Глобализацията на НАТО и геополитическите и последици

За целта ще бъде създаден Съвет Украйна-НАТО, който трябва да отвори вратата за засилено сътрудничество между двете страни, включително споделяне на информация, съвместни учения, инвестиции в отбранителната индустрия и работа по оперативната съвместимост между въоръжените сили на Украйна и страните от пакта. Месец преди това, през юни, пък стартира най-голямото в досегашната история на НАТО авиационно военно учение Air defender 2023 (с участието на 22 държави и над 200 самолета).

Идеята за повишаване статута на Украйна в алианса, чрез създаването на Съвет Украйна-НАТО технологично позволява да бъде заобиколен проблемът за войната, която се води в момента на територията на тази страна. В същото време се създава допълнителен стимул да се твърди, че това ще бъде първата стъпка в "укрепването на политическото партньорство" между алианса и Киев, след началото на руската инвазия и решението на Украйна да подаде заявка за "ускорено членство" в НАТО през септември 2022. Както е известно, този въпрос беше и в центъра на провелата се през юни в Осло среща на външните министри на страните членки. Разбира се, експертите и дипломатите посочват, че Киев тепърва ще трябва да изпълни множество изисквания за да се интегрира в западните институции. В тази връзка, както се посочва в коментар на Euroaktiv, създаването на общ формат под формата на въпросния Съвет, ще способства за превръщането на Украйна в пълноправен член в бъдеще, "така че да бъде гарантиран плавният преход, когато дойде времето за това".

Както е известно, при изненадващото си посещение в Киев през април, генералният секретар на пакта Йенс Столтенберг заяви, че "законното място на Украйна е в НАТО", но отново не уточни, кога точно Киев ще може да го заеме, ангажирайки по този начин алианса с необходимостта да поеме гаранциите за сигурността му: "В рамките на НАТО има различни гледни точки относно украинското членство, а единственият начин за вземане на решенията е с консенсус... Но, без оглед на окончателното решение на Срещата на върха във Вилнюс, всички са съгласни, че Украйна някой ден ще стане член на алианса". На свой, ред анализаторите са единодушни, че "най-важната задача на форума е търсенето на балансирана формула, потвърждаваща "политиката на отворени врати" на НАТО, без обаче да обещава на кандидатите ускорено присъединяване".

Всичко това актуализира въпроса за посоката, в която възнамерява да се развива НАТО в бъдеще.

Предстоящата "радикална трансформация" на НАТО

В публикувана през февруари 2023 в Politico статия на Пол Маклиъп и Лили Байър се твърди, че Северноатлантическият алианс, начело със САЩ, е на прага на "най-радикалните промени в своята история". Анализирайки провелата се през същия месец Мюнхенска конференция по сигурността, както и хода на войната в Украйна, авторите прогнозират, че на срещата на върха на НАТО през юли ще бъдат взети "сеизмични решения, ревизиращи позициите на пакта по всички основни въпроси: от ежегодните военни разходи на страните членки до разполагането на нови военни части и интеграция на отбранителната индустрия в цяла Европа”.

За какво конкретно става дума? На първо място, "за укрепване отбраната на алианса на Изток и подготовката на 300 хиляди военни, способни за кратки срокове да подпомогнат съюзниците, ако възникне необходимост". В рамките на сегашните сили за бързо реагиране на НАТО, алиансът може да предостави 40 000 военни за по-малко от 15 дни. Според новата схема обаче, той ще е в състояние да изпрати до сто хиляди души, в рамките на само 10 дни, а други 200 хиляди ще са готови за изпращане в рамките на месец. Според Politico, целта на тези промени е "създаването на такъв военен съюз, срещу който Путин няма да посмее да отправи открито предизвикателство".

Ще припомня, че подготовката на НАТО за евентуален военен сблъсък с Русия започна доста преди инвазията в Украйна. Така, само в периода 2014-2017 контингентът на НАТО в прибалтийските държави, България, Полша и Румъния нарасна три пъти, а честотата на провежданите учения - два пъти (от 282 до 548). Призивите за "реанимация" на НАТО се усилиха след като стана ясно, че в резултат от мащабните доставки на въоръжение за Украйна оръжейните запаси на страните членки са намалели значително, достигайки в някои случаи "санитарния минимум". Както посочва в тази връзка генералният секретар на пакта Йенс Столтенберг: "в момента темповете, с които биват изразходвани боеприпасите в Украйна, многократно надвишават темповете ни на производство. Западната военна индустрия изпитва сериозни трудности. Така например, времето за доставка на голямокалибрени боеприпаси нарасна от 12 на 28 месеца. Тоест, ако ги поръчате днес, ше ги получите едва след две години и половина".

За наличието на подобен проблем, признава и държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен, според който: "рестартирането  на една производствена линия за боеприпаси не е като да включиш осветлението, а изисква сериозни усилия и значително време. Истината е, че рестартирането на наличните или пускането на нови линии за производство на боеприпаси е процес, който изисква над половин година". Тоест, САЩ вероятно ще могат да доставят своите танкове в Украйна едва догодина.

