В продължение на повече от 70 години, като започнем от края на Втората световна война, Съединените щати управляваха света и нямаха равни. Войната не само не разруши тяхната икономика и въоръжени сили, а ги усили.
Институциите за управление (обединеното Министерство на отбраната, системата от разклонени военни командвания, Съветът за национална сигурност, специализираните агенции за международно развитие и т.н.) бяха илюстрация за статута на страната като действащ глобален хегемон. Дори по време на смъртоносната битка с чуждата и враждебна идеология на комунизма в ръцете на Вашингтон бяха концентрирани максимален брой печеливши карти. Естествено, това нямаше как да не породи негодуване сред онези, които не искаха на живеят в сянката на американския колос.
Всички, които не забелязваха нарастващите предизвикателства пред американската доминация, би трябвало да изоставят съмненията си след началото на руската "специална операция" в Украйна през февруари 2022. Очевидно международната политика навлезе в нова ера, възродила старите форми на хищническо поведение на държавите, на което предполагаемият хегемон се оказна неспособен да попречи. Колосът не можа да постигне онова, което искаше.
По редица показатели относителният упадък на мощта на Съединените щати беше налице дълго преди началото на руско-украинския конфликт. В момента американската икономика произвежда под 1/4 от световния БВП, в сравнение с 40%, през 1960. Военните разходи на страната продължават да са огромни и се равняват на 40% от световните, но вече не могат да гарантират някога същественото превъзходство на САЩ. Противниците на Америка усвояват по-бързо от нея новите технологии и начини за водене на война. Американската идеология на свободните умове и свободните пазари се сблъсква както с предизвикателствата на чуждестранните модели на авторитарна ефективност и етнонационализъм, така и с ерозията на доверието към собствените институции. Както показва една, проведена през 2021, анкета на Pew Research, преобладаващото мнозинство от гражданите на 14-те държави-съюзници на САЩ са на мнение, че през последните години американската демокрация е престанала да бъде достоен пример за подражание. Бунтът на 6 януари 2021, по време на който тълпа вандали нахлуха в страдата на Капитолия, поставайки под въпрос поражението на Доналд Тръмп на президентските избори, нанесе по репутацията на САЩ по-тежък удар, отколкото нападенията срещу Ню-Йорк и Вашингтон двайсет години преди това.
В обозримо бъдеще САЩ вероятно ще съхранят мощта си. И макар че на фона на възхода на Китай страната може би ще загуби статута на най-голяма световна икономика, тя несъмнено има сили да запази второто място, както впрочем и икономическата си динамика и стабилната система от взаимни обвързаности. САЩ разполагат с една от най-големите и опитни армии на планетата, както и с множество съюзници. От първите дни на съществуването си Съединените щати демонстрират устойчивост и след всички трудности и сериозни икономически неуспехи, неизменно отново се стабилизират.
Въпреки това, относителният упадък на американската мощ е факт. Предстои историците да анализират причините и времето на края на епохата на американското господство, както и да отговорят на въпроса, дали е било възможно да бъде отложено или смекчено неизбежното. Днес обаче, основният проблем е, как страната би могла да се приспособи към новия си статус. Той е свързан с множество елементи, най-важният измежду които е въпросът за отношението. След дългогодишната си зависимост от мащабните стратегически идеи, чиято реализация се осъществяваше посредством сложни бюрократични процеси, правителството на САЩ следва да се върне към сериозния държавнически подход. Той въплъщава в себе си предпазливото разбиране за света, способността бързо да открива и да реагира на предизвикателствата, използването на възможностите, непосредствено след възникването им и, разбира се, наличието на ефективно организирани структури за формулиране и провеждане на гъвкава външна политика.
През предходните години Съединените щати бяха достатъчно силни за да си позволят не напълно съвършената реализация на своите грандиозни идеи. Несравнимата мощ им осигуряваше максимално широки рамки на погрешност в стремежа да постигнат желаните цели, без оглед на нивото на компетентност. Днес обаче, когато за Вашингтон е много по-трудно да диктува условията, проблемите, с които се сблъсква, не изискват сложни стратегии, а нещо много по-земно, а именно умение.
