22
Съб, Юни
7 Нови статии

Нормализацията на отношенията между Рияд и Техерaн в контекста на китайската близкоизточна геополитика

брой 3 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

В средата на март 2023 станахме свидетели на сензационната новина, че с прякото посредничество на Китай, Иран и Саудитска Арабия са се споразумели да възстановят прекъснатите си преди седем години дипломатически отношения.

Освен това, в съвместното комюнике се подчертава, че Рияд и Техеран планират да възродят Генералното споразумение от 1998 за сътрудничество в сферите на икономиката, търговията, инвестициите, технологиите, науката, културата, спорта и младежта.

Във финалия кръг от преговорите, които се водеха в Пекин, участваха секретарят на Висшия съвет за национална сигурност на Иран Али Шамхани, съветникът по националната сигурност на Саудитска Арабия Мусаид бин Мохамед ал-Айбан и ръководителят на Канцеларията на Комисията по външна политика на Китайската компартия (и бивш външен министър) Ван И. Страните се споразумяха за двумесечен срок, в който да бъдат възстановени посолствата им, т.е. това ще стане само месец преди началото на традиционния за мюсюлманите "хадж" в Мека. В съвместното заявление се потвърждава, че страните ще уважават взаимния си суверенитет и ненамесата във вътрешните работи на всяка от тях, както и, че техните външни министри ще осъществят редица срещи за практическата реализация на споразумението, както и за да обсъдят начините за укрепване на двустранните отношения. Анализаторите отделят най-голямо внимание именно на ролята на китайците, а според водещите американски медии случилото е изненадало крайно неприятно Вашингтон.

 

Мотивите за споразумението

 

Задкулисните преговори между Рияд е Техеран за възстановяване на прекъснатите им дипломатически отношения се водеха почти две и половина години, с активното посредничество на Оман и Ирак. Първият изигра важна роля за организирането на преговорния процес, а вторият беше основния комуникационен канал между Иран и Саудитите. Следва да отбележа, че това беше уникален опит на Багдад не само да помири двамата си основни спонсори, които отдавна се борят за влияние в Ирак, но и де се опита да подобри вътрешнополитическата ситуация в страната, минимизирайки рисковете от саудитско-ирански сблъсък.

Основният мотив на Рияд да търси споразумение с режима на аятоласите е необходимостта от разрешаване на конфликта в Йемен, в който Кралството безнадеждно е затънало от 2015 насам. Във войната досега са загинали стотици хиляди хора, а Саудитите така и не успяха да обърнат развитието на ситуацията в своя полза и днес разходите по тяхната военна намеса вече силно превишават евентуалните ползи. А без Иран ще е много трудно да бъде намерено решение на конфликта, т.е. Рияд задължително трябваше да потърси споразумение с него, още повече че войната в Йемен пречи на реализацията на амбициозните планове за развитие на Кралството.

Допълнителен стимул за нормализацията беше политиката на американския президент Байдън. Опитите на Вашингтон да противодейства на Иран през 2021-2022 се провалиха. Преговорите за възобновяване на "ядрената сделка" се оказаха в задънена улица, също както и войната в Йемен. Не беше постигнат и дипломатически пробив относно Сирия. Политическата ситуация в Ливан и Ирак си остава сложна и напрегната. Посещението на Байдън в Близкия Изток през юли 2022 не промени ситуацията и не убеди Саудитите, че САЩ разполагат със стратегия и воля да противодействат твърдо на иранското влияние в региона. Затова Рияд реши да поеме процеса в свои ръце, за да не допусне неконтролируем хаос, включително регионална война с неволното участие на монархиите от Залива.

