Албанската геополитика: отвъд стереотипите

Затова, ако искаме да разберем, какви са възможностите на тази малка страна в подобна сложна среда, следва внимателно да анализираме ролята на човешкия фактор, както и нейната идентичност, а също и редица други фактори, определяши албанската геополитика. От тази гледна точка, от жизненоважно значение за оцеляването на албанската народност е да не попадне под изключителното влияние на една или друга външна сила или фактор - като религията например, която в Албания е до голяма степен "секуларизирана", именно защото се разглежда като възможен вектор за чуждестранна намеса и влияние”.

От друга страна, когато една страна е малка, каквато е Албания, пълната независимост изглежда невъзможна, също както впрочем и постоянната (само)изолация, като възприетата по време на комунистическия диктатор Енвер Ходжа. От друга страна, клановата структура на албанската общност, както и различните религии (сунитския ислям и "бекташизма", както и християнството в неговата католическа и православна версии), която изповядват принадлежащите към нея (макар тя да има само "вторично" значение за тях), означава доминация на клановата, а не на националната идентичност. От една страна, това позволява оцеляването на албанската идентичност, но в същото време пречи на Албания да се превърна в единна и сплотена нация.

Симбиозата с различни външни доминиращи играчи на практика означава съхраняване и усилване на различията, например между Севера и Юга, между мюсюлмани и християни и т.н. Което пък води до разминаване в "националните проекти", липса на съзнание за обща мисия и разбиране за пътищата към нейната реализация. Тази ключова особеност на албанската идентичност, обяснява и "неустойчивия" и проблемен характер на албанската държавност.

Наличието на подобни разломи влияе върху геополитическата динамика - става дума за страна с крехки институции на държавността и ненапълно интегрирано население, която при това е разположена в зона, имаща ключово значение за силовия баланс в региона. Подобна страна трудно би могла да гарантира сигурността си със собствени сили.

Именно това бе и основната причина Албания да стане член на НАТО през 2009, разчитайки, че само глобалният хегемон в лицето на САЩ, които доминират в пакта, може да гарантира нейната сигурност. Истината обаче е, че „американският чадър” не гарантира, че страната е неуязвима за проектите на големите външни сили, които имат интереси в региона, нито пък улеснява особено реализацията на онези регионални проекти (от типа на „Открити Балкани”), които са в нейна полза. Включително, защото както посочва цитираният по-горе италиански геополитически анализатор Андреа Форте: „Балканите са територия, където проблемите не се решават, а в най-добрия случай биват „обезвреждани”, обикновено се манипулират, а в най-лошия случай се взривяват”.

В тази връзка е показателно и, че за разлика от страните членки на ЕС и дори от съседите си Косово, Черна гора и Северна Македония, Албания досега не е инициирала никакви допълнителни санкции срещу Русия, не е гонила руски дипломати и дори не доставя оръжие за Украйна. Ще припомня също, че през май Албания (отново за разлика от съседите си) възобнови безвизовия режим за руските туристи в страната (което обаче не доведе до съществения им ръст, тъй като междувременно беше закрита пряката самолетна връзка между Москва и Тирана). Всичко това поражда закономерния въпрос, как една държава, която е член на НАТО, да не говорим че е изключително силно зависима от САЩ и Запада, като цяло, и се управлява от откровено проамериканско правителство, може да си позволи подобно поведение?

Албанската специфика

Както е известно, сред ключовите особености на политическия живот в Албания е традиционното противопоставяне между планинските кланове в североизточната част на страната и онези в равнинните югоизточни райони и в крайбрежната зона. Първите са по-консервативни и по-тясно свързани с исляма (58% от албанците са мюсюлмани, а почти 25% са атеисти, нерелигиозни или с неясна религиозна ориентация). Между другото, именно на тях се опират италианските и германски окупатори на страната по време на Втората световна война, пак от техните среди излизат и първите антикомунистически лидери в Албания след падането на комунистическата диктатура през 1991-1992, включително бившия президент Сали Бериша. Вторите пък са традиционна опора на левицата и социалистическите движения (впрочем в тези зони е съсредоточена и основната част от християнското население на Албания - 17% всички жители на страната, като католиците са предимно в района на Дуръс, а православните - на юг).