Идеите и техните рамки
Опцията, свързана с подценяването на значението на формулирането на мащабна формална стратегия за сметка на навиците, мощта и ловкостта, е в противоречие с тенденцията на днешното време. Руската инвазия в Украйна стартира по времето на разработването на новата Голяма стратегия на САЩ. Същността на последната беше, да се акцентира върху съперничеството с Китай, а Европа и Близкият Изток да бъдат оставени да се оправят сами. Руско-украинският конфликт обаче, оказа влияние, освен всичко друго, и върху тази схема. Още преди началото му, редица представители на американския интелектуален елит се обявявяха за възраждане на Голямата стратегия, т.е. на всеобхватната концепция за провеждане на външната политика. Един след друг, те призоваваха за подготовката на нов програмен документ от типа на прословутата статия на Джордж Кенън ("Причини за съветското поведение"), публикувана през 1947 във "Форийн Афеърс", в която се излага доктрината на сдържането от ерата на студената война. Днес някои изпитващи носталгия към уилсънианския идеализъм учени смятат, че САЩ следва да ориентират политиката си към създаването на нов "международен ред, базиран на правила". Други се обявяват за отслабване на влиянието и прагматична политика, основана на приемането на упадъка и ограничаване ролята на САЩ на световната сцена. Впрочем, има и други варианти, като за всички тях е присъщо желанието цялата сложност на външната политика да бъде сведена до няколко ясни тези. Привържениците им твърдят, че най-важното е наличието на правилна концептуална основа, а останалото е "поезия".
Подобна гледна точка обаче е погрешна. Разбира се, важно е да разполагаме с определени ясно формирани представи за света, като необходимостта да следваме интересите и отстояваме идеалите си, както и да решаваме проблемите, свързани с усилването на конкурентите, глобалното затопляне и т.н. Ако имат желание, управляващите биха могли да нарекат тези идеи "Голяма стратегия", но не си струва да им се придава прекалено значение, защото при формулирането на конкретната политика подобни общи принципи не са от особена полза. Голямата стратегия се основава на опростения подход, макар че светът все пак не е нещо просто.
Впрочем, това се отнася и за самите Съединени щати. На първо място, те едновременно и запазват статуквото, и се стремят да го променят. Желаейки да запазят ключовите елементи на световния ред - върховенството на закона, свободата на търговските потоци, свободата на личността, както и заради предаността си към тези идеали, те са настроени враждебно към онези режими, които не ги споделят и често се опитват да ги трансформират. От друга страна, външната политика на САЩ се формира благодарение на сложното съчетание на идеали и интереси, които варират в зависимост от времето и мястото. Навремето Съединените щати се обединяват със Съветския съюз против нацистка Германия, а днес подкрепят Саудитска Арабия против Иран и Виетнам - против Китай. Идеалистите, твърдящи че САЩ следва да се откажат от връзките със съмнителни партньори, игнорират сложната структура за сметка на безапелационното опростяване.
Същото впрочем, твърдят и онези, които отхвърлят фактора на ценностите във външната политика. Държавите, чиито правителства потискат собственото си население, репресират дисидентите, свалят законно избрани правителства и са податливи на параноидални фантазия за външните си врагове, очевидно са по-опасни от останалите. През ХІХ век САЩ и Обединеното кралство неколкократно застават един срещу друг в рамките на различни териториални спорове, но нито една от двете не смята другата за толкова опасна, както и двете разглеждат тоталитарните диктатури през ХХ век.
Голямата стратегия "освобождава" политиката от влиянието на случайни политици или непредвидени събития. В доктрината за сдържането например, липсват конкретни указания, как следва да бъде преодоляна Берлинската или Кубинската кризи, или пък войните в Корея или Виетнам. В същото време обаче, историята демонстрира огромното значение на непредсказуемите персонажи и събития. Така, политиката на САЩ към Китай би трябвало да е съобразена с личните особености на китайския лидер Си Дзинпин, чиито методи и цели излизат далеч отвъд рамките на непосредствените му предшественици. Непредвидената глобална пандемия пък доведе до това, че САЩ изглеждат или жалки и слаби (защото не съумяха да спрат разпространението на болестта и да ваксинират достатъчен брой граждани), или учудващо силни (тъй като техният по-свободен подход, им позволява за отворят икономиката си по-бързо, отколкото го прави Китай). От друга страна, чуждестранните лидери могат да изненадат всички. В тази връзка ще перефразирам твърдението на бившия шампион по бокс Майк Тайсън, че всеки има някакви планове, докато не получи първия удар в челостта, и ще напомня, че до началото на руската инвазия в Украйна, всички имаха свои Големи стратегии.