В по-широк план, нормализацията на отношенията с Иран е свързана с опитите на Саудитска Арабия и другите монархии от Залива да повишат самостоятелността си и своята роля при формирането на бъдещата "постамериканска" архитектура на сигурност в Близкия Изток. Войната в Украйна усили тази тенденция, демонстрирайки на арабските държави, че САЩ и съюзниците им не са склонни да се ангажират сериозно с региона и да водят няколко войни едновременно, освен тази с Русия на украинска територия. Откакто властта в Рияд премина в ръцете на престолонаследника принц Мохамед бин Салман, а в Обединените арабски емирства укрепнаха позициите на техния президент и емир на Абу Даби Мохамед ибн Заид ал-Нахаян и братята му, автономната и мултивекторна политика се превърна в основен принцип за монархиите от Залива, които вече се стремят сами да управляват процесите, допускайки минимална външна намеса, и да формират в Близкия Изток такова статукво, което да отговаря на собствената им визия за нов регионален баланс.

Сред другите фактори, които ускориха нормализацията на саудитско-иранските отношения са:

Ситуацията в Сирия, където Русия трябваше да ограничи присъствието си заради войната в Украйна, позволявайки на Иран да поеме инициативата, което обаче монархиите от Залива не могат да допуснат и това ги принуди да търсят споразумение с Техеран, като алтернатива на открития конфликт, в какъвто не биха искали да се забъркват отново, след провалите през 2011-2018.

Сближаването между Анкара и Дамаск, в резултат от което арабските монархии вече не могат да разчитат, че Турция ще продължи да сдържа иранците в Сирия.

Ескалиращото съперничество между Саудитска Арабия и ОАЕ, които имат сериозни разногласия относно Йемен, Сирия и Либия. Ще припомня, че Емирствата първи нормализираха отношенията си с Иран и се позиционираха като посредник и спонсор в процеса на повторното вписване на Сирия в регионалните структури.

Китайският фактор, който придобива все по-сериозни измерения в Близкия Изток и за който стабилността, предсказуемостта и устойчивостта на региона са залог за успех на мащабните му инфраструктурни проекти. Освен това, в последно време Пекин се превърна в ключов стратегически партньор на редица арабски монархии и най-вече на Саудитската.

Провалът на протестите в Иран, които погребаха надеждите за смяна на режима на аятоласите и убедиха Рияд да продължи процеса на нормализация, вместо да чака да се случи чудо.

Идването на власт в Израел, на "ултрадясното" правителство на Нетаняху, придържащо се към крайно враждебна позиция спрямо Иран. На фона на провала на преговорите по ядрената сделка, изострянето на ситуацията в палестинските територии, протестите в Иран и политическата криза в самия Израел, Саудитска Арабия се опасява от евентуална война между еврейската държава и Ислямската република, в която и тя да бъде въвлечена, което Рияд не би искал

 

Какво следва

 

Разбира се, не бива да смятаме, че възстановяването на дипломатическите отношения, решава всички проблеми в саудитско-иранските отношение. Това е само първа стъпка, ползата от която тепърва ще трябва да се докаже, като става дума най-вече за определяне на "червените линии", които страните се ангажират да не пресичат.

Рияд очаква, че Техеран ще повлияе на йеменските бунтовници "хуси" да склонят да преговарят. На свой ред, иранците очакват ча Саудитите ще убедят съюзниците си от Южен Йемен да сторят същото. Резултат от това може да стане разрешаването на конфликта чрез евентуално политическо споразумение за поделяне на властта в Йемен между Севера и Юга, което означава включване на "хусите" в политическата система.

Освен това, Саудитска Арабия би искала да стабилизира ситуацията в Ливан, където проиранската "Хизбула" запазва влиянието си и без нея не може да бъда избрано нито правителство, нито президент. Иранците също са заинтересовани от подобно споразумение, за да не допуснат свличането на Ливан в неконтролируем хаос. Най-вероятният резултат от саудитска-иранските договорености може да стане изборът на компромисен президент, след което ще бъде деблокиран и процесът по съставяне на правителство.

