Косовският детонатор на балканското „буре с барут”

Както е известно, бившата сръбска провинция обяви независимостта си след провала на преговорите със Съюзна Република Югославия (СРЮ), водени с посредничеството на специалния пратеник на ООН Марти Ахтисаари. По време на преговорния процес, Косово и СРЮ (след 2006 вече само Сърбия) отстояваха две взаимноизключващи се позиции - независимост срещу широка автономия в пределите на Сърбия. В крайна сметка, преговорите приключиха без двете страни да постигнат съгласие около някакъв взаимноприемлив вариант, след което, с подкрепата на Международната общност, и най-вече на САЩ, ЕС и НАТО, и в нарушение на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, Косово обяви независимостта си, останала непризната от Сърбия и до днес. Впрочем, Косово остава непризнато и от две от петте държави постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН – Русия и Китай, представляващи и две от трите световни сили. Непризнаването на Косово от Москва, Пекин и Белград препятства финализирането на статута на Косово, с оглед на международното право, и блокира неговото приемане за пълноправен член на ООН и формално свързаните с ООН организации. От позицията на Запада, най-много пречи непризнаването от страна на Белград, тъй като заради него от Москва и Пекин отказват да признаят Прищина, която пък, тъй като не може да стане член на Световната организация, не може да кандидатства и за членство в НАТО и ЕС. По този начин се блокира включването на тази част от Балканския полуостров, която е останала неинтегрирана в евроатлантическото пространство. Най-новата държава на Балканите не е призната и от пет страни членки на ЕС: Испания, Румъния, Словакия, Кипър и Гърция, като от тях единствено Кипър не членува в НАТО.

Погледнато от настоящето, отделянето и независимостта на Косово изглеждат неизбежни, предвид процесите и събитията от 80-те и 90-те години на ХХ век. В състава на социалистическа Югославия, Косово притежаваше автономен статут, реално изравнен до нивото на съставна република от последната югославска конституция от 1974. Но след като през 1989 автономията на Косово бива правно отменена, в тогавашната провинция стартира формирането на незаконна паралелна власт, на която мнозинството от населението (тогава вече над 80% от него е албанско) започна да се подчинява. Така се стигна и до развитите на събитията в периода от 1998 до 2008. Косово, както и в повечето случаи в историята, възникна като държава в резултат от война или военни действия – след края на партизанската война, която армията и полицията на тогавашната СРЮ води с отрядите на Армията за освобождение на Косово (АОК), последвана от бомбардировките на НАТО над СРЮ от пролетта на 1999. Хронологично погледнато, Косово беше и последната териториално-административна единица, която се отдели, макар и със закъснение, от някогашната структура на Социалистическа Федеративна Република Югославия (СФРЮ). Преди него (през 2006) това стори Черна гора.

Западният натиск върху Сърбия

Понастоящем, НАТО и ЕС упражняват огромен натиск върху Сърбия да урегулира отношенията си с Косово, което включва и формално признаване на косовската държавност. Целта на тази западна политика е достатъчно дълго и широко обсъждана - да бъде консолидирано евроатлантическото пространство, в съчетание с пълното и окончателно изтласкване на руското влияние от Балканите. Стремейки се да запази своето влияние в Сърбия, Русия продължава да подкрепя сръбската позиция за Косово, утвърждаващо се като ябълка на раздора и между НАТО/ЕС и Русия, като част от конкуренцията за присъствие и влияние на Балканите и в зоната на Черно море. Развитието, което никой, или поне САЩ, НАТО и ЕС, не желаят обаче, е нова гореща война между Сърбия и Косово, защото всички смятат, че тя може да се прехвърли извън териториите на двете държави - на първо време в региона, а след това вероятно и извън него. При евентуална война, Албания и Република Северна Македония ще бъдат въвлечени моментално в нея. Според ефекта на доминото, е възможна и внезапната дестабилизация на Босна и Херцеговина, отново на етнополитическа и религиозна основа. Оттам, крачката до нов конфликт би била изключително къса и бърза. Западът обаче не желае съществуването или повторната поява на конфликти и напрежение в евроатлантическото пространство, опасявайки се от евентуалната му дестабилизация. Според НАТО и ЕС, нова война на Балканите или поне на територията на бивша Югославия би могла да улесни възстановяването на руските позиции в региона, а оттам и в Централна и Източна Европа. При последните, засега, сблъсъци между протестиращи сърби с косовската полиция и силите на KFOR от 29-ти май 2023, заместник помощник-държавният секретар на САЩ по европейските и евразийските въпроси и специален пратеник за Балканите Габриел Ескобар заяви, че сърбите от Северно Косово трябва да уважават и признават легитимно и законно избраната местна власт в общините Звечан, Лепасович и Зубин поток и призова косовските власти към по-умерена реакция спрямо сръбската общност. Въпреки, че оказва натиск върху косовските власти за договореното създаване на Асоциация на сръбските общини, за да се намали етническото напрежение, Западът застава преди всичко на страната на Прищина и нейните институции във връзка с противопоставянето между сърби и албанци вътре в Косово, както и на страната на албанския фактор, в цялостен общорегионален формат. В Косово се намира една от най-големите американски военни бази в Европа „Бондстийл“ с около 6000 военнослужещи, която заедно с базите в Албания, Гърция, България и Румъния, осигуряват на САЩ безценен стратегически и военнополитически контрол над полуострова. От своя страна, след последните сблъсъци в Северно Косово, Турция изпрати петстотин военни, които ще бъдат разположени в казармата „Султан Мурат“ в Косово, като част от силите на KFOR. В същото време, Русия поддържа близки отношения със Сърбия и Република Сръбска (в състава на Босна и Херцеговина). В сръбския град Ниш например, от години функционира съвместен сръбско-руски център за реакция при бедствия и хуманитарни кризи на Балканите.

