22
Съб, Юни
7 Нови статии

Може ли разривът между Запада и Русия да се окаже вечен?

брой 5 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Военният конфликт, който бушува в момента между Русия и Украйна, започна още през 2014 със сблъсъка между двете страни относно геополитическата ориентация на Киев, която беше толкова важна за Москва, че я принуди да застраши собствените си бизнес отношения със Запада, като присъедини Крим и подкрепи разбунтувалите се провинции в Източна Украйна.

За Запада това също се оказа изключително важно и стана причина да наложи санкции срещу Русия и да се опита да я изолира дипломатически. През 2022 Русия разшири конфликта, който премина във военна фаза. Сътресенията, породени от сблъсъка през 2014, се трансформираха в истинско земетресение за Русия и Запада. В момента Кремъл твърди, че води битка с колективния Запад, а подкрепящият Украйна Запад се опитва максимално да изолира Русия.

И макар че това не е единствената причина за драматичния разрив на Русия с Европа и САЩ, украинският конфликт задълбочи радикално този разрив. Вътрешната трансформация на Русия при управлението на президента Владимир Путин, която започна много преди руската инвазия в Украйна, и последиците от нея ще се усещат дълго след края на конфликта. В основата на тази трансформация е отдръпването на Русия от Запада – промяна, която изглежда още по-тектонична, отколкото дори болшевишката революция през 1917. При това отделянето на Русия от (Западна)Европа и Съединените щати, и прекъсването на контактите и с хората, правителствата, институциите и компаниите от Запада е само едната половина на тази история. Другата половина е новата антизападна настройка на руския живот – тенденция, която е едновременно и спонтанна, и наложена от държавата. А скоростта, с която се случиха тези промени, е безпрецедентна в историята на Русия.

На свой ред, Западът, който през 2014 рязко повиши усилията си да заклейми и изолира Русия, превърна пълната изолация на Москва в своя открито прокламирана политическа цел. Според него, през 2023 Русия се оглавява от човек, признат от Международния наказателен съд в Хага за военнопрестъпник, а страната е нарочена за виновник за ескалацията на конфликта, ужасил мнозина на Запад. Тоест, докато Русия продължи да съществува в този си вид, западните лидери ще я изолират от своите пазари, ще пресичат достъпа и до своите технологии и ще продължат санкциите срещу руския управляващ елит и редица отрасли на нейната икономика.

Непрекъснато разрастващата се "разделителна стена" вече започна да засяга и руснаците, като такива. През май например, по време на ежегодния си фестивал World Voices в Ню Йорк, американският ПЕН-клуб отмени дискусионен панел с участието на двама руски писатели, въпреки че и двамата са противници на войната в Украйна. Причината беше натискът на украинските представители, поканени на друго мероприятие в рамките на фестивала, които заплашиха, че няма да участват, ако руснаците не бъдат отстранени, без значение дали подкрепят войната или не. Това решение е смайващо, предвид официално декларираната мисия на ПЕН-клуба да защитава литературната свобода и изискването на собствения му устав, че "независимо от обстоятелствата и особено по време на въоръжен конфликт, произведенията на изкуството и достоянието на човечеството, като цяло, следва да останат незасегнати от националните или политически пристрастия". Колкото повече нарастват подобни случаи на забрана руснаци да участват в публични прояви само заради тяхната националност, толкова повече ще нараства убеждението на Кремъл, че е постъпил правилно, решавайки да се отдели от Запада. А докато продължава военният конфликт, няма никаква възможност за преодоляване на тези дълбоки разминавания.

Истината е, че стратегията на Путин за отделяне на Русия от Европа и САЩ, до голяма степен, е извън контрола на Запада. Разривът със Запада вече се е превърнал в синоним на неговото управление и част от неговата политическа и идеологическа същност. И за всеки наследник на Путин ще бъде изключително трудно да обърне назад силите, които стоят зад този разрив, ако въобще може да се предположи, че на власт в Русия все още би могъл да дойде лидер, който не е откровено антизападно настроен. Тоест, в течение на дълги десетилетия конфликтът между Русия и Западът може да се превърна в характерен и дълбоко вкоренен белег на целия международен ред.