Сирия също вълнува и двете страни. Рияд би искал да ограничи иранското влияние там или поне да постигне разграничаване на сферите на влияние. Иранците не са против, тъй като са наясно, че не могат сами да възстановят разрушената страна (на фона на частичното и временно самоотстраняване на Русия от проблема, заради украинската война) и се нуждаят от ситуативни партньори, които да им помогнат за стабилизирането на Сирия и връщането и в регионалните структури (това би гарантирало и иранските активи там). Ситуацията в Сирия обаче се усложнява заради американското и турско присъствие. И, ако въпросът с Анкара би могъл да се реши чрез нормализацията на отношенията и с Дамаск, нещата с Вашингтон изглеждат доста по-трудни, защото администрацията на Байдън не е готова за сериозни промени по сирийското направление.

Друга част от споразумението вероятно касае медийната активност на Саудитите, която традиционно тревожи Техеран. Иранците със сигурност биха искали финансираните от Рияд ираноезични медии да спрат да провокират протести срещу режима (както го прави базираната в Лондон Iran International например). Освен това, Кралството би могло да се ангажира да ограничи подкрепата си за сепаратистките арабски групировки в Иран, като "Джейш ал-Адл" в Белуджистан или "Ал-Ахвазия", или дори за прословутата "Моджахедин-е-Халк", финансирана от монархиите от Залива и САЩ, чието ръководство се базира в Албания.

На практика, възстановянето на дипломатическите отношения между Саудитска Арабия и Иран слага край на кризата от 2016, когато заради екзекуцията на популярния шиитски проповедник Нимр ан-Нимр в Саудитска Арабия, беше атакувано саудитското посолство в Техеран, което пък накара Рияд, Кувейт, Бахрейн, Судан да скъсат отношенията си с Иран, а ОАЕ понижиха нивото им. През 2022 ОАЕ и Кувейт върнаха посланиците си, сега го прави и Саудитска Арабия. Логиката изисква това да стори и Бахрейн (двете страни вече преговаряха по въпроса на неутрална територия, през март).

 

Ролята на Китай

 

За Пекин, нормализацията на отношенията между двамата основни регионални съперници е изключително важна. Китай консумира годишно около 350 млн. тона петрол, като 143 млн. тона се доставят (почти по равно) от Саудитска Арабия и Русия (43,4%), Ирак доставя 55 млн. тона (15,7%), Иран - 20 млн. тона (5,71%), ОАЕ - 35 млн. тона (10%), а Кувейт - 14 млн. тона (4%). Останалите 15% идват от САЩ, Венецуела и дори Норвегия. Затова китайците отдавна полагат усилия да превърнат Близкия Изток  от доскорошна зона на военни конфликти и перманентна нестабилност, в спокоен "петролен оазис". Тепърва предстои да видим, какви отстъпки е успял да получи Пекин от арабските държави срещу 50-те милиарда долара инвестиции в саудитския технологичен клъстер, договорени по време на посещението на Си Дзинпин в Рияд, през декември 2022 (ще припомня, че цената на арабския петрол за Европа вече нарасна с 1,3 долара на барел, което не е границата). Както е известно, в началото на 2021 Kитaй и Иpaн пoдпиcaxa 25-гoдишнo cпopaзyмeниe зa cътpyдничecтвo, зa дa зacилят oщe пoвeчe иĸoнoмичecĸия и пoлитичecĸия cи cъюз в ĸoнтeĸcтa нa aмepиĸaнcĸитe caнĸции, нaлoжeни и нa двeтe cтpaни. Според него, Kитaй щe нacoчи инвecтиции в paзмep нa 400 млpд. дoлapa зa инфpacтpyĸтypни проекти в Иpaн, дoĸaтo Техеран щe oтвъpнe c изнoc нa пeтpoл на привилегировани цени. Очевидно Китай възнамерява да привлече иранската икономика към своята сфера на влияние, докато тази на арабските държави от региона се разглежда от Пекин по-скоро като стабилен търговски партньор. В рамките на китайската стратегия, Близкият Изток, като цяло, следва да се превърне в своеобразен "суровинен оазис на спокойствието". Ползите от реализацията на този сценарий не бива да се подценяват, тъй като постигането на баланс между Иран и Саудитска Арабия разкрива възможности за нов етап на преговорите за бъдещето на Йемен (край страната минават важни морски маршрути) и Сирия. Възможно е в хода на преговорите си с държавите от региона, Пекин да изтъкне достатъчно сериозни аргументи за да убеди арабските монархии да положат усилия за потискане на традиционно тлеещите вражди в Близкия Изток.