Проблемът със стратегията
Идеите имат значение, но то не е толкова голямо, както смятат интелектуалците и политиците. Много по-важна е политическата прозорливост, което означава да чувстваш, да се приспособяваш, да използваш и да действаш, а не да планираш и усложняваш. Тя напомня донякъде уменията на джудиста, който може и да има план, но по-важното за него си остава ловкостта. Философът Исая Бърлин го определя като „разбиране, а не знание”, т.е. способността „да определяш кое на кое съответства: какво може да направиш в конкретните обстоятелство и какво – не, какви средства биха могли да проработят, в какви ситуация и до каква степен”.
Акцентът върху изкуството на държавното управление (а не на общата стратегия) е особено актуален с оглед на скоростта и непредсказуемостта на днешните задачи. В съвсем близко бъдеще на САЩ предстои да се конфронтират с трима опасни противници: Китай, Иран и Русия. Всяка от тези държави се стреми към промяна на статуквото, към разширяване на сферите си на влияние или възстановяване на предишните в непосредствена близост до собствените си граници. Всяка се опасява от дългосрочен демографски спад и икономическа стагнация. Всяка е създала и отработила свой, специфичен стил на военни операции – без значение, дали става дума за хибридна война или „сива зона” – който включва такива сложни инструменти, като кулоарните битки, кибервойната, евтините технологии и избирателните репресии. Всяка от тях се управлява от възрастен лидер, който преди да напусне сцената вероятно би искал през следващите няколко години страната му да демонстрира големи постижения.
Всяка от тях е готова да сътрудничи с останалите на чисто транзакционна основа. И всяка е застрашена от екзистенциалното предизвикателство на либералната политика, върховенството на закона и уважението към свободата на личността. Всичко това е в състояние да породи внезапни и безусловно опасни решение, които не би могъл да прогнозира нито един велик стратег. Сред примерите за това е „специалната операция” на Владимир Путин в Украйна.
Друг проблем е свързан с това, че кризата в една сфера може да се отрази и върху останалите. Хаосът на границата на НАТО например, може да лиши САЩ от ресурси в Азия и вече върна американското внимание към старото огнище на сблъсък от времената на студената война. Някои от най-значимите фактори - промяната на климата, упадъкът на демокрацията и ислямисткият тероризъм - също ще създадат благодатна почва за непредскауземи кризи. Целта на САЩ е да могат да се справят с тази хаотична реалност, а не да изграждат архитектура за глобална политика.
Твърде често обаче, Вашингтон осъществява неособено професионално външната си политика, лишавайки от смисъл всеки стремеж за формулиране на Голяма стратегия. Най-ярък пример е катастрофалното изтегляне на американската армия от Афганистан през лятото на 2021. Въз основа на общите стратегически съображения, това решение би могло да се обоснове така: да бъдат ограничени загубите на САЩ и да бъде премахнат отвличащият вниманието им афганистански фактор, така че акцентът да се измести върху по-важните американски интереси в Източна Азия, или пък да се запази някакво ограничено присъствие в страната с цел запазване на авторитета и борба с радикалните ислямистки движения в Южна Азия. Както в повечето външнополитически решения, и тук бяха налице достатъчно сериозни аргументи и в двете посоки. Резултатът обаче се оказа ужсяващ провал на държавното управление и тъкмо това, в крайна сметка, беше от първостепенно значение.
В резултат от хаотичното изтегляне на войските, в страната останаха десетки, ако не и стотици хиляди афганци, помагали на американските военни. Появиха се унизителна карикатури за победата на ислямистите над единствената в света свръхдържави. Силно пострада рейтингът на президента, твърдящ, че се стреми да възстанови престижа на Америка. Изтеглянето на войските можеше да бъде планирано за края на периода на военните действия, а Държавният департамент би могъл предварително да изготви специални визи за сътрудничещите със САЩ афганци, както и да остави по-многочислени временни сили с цел запазване контрола над най-голямата военновъздушна база в страната, а пък американските съюзници можеха своевременно да бъдат предупредени да изтеглят безопасно гражданите си от Афганистан.