Междувременно Вашингтон притиска съюзниците от НАТО да увеличат рязко разходите си за отбрана и производство на оръжие и боеприпаси, но това очевидно няма да стане лесно.

Както посочва старшият научен сътрудник в авторитетния Кралски институт за изследвания в сферата на отбраната и сигурността (RUSI) Джак Уотлинг в британския Telegraph: "Украинският конфликт опустошава арсеналите на НАТО, които след края на студената война не бяха попълвани в течение на дълги години. А военното производство и най-вече това на боеприпаси, не може просто така да бъде прекратено и после рестартирано".

На свой ред, в статия за Foreign Affairs, старшият научен сътрудник в RAND Corporation Дара Масикот отбелязва, че: "Докато доскоро САЩ и Западът надценяваха Русия, сега рискуват да я подценят... Руските военни преодоляха редица ключови проблеми, сковаващи армията, модифицираха системата за управление и промениха редица тактики за да се справят с лошото планиране".

Въпросът обаче не опира само до техническите проблеми, свързани с производството на достатъчни количества въоръжения. Заводите могат да бъдат рестартирани, а производството на снаряди и друго въоръжение - да нарасне, което в Европа и САЩ вече е факт. Въпросът е, че самият алианс не изглежда достатъчно единен. Както посочва в тази връзка Politico: "Най-голямото препятствие в случая може да се окаже самата НАТО, представляваща странно сборище от каращи се помежду си нации с ограничени интереси и бюрокрация, която често обещава повече, отколкото прави". С други думи, като изключим Полша, пpибалтийските държави и, донякъде, Румъния, Европа не демонстрира желание да вооюва с руснаците (в Берлин и София например се проведоха демонстрации против войната и постоянните оръжейни доставки за Украйна).

Въпреки очерталите се разногласия в алианса и нарастващата на Запад "умора от Украйна" обаче, Съединените щати нямат никакво намерение да се отказват от идеята за "стратегическо отслабване" на Русия. Както е известно, тазгодишният военен бюджет на САЩ е почти 860 млрд. долара, като по-голямата част е предназначена именно за "сдържането" на Москва. За целта в рамките на американския военно-индустриален комплекс стартират редица нови производства. Департаментът по отбраната например, увеличава производството на артилерийски боеприпаси калибър 155 мм. Още през пролетта на 2023 общият обем на това производство достигна 20 000 броя (вместо 14 000 в началото на годината), а през 2025 ще достигне 40 000. Беше представен широко рекламираният най-нов стратегически бомбардировач В-21 Raider, като до 2027 ще бъдат произведени поне 150 такива самолети, способни да доставят ядрени бомби във всяка точка на света. Очевидно обаче, и това не се оказва достатъчно, затова на срещата във Вилнюс американските партньори следваше да бъдат убедени също да се включат в надпреварата във въоръжаването. Както отбелязва пред Politico анонимен висш представител на НАТО: "Хората трябва да са наясно, че това ще бъде продължителна борба, всъщност става дума за истинска война. Тоест, това не е просто криза, която може да бъде управлявана, а тотален военен сблъсък".

Проблемът за сплотеността на алианса

В теорията на международните отношения сплотеността на един алианс се определя, на първо място, от съгласието на съюзниците относно общите цели и планове за гарантиране на сигурността им, а на второ - от способността да координират действията си за постигането на въпросните цели (взаимодействие между военните командвания, съгласувано разпределяне на разходите за отбрана, провеждане на консултации и съвместно вземане на решения). На практика, сплотеността има, преди всичко, поведенчески аспект, чиито израз е популярната формула "един за всички и всички за един". В практиката на военно-политическите алианси, той намира отражение в реализацията на принципа за колективната взаимопомощ, съдържащ се в прословутия чл.5 от Устава на НАТО: "Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички". По този начин, държавите, подписали Северноатлантическия договор, потвърждават готовността си да окажат помош при възникването на опасност за някой от членовете на алианса.

Наличието на формален договор обаче, не обвързва държавите със стриктни ангажименти за оказване на военна помощ и защита на атакувания съюзник, а представлява само политическа декларация, макар че повишава шансовете за проява на съюзническа солидарност, под една или друга форма.

По правило, съюзниците се сплотяват при наличието на обща заплаха за колективната им сигурност, която те възприемат като такава. При това, за стабилността на обединението и поддържането на взаимната лоялност на съюзниците може да са необходими сериозни усилия и специални мерки, вариращи в зависимост от външните и вътрешни условия. Ключови в това отношение са механизмите за управление на съюзническите отношения с помощта на различни политико-дипломатически практики. В този контекст, НАТО е пример за това, че дори и при наличие на консенсус относно общите заплахи, в рамките на алианса се запазват вътрешните противоречия и опасения, които трябва да бъдат преодолявани с помощта на специфични управленски механизми.