Споразумението е от ключово значение и, защото е подписано от двете най-големи държави в Близкия Изток след безкрайни спорове и проточило се седем години замразяване на двустранните отношения. Преговорите, които стартираха с посредничеството на бившия иракски премиер Мустафа ал-Кадими, касаеха механизмите за отслабване на напрежението между двете страни, възобновяване на дипломатическите отношения и разрешаване на споровете, възникнали заради ролята на Иран в Йемен, Сирия и Ливан. Тоест, всички предишни кръгове на преговорите, засягаха най-вече проблеми на сигурността. Съвместното саудитско-иранско-китайско заявление обаче, ознаменува преход от обсъждането на този тесен кръг въпроси към по-широк дипломатически диалог. Което е поредната значима стъпка за оздравяване на ситуацията в традиционно турбулентния регион на Персийския залив.

Причините за пробива са разнообразни, но основополагащият фактор е постепенно набиращият сила нов многополюсен модел на световно устройство, подкрепян от все повече държави на планетата, включително тези от Персийския залив. Тази нова визия за света залага на мира, а не на войната и предпочита диалога, пред прекъсването на отношенията, а целта и е огромните ресурси на света да бъдат насочени към постигането на просперитет и развитие, вместо за финансиране на постоянно нарастващите военни бюджети и производството но въоръжения.

Тук отново възниква въпросът за появата на Китай на последния етап от саудитски-иранските преговори и оценката на ролята му за успешния им завършек. Отговорът е прост - Пекин е близък партньор както на Саудитска Арабия, така и на Иран. Китайците са най-големия търговски партньор на всяка от двете държави и са основният вносител на иранска продукция, въпреки глобалните икономически санкции, наложени от САЩ на режима в Техеран. Затова, Китай изглежда най-подходящия гарант за изпълнението на постигнатото споразумение от двете страни, още повече, че разполага със сериозен икономически инструментариум за да ги убеди да не го нарушават. Тоест, Пекин се доказа като успешен посредник (ще припомня, че няколко седмици преди това, китайците опитаха да изиграят същата роля и по отношение на Русия и Украйна, но не срещнаха разбиране), демонстрирайки че констуктивното китайско присъствие в Близкия Изток представлява стабилизираща алтернатива на САЩ, които в течение на десетилетия управляваха кризите в региона. С други думи, Китай опитва да си гарантира водещата роля в Близкия Изток, развивайки отношенията си със страните в него и постепенно заемайки освободеното от САЩ място в региона.

Свиването на влиянието на САЩ е несъмнен провал на американската дипломация. И вината за това, до голяма степен, е лично на президента Байдън. Защото този провал в значителна степен се дължи на стремежа му да съчетае собствените си неоконсервативни догми с военната мощ на Америка и постоянно налаганата от самия Байдън теза, че съдбата на човечеството зависи от изхода от глобалната битка между демокрацията и автокрацията.

Китай обаче, демонстрира на практика, че хиперболата на Байдън е несъстоятелна и е в разрез с реалността. Защото, ако морализаторската и необмислена реторика на американския президент отблъсна Саудитска Арабия, опитът му да „смачка” Иран се сблъска с упоритата съпротива на Техеран. И, в крайна сметка, Байдън буквално принуди и Рияд, и Техеран да търсят балансьор с чиято помощ да отхвърлят агресивния и надменен натиск на Вашингтон.