 

В Европа с любов

В контраст със сегашната действителност, съвременна Русия се изгражда в диалог и контакти с Европа. Започвайки със ХVІІ век, при Петър Велики, и продължавайки през ХVІІІ век, при Екатерина Велика, Русия се стреми да става все по-европейска. Благодарение на техните усилия тя става част от системата на европейските държави. През 1812 Русия побеждава Наполеон, а след това се съюзява с Прусия и Австрия за да гарантира стабилността на континента. През ХІХ век тя се превръща в една от "незаменимите" европейски държави, важен компонент на баланса на силите след Виенския конгрес и органична част от европейската дипломация до Първата световна война.

През ХІХ век Русия има значителен принос в европейската култура, особено в нейната литература, музика и балет. Това са постиженията на Антон Чехов, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Пьотр Чайковски и много други. Този разцвет на руската култура се стимулира от контактите с европейские идеи и европейските произведения на изкуството. А управляващата в Русия императорска фамилия е свързана династично с много европейски владетелски семейства. Така, руският цар Николай ІІ, който управлява страната в началото на Първата световна война, е братовчед на германския кайзер Вилхелм ІІ и на краля на Великобритания Джордж V. Както е известно обаче, аристократичната, интегрирана и открита Европа, която олицетворяват тези монарси, бива напълно унищожена от Първата световна война и последвалите я сътресения.

Но и през ХХ век, наследилият Руската империя Съветски съюз изглежда парадоксално европейски. Макар че следвоенните правителства в Европа и САЩ биват заклеймявани от болшевиките, официалната съветска идеология – комунизмът, всъшност е продукт на Запада. Вдъхновявайки се от Карл Маркс, болшевиките мечтаят за световна комунистическа революция, възлагайки особено големи надежди на Германия (родината на Маркс) и нейния пролетариат. Съветските лидери отчитат модернизацията на страната съобразно западните критерии. Американските методи на масово промишлено производство оставят сериозна следа в съветската индустрия, а и самите болшевики споделят редица идеи на интелектуалната европейска култура, включително неокласическата архитектура, европейския литературен и философски канон, както и елементи на европейския и американски модернизъм. През 20-те години на ХХ век Съветският съюз е в първите редици на европейското авангардно изкуство, кино и театър.

След като Йосиф Сталин консолидира властта си, около 1928, той - макар и без желание - се отказва от мечтата за световна пролетарска революция, концентрирайки усилията си върху "изграждането на социализма в една, отделна държава", но продължава да разчита на западните инженери и технологии. Самият той се отнася с недоверие към Европа и, вероятно, би предпочел да залага изключително на "крепостта СССР". Геополитиката (и по-точно агресивните замисли на нацистка Германия по отношение на Съветския съюз) обаче, го обвързват с Европа. През 1945, победилият във войната СССР успява да сключи изгодна сделка със западните си съюзници. Той държи контролираните от него източноевропейски държави изолирани от останалата част на континента и в същото време укрепва позициите на Москва в европейската политика. След смъртта на Сталин, съветският лидер Никита Хрушчов се връща към идеята за съветския интернационализъм, сред чиито елементи е и частичното отваряне на Съветския съюз за Европа през 50-те години. Заключителният акт от Хелзинки от 1975 потвърждава съществуващите следвоенни граници в Европа, запазвайки неоспорим съветския контрол над държавите от Варшавския договор. Този Акт принуждава Съединените щати и Западна Европа да признаят статута на СССР като европейска държава.

Сред неочакваните резултати от всичко това в съветския живот е появата на масово увлечение към Запада. През 1970-те години студената война губи голяма част от остротата си и Съветският съюз все повече опитва да се конкурира с културното и потребителско благосъстояние на Запада. В същото време, режимът, в известна степен, се стреми да потисне уестърнизацията на съветските вкусове и възгледи. Но, макар че западното влиняие действително застрашава идеологическия монопол на режима, то много трудно може да бъде сдържано, а децата на комунистическия елит са сред първите, които го възприемат. През 1980-те години увлечението на руснаците от Запада даде тласък на реформите на съветския лидер Михаил Горбачов, прокарвайки пътя към ненасилственото разпадане на СССР.