Взаимоотношенията между съюзниците постоянно еволюират, което се определя от наличието на различни ендогенни и екзогенни фактори. Запазването и поддържанета на устойчиво състояние и вътрешна сплотеност изисква взаимно приспособяване и трансформиране на съществуващите връзки в условията на промениящия се контекст. Основните индикатори за единството на един алианс са: съгласието по отношение на основните цели; признаване на наличието на обща заплаха; стратегическа съвместимост; интегрирана структура на военно командване и разпределяне на разходите за отбрана. Значението на тези параметри обаче, може да варира в зависимост от структурата на конкретния алианс. Смята се например, че асиметричните алианси имат повече шансова да съхранят вътрешната си устойчивост и единство в резултат от активната позиция на лидера на алианса и наличието на своеобразен "обществен договор" между него и младшите партньори за гарантиране сигурността на последните срещу известно ограничаване на суверенитета им и тяхната лоялност.

Ако приложим тези теоретични постановки към реалното функциониране на трансатлантическия алианс, няма как да не отбележим опитите на съюзниците да конструират образа на един "сплотен и нерушим съюз", в който съществуващите противоречия са само временни и пренебрежими пречки. Още повече, че при усилване на външната заплаха и увеличаване на системния натиск върху алианса, вътрешните разногласия могат да отслабнат, но не и да изчезнат напълно. Съответно, степента на сплотеност на съюзниците може да зависи от съотношението между външната заплаха и вътрешната динамика на алианса, както и от външните, международни условия на военно-политически конфликт или на сътрудничество. По принцип, подобна теза съответства на общата логика на организация на системите: ако външните, смущаващи импулси попаднат върху вътрешните разломни линии в алианса, това би могло да доведе до тоталната му ерозия, разбира се, ако междувременно не бъдат активизирани интеграционните усилия на съставляващите от елементи. Тоест, при наличието на проактиви действия на страните членки за съгласуване на общите цели, постигане на компромиси по общозначимите въпроси и координация на колективните мерки и стъпки.

Днес, в условията на стратегическо противопоставяне между т.нар. "колективен Запад" (като част от който се позиционира и България) и Русия, евроатлантическите съюзници съвършено ясно определят общите външни заплахи и предизвикателства, поставяйки на първо мяста сред тях Русия и Китай. Освен това, конфликтът се представя като екзистенциална битка между различни идейно-политически системи и модели на световния ред, което способства също и за нормативно-ценностното обединяване на трансатлантическите партньори. Вътрешните, иманентно присъщи разминавания, свързани със структурната асиметрия на трансатлантическия алианс, си остават обаче перманентни и непреходни, поне докато не се осъществи радикална материална трансформация на отношенията вътре в алианса, каквато засега не се очертава. Други разногласия биха могли да възникнат в процеса на съгласуване и координация на съвместните действия в борбата с общите заплахи. Те могат да бъдат временни и ситуативни, т.е. да не влияят върху функционирането на алианса, като цяло. В отношенията между САЩ и Европа присъстват както първите, така и вторите типове разминавания, които обаче, засега не притежават сериозен деструктивен потенциал, но могат да се окажат сериозни предизвикателства в бъдеше, особено в условията на евентуално отслабване на външното структурно сдържане или ресурсното изтощаване в резултат от продължителното противопоставяне и балансиране, в хода на което страните членки могат да преосмислят позицията си в рамките на международната система.

Американското лидерство като залог за трансатлантическото единство

Както е известно, НАТО е асиметричен съюз, в чиито рамки САЩ доминират тотално, но който - въпреки това – запазва практиката на консултации и консенсусно вземане на решенията. Макар че често имат откровено декоративен характер, те все пак създават илюзията за причастност и на младшите американски партньори към колективния процес на съгласуване и реализация на общите външнополитически цели.

През продължителното му съществуване, в рамките на трансатлантическия алианс се оформи собствено разбиране и дефиниция за сплотеността, като такъв тип организация на взаимоотношенията между съюзниците, при който единството зависи от нивото на подкрепа и степента на подчиняване на младшите партньори на целите и интересите на лидера, както и от ефективността на действията на последния за консолидиране на съюзниците. В този смисъл, в рамките на дългосрочните съюзнически отношения, поддържането на единството вече не зависи толкова от изначалното съгласие относно общите ценности и заплахи, колкото от постоянните оперативни усилия на лидера (т.е. на САЩ) за поддържане на вътрешноинституционалния междудържавен консенсус.

Ако се абстрахираме от излишната реторика, основните цели на САЩ за обединяване на съюзниците им от НАТО са: намаляване на възможностите за отклонение и отказ на партньорите да изпълняват задълженията си пред алианса и недопускане на ангажирането им в нежелателни за Вашингтон конфликти. За постигането на тези цели се използва набор от инструменти и механизми за формиране на такова взаимодействие със съюзниците, което да гарантира лоялността им към Съединените щати.