Провалът с изтеглянето на войските от Афганистан беше само една от множеството рани, които САЩ сами си нанесоха през последните години. През 2003 администрацията на Джордж Буш-младши взе решение за нахлуване в Ирак без да разполага с пълноценен план за последвалата му окупация. През 2012 президентът Барак Обама заяви, че използването на химическо оръжие от Сирия ще се превърне в "червена линия", но така и не стори нищо, когато президентът Башар Асад я пресече. На свой ред, администрацията на Тръмп не само отхвърли значението на въшнополитическите ценности. Президентът, едва ли не, се хвалеше с добрите си отношения с Путин и на практика (ако се вярва на бившия му съветник по националната сигурност Джон Болтън) подготвяше почвата за излизането на САЩ от НАТО. Дори създаването на отбранителния алианс AUKUS с Австралия и Обединеното кралство, което несъмнено бе дългосрочен успех на външната политика на САЩ, беще омрачено от скандалния начин, по който администрацията на Байдън се отнесе с такъв ключов американски съюзник като Франция, унижена с прекратяването на договора за доставка на подводници за Канбера.
Нищо от това не означава, че политиците на САЩ не следва да се придържат към определени ключови идеи, а именно готовността да играят ключова роля в чужбина, заинтересоваността от свободния поток на стоки и идеи и предпочитанията към демокрацията пред диктатурата. През ХХ век американските политици стигнаха до правилния извод, че агресивните наклонности на ревизионистичните диктатури в крайна сметка ще засегнат и САЩ и, че е много вероятно репресивните спрямо собствените си граждани режими да започнат да използват сила и в чужбина, при това в името на злонамерени цели. Тази връзка все още предстои да бъде прекъсната. Въпреки това, фундаменталното разбиране относно необходимостта от активно участие в глобалните събития, на основата както на ценностите, така и на интересите, осигурява само ограничени ориентири за провеждане на успешна политика. Това е особено актуално на фона на неспособността на САЩ да създадат нов световен ред (както го сториха през 40-те години на ХХ век) или да управляват качествено вече съществуващия (както беше след края на студената война). След Втората световна война, глобалният ред действително се нуждаеше от грандиозни идеи, които можеха да бъдат генерирани единствено от САЩ с тяхната уникална, незасегната от войната икономика.
Днес Съединените щати се оказват заобиколени от агресивни автокрации, нестабилни демокрации и непредсказуеми глобални явления и просто не са в състояние да формулират схеми, подобни на онези, които бяха реализирани в следвоенния период. Затова, като алтернатива, те следва да се обърнат към изкуството на държавното управление.
Възраждането на държавното управление
Един от елементите на възраждането на държавното управление трябва да стане изборът на политическите и интелектуални среди в полза на емпиричния подход, а не на генерализацията. Точната оценка на заобикалящите ни условия е сложна задача. През последните две десетилетия например, американските политици не съумяха да оценят правилно скоростта на китайския възход и свързаната с него потенциална заплаха за позициите на САЩ, макар че самите китайци, на практика, не криеха амбициите си. Вашингтон игнорира нарастващата военна мощ на Пекин и не предприе адекватни мерки за противодействия на агресивната му тактика в Южнокитайско море. Администрациите на Обама и Тръмп не можаха да постигнат одобряването от Конгреса на т.нар. Транстихоокеанско партньорство - търговски блок, който трябваше да се противопостави на Китай. Игнорирайки китайската заплаха, американските политици позволяват на априорните убеждения (характерни за мнозинството големи стратегически доктрини) да пречат на политическия здрав смисъл. Те се придържаха към така наречената теория за развитието, която разглежда глобалната икономическа интеграция като път към политическата либерализация, само че в случая с Китай тази хипотеза се оказа абсолютно погрешна.
Решенията на САЩ относно Афганистан, Сирия и други горещи точки се смятаха за локални и самостоятелни и малцина осъзнаваха глобалните им последици. Не е случаен фактът, че присъединяването на Крим към Русия се случи по-малко от година след провала на администрацията на Обама да очерае "червена линия" относно използването на химическо оръжие от Сирия. И едва ли бе случайно, че началото на руската "специална операция" в Украйна съвпадна с унизителното бягство на САЩ от Афганистан.
