войни, съобразявайки с това военните си концепции и трупайки необходимите материално-технически средства. За подобно развитие говори и очертаващият се психологически капан: лидерите на водещите дърави отиват толкова далеч, обвинявайки се взаимно в "немислими престъпления", че връщането назад ще се окаже невъзможно. Чисто психологически, лидерите на "голямата тройка" по време на Втората светона война са били в състояние да създадат нов световен ред, тъй като са били съюзници: Бисмарк и Тиер, или пък Палмерстон и Горчаков обаче, не са могли да сторят подобно нещо, тъкато противореченията помежду им са били прекалено непримирими, дори и на психологически ниво. Затова максималното, което са могли да направят, е да следят остатъците от предишния ред, поне засега, да продължат да съществуват.

Тоест, днес едва ли е реалистично да очакваме "нова Ялта". За това са необходими тотални войни, които да съкрушат света на миналото и да създадат света на бъдещето. Ограничените войни, рано или късно, приключват с "нов Берлин", носещ илюзията за продължителен мир, но в същото време свързан с подготовката на нова война.

 

Обновените войни на "ядрената епоха"

От момента на появата на ядреното оръжие през 1945 политолозите спорят, дали през ядрената епоха продължава да е валидна "формулата на Клаузевиц", че войната е продължение на политиката с други средства. Някои смятат, че ядреното оръжие ще сложи край на всички войни, докато реалистите възразяват, че, на първо място, това не е емпирично доказано, а - на второ, през "ядрената епоха" се водят немалко войни с ниска и средна интензивност. Украинският конфликт формира сравнително нов модел войни между ядрени държави, които обаче не прибягват до ядрена ескалация.

Украинската криза ще промени частично представите ни относно теорията за ядреното сдържане - една от основите на съвременния свят, която се основава на два принципа: че войната между ядрените държави е невъзможна и, че всяка конвенционална война между тях задължително ще ескалира в ядрена. Украинският конфликт обаче ни дава друг пример: държавите могат да водят прокси военни действия, оказвайки дипломатическа и военна подкрепа на една от страните. Тоест, новата военна теория ще се основава на голямата вероятност от неядрена война между великите държави, ориентирайки към нея военно-икономическите системи на различните страни.

Още през далечната 1985 американският писател-футуролог Том Кланси публикува романа "Операция "Червена буря", описващ хипотетична война между НАТО и държавите от Варшавския договор. В романа двете страни водят продължителна позиционна война на територията на Западна и Източна Германия, Исландия и Норвегия, използвайки само конвенционални въоръжения, а не ядрено оръжие. Както твърди един от героите, използването на атомната бомба е политически, а не военен въпрос, т.е. за това е необходимо решение на държавното ръководство. Още по-интересно е, че войната между двата блока се води без тя да е официално обявена: СССР например, твърди, че цели разоръжаването на Западна Германия и не възлага отговорността върху САЩ. В романа тази европейска война не приключва с "ядрен армагедон", а с подписването на компромисно примирие.

Навремето, романът на Кланси провокира множества критики, повечето от които следват принципа, че "това не може да бъде, просто защото никога не може да се случи". Днес обаче, сме свидетели на конфликт, доста наподобяващ модела на неядрен сблъсък, описан от Кланси. Руската "специална военне операция" ескалира в средноинтензивен военен конфликт с участието на НАТО. Държавите от алианса доставят на Украйна въоръжения и наемници и, на практика, ръководят действията на нейната армия. Двете страни си разменят неясни "ядрени намеци" и в същото време постоянно се намират в режим на полу-консултации, полу-преговори. Очевидно, също както и в романа на Кланси, двамата играчи допускат, че конфликтът няма да ескалира, а ще приключи с постигане на компромис между тях, в чиито рамки победата няма да е "истинска победа", а поражението няма да е "истинско поражение".

Всичко това се разминава с популярните стереотипи от ерата на студената война, според които всеки конфликт между ядрените държави задължително ще ескалира във високоинтензивна ядрена война. Вместо това, конфликтът в Украйна напомня за тезите на американските и съветски анализатори от 70-те години на ХХ век (1) относно възможността за голяма неядрена война между ядрените държави. В този смисъл, сегашната размяна на "ядрени намеци" между Москва и Вашингтон изглежда се вписва в сценариите, лансирани през втората половина на студената война.

В основата на съвременната теория за ядреното сдържане е залегнало понятието "ядрен праг" или "праг на ядреното сдържане". То е лансирано в края на 50-те години на миналото столетие от американския политолог Херман Кан и с него се обозначава хипотетичния промеждутък от време между началото на войната и моментът, в който за първи път се използва ядрено оръжие. При нисък ядрен праг, войната веднага или почти веднага започва като ядрена. При висок ядрен праг конфликтът между страните известно време се развива с използването само на конвенционални въоръжения, чак до постигането на компромисен мир.