В някои случаи, самата структура на организацията на американско-европейското партньорство пресича възможностите за "девиантно поведение" на партньорите. В тази връзка ще припомня, че редица европейски държави се обявиха против решението на САЩ да излязат от Съвместнния всеобхватен план за действие (СВПД) относно иранската ядрена програма и дори се опитаха да създадат специални финансови инструменти за заобикаляне на американските екстериториални санкции. Великобритания, Франция и Германия (и ЕС, като цяло) не съумяха обаче да предотвратят изтеглянето на европейския бизнес от Иран, заради американските рестрикции. В крайна сметка, през март 2023, държавите от т.нар. "европейска тройка" (Великобритания, Франция и Германия) обявиха закриването на компанията INSTEX, създадена за продължаване на търговията с иранците въпреки санкциите на САЩ. По този начин, европейските съюзници на практика признаха невъзможността за запазване на иранската ядрена сделка без участието на Вашингтон и неспособността си ефективно да защитят своите интереси, разминаващи се с американския подход. Друг пример е целенасочената политико-дипломатическа активност на САЩ с цел да убедят европейците да се откажат от сътрудничеството с китайската корпорация Huawei и покупките на нейно оборудване за създаване на 5G-мрежа в държавите от континента през 2019-2020. Американците методично притискаха всяка европейска страна поотделно с цел подписване на съвместни споразумения относно сигурността на 5G-мрежите, делегитимиращи присъствието на китайските технологични компании в Европа.

Както е известно, в момента съюзниците от НАТО са ангажирани най-вече с поддържане на единството и координиране на подходите по отношение на Русия. Западът възприе началото на войната в Украйна като атака срещу принципите и основите на европейската система за сигурност, обявявайки Москва за "най-голямата и непосредствена заплаха за мира и стабилността в евроатлантическия регион". Деградацията на системата за сигурност в Европа и влошаването на икономическите, политически и социални отношения с Русия създадоха условия за обединяване на съюзниците под лозунга за "противодействие на деструктивното влияние на Москва". На оперативно-тактическо равнище бяха предприети действия за координиране на налагането на санкции срещу Русия, отказа на ЕС от руските енергоносители, укрепването на отбранителната способност на източния фланг на НАТО и оказването на военна и материална помощ на Украйна.

Сериозен проблем за всеки асиметричен алианс са опасенията на по-слабите участници да не бъдат изоставени при реална опасност от въоръжено нападение. В рамките на НАТО, такива участници са държавите от източната част на алианса (Латвия, Литва, Естония, Полша, Румъния, Унгария и България - макар че последните две поне официално не декларират подобни опасения), чиято отбранителна способност поражда въпроси. От 2014 насам съюзниците постепенно усилват военното присъствие по източния фланг на алианса, формирайки многонационални бойни групи и разполагайки техника и инфраструктура. Нешо повече, те планират до края на 2023 да осъществят преход към нов модел, предполагащ увеличаване на силите, намиращи се в повишена бойна готовност, способни да реагират оперативно при възникване на кризисни ситуации. Планира се, в частност, общата им численост да нарасне до 300 хиляди души.

От своя страна, от 2022 насам, САЩ прехвърлиха в Европа още 20 хиляди свои военни, чиито общ брой на континента вече е 100 хиляди. На срещата на върха на НАТО през 2022 беше обявено за създаването в Полша на преден команден пункт на Пети армейски корпус на САЩ, разполагане в Румъния на допълнителна ротационна бойна група на бригадата в Европа и увеличаване на ротационното присъствие в прибалтийските държави. Освен това, през март 2023 беше обявено за разполагането в Познан на първия постоянен гарнизон на американската армия в Полша, като по този повод посланикът на САЩ в страната Марк Бжежински подчерта, че "това показва на света, че САЩ са привързани към Полша и НАТО".

Не по-малко важни са заявленията на американските политици, изразяващи подкрепа за съюзниците и демонстриращи готовност за подпомагането им. Всъщност, те представляват реторично обозначаване на привързаността към целите и принципите на алианса. Именно поради това за европейските съюзници на САЩ е изключително важно да получат гаранции от "старшия партньор", че остава привързан към чл.5 от Северноатлантическия договор. Бившият американски президент Тръмп неведнъж поставяше под въпрос изпълнението на съюзническите ангажименти на САЩ, нервирайки европейците. Напротив, сегашният президент Байдън на практика превърна партньорските отношения в "сакрални". На срещата си с полския президент през 2022, коментирайки привързаността на САЩ към чл.5 от Договора за НАТО, Байдън спомена, че "това е свещен дълг на всеки член на НАТО". Той го потвърди и в речта си във Варшава през 2023.

Впрочем, освен постоянните декларации за нерушимата съюзническа солидарност, основаваща се на общите цели, принципи и ценности, бяха очертани и редица допълнителни мерки от военно-стратегически характер. В частност, страните членки на алианса разглеждат варианти за увеличаване на индустриалното производство и попълване на запасите от въоръжения и боеприпаси, които могат да се използват за подкрепа на Украйна. Предвижда се тясно сътрудничество с индустриалните производители и ревизия на целевите показатели относно запасите от боеприпаси, за което очевидно ше се наложи да бъдат увеличени инвестициите в отбраната.