Според индийския дипломат от кариерата М.К. Бхадракумар: „Унизителното изключване на САЩ от централната сцена на западноазиатската политика е сравнимо с кризата, която преживява Великобритания през 1956, принудила британците да осъзнаят, че имперският им проект се е оказал в задънена улица и, че старият им навик да „наказват” по-слабите държави, под предлог, че това е техен дълг като глобален лидер, вече не работи и може да ги докара само до катастрофа. Но най-впечатляващият момент е мисловната мощ, интелектуалните ресурси и „меката сила”, използвани от Китай за да надхитри САЩ. Защото въпреки, че Америка разполага с поне 30 военни бази в Западна Азия и пет само в Саудитска Арабия, тя вече загуби лидерската си мантия в региона”.

Не по-малко показателно е, че въпреки впечатляващия си успех, Пекин не претендира за лаври. Тоест, липсват каквито и да било признаци за т.нар. „китайски синдром”, за който предупреждават американските медии. Напротив, за световната общност и особено за такива държави като Индия или Виетнам, Турция, Бразилия или ЮАР, Китай представлява поучителен пример за това, как би могъл да функционира бъдещият демократичен мултиполюсен свят. Впрочем, налице е и друго важно послание за Китай като фактор за постигането на глобален баланс и стабилност. И то беше добре разбрано от целия незападен свят, формиращ огромното мнозинство в рамките на световната общност, известно като Глобалния Юг.

Пандемията и украинската криза извадиха на повърхността скритата доскоро геополитическа реалност, а именно, че Глобалният Юг отхвърля неомеркантилистката политика, прокарвана от Глобалният Север под прикритието на т.нар. „либерален интернационализъм”. Очевидно е, че Западът се стреми към запазване на йерархичния международен ред. В тази връзка ще напомня, че сравнително наскоро първият дипломат на ЕС Жозеп Борел доста непредпазливо си позволи да заяви, че „Европа е градина, а останалият свят са джунгли, които искат и могат да нахлуят в градината”. Китай обаче, не приема този ред, а истината е, че китайците вече са в състояние да поставят под въпрос хегемонията на САЩ дори и в Западното полукълбо. Публикуваният наскоро документ на китайското Външно министерство, озаглавен „Хегемонията на САЩ и свързаните с нея опасности”, показва, че Пекин вече няма да се придържа към чисто отбранителна позиция.

 

Международната реакция

 

Ирак, Йордания, Египет, Оман, ОАЕ, Катар, Ливан, Пакистан и Турция са сред държавите, които приветстваха възстановяването на връзките между Техеран и Рияд. Истината е, че повечето страни и групи от региона имат полза от подобряваванео на иранско-саудитските отношения, т.е. освен тримата участници в сделката, всички споменати по-горе държави също се смятат за печеливши от нея.

Има обаче и играчи, които губят от случилото се, а най-големият губещ е Израел. Това стана очевидно веднага след като споразумението придоби публичност. Така, бившия израелски министър на отбраната Авигдор Либерман призова премиера Нетаняху да подаде оставка заради сделката, тъй като това бе негов личен провал. На свой ред, доскорошният министър председател Яир Лапид определи случилото се като „опасно събитие”, което лишава Израел от регионалните му козове срещу Иран. Според него: „Споразумението между Саудитска Арабия и Иран отразява пълния и опасен провал на външната политика на израелското правителство”. Друг бивш премиер – Нафтали Бенет, пък заяви, че възобновяването на връзките между Техеран и Рияд е „сериозно и опасно събитие за Израел и политическа победа на Иран. То нанася смъртоносен удар по усилията за формирането на регионална антииранска коалиция”. В тази връзка Бенет констатира, че „държавите по света виждат, че Израел е объркан заради своето недееспособно правителство, което е заето със систематичното си самоунищожаване”.