От 1991 и поне до началото на 2010-те години Русия стремително се уестърнизираше. През 1990-години, за първи път след разпадането на Руската империя, западните политически структури се превърнаха в общ модел за руските лидери - конкурентни избори, политически партии, парламент - макар че впоследствие Кремъл положи доста усилия за да постави под контрол всяка от тези структури поотделно. Икономиката на Русия стана тясно свързана с европейските пазари, а масовата и култура се отвори за западното влияние - от кухнята до модата и развлеченията. Интернет направи Запада лесно достъпен за руснаците, включително за онези, коите не разполагат със средства да пътуват до Европа или САЩ. Уестърнизацията се проявяваше най-ярко в Москва и Санкт Петербург, който през 1924 е преименуван на Ленинград, но пред 1991 си върна предишното, европейско название. През постсъветския период и двата града се трансформираха в съвременни мегаполиси.

 

Обратът, осъществен от Путин

През 2000-та Путин, който е роден в Санкт Петербург - прехваленият "прозорец към Европа" на Петър Велики, твърдеше, че не може да си представи съществуването на Русия "в изолация от Европа". И макар че след 2014 руската външна политика по отношение на Запада стана по-твърда, този преход не оказа сериозно влияние върху руското общество, което, като цяло, оставаше отворено за Запада. Дори през 2021 продължаваха да съществуват безброй академични и делови връзки. Туристите масово пътуваха от Европа в Русия и от Русия в Европа, а обменът на стоки и идеи продължаваше с пълна сила.

Възможно е в началото на своята "специална операция" в Украйна самият Путин да не се е стремял към рязко прекъсване на отношенията със Запада. Негова стратегическа цел по-скоро беше постигането на по-голяма независимост на Русия или, ако използваме собствената му терминология, по-голям "суверенитет" от Съединените щати и Европа. Тъй като вероятно е смятал, че военната му кампания ще бъде кратка и успешна, Путин може би е разчитал, че отношенията със Запада ще бъдат влошени, но това няма да е непоправимо и безвъзвратно. До този момент Западът никога не беше прекъсвал радикално връзките си с Русия - нито след конфликта и с Грузия, през 2008, нито след присъединяването на Крим и подкрепата за Донбас през 2014 или предполагаемата и намеса в американските президентски избори през 2016. Рискът, който пое Путин през 2022 обаче, се оказа неизмеримо по-сериозен. Всъщност, дори и бързата победа над Украйна вероятно би имала много по-сериозни негативни последици за отношенията между Русия и Запада, отколкото всичко сторено преди това от Москва.

От друга страна обаче, дълги години преди инвазията в Украйна, Путин се стремеще да изгради такава Русия, която да бъде все по-автономна, т.е. все по-антизападна в политически план, и която би могла да съществува отделно от Запада и дори в конфликт с него. Стартът на този проект може да бъде отнесен, като минимум, към зимата на 2011-2012, когато Путин организира завръщането си на президентския пост, на фона на провеждащите се антиправителствени протести. В тази нова битка Путин успя да укрепи позициите си, обвинявайки протестиращите (повечето от които бяха уестърнизирани граждани на големите градове), че действат против страната си, втвърдявайки мерките за сигурност, прокарвайки културен консерватизъм и провеждайки все по-радикална външна политика. Искрената еуфория в руското общество във връзка с присъединяването на Крим през 2014 затвърди тази визия на Путин за бъдещето на страната, но още повече отблъсна от него прозападните интелектуалци и политици.

След като Западът остро разкритикува Русия заради присъединяването на Крим и наложи санкции на Москва, лансираната няколко години теза на Путин, че Западът се стреми да отслаби Русия, получи нов мощен импулс, също както и идеята му, че на руснаците ще се наложи да се защитят от Запада, който се стреми страната им да си остане слаба и покорна. Но, дори това да беше разрив със Запада, този разрив бе сравнително „мек”. След 2015 отношенията между Русия и Запада до голяма степен се нормализираха, особено благодарение на енергийните връзки с Европа. Освен това, след като конфликтът в Източна Украйна се оказа в задънена улица, новите кризи вече не изглеждаха чак толкова неизбежни. Нормандският формат, т.е. дипломатическата група, включваща Франция, Германия, Русия и Украйна, която трябваще да потърси разрешение на конфликта в Донбас, демонстрира известен, макар малък напредък. Дори острата конкуренция в Сирия не усложни силно отношенията на Русия със Запада.