На срещата на върха на НАТО през 2014 страните членки се споразумяха да увеличат до 2024 разходите си за отбрана до 2% ог БВП, както и да повишат инвестициите в основна техника (включително в НИОКР) до 20% от общите разходи за отбрана. Според доклада на генералния секретар на НАТО от 2021, ако през 2014 само седем държави (Естония, Франция, Люксембург, Норвегия, Турция, Великобритания и САЩ) са изразходвали над 20% от военния си бюджет за техника и оборудване, през 2020 броят им е нараснал до 15, включително новите членове (Естония, Франция, Унгария, Латвия, Литва, Люксембург, Черна гора, Норвегия, Нидерландия, Полша, Румъния, Словакия, Турция, Великобритания, САЩ). Освен това, след 2014 нараснаха и разходите за отбрана, като цяло. Така, докато през 2014 само три страни (САЩ, Великобритания и Гърция) покриваха показателя от 2% от БВП, през 2020 броят им нарасна до 10 (Естония, Франция, Гърция, Латвия, Литва, Норвегия, Полша, Румъния, САЩ и Великобритания). Като цяло, военните разходи на европейските страни членки на НАТО и Канада са нараснали от 289,3 млрд. долара, през 2014, до 326,2 млрд.долара, през 2020, а като добавим САЩ разходите за отбрана на членовете на НАТО достигнаха 1,11 трилиона долара.

Увеличаването на броя на страните членки, изпълняващи приетите военно-отбранителни показатели, може да се приеме като един от критериите за привързаност към целите и задачите на трансатлантическия алианс и косвен показател за укрепване на единството между съюзниците. В частност, повишаването на инвестициите в основна техника сред европейските държави предполага увеличаване на броя и обема на покупките на оръжие от САЩ, както и по-голяма оперативна съвместимост на въоръжените сили на страните членки. По данни на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира (SIPRI), в периода 2014-2021 държавите от Централна и Източна Европа са подписали редица големи договори за доставка на въоръжение със САЩ. Сред тях следва да отбележа споразуменията между САЩ и Полша за доставка, през 2022-2025, на 4 зенитно-ракетни комплекса Patriot, подписаният през 2019 договор за 414 млн. долара за доставката на 20 реактивни системи за залпов огън HIMARS, договорът от 2020 за доставка на 32 изтребители-бомбардировачи F-35 Lightning II и договорът от 2021 за покупка на 250 танкове Abrams. На свой ред, през 2018 Румъния подписа със САЩ договор за доставката на 7 зенитно-ракетни комплекси Patriot, през 2020-2026. След началото на войната в Украйна планираните дати за тези доставки ще бъдат форсирани, включително с цел последващо оказване на военна помощ на Киев, освен това се планира по-нататъшно увеличаване на производствените мощности и създаване на запаси от техника и въоръжения. Не на последно място, това трябва да стане чрез разширяване на сътрудничеството и по-нататъшната интеграция на военно-индустриалните комплекси на САЩ и Европа.

Сред ключовите механизми за подържане на оперативната съвместимост и бойната готовност на страните членки е и провеждането на съвместни военни учения. През февруари 2022 например, в Норвегия се проведоха мащабните учения Cold Response 2022, в които участваха 30 000 военни от НАТО, 220 самолети и над 50 кораба. През миналата 2022 армиите на страните членки и партньорите на пакта бяха ангажирани във военни учения по целия му източен фланг с цел повишаване на боеспособността им и подготовката за съвместни операции. През март 2023 държавите от НАТО осъществиха големи военни учения от Арктика до Средиземно море.

Постигането на необходимата сплотеност в редовете на съюзниците е сериозен проблем на функционирането на всеки алианс. От наличието на вътрешно единство зависи както способността им да действат съгласуване и да координират външнополитическите си подходи в отговор на външните предизвикателства, така и перспективите за запазване целостта на алианса, като институционално организирано обединение. При асиметричните алианси основното бреме за поддържането на единството и конвергенцията на различните интереси и поведенченски практики, по правило, се поема от водещата държава в него. В случая на НАТО, специалната роля на САЩ и структурната асиметрия на алианса наложиха такава форма на сплотяване, която се разбира като комбинация от ангажирането на Америка с гарантирането на сигурността на Европа и съюзническата лоялност на европейските и партньори. В сегашните условия, САЩ активно работят за постигане на необходимата сплотеност в редовете на съюзниците си, най-вече като постоянно уверяват младшите си партньори, че ще продължат да ги защитават, в частност, разполагайки свои въоръжени сили и инфраструктура по източния фланг на НАТО; инициират провеждането на съвместни учения за повишаване на оперативната съвместимост и постоянно наблягат на привързаността си към прословутия чл.5 от Устава на пакта. В своята съвкупност, всички тези действия, както и общото възприемане на външната заплаха, следва да предразположат партньорите на САЩ да действат именно така, както иска Вашингтон.