Израел обаче, не е единствения губещ от случилото се. То беше осезаем удар и по позициите на САЩ в региона на Западна Азия. Фактът, че тристранната сделка беше осъществена изключително от азиатски държави, представлява сериозна промяна в регионалната геополитика. Очевидно отминаха дните, когато САЩ доминираха в региона, а заради необмислената си и безцеременна политика сегашната администрация на Джо Байдън се лиши от редица „козове” и още повече влоши имиджа на Америка в Близкия Изток. Неслучайно и споразумението между Саудитска Арабия и Иран беше подписано в Пекин, а не във Вашингтон. Както посочва в тази връзка в статия, публикувана от Центъра на стратегически международни изследвания в американската столица, неговият старши научен сътрудник Джон Алтърман, на фона на последните събития САЩ вече виждат в Китай опасен конкурент с мощно и нарастващо присъствие в стратегическата зона на Персийския залив. На свой ред, старшият експерт в египетския Център за политически и стратегически изследвания „Ал-Ахрам” – Мохамед Файез, прогнозира, че китайското присъствие в региона „бавно, но сигурно ще продължи да се разширява”. В същото време обаче, той смята, че не би могло да се твърди, че „в момента Китай разполага с военен потенциал или потенциал в сферата на сигурността, позволяващ му да замени САЩ като основен „военен гарант” в Близкия Изток”.

Като цяло, стратегията на максимален натиск срещу Иран на администрацията на Байдън се провали, а западните  санкции срещу режима на аятоласите се оказват неефективни. Възможните варианти на иранската политика на САЩ намаляха, което означава, че Техеран вече разполага с необходимата му стратегическа дълбочина за бъдещи преговори с американците. Както е известно, гръбнакът на американските санкции са ограниченията върху търговията с ирански петрол, както и на достъпа до западните банки. В същото време обаче, Русия, Иран и Саудитска Арабия, които са трите водещи страни-производители на петрол и газ, ускоряват разработването на платежни механизми, заобикалящи американския долар.

Китай вече обсъжда подобно споразумение със Саудитска Арабия и Иран. В търговско-икономическите операции между Китай и Русия, доларът вече не се използва като платежно средство. От друга страна е ясно, че всяко значително отслабване на статута на долара като световна валута, не само ще взриви американската икономика, но и ще ерозира способността на САЩ да водят „вечните си войни в чужбина”, налагайки своята глобална хегемония.

Важно е също, че помирението между Саудитска Арабия и Иран е вероятен пролог към присъединяването им към групата БРИКС (по този въпрос Москва и Пекин са на едно мнение), което драматично би променило динамиката на мощта в  международната система.

 

Заключение: глобалните аспекти на нормализацията

 

Разбира се, значението на саудитско-иранската нормализация не бива да се надценява, тъй като няма гаранции, че Рияд и Техеран ще съумеят да спазят баланса и да удържат на дадените обещания. При всички случаи обаче, тя е очевидна дипломатическа победа за Китай, демонстрирал способността си да бъде конструктивен посредник и дипломатическа свръхдържава. Поне именно такъв имидж опитва да си създаде Пекин, в противовес на "неконструктивното и агресивно поведение на САЩ". Истината е, че внезапната поява на Китай като посредник изглежда като поредния провал на САЩ в Близкия Изток, тъй като американците активно подкрепяха други страни, като основни посредици в процеса на помиряване, и в частност Ирак и Франция. Поради това, недоволството на Вашингтон от китайската роля в саудитско-иранските преговори (а не от самите преговори за които американците знаеха) би могло да ескалира още повече напрежението в отношенията му с Пекин. САЩ очевидно усещат, че губят престиж, авторитет и влияние в Близкия Изток. Това ше породи допълнителни проблеми за администрацията на Байдън и ще дестабилизира външната и политика, изостряйки вътрешните спорове относно ценността на региона за САЩ, необходимостта основните усилия да се насочат срещу Китай, целесъобразността на "изтеглянето" от Близкия Изток и, как биха могли да бъдат "наказани" държавите от региона заради сътрудничеството им с Пекин. А сред възможните резултати от това би могло да стане по-нататъшното изостряне на американско-китайските отношения.