По време на управлението на Тръмп, много неща се променяха под повърхността, оставайки невидими за широката публика. Русия започна да придобива все по-мрачен имидж в САЩ, а в американската политика се очерта много висока степен на антируска истерия. Паралелно с това се задълбочаваха военните отношения между Украйна и Съединените щати, а Северноатлантическият алианс продължи да се разширява и по време на мандата на Тръмп, с което Путин нямаше как да се примири. Междувременно, Русия демонстрираще все по-голяма твърдост. Хвърляйки поглед назад, става ясно (дори ако по това време то не е чак толкова очевидно), че търпенето на Путин по отношение на Запада е било към края си.

Когато инванзията в Украйна през 2022 не се разви според най-оптимистичните сценарии на Кремъл и западните лидери побързаха да прекъснат отношенията с Русия, на Путин не се наложи да импровизира в своята вътрешна политика. В новите военни условия за него бе достатъчно просто да синтезира и укрепи вече съществуващите подходи и тенденции. Беше засилен натискът срещу опозицията, включително срещу "независимите" (т.е. прозападните) медии. Прокарваният от години от руския лидер културен консерватизъм пък беше "милитаризиран". Противопоставянето на Запада се превърна в ос на руската вътрешна политика, в чиито рамки Западът се представя като източник на враждебен декаданс (т.е.упадък), а западните правителства - като безмилостно агресивни в стремежа си да лишат Русия от нейната мощ. Според този наратив, Западът се опитва да унищожи руския народ с помощта на прокси-войни или, дори - както твърдяха в Кремъл - създавайки биологично оръжие, което може да бъде използвано срещу Русия.

В резултат, почти година и половина след началото на военния конфликт, обикновените руснаци изпитват силна и, най-вероятно, устойчива омраза и негодувание към Запада. През последните десетилетия от съществуването на Съветския съюз, тогавашният режим така и не съумя да убеди напълно съветските граждани в непримиримата враждебност на Запада, а през 1980-те години преградите между СССР и Запада силно отслабнаха. От февруари 2022 насам обаче, руските институции - научни, образователни, културни, спортни - бяха лишени от възможността да сътрудничат със западните си колеги. Контактите бяха напълно прекъснати и от двете страни. Кремъл иска да държи Запада в напрежение, а Западът наложи режим на санкции, който прави невъзможно сътрудничеството с днешна Русия. Дори редица западни предприятия и учреждения, които не бяха засегнати от санкциите, прецениха че е по-добре да преустановят пресъствието си в страната. Тоест, в днешна Русия няма реален алтернатива на враждебността към Запада.

Истината е, че откъсването на Русия от Запада не е просто прибързан отговор на Москва на наложените и санкции. Нито пък е истински завой към автаркия. След началото на украинския конфликт Москва разшири, а не отслаби отношенията си с външния свят. И макар че вече не може да търгува с Европа и Съединените щати или да използва (пряко) западните технологии за собствената си модернизация, има много региони в света,  с които Русия може да разшири търговията си, включително Китай, Индия и дори Турция, която е член на НАТО. Русия има достъп до множество, несвързани със Запада механизми на финансиране на военните си действия и укрепване на своята икономика. Както изглежда, Путин вижда в тази преориентация основа за гарантиране на дългосрочната мощ и автономия на Русия. И, когато тя стане факт, Русия ще се превърне в "уникална държава-цивилизация, реализираща исторически уникална мисия, насочена към изграждането на многополюсна международна система", ако използваме терминологията на Концепцията за външната политика на Русия, приета от Кремъл през 2023. И тази Русия ще се освободи от Запада, който според искреното убеждение на Путин, преживява хроничен упадък.

Всъщност, ако проектът на Путин за откъсване на Русия от Запада има някаква слаба страна, тя не е свързана нито с икономиката, нито с армията. Въпреки сегашния режим на санкции, Кремъл със сигурност ще намери начини да продължи войната в Украйна. Колкото повече Русия се внедрява в незападните икономически структури, толкова по-дълго нейните въоръжени сили ще могат да продължат да поддържат мощта и активността си. Слабо звено на тази стратегия може да се окаже културата. В течение на последните 300 години взаимодействието на Русия със западната култура е интегрална част от нейната собствена еволюцция: Китай и т.нар. Глобален Юг не могат да заменят Европа като модел за руската култура. В този смисъл, пълното откъсване на Русия от Запада ще означава, че тя рискува да се отдръпне от самата себе си. Тоест, сегашната "битка на Русия за самоопределение" и нейното радикално антизападничество, не водят до връщане към някаква предишна, а до създаването на такава Русия, каквато досега просто не е съществувала.