Глобализацията на НАТО

Според New York Times, която цитира собствени източници в ръководството на НАТО, алиансът планира да осъществи "принципна промяна" на своята отбранителна концепция, свързана с отразяването на потенциална агресия срещу някой от членовете му. Твърди се, че сегашната концепция за сдържане, чрез нанасяне на ответен удар, ще бъде сменена с друга - за сдържане, чрез недопускане противникът да нанесе първи удар: "НАТО бързо преминава от това, което военните определят като "сдържане чрез възмездие" към "сдържане чрез отрицание"".

Тоест, ако досега НАТО допускаше в случай на внезапно нападение срещу някоя от страните членки част от нейната територия да бъде окупирана и впоследствие освободена от войските на алианса, новата концепция предполага че НАТО ще се стреми да не допусне окупацията дори и на нищожен участък от територията си. Основните инициатори на тези промени са прибалтийските страни и Полша, които се обявяват за "недопускане на дори на краткосрочна и ограничена руска окупация", изтъквайки като аргумент, че в първите дни от инвазията в Украйна руснаците са заели територия, надхвърляща по площ тази на някои от въпросните страни.

Както посочва в тази връзка, Камил Град, който доскоро беше помощник на генералния секретар на НАТО по отбранителните инвестиции, а днес е експерт на Европейския съвет за международни отношения (ECFR), от самото начало на украинския конфликт държавите от Централна и Източна Европа настояват, че "готовността за сдържане и последващо отвоюване вече не е достатъчна и пактът следва да се готви да защитава всеки сантиметър от територията си още от първия ден на военните действия".

Освен това, новата концепция предвижда значително увеличаване на войските на НАТО, разположени по границата с Русия, усилване на интеграцията на военните планове на САЩ и съюзниците им, увеличаване на военните разходи и промяна на изискванията към партньорите относно приноса им за укрепването на конкретните видове войски и техните умения за водене на бойни действия. При това, ръководството на Северноатлантическия алианс не крие, че се стреми да направи действията си "по-зебележими за Русия", което според него е "ключов елемент на сдържането и".

В тази връзка ще припомня и, че докато преди годишните учения на ядрените сили на НАТО Steadfast Noon, по правило, се провеждаха без излишен щум, през последните две години, т.е. след началото на войната в Украйна, те се провеждат демонстративно, като се отразяват широко от медиите. Според ръководството на алианса, подобна "демонстративна откритост също следва да покаже на Москва, че руската ядрена мощ и заплахите в тази посока, няма да спрат НАТО".

Впрочем, украинският конфликт беше използван от пакта и за да премахне съществуващите ограничения на числеността на неговите войски, разположени по цялата граница с Русия. В момента евроатлантическият алианс е разположил многонационални батальони в осем страни членки по източния си фланг. Освен това НАТО усилено проучва, как би могъл да увеличи числеността на тези сили в т.нар. "фронтови държави членки" (сред които е и България) за да усили ефекта на сдържане и да има възможност да отблъсне евентуална инвазия още в самото и начало (или пък да продължи да реализира стратегията за „стратегическо отслабване” на Русия, дори, ако Украйна претърпи поражение).

Освен това, в новата концепция на алианса се поставя задачата, в случай на нападение срещу някои от страните членки, светкавично да бъдат прехвърлени хиляди допълнителни военнослужещи с цел усилване на отбраната, което предвижда изготвяне на усъвършенствани подробни планове, касаещи мобилността и логистиката, както и по-стриктни изисквания към бойната готовност.

В рамките на тази стратегия, през май, войските на алианса в Европа преминаха под прекия контрол на генерал Кристофър Каволи, командващ армията на САЩ на Стария континент. По този повод, редица големи западни медии обявиха, че за първи път от ерата на студената война насам, държавите от Източна Европа "ще знаят със сигурност, какво възнамерява да прави НАТО за да гарантира защитата им, както и, какви конкретни военни задачи се възлагат на всяка от тях".

Освен това, алиансът съгласува дългосрочните изисквания на съюзниците със собствените си текущи оперативни нужди. Ако преди пред страните членки можеше да бъде поставено искане да изпратят, да речем в Афганистан, някакви лековъоръжени експедиционни сили и хеликоптери, сега пред тях стои задачата да защитавата конкретни зони от територията на самия алианс. Това означава, че на британското правителство например, ще се наложи да предоставя повече тежка бронирана техника за защитата на източния фланг на НАТО, дори ако правителството в Лондон би предпочело да изпрати там по-леко и по-евтино въоръжение и експедиционни части. Тоест, занапред възможностите на националните правителства да вземат самостоятелни решения в рамките на пакта, ще бъдат силно ограничени и те на практика ще трябва да се подчинят на изискванията на неговото ръководство и военно командване, т.е. на практика на САЩ.