Освен това, политическата прозорливост предполага бързи действия. Да действаш бързо не е въпрос на доктрина, а на мислене, култура и подготовка. В своите посмъртно публикуваните мемоари за краха на Франия през 1940 френският историк и мъченик на Съпротивата Марк Блох подчертава, че: „от началото и до края на войната метрономът в щаба на френската армия постоянно работеше с прекалено бавно темпо". В случая проблемът не опира до голямата стратегия на Франция, а до мудността на управляващата върхушка. Именно това е и същността на още едно предизвикателство пред САЩ в съвременния свят - тяхното изкушение да следват приписваното на британския премиер Чърчил твърдение, че: "американците винаги намират единственото правилно решение, но преди това изпробват и всички останали". В днешния, стремително променящ се свят обаче, Съединените щати вероятно вече просто не могат да си позволят подобен разкош.
Архитектурата на компетентността
Усъвършенстването на американското държавно управление следва да стартира с одита на онези институции, които формулират и осъществяват политиката. Измежду всички институции, формиращи истъблишмънта на националната сигурност на САЩ обаче, само една се ангажира с наистина суров и критичен самоанализ: Корпусът на американската морска пехота, който след двете десетилетия на антибунтовническа активност се преориентира към перспективата за водене на експедиционна война в Индо-Тихоокеанския регион. Другите видове въоръжени сили обаче, не се опитват да правят нищо подобно, да не говорим за правителственото разузнаване, институциите за оказване на международна помощ и агенциите за обществена дипломация. Провалите в Афганистан и Ирак бяха свързани не само с конкретни политически решения, но и с организационни и персонални пропуски, препятстващи формирането и развитието на квалифицирани местни формирования, като вместо това въпросните страни бяха буквално заливани с икономическа помощ, която освен полезна, се оказа до известна степен контрапродуктивна. Така например, скъпоструващите проекти за развитие способстваха за ръста на корупцията и доведоха до изтласкването на англоговорящите афганци от сферите на образователната и държавна активност и, в същото време, не помогнаха почти с нищо за сформирането на надеждна армия и полиция. Въпреки това, почти липсват доказателства, че институците в сферата на националната сигурност на САЩ са заинтересовани да осъществят необходимия самоанализ, последван от адекватни реформи.
Комплексният институционален одит предполага не само реформиране или дори премахване на някои организации, но и възраждането на стари и създаването на нови. И тъй като днес преобладават хибридните войни, САЩ би следвало да поработят върху "офанзивните игри". За целта те биха могли да възстановят ликвидираната в края на 90-те Информационна агенция на САЩ (USIA), която активно разпространяване проамериканска пропаганда по време на студената война. Освен това, могат да бъдат мобилизирани своеобразни граждански кибер-опълчения, които да дискредитират враждебните на Америка държави. Освен това, САЩ следва да превърнат защитата на гражданските свободи в принципен въпрос и инструмент за отслабване на опонентите им.
В някои случаи проблемът не е свързан с институции, а опира до мисленето, т.е. до неспособността на лидерите да се справят с няколко кризи едновременно. Няма причини САЩ да не могат да го правят - в края на краищата, по време на Втората световна война те успешно се сражаваха на два съвършено различни театри на военни действия. За целта обаче е необходима дисциплина, която навремето демонстрира цяло поколение американски лидери, благодарение на адекватното разпределяне на времето и енергията между множеството проблеми, вместо да изискват от себе си и своите подчинени максимални усилия за решаването на един, единствен въпрос, на фона на безкрайната криза. Сцената със събирането на целия екип на Обама в Залата за оперативни съвещания с цел да бъде проследена операцията по ликвидирането на Осама бин Ладен през 2011 (върху чиито ход не бяха в състояние да повлияят още от самото и начало), рязко констрастира с поведението на американските лидери в навечелието на "Деня Д" (т.е. десантът на съюзниците в Нормандия през 1944). В онзи момент, президентът Франклин Рузвелт гледа филм, а генерал Дуайт Айзенхауер чете каубойски роман. Затова пък, както твърди New York Times, по време на изтеглянето на войските от Афганистан, съветникът по националната сигурност Джейк Съливан е спял само по два часа на денонощия, което е тревожен знак за липсата на дисциплина в процеса на вземане на решенията.