Ако се съди по достъпните източници, до средата на 60-те години на ХХ век двете свръхдържави се ориентират към нисък ядрен праг. Ситуацията обаче се променя през 1967-1969, когато ядреният праг рязко бива повишен както в САЩ, така и в СССР, което означава, че двете свръхдържави приемат за допустим сценария за неядрен конфликт помежду им в Европа или Азия. Американската концепция за гъвкаво реагиране постулира възможността за водене на регионални войни изключително с конвенционални въоръжения: според нея, демонстративни ядрени удари (например в океана или в полярните зони) могат да бъдат нанесени само в случай на неминуемо поражение. На свой ред, съветските военни теоретици разсъждават, доколко е възможно евентуален бъдещ конфликт да бъде ограничен на "предядрено ниво". И едните, и другите обаче са единодушни, че преди използването на ядрено оръжие е възможно военните действия да се водят без да се прекрачва "ядрения праг".

Всъщност, подобен сценарий не изглежда чак толкова фантастичен, както мислят скептиците. По време на Втората световна война нито един от участниците не използва химическо оръжия на бойното поле, макар че всички разполагат с огромни запаси от него. Франция, през 1940, Германия и Япония, през 1945, капитулират, но не използват бойни отровни вещества, към тях не прибягва и СССР в критичните дни на Битката за Москва. В локалните конфликти през 30-те години - в Испания или на съветско-японската граница, страните също не натискат "химическото копче" и дори запазват дипломатическите си отношения. Може да се спори, доколко съпоставими са двете ситуации: реалната - с неизползването на химическо оръжие и хипотетичната - с неизползването на ядрено оръжие. При всички случаи обаче, е налице прецедент за водене на военни действия без използването на оръжия за масово поразяване.

Днес тези тенденции получават практическо оформление и следва да очакваме по-нататъшното им развитие. Русия неведнъж декларира, че разглежда ядреното оръжие като средство за сдържане от агресия против руската територия или за възмездие, в случай, че е застрашено съществуването на страната. Но и САЩ, макар да си запазват право да нанесат превантивен ядрен удар, допускат воденето на продължителни военни действия на "предядрено ниво". На 3 януари 2022, т.е. в навечерието на конфликта в Украйна, петте легални ядрени държави подписаха меморандум, с който се задължават да се стремят да не използват ядрено оръжие в конфликти с тяхно участие. Според тази логика играчите могат да водят военни дайствия на територията на трета страна, без формално да си обявяват война и без да използват ядрено оръжие. Възможно е Грузия, Сирия и Украйна да са просто апробации на модела на този тип конфликти, приключващи, както и повечето войни в миналото, с победа, т.е.със сделка - по-успешна за победителя и по-малко успашна за победения.

В тази връзка, пред Русия се очертава ново предизвикателство. Цялата руска стратегическа мисъл от времето на Горбачов насам, се опираше на постулата, че заплахата от ядрена ескалация ще предотврати избухването на конфликт с висока или средна степен на интензивност между великите държави. Сега обаче се оказва, че между локалния конфликт и евентуалната ядрена война съществува конфликт със средна (а потенциално и с висока) степен на интензивност, воден с конвенционални въоръжения. Но, ако това е вярно, Москва следва да ревизира визията си за ядреното оръжие като средство за предотвратявене на конфликт с висока степен на интензивност, следвайки логиката, че никой не би се решил да започне голяма война при наличие на заплаха от ядрена ескалация. Опитът от украинския конфликт показва, че подобна формула е най-малкото спорна - дори и днес можем да си представим модела на такава война.

 

Възраждането на "големите батальони"?

Очерталите се в хода на украинския конфликт тенденции са в разрез с основната посока на развитие на западната (както и на руската) военна наука. От началото на 1960-те в САЩ и държавите от Западна Европа се налагаше идеята за преминаване от масова наборна към малка професионална армия. В нейна основа трябваше да се превърне не обученият по специална програма мобилизационен контингент, а професионални военни, за които войната е начин да си изкарват прехраната. Всички концепции за "въздушнате война", "революцията във военното дело" и "хибридните войни" трябваше да решат следните две задачи: да разработят варианти за ефективно използване на подобни професионални армии и да докажат превъзходството на професионалните армии над наборните. В известен смисъл, това бе обръщане на тезите на Клаузевиц надолу с главата: германският стратег акцентира върху превъзходството на масовата наборна армия над малките контигенти от професионални военни, докато стратезите от втората половина на ХХ век (от британеца Базил Лидъл Харт до Уесли Кларк) доказваха превъзходството на малките професионални военни контингента над масовите армии. Военните теоритици и социолозите от втората половина на ХХ век обосноваваха този подход с четири основни причини:

-намаляването на риска от водене на директна война между великите държави заради появата на ядреното оръжие;

- преориентацията на двете свръхдържави и съюзниците им към водене на ограничеии конфликти в Третия свят;

- промяната на социалната структура на обществото, водеща до преобладаване на градската средна класа, която отхвърля етиката на задължителната военна служба;

- оскъпяване на процеса на производство на въоръжения и подготовка на военнослужещи, в сравнение с първата половина на ХХ век.

През втората половина на 80-те, тези идеи проникнаха и в СССР, където също започнаха дискусии за преминаване към малки професионални въоръжени сили (2). От времената на "Преустройството" насам, руската военна доктрина се основаше на концепцията за "отбранителната достатъчност" в един или друг неин вариант. В основата и беше преосмислянето на опита от Втората световна война. Съветските изследоватиле от 80-те критикуват отбранителните мерки, предприети от Сталин през пролетта и лятото на 1941 и, напротив, оценяват положително опита от Курската битка през 1943. На тази основа, през 1987, тогавашният началник на съветския Генерален щаб Михаил Мойсеев (3) очерта пет основни параметри на отбранителната достатъчност: въоръжените сили да придобият ненастъпателна структура, максимално ограничаване на ударните системи в състава им, промяна на тяхната дислокация с цел да изпълняват чисто отбранителни задачи, ограничаване параметрите на мобилизационно разгръщане на Въоръжените сили и намаляване обемите на военното производство. И тъй като конфликтът с висока или дори средна интензивност между великите държави изглеждаше малковероятен, това доведе до преход към по-малобройни и компактни въоръжени сили. Всъщност, всички перипетии на военната реформа в Русия, продължаваща от 1989 насам, могат да бъдат сведени до простия въпрос: как масовата наборна армия да бъде заменена от малки контингенти професионални военни.

Конфликтът в Украйна обаче, реабилитира логиката на "големите батальони". Още през пролетта на 2022 и двете страни в него се сблъскаха с недостиг на личен състав. Украйна започна да осъществява масова мобилизация още през март 2022, а Русия проведе частична мобилизация през есента на същата година. Опитът от сраженията край Киев, Харков и Херсон доказва, че само военно-техническото превъзходство не е достатъчно: необходимо е да се разполага с приблизително равни по численост армии. Те са нужни за гарантиране на контрола над големи територии, както и на способността да се удържи линията на фронта.

Военните концепции от втората половина на ХХ век се базираха на предпоставката, че след като по противника бъдат нанесени серия от ограничени удари, той ще капитулира или ще склони да подпище неизгоден за него мирен договор. Именно на тази предпоставка се основава и руската концепция за нанасяне на "предварително определени" загуби на противника. Въпросът, какво следва да се прави, ако противникът продължи да се съпротивлява, не изглеждаше актуален, следвайки логиката, че в света вече няма такива народи и политици. Украинският конфликт обаче, демонстрира, че не всеки противник капитулира след масираните бомбардировки: т.е. борбата с по-сериозен противник задължително изисква осъществяване на сухопътни операции.

В тази връзка отново се налага да преосмислим проблемите, по които спорят военните стратези през ХІХ век: невинаги се получава да воюваш с "качество и умение" срещу големи маси на противника. И най-добрата армия постепенно търпи загуби, т.е. ядрото и от обучените войници и офицери се свива. Многочисленият и фанатичен противник, който е сравнително нечувствителен към загубите и при това разполага със съпоставимо въоръжение, постепенно набира опит и съотношението на силите се променя. Нещо повече, това съотношение няма как да се "възстанови" само чрез бързото навлизане на слабо обучен мобилизационен контингент: последният се нуждае от време за да натрупа необходимия опит.

В същото време, възраждането на голямата армия ще изисква и друга система на училищно образование, друг подход към възпитаването на младите хора и нова културна политика. Централна тема в тях ще стане възможността и високата вероятност от нов голям военен конфликт. С други думи, "цивилизацията на мира", в която живяхме през последните 70 години, постепенно ще бъде заменена от "цивилизация на войната".