Неслучайно през последните трийсет години политическата карта на Албания се определя от противопоставянето между консервативния планински Север, в лицето на Демократическата партия и гравитиращите около нея по-малки политически формации, и "социалистическия" Юг (включващ и крайбрежната зона), където доминира Социалистическата партия.

Лидер на първата, още от основаването и, е Сали Бериша, който навремето бе част от комунистическата номенклатура и личен лекар на диктатора Енвер Ходжа, а в периода 1992-1997 беше президент на Албания. Както е известно, петгодишното му управление провокира гражданска война в страната, в резултат от която на власт в Тирана дойдоха социалистите. Впрочем, през 2005 Бериша отново се оказа начело на Албания, този път като неин премиер, като остана на власт до 2013 (президентите Бамир Топи  и Буяр Нишани бяха негови марионетки) и успя да направи страната си член на НАТО, но отново я вкара в сериозна икономическа криза.

От 2013 насам премиер на Албания е лидерът на Социалистическата партия и представител нна южните кланове Еди Рама (католик, художник и бивш кмет на Тирана). На всички поредни избори партията му успява да събере 48-50% от гласовете и да продължи да управлява, което се дължи най-вече на реалните и постижения в социалната и икономическата сфери. Разбира се, от огромно значение за тях е външното финансиране от страна на ЕС, както и на арабските монархии от Персийския залив. През близо десетгодищното управление на Рама показателите в туристичския и транспортния сектор скочиха в пъти, нарасна и капацитетът на албанските адриатически пристанища, част от които бяха модернизирани. От друга страна, противниците му обвиняват сегашния премиер, че е свързан с албанските престъпни мрежи в чужбина, както и, че е корумпиран. Самият той не обръща особено внимание на това, вероятно смятайки, че всички средства за привличане на външни инвестиции в икономиката на страната са допустими.

В същото време, демонстрираният от Тирана "пълен синхрон" с външната политика на САЩ, очевидно не пречи страната да провежда (макар и "в сянка") своеобразна "мултивекторна политика", опитвайки се развива съвместни проекти както с Турция, така и с ОАЕ и дори със Сърбия. В тази връзка е показателен и фактът, че американските глобални компании за "бърза храна", от типа на McDonalds, така и не съумяха да пробият на албанския пазар, където 99% от ресторантите принадлежат на местния бизнес (и само в редки случаи - на турския).

В последно време най-важният проект на Еди Рама в Западните Балкани е ориентацията му към квазиалианс с Белград и Скопие и формирането на общ пазар на трите държави, по подобие на този в рамките на ЕС. Става дума за инициативата "Открити Балкани" (известна и като балкански "мини-Шенген"), която макар да се интерпретира от някои като своеобразна "европейска чакалня" за участващите в нея Албания, Сърбия и Северна Македония, всъщност представлява добре обоснован проект за създаване на общ регионален пазар и улесняване на преминаващите през територията на трите страни товаропотоци. Лансираните в този контекст инфраструктурни инициативи на Белград (например за изграждане на транзитен газопровод), се сблъскват със съпротивата на Сараево, Подгорица и Прищина, опасяващи се, че по този начин тихомълком се прокарва идеята за "Велика Сърбия". Впрочем, говори се, че "Открити Балкани" улесняват и създаването на т.нар. "Велика Албания", тъй като Тирана (подобно на Белград) практически съдейства за формирането в рамките на инициативата на общоалбанско икономическо и транспортно пространство.