Някои от необходимите подобрения, не са никак сложни. Разумното формулиране на външнополитическия курс до голяма степен се опира на основите на бюрократичното поведение, а именно на логичните и кратки меморандуми, добре организираните срещи, умението да запознаеш околните със собствените си изводи, както и на идващите "отгоре" кратки и недвусмислени указания. Стриктно организираният процес не гарантира провеждането на адекватна политика, но повишава вероятността за това. Изхождайки от тези съображение, правителството на САЩ следва да отделя по-голямо внимание на обучението и кариерното израстване на експертите в сферата на сигурността. Мнозина млади американци искат да работят за правителството, но професионалните институти за международни отношения често не са в състояние да ги подготвят за онези ангажименти, с които ще им се наложи да се сблъскат на практика.
Вашингтон отдавна би следвало да започне да инвестира повече в професионалното образование и развитие. Въвеждането на добре структурирани кратки курсове в университетите и дори създаването на държавна академия за специалисти в сферата на външната политика от различните правителствени учреждения ще излезе на САЩ безкрайно по-евтино от средствата, които се отделят в момента за националната сигурност, докато резултатите ще бъдат неизмеримо по-мащабни. Учебната програма следва да акцентира върху механизма на ефективния законодателен процес в разрез с традиционното за американските университета съчетаване на обществените науки, актуалната проблематика и теорията на организацията на бизнес-училищата.
За възстановяването на "служебната грамотност" е необходима реконструкция на повредената ни кадрова система. Процесът на назначаване на ръководни постове в Държавния департамент и Пентагона отдавна търпи сериозни критики и този проблем още повече се задълбочава. По данни на Washington Post, през първата година на управлеинето на Джо Байдън администрацията е проверила, предложила и получила одобрение от Сената само за 1/3 от приблизително 800 длъжности. Много изключително важни постове останаха свободни, включително тези на американските посланици в Южна Корея и Украйна, помощника на държавния секретар по въпросите на Близкия Изток и помощника на държавния секретар по отбраната по въпросите на международната сигурност. Белият дом и Конгресът, които са отговорни за това, следва по-бързо да разглеждат кандидатурите за политически назначения, макар че броят на последните си струва да бъде ограничен. Наистина, те внасят свеж поглед в актуалния дневен ред, но дори ако броят им бъде съкратен двойно, висшите ешелони на американското правителство ще продължат да бъдат запълнени предимно от непрофесионални чиновници. Колкото и болезнена да излежда подобна стъпка, демократите и републиканците би следвало да предприемат съвместни мерки за съкращаване броя на политическите назначения и това би се оказало по-полезно, отколкото поредният документ, касаещ въпросите на националната сигурност.
Политическата прозорливост предполага и мотивиран избор, например активни усилия за разбиване на враждебните на САЩ алианси. По време на Вашингтонската конференция за ограничаване на морските въоръжения през 1921-1922 САЩ умело съумяват да разцепят британско-японския съюз, който по онова време е сред най-сериозните заплахи за международните отношения. През 60-те и 70-те години, американците използваха съветско-китайския разкол за да отслабят позициите на комунистическия свят. Днес Вашингтон следва да се опита за забие клин между Китай и Русия, макар че това изглежда трудна задача предвид антиамериканските и антидемократични настроения на лидерите на двете държави, но тя е напълно реализуема в дългосрочна перспектива. Пекин и Москва гледат с изключително подозрение на опитите за провокиране на разделение между тях, но истината е, че външнополитическите им цели са съвършено различни: там, където Русия се стреми да ревизира и наруши международния ред, Китай иска да го подчини. Разбира се, САЩ биха могли да намерят начини да използват руските страхове от китайската свръхактивност, от една страна, както и китайското презрение към грешките на руснаците - от друга. Естествено, разделянето на Китай и Русия няма как да стане в краткосрочна перспектива, но е напълно възможно да бъде максимално увеличен броят на спорните въпроси в двустранните им отношения.