Освен това, очакваше се на срещата на върха на НАТО през юли във Вилнюс, Украйна или да получи официална покана да се присъедини към алианса, или поне да бъдат премахнати повечето пречки пред това. Подобна резолюция беше приета през април от литовския Сейм, като в нея се посочва, че страната се обявява против "запазването на сегашните "сиви зони в сферата на сигурността" (очевидно се визират Украйна, Молдова и Грузия) и се изразява увереност, че "приемането на Украйна в НАТО ще излезе по-евтино, отколкото постоянното оказване на военна помощ на Киев".

В програмна статия, публикувана през април в The Wall Street Journal, бившият съветник на президента Тръмп по националната сигурност Джон Болтън изтъква необходимостта "да превърнем НАТО в глобален алианс, а след бъдещата победа на Украйна, да се опитаме да провокираме разцепление в оста Русия-Китай". Според него, именно това следва да стане основната външнополитическа задача на следващия президент на САЩ, като в тази роля той не би искал да види нито Байдън, нито Тръмп.

В тази връзка ще припомня, че Северноатлантическият алианс планира през 2024 да открие свое представителство ("информационен офис") в Япония, аналогично на тези, с които НАТО разполага в рамките на ООН - в Ню Йорк, на ОССЕ - във Виена, а също в Грузия, Украйна, Молдова, Босна и Херцеговина и Кувейт. Според авторитетното японско списание Nikkei Asia, това ще позволи на алианса да осъществява периодични консултации с Токио и ключовите си партньори в региона като Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия, "тъй като Китай се превръща в ново предизвикателство, наред с традиционния акцент на НАТО към Русия". Освен това, Токио и алиансът възнамеряват да изготвят и подпишат "Индивидуална програма за партньорство и сътрудничество" (Individual Partnership and Cooperation Programme - IPCP), още преди срещата на върха на НАТО във Вилнюс, за участие в която бяха поканени и Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Което означава, че на практика Северноатлантическият алианс разширява неимоверно зоната си на отговорност, включвайки в нея и Тихоокеанския (и дори Индо-Тихоокеанския) регион, т.е. превръща се в глобален военен пакт, обграждащ отвсякъде новите стратегически противници на Запада в лицето на Русия, Китай, Северна Корея и Иран. Впрочем, в Европейския съюз вече са готови за това - достатъчно е да си припомним неотдавнашното предложение на Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел, европейски бойни кораби да започнат да патрулират в Тайванския пролив. От което следва, че влошаването на политическите и икономически отношения между ЕС и Китай ще продължи да се задълбочава. От друга страна обаче, глобализацията на НАТО вероятно ще се превърне в допълнителен стимул за трансформирането на сегашното стратегическо партньорство между Москва и Пекин в пълноценен военен алианс. При всички случаи, решението на НАТО да координира с Токио (и не само) политиката си за сдържане на Русия представлява историческа стъпка, която би могла да промени много неща още в съвсем обозримо бъдеще. При това тази промяна няма да засегне толкова Русия, колкото Европа, която САЩ очевидно се стремят да вкарат в конфликт с Пекин.

Ще припомня, че за потенциалната интеграция на Япония в структурите на пакта отдавна говорят не само медийните анализатори, но и редица политически стъпки на правителството в Токио. Така, през миналата 2022, японският премиер присъства за първи път на срещата на върха на Северноатлантическия алианс. Пак тогава беше създадено и специално представителство на страната към Секретариата на НАТО, чиито персонал е подбран измежду сътрудниците на японското посолство в Белгия. Тоест, съдейки по всичко, разширяването на структурите на НАТО към Далечния Изток изглежда само въпрос на време.

Разбира се, поне засега, алиансът няма намерение да приема Япония за свой член (същото, впрочем, се отнася с пълна сила и за Токио). Още повече, че това би изисквало промяна на устава му. Както е известно, съществуващите в него географски ограничения са продиктувани от факта, че в момента на създаването на алианса, някои от основателите му все още разполагаха с обширни колониални владения в различни части на света, към които изискванията на прословутия чл.5 от Вашингтонския договор бяха неприложими (поне за останалите членове на НАТО).

В бъдеще обаче, тези ограничения могат да бъдат премахнати. Това дори изглежда неизбежно, ако сред вашингтонските стратези надделее геополитическата концепция за запазване на всяка цена на американското глобално влияние, според която ресурсите на САЩ следва да бъдат концентрирани в рамките на само една-две организации, които според Вашингтон са най-ефективни и управляеми. Тоест, най-вече на НАТО. Ще припомня, че в рамките на сегашната стратегическа концепция, се предполага САЩ да участват в множество транснационални организации, т.е. да формират различни типове партньорства и алианси (в момента тази система включва над 40 различни структури). Напоследък обаче, сред американските стратези надделява схващането, че по този начин влиянието на САЩ "се разсейва", а ресурсите им се изразходват неефективно.

Ако то се наложи окончателно, не бива да се изключва да станем свидетели на присъединяването на Япония, Австралия и Нова Зеландия към НАТО, като първи етап от разширяването на алианса в зоната на Индо-Тихоокеанския регион.