Освен това, възстановяването на дипломатическите отношения между Техеран и Рияд, заобикаляйки американския фактор, ще се отрази негативно на отношенията между САЩ и Саудитска Арабия.

Би могло да се каже, че случилото се е поредната косвена последица от американската инвазия в Ирак отпреди двайсет години. Свалянето на Саддам Хюсеин, ликвидирането на Ирак, като влиятелна централизирана държава в близкоизточната архитектура, и неспособността на Вашингтон да създаде там нова "демократична" система, постави началото на епоха, довела до постепенното ограничаване на американското присъствие в региона, намаляване на интереса на САЩ към него и навлизането там на алтернативни външни играчи. Признавайки необходимостта да се изтеглят от Близкия Изток, предоставяйки на регионалните си партньори по-голямо пространство за маневриране и възможност сами да формират нов силов баланс, американските стратези все още не са осъзнали напълно тази реалност, опасявайки се, че оставения от САЩ "вакуум" ше бъде запълнен от техните съперници.

Мнозина политолози не без основание смятат, че изпълнението на постигнатото споразумение до голяма степен ще зависи от начина, по който двете страни ще действат занапред в Йемен, където Рияд и Техеран подкрепят двете страни в гражданската война, избухнала непосредствено след свалянето на бившия президент Али Абдула Салех през 2011. Както посочва в тази връзка директорът на Египетския център за стратегически изследвания Халид Окаша, "Йемен е почти финалното изпитание за осъществения наскоро от иранците и саудитците дипломатически пробив". Според него: "Саудитите се стремят да сложат край на войната в Йемен, тъй като тя се оказа твърде трудна за тях и не постигна основните си цели. И, ако Иран играе честно и реши да убеди "хусите" и другите си шиитски съюзници да вървят към споразумение с подкрепяния от Рияд президентски съвет на Йемен, нещата могат да тръгнат по правилния път". На свой ред, египетският политолог Карим Ахмед твърди, че в момента постигането на споразумение относно Йемен е в интерес както на саудитците, така и на иранците, защото нито една от страните не е заинтересована от продължаването на тази безкрайна война, струвала толкова скъпо на йеменския народ.

Следва да отбележа, че саудитско-иранското споразумение не засяга няколко ключови въпроса. Възможно е обаче, то да бъде последвано от „мълчаливо съгласие” между двете страни в други сфери, където Саудитска Арабия и Иран си оспорват влияние, особено що се отнася до Ирак и Ливан. Тоест, проблемът е свързан с неявните демаркационни линии на влияние и проектиране на сила, по които двете страни ще постигнат консенсус, без значение дали става дума за Йемен или за други зони в региона, където интересите им се сблъскват. Тъкмо поради това би било погрешно, да определяме постигнатото в Пекин споразумение като „саудитско-ирански пакт за помирение”. Това би било твърде прибързано, а за да се случи са необходими още много усилия. Трудно можем да редположим и, че предварителното споразумение за ненамеса, което касае най-вече иранското влияние сред шиитската общност в Саудитска Арабия и Бахрейн, или косвеното влияние на Рияд върху иранските сунити, както и схемата за деескалация в Йемен, може да прекрати вековната вражда и съперничество между сунити и шиити. Още повече, че срещу това ще работят влиятелни регионални и външни фактори.

Перспективата за постигане на допълнителни споразумения между Иран и Саудитска Арабия (и, в по-широк смисъл, между регионалните съперници от Близкия Изток) създава възможност за формиране на по-самостоятелна регионална архитектура, в чиито рамки местните играчи ще са в състояние сами да определят външната си политика, а не да зависят от традиционните си външни покровители и и спонсори в лицето на ЕС, САЩ и Русия.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024