Грамотният опортюнизъм е особено ценен в епохата на неформални алианси и негласни отношения. Вашингтон е склонен да подценява подобни връзки, като смята например, че Афганистан е проблем на талибаните, игнорирайки пакистанския фактор, или че Ирак е проблем на Ал-Кайда/Ислямска държава, а не на Иран. Решението на проблема следва да започне с откритото и решително изтъкване на тези връзки. От друга страна, Вашингтон има възможност да стимулира конкуренцията между Русия и Турция за влияние в Централна Азия, като застане на страната на Азербайджан (който е подкрепян от Анкара) в карабахския конфликт.
Накрая, изкуството на държавното управление следва да има и вътрешен компонент. В течение на десетилетия американските външнополитически елити свикнаха да вземат решенията си без оглед на общественото мнение. Така например, те заложиха на търговията с Китай без да помислат за съпътстващото я съкращаване на работните места в американската индустрия. Днес пък лансират такива абстрактни цели като "усилване на средствата за сдържане", които могат да имат някакъв смисъл във Вашингтон, но никога няма да получат подкрепата на американската нация. Американците нямат особени причини да изпитват доверие към външнополитическите експерти, те не са наясно, в какво точно ги забърква правителството и защо го прави. Политиците следва стриктно да обвързват събитията в кризисните зони с интересите на САЩ, например ясно да обяснят, как точно независимостта на Тайван отразява американските ценности (самоопределение и свобода) и обслужва американските интереси (предотвратявайки попадането на една от най-високопроизводителните икономики в света в китайски ръце).
Кризата от 2022 в Украйна е ярък пример за необходимостта от замяна на голямата стратегия с изкуството на държавното управление. За да могат да се противопоставят на подобни предизвикателства, САЩ не се нуждаят от голяма стратегия, а от издръжливост в противопоставянето с Русеия, изобретателност по отношение на снабдяването на Украйна и "водещите" съюзници от НАТО и паралелното "изключване" на руската иковомика, както и от умели и адекватни действия в ръководството на превъоръжаването на Европа.
Аргументи в полза на прагматизма
Съединените щати са уникални по ред причини: основаната на ценности национална идентичност, размера на територията им, изгодното географско положение, огромната мощ и 250-годишната им история на успешна, макар и нелишена от недостатъци, демокрация. Днес обаче, те навлизат в период на амбициозни задачи, за чието решаване голямата стратегия (с характерната за нея склонност към максимално опростен подход) няма да е от особена полза. Страната следва да си прокарва път в този сложен свят и да се справя с кризите, помагайки в хода на придвижването си напред там, където това е възможно и борейки се с противниците си там, където това е необходимо.
Бъдещата външна политика на САЩ няма да следва гръмкия лозунг „да поема всяко бреме и да преминава през всякакви изпитания”, който издига в своята инаугурационна реч президентът Джон Кенеди през 1961. Много по-добре е САЩ да следват принципната и едновременно с това прагматична препоръка от инагурационната реч на президента Теодор Рузвелт от 1905: „Дадено ни е много и от нас се очаква много. Имаме задължения пред останалите и пред себе си и нямаме право да пренебрегнем нито едно от тях. Станахме велика нация, принудена именно от своето величие да създаде отношения с другите народи по света и сме длъжни да се държим така, както подобава на хора, носещи подобна отговорност”.
Рузвелт, който през цялата си кариера изучава много внимателно външната политика и се стреми да я разясни и на американците извън зоната на мултинационалните градове от Североизтока на САЩ, е бил проницателен и практичен. Като заместник министър, отговарящ за военноморския флот, а след това и като президент, той помага за укрепването както на армията, така и на флота за да съответстват на нуждите на формиращата се световна държава. През 1905 той се възползва от възможността да стане посредник за мирното споразумение между Япония и Русия, което е от голяма полза за САЩ. Рузвелт предвижда основните проблеми на Първата световна война много преди повечето американци и се обявява за по-бързата намеса на САЩ в нея, което би могло да способства за смекчаването на конфликта. Той съумява да намери баланса между идеалите и интересите, постоянно се интересува от случващото се в света, чете чуждестранната преса и много пътешества. При неговото управление САЩ стават могъща държава, макар че все още не доминират, а освен тях на световната сцена се изявяват множество други сили. И макар че неговият, основан на принципи, прагматизъм не е „голяма стратегия”, постига необходимите на Америка резултати.
* Авторът е професор в Университета „Джон Хопкинс”, бил е съветник в Държавния департамент на САЩ през 2007-2009, анализатор на "Форийн Афеърс"