 

Светът на незавършените войни

"Цивилизацията на войната" не означава, че всички велики държави незабавно ще започнат да воюват помежду си. От 1871 до 1914, т.е. в течение а 43 години в света не е имало войни между великите държави, въпреки че това е била "цивилизация на войната". В периода от 1945 до 1991 също нямаше войни между великите държави, но това беше "цивилизация на мира". Серията от войни с ниска и средна интензивност, водени по периферията, също не беше показател: такива войни се водят и през двата периода. Много по-интересно е, както посочва покойният руски геополитик Вадим Цимбурски, че през различните епохи хората не само воюват помежду по различен начин, но и не воюват помежду си също по различен начин. В единия случай светът се възприема като резултат от приключилата голяма война, а в другия - като подготовка за неизбежната бъдеща голяма война (4).

Разликата между "цивилизацията на войната" и "цивилизацията на мира" лежи в четири плоскости. Първата е целеполагането на елитите. В рамките на "цивилизацията на мира" политическите елити на великите държави се позиционират от другата страна на приключилата тотална война и изграждат световния ред, съобразно резултатите от нея. В рамките на "цивилизацията на войната" обаче, елитите на великите държави разглеждат своя свят като "предвоенен" и се подготвят за бъдещата схватка. Именно от това се определя образователната и културна политика във всички големи държави, при това, там, където правителството не се справя, самото общество го тласка към разрешаването на този проблем. Не е случайно, че "цивилизацията на войната" се характеризира с наличието на увеличаващ се брой "ревизионистки режими", предчувстващи скорошния крах на отслабващия световен ред.

Втората плоскост е мирогледна, т.е. представлява ментална скала за оценка на "ефективността" и "неефективността". През последните 70 години икономистите например, дотолкова свикнаха да оценяват ефективността на икономиките с категориите на "цивилизацията на мира", че им е трудно да си представят някаква алтернативна оценка. В същото време обаче, всички икономически оценки, следващи логиката на доходите на глава от населението, обемът на привлечените инвестиции, финансовата стабилност и т.н. - се основават на сравнително продължителния период на мирно съвместно съществуване. В рамките на логиката на  цивилизацията, ориентирана към бъдеш военен конфликт, ролята на всички тези понятия се променя радикално. Благосъстоянието на обществото става по-малко важно от развитието на военно-промишлен комплекс, а финансовата стабилност все повече означава възможност да съществуваш автономно от световните икономически процеси. В "цивилизацията на войната" много професии, свързани със свръхразвития сектор на услугите и потреблението, просто се оказват излишни и слабоефективни, също както в рамките на "цивилизацията на мира" свръхразвитата военна индустрия не изглежда необходима.

Както е известно, в съвременната политология доминира баналната теза, че СССР губи студената война със Запада заради по-високото ниво на потребление в западните държави. При това обаче, кой знае защо, се пропуска фактът, че в навечерието на Първата световна война високото ниво на потребление и космополитният начин на живот на елитите въобще не пречи за разпространението на крайно националистически въгледи сред техните представители. Руският офицер може спокойно да се разхожда из Виена, макар да мрази от дън душа австрийската политика, а австрийският - да посещава аристократичните салони в Петербург, макар да мрази руската политика.  Германците се обличат с френски модни костюми, а французите си купуват от Германия фотографски плаки, което въобще не пречи на първите да мразят Франция, а вторите - Германия. Днес мнозина в Русия са смаяни от небивалия възход на национализма в Украйна, или на т.нар. "култура на отмяната", която Западът практикува по отношение на руската култура, но при това забравят, че допреди сто - сто и петдесет години шовинизмът, т.е. същата тази "култура на отмяната", е естественото състояние на европейските държави. Просто "цивилизацията на войната" е устроена различно от "цивилизацията на мира".

Третата плоскост е идеологическата. Колкото и странно да прозвучи, но идеологиите на "цивилизацията на войната" се различават от тези на "цивилизацията на мира". В съвременният идеологически спектър присъстват предимно социални идеологии, т.е. поставящи на първо място въпросите на социално-икономическото развитие: либерализъм, социализъм, неоконсерватизъм и т.н. В началото на ХХ век, напротив, доминират геополитическите идеологии, акцентиращи върху външната експанзия: пангерманизмът, панславизмът, "свирепият реваншизъм" във Франция, "джингоизмът" във Великобритания и т.н. (5). В предизборните си кампании тогаващните политици акцентират най-вече върху необходимостта от военна подкрепа за "братята" извън страната, естествените граници и враговете и, едва след това говорят за пенсиите и заплатите. След Втората световна война, тази пропорция започва да се променя, както и трябва да бъде в "цивилизацията на мира". На фона на сегашния ръст на националните проблеми, идеологическият спектър отново ще се формира около комплекс от геополитически, а не социални идеологии.