В тази връзка си струва да поразсъждаваме относно крайните бенифициенти на този проект. На практика, това биха могли да са всички европейски държави, заинтересовани от гарантирането на стабилния транзит от континентална Европа към Източното Средземноморие през Паневропейските коридори Х и VІІІ. Несъмнено срез заинтересованите е и НАТО, чиято инфраструктура ще се попълни с военновъздушната база Кучове в Централна Албания, на 85 километра южно от столицата Тирана. Ще припомня и, че през май 2022 Албания предложи на НАТО военноморската си база Пашалиман, на 180 километра южно от Тирана. Базата, която е разположена край залива Вльора, е създадена през 50-те години на ХХ век. Навремето това е бшло единствената военноморска база на Съветският съюз в Средиземно море с 12 подводници. Тя беше модернизирана с помощта на Турция и оттогава се използва като военноморска база за някои военни кораби, патрулиращи в Йонийско и Адриатическо море.

Тоест, колкото и да изглежда парадоксално, излиза че т.нар. "Велика Сърбия" и "Велика Албания" (разбира се, ако допуснем възможността за реализация на тези максималистични национални проекти) се поощряват поне частично от Брюксел и от други външни играчи, заинтересовани от икономическото съживяване на Балканите и формирането на обща система в региона. От развитието на транзита са заинтересовани най-вече Сърбия и Албания, но съпоставими ползи биха могли да извлекат и други държави от региона, като България и Гърция например.

Между другото, създаването на логистична верига Белград-Скопие-Тирана помогна до голяма степен за подобряване на икономическата ситуация в Албания - всяка година местните курорти се посещават от милиони сръбски туристи, а мнозина албанци търсят и намират работа в Сърбия. Освен това, то помогна да бъдат ограничени претенциите на радикалните управляващи във "втората албанска държава", т.е. в Косово, "мирното обединение на всички албанци на Балканите" да се осъществи именно под тяхна егида.

Впрочем, за частичния успех на политиката на Белград и Тирана в рамките на "Открити Балкани" говори и взетото през юни решение на черногорското правителство, начело с Дритан Абазович (който е етнически албанец) за присъединяването на Подгорица към тази инициатива.

Естествено, тази ситуация силно безпокои и дразни консервативните сили от Севера, начело с Демократическата партия на Бериша, които постоянно се опитват да ерозират и провалят интеграционните проекти на Рама, нарочен от тях за "агент на Белград", и призовават за "пълна ликвидация на цялото комунистичество наследство" в Албания, не без да предлагат конструктивна програма за развитието на страната. Проблемът им обаче е, че рейтингът на Сали Бериша (който, между другото, получи през 2021 забрана да влиза в САЩ поради многобройните обвинения в корупция срещу него) варира между 25% и 30% (най-вече благодарение подкрепата на жителите на планинските северни райони), затова той се нуждае от помощтта на малките партии. В този смисъл Бериша откри неочакван, но много ценен съюзник в лицето на Илир Мета, който навремето беше премиер (1999-2002) и външен министър (2002-2003 и 2009-2010) в социалистическото правителство, но през 2004 напусна Социалистическата партия и създаде собствено малобройно "Социалистическо движение за интеграция", което на практика стои на десноцентристки позиции. През 2017 Мета беше избран от парламента за президент на Албания и през целия си петгодишен мандат, който изтече през юли 2022, се опитваше да свали правителството на Еди Рама. За целта противниците на премиера използваха всевъзможни заплахи и шантаж, подкупване на депутати и дори организирането на бунтове в северните градове по време на общинските избори.

Войната в Украйна се оказа отлична възможност за Еди Рама и Илир Мета да се опитат окончателно да разчистят сметките помежду си. Макар че Рама официално се присъедини към решенията на западните съюзници и подкрепи правителството в Киев, на практика се въздържа да предприеме някакви радикали антируски действия, обещавайки вместо това на сънародниците си да не допусне проблеми заради спрените доставки на украинска пшеница и ембаргото върху вноса на руски газ. За разлика от него, кръговете около Бериша и Мета настояват за провеждането на твърда антируска политика и - според някои местни анализатори - подкрепят и дори организират изпращането на албански доброволци (предимно от Косово) в подкрепа на