Възможно е вторият му етап да включва присъединяването на Южна Корея, макар че това зависи и от готовността на европейските страни членки на НАТО да поемат риска от ядрен конфликт със севернокорейския режим. Впрочем, като част от тази стратегия следва да се разглежда и формирането на квазиалиансите AUKUS (Австралия, Великобритания, САЩ), QUAD (Австралия, Индия, Япония, САЩ) и дори на т.нар. I2U2 (Израел, Индия, ОАЕ, САЩ). Тоест, от ключово значение за успеха и е включването на Индия в усилията на Запада за противопоставяне на континенталната китайско-руска ос – нещо, което поне засега е под много сериозен въпрос. Нещо, повече, не бива да се изключва, че ако все пак реши някой ден да изостави политиката на неприсъединяване, Делхи би се ориентирал именно към алианс с руснаците и китайците, вместо със Запада.

При всички случаи, създаването на информационния офис на алианса в Токио ще бъде своебразен лакмус за бъдещите му действия. Което няма как да не тревожи Пекин и Москва.

Очевидно, занапред Япония ще координира своята външна и отбранителна политика с НАТО и то не спорадично (т.е. при възникване на конкретно предизвикателство), а в рамките на вече отработената схема на взаимодействие между алианса и държавите, в които вече има такива офиси.

На пръв поглед, "глобализацията" на НАТО цели обкръжаването на Русия не само от запад, но и от изток. Някои анализатори пък смятат, че става дума за очертаване на бъдещите сфери на влияние в новия многополюсен свят. Истината е, че японската армия е сред десетте най-силни в света, като по редица показатели изпреварва дори френската. По време на управлението на Шиндзо Абе беше осъществена програма за модернизация на въоръжените сили и бяха премахнати редица законодателни ограничения относно тяхната активност, касаещи например участието във военни операции в чужбина, като част от международни коалиции. Сега това е възможно, макар и само в рамките на миротворчески мисии, което обаче не е кой знае каква пречка, тъй като в последно време всички мисии на НАТО се представят като "миротворчески".

Ще припомня, че именно САЩ, които окупират Япония след Втората световна война, първоначално свеждат мощната имперска армия до силно ограничените по своите възможности Сили за самоотбрана, но след като възходът на Китай го превърна в основен общ противник на Вашингтон и Токио, беше взет курс към възраждането на японската военна мощ.

Което пък означава, че именно Пекин би трябвало да се чувства най-застрашен от очертаващото се разширяване на НАТО към Индо-Тихоокеанския регион. Що се отнася до Русия, за нея ситуацията на практика не се променя съществено, тъй като отношенията и с Япония, които бяха доста топли при управлението на Шиндзо Абе, рязко се влошиха, след като правителството в Токио беше оглавено от сегашния премиер Фумио Кишида, който еднозначно се ориентира към по-тесен алианс със САЩ, отказвайки се от опитите на предшестваниците си за постигане на силов баланс в региона, чрез по-тясното сътрудничество с Москва.

Истината е, че глобализацията на НАТО е опит на Вашингтон да ангажира европейските си съюзници в противопоставянето си не само с Русия, но най-вече с Китай, като първата стъпка в тази посока е именно сближаването между алианса и Япония. Тоест, свидетели сме по-скоро на опит за концентрация на антикитайските (а не толкова на антируските) сили. Показателно е също, че САЩ се опитват да обединят противниците на Китай по същата схема, по която преди това успяха да обединят противниците на Русия. Което означава, че във Вашингтон вече са осъзнали, че опитите за забиване на клин в руско-китайската ос са неефективни и са приели процеса на сближаване между Москва и Пекин като неизбежен.

Що се отнася до Европейския съюз, сегашното му ръководство изглежда готово да подкрепи пълзящата експанзия на НАТО към Индо-Тихоокеанския регион. Както посочва в тази връзка първият дипломат на Съюза Жозеп Борел в посланието си към външните министри на страните членки: "Проблемът с Китай е много по-сериозен от този с Русия. Пекин очевидно се стреми да създаде нов световен ред, доминиран от Китай".

Всъшност, от историческа и геополитическа гледна точка, този процес има своята логика. Каквито и алианси да се формират в Далечния Изток (и в Индо-Тихоокеанския регион, в по-широк план), Китай и Япония винаги ще си останат противници. Просто, защото противоречията помежду им са исторически и геополитически обусловени, доколкото двете държави си оспорват конкретни територии, както и контрола над морската търговия в региона. Неизбежно изглежда и, че в този конфликт САЩ ще бъдат редом с Япония, а Русия ще се ориентира към Китай. Що се отнася до Европейския съюз обаче, той не би трябвало да има какъвто и да било интерес да се превръща в поредното пространство на прокси-войната между Съединените щати и Китай (а тъкмо към това води процесът на глобализация на НАТО и, в частност, сближаването между алианса и Япония).

* Българско геополитическо дружество