Геополитическото значение на Балканите

Във връзка с темата за Косово, Сърбия и региона е много важно да се подчертае, че контролът върху Балканския полуостров е от определящо значение за контрола върху Източното Средизменоморие, в същата степен, в каквато и полуостров Мала Азия. Именно тук се намесва геостратегията на сушата и морето. За да се овладее даден морски или океански басейн, е необходимо да се контролира природната граница между морето и сушата. По-същия начин, но в обратна посока, за да се овладее дадена суша от външни (морски) сили, е необходимо първо да бъде подчинено морското или океанското крайбрежие на тази суша, след което да се навлезе навътре. В тази връзка, загубата на Балканите би представлявала геополитическо поражение за. Русия, включващо усвояване на Егейско море и блокиране на Проливите за руско проникване, както и  възпрепятстване на достъпа до Черно море, Кавказ и Средна Азия. От доста дълго време САЩ, НАТО, ЕС, Турция, Русия и Китай се конкурират за влияние и позиции в Югоизточна Европа, включително поради факта, че Балканите са главната и най-важна връзка между Европа и Азия.

Когато се разсъждава за Косово, трябва да се има предвид, че каквито и вътрешни или двустранни причини да са предизвикали и да поддържат напрежението, външните сили ще се намесват и ще катализират конфликта, за да се противопоставят помежду си на регионално, континентално и глобално равнище. Правилото важи и за всички останали конфликтни въпроси на Балканите. Проблемите в Босна и Херцеговина, Северна Македония, Югозападна и Югоизточна Сърбия (Санджак и Прешевската долина) и Черна Гора съдържат примери за пряката и активна роля на външните фактори в конфликтите, споровете и противопоставянето между балканските държави. Въпросите са, дали и как Косово би могло да взриви региона, а вероятно и мира в Европа. Що се касае до противопоставянето между НАТО, ЕС и Русия на глобално ниво, Косово би могло да придобие и извъневропейско значение. В тази връзка си струва да се разгледа хипотетичната възможност за война между Сърбия и Косово за каквато имаше множество съвсем реални поводи след 2008, макар че на настоящия етап перспективата за нея си остава далечна. При такъв развой, Русия няма как да предостави военна помощ, без да наруши въздушното пространство или териториалните води на страните от НАТО в региона, а ако го направи, това ще означава трета световна война. Предвид отношенията и връзките на САЩ и НАТО с Косово, те няма как да предоставят коридор, особено предвид ускорения ход на Втората студена война. Което означава, че Сърбия ще трябва да воюва сама, блокирана от всички посоки, докато в същото време Русия предлага или блокира проекторезолюции в полза на или срещу Белград. В същото време, освен дипломатическите усилия, Албания, САЩ и Турция със сигурност не биха останали пасивни, осъществявайки военна намеса, което пък може да доведе до още по-лоши резултати за Сърбия от тези в момента. Поне засега, всичко това възпира Белград да се ориентира към силово разрешаване на Косовския въпрос, но ако напрежението продължи да се трупа, замразеният конфликт може отново да се активизира и да поеме по изненадващи пътища. Повече възможности пред Сърбия биха се появили, ако тя поиска военна помощ от Гърция и в случай, че Република Северна Македония предостави коридор за придвижване на евенгуалната гръцка военна позкрепа към Косово. Атина обаче, няма дори да помисли за възможна конфронтация с Вашингтон, предвид отношенията и връзките между двете страни, включително заради влошените от дълго време насам отношения между Гърция и Турция. Но макар че евентуалната война между страни членки на НАТО изглежда невероятна, тя не е напълно невъзможна, пример за което отново са отношенията между Атина и Анкара (въпреки последните „анонси” на турския президент Ердоган към Гърция). В този ред на мисли, отношенията между Албания и Гърция също не са никак приятелски, т.е. причини и поводи за напрежение между тях не липсват. Ако Сърбия поиска помощ от Гърция, на основание историческите и културно-религиозните връзки помежду им, тогава една сръбско-косовска (или сръбско-албанска) война ще придобие характер и на политико-религиозен конфликт. При такъв сценарий, Турция и Албания биха се изправили срещу повторното възраждане на Балканския съюз, воювал някога срещу Османската империя, макар че този път Бългаия няма да е част от него, поради опасенията си от рязко влошаване и дестабилизация на отношенията с Турция. Тогава Америка ще бъде принудена да стои настрана с изричното условие воюващите страни и техните съюзници да не посягат на американската база в Косово.

Всичко това обаче са само хипотези. Истината е, че при всички положения, САЩ не биха допуснали между Косово и Сърбия да избухне война именно заради очертания по-горе напълно възможен сценарий за конфликт между съюзници от НАТО. Според САЩ, тъй като е съседен на Украйна, Балканският полуостров се нуждае от вътрешна консолидация и пълна интеграция в евроатлантическото пространство с цел превръщането му в сигурен тил или авангард в противопоставянето на Запада срещу Русия. Засега, тази външна потребност от региона поддържа мира в него, но е пределно ясно, че натискът за мирни и стабилни Балкани е само (или предимно) отвън. Тоест, ако по някаква причина външният натиск отслабне достатъчно или изчезне, вътрешното регионално напрежение ще доведе до рестарт на двустранните конфликти или дори до избухването на регионална война. Освен всичко друго, подобно развитие ще повиши вероятността регионът да бъде усвоен и използван от противниците на Запада.

*Докторант по политология във ВСУ „Черноризец Храбър”, статията публикуваме като дискусионна