 

Ответният удар на Запада

До 2022, в Европа и Съединените щати, разривът между Русия е Запада се смяташе за нежелан. Съществуващият дотогава на Запад наратив, че напрежението в отношенията с Москва ще отшуми и, че Русия следва просто да бъде пренасочена в "правилната посока", се базираше на предпоставката, че Русия и Западът имат някакъв общ път. През първите няколко месеца на управлението си, президентът на САЩ Джо Байдън се опита да подобри отношенията с Русия, давайки зелена светлина на Германия за изграждането на газопровода "Северен поток" и срещайки се с Путин в Женева през юни 2021, след което Русия и САЩ създадоха работни групи, които да работят за постигане на стратегическа стабилност. По онова време, нормалните отношения между Запада и Русия все още изглеждаха възможни.

След началото на войната обаче, позицията на Запада рязко се промени. Освен открития стремеж към нанасяне на стратегическо поражение на Русия в Украйна, западните лидери и политици си поставиха негласната крайна цел или въобще да отстранят Русия от Европа или да сведат присъствието и в Европа до мининум. Наложените от тях санкции и ограничения на пътуванията значително затрудниха активността на руския бизнес в европейските държави. Паралелно с това, усилията им за ограничаване на руското влияние в Молдова и на Балканите придобиха нова актуалност. В същото време, представите, че отделни европейски държави могат да бъдат неутрални, вече се оказват неприемливи за Запада (може би с изключение на Австрия). Така, неутрална Швейцария оказа военна помощ на Украйна, Финландия и Швеция поискаха да станат членове на НАТО (първата вече е част от пакта), а концепцията за НАТО като "чадър за сигурност" на цяла Европа, включително Украйна, продължава да се налага.

Що се отнася до самата Украйна, нейният президент Владимир Зеленски заяви, че Русия следва да бъде държана, колкото се може по-далеч от Европа в икономическо и културно отношене. Така, влизането на Украйна в Европа и излизането на Русия от нея се оказаха двете страни на една и съща геополитическа монета. Мирисът на войната промени и значимостта на руската култура за Европа и Съединените щати - при това, по някаква причина, това става в много по-големи машаби, отколкото по времето на студената война.

Макар че навремето САЩ отказват да изпратят свои спортисти на Олимпиадата в Москва през 1980 заради съветската интервенция в Афганистан през 1979, такива руски писатели като Борист Пастернак и Александър Солженици продължават да се ползват с голяма популярност на Запад като "гласове на съвестта". Трудно може да си представим, че днес Западът би демонстрирал подобно отношение към който и да било от съвременните руски писатели или културни дейци. В някои западни кръгове дори изпитват "подозрения" към целия фундаментален руски класически канон, включително към такива писателите като Пушкин, Толстой и Достоевски.

Днес някои западни културни институции се отнасят към тези забележителни личности не като към примери за приноса на Русия за развитието на Запада, а като пример за "вечния руски империализцъм" или като писатели "придаващи блясък на путинизма". Целта е те да бъдат представени като по-малко европейски, по-малко западни и по-"чужди" на Запада.

 

От конфликта към бездната

Разривът между Русия и Запада придобива известен ореол на перманентност. За да може Русия на Путин да преосмисли връзките си със Запада, последният ще трябва да се откаже от военната си подкрепа за Украйна и да се съгласи тази страна да стане неутрална и разделена, като едната част от нея ще се контролира от Москва.

Това едва ли ще се случи.

От друга страна, за да може Западът да преосмисли връзките си с Русия, последната ще трябва да прекрати военните действия, да вземе участие в съдебните процеси срещу нарочените за "руски военни престъпници", да предаде Путин на съда в Хага и да изплати репарации на Украйна.

Което също е много малко вероятно.

Независимо от това, колко дълго ще продължи военният конфликт в Украйна и как точно ще приключи, той почти сигурно ще остави след себе фундаментална нова реалност на международните отношения през ХХІ век. Русия ще отсъства на Запад, а Западът ще отсъства в Русия. А между тях ще се разтвори истинска бездна от вражда и омраза.

 

*Професор в Католическия университет на Америка и старши научен сътрудник в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS).

** Старши научен сътрудник в Института за европейски, руски и евразийски изследвания на Университета „Джордж Вашингтон”. Авторите са анализатори на „Форийн афеърс”.

Поръчай онлайн бр.3 2024