Четвъртата плоскост е морално-ценностна, т.е. касае обществената оценка за политическа активност на елитите. Рядко обръщаме внимание на факта, че политическият ни речник е съобразен до голяма степен с "цивилизацията на мира". Използваме изрази като "отговорен политик" или "безотговорна политика", като под първия разбираме, в широкия смисъл, предовратяване на войната, а под втория - доближаването до нея. В рамките на "цивилизацията на войната" обаче, ситуацията ще се промени радикално: за "отговорно" ще се смята въоръжаването, а за "безотговорно" - стремежът към разоръжаване. Обичаме да говорим и за "заплахите пред стабилността", но рядко разсъждаваме, че става дума за стабилност, която е в интерес на държавите на статуквото, докато за "ревизионистите" нестабилността дава надежда за преформатиране на световния ред в тяхна полза. Обявяваме се за "запазване на инвестиционния климат", но не се замисляме, че в "цивилизацията на войната" победител ще се окаже онзи, който е способен да създаде сравнително независима от външния свят финансова система. И, накрая, доста често използваме думата "неприемливо", предполагаща, че някой ще бъде склюнен да ни изслуша, макар че в "цивилизацията на войната" никой няма да слуша никого, освен ако не бъде принуден със сила.

През годините на студената война, съветското/социалистическото общество, на пръв поглед, съществува в състояние на постоянна мобилизация, но манталитетът на социалистическия/съветския човек отхвърля идеята за "обсадената крепост". "Цивилизацията на войната" обаче, се гради на възприемането на тази идея, която изглежда също толкова безалтернативна, както "борбата за мир" през втората половина на ХХ век. Да си припомним, че при предишната "цивилизация на войната" симптом за тази тенденция са характерните за тогаващна Европа грандиозни чествания на победите в ограничени войни, като Френско-пруската, Руско-турската или френските колониални експедиции. Тези войни не приключват с еднозначни победи, променящи радикално съотношението на силите. Но въпросните чествания отлично демонстрират нарастващото търсене, от страна на европейските общества, на нова голяма победа.

Вероятно именно в това е и основнота различие между "цивилизацията на мира" и "цивилизацията на войната". Първата се основава на резултатите от тотална война, усещането че тя окончателно е приключила и, че се поставя началото на нов свят, оттатък голямата война. Втората пък се крепи на усещането, че новата тотална войни предстои, а текущите конфликти с ниска и средна интензивност са просто стъпки по пътя към нея. Затова те винаги си остават някак незавършени и непълни, тъй като основната битка тепърва предстои. И в този смисъл, случващото се пред очите ни е малък, макар и важен, етап по пътя на прехода на света от "цивилизацията на мира" към "цивилизацията на войната".

 

Заключение

По време на многобройните дискусии с колеги многократно съм чувал възмутени твърдения, че "цивилизацията на войната" е ужасна и дори не си струва да говорим за нея. Проблемът обаче е, че външно преходът от една към друга цивилизация може въобще да не изглежда ужасен: той дори не се забелязва особено и в началото изглежда като продължение на досегашния живот. Просто, с всяка изминала година, нашите общества ще стават свидетели на промяна на обществените представи и нужди. Това, което ни се струва неприятно и забравено от няколко десетилетия насам, ще се окаже новата реалност, а предпочитанията ни от близкото минало - наивни заблуждения. Което впрочем е напълно закономерно: още британският философ Дейвид Хюм формулира парадокса, че намирайки се вътре в системата, не можем да си представим условията, при които тя ще приключи съществуването си. Днес имаме възможността емпирично да наблюдаваме, как се затваря страницата на "дългия мир", установен от Ялтенския ред, и започва преходът към една съвършено различна фаза от развитието на света.

 

Бележки:

1. McGwire M. Perestroika and Soviet National Security. Washington: Brookings Institution Press, 1991

2. Кокошин А. А. Армия и политика. Советская военно-политическая и военно-стратегическая мысль. М.: Международные отношения, 1995;

3. Моисеев М. Советская военная доктрина — реализация ее оборонительной направленности // Правда. 1989. 13 марта.

4. Фененко А.В. Войны в структуре мировых порядков. Анализ и прогноз. Журнал ИМЭМО РАН, 2022, № 3, сс. 13-36.

5. Разбира се, социални идеологии е имало винаги. Въпросът е, какви идеологии преобладават в рамките на определен отрязък от време и, какви се съобразяват с тях.

 

* Преподавател в Московския държавен университет "Ломоносов", експерт на РСМО

 

 

 

Поръчай онлайн бр.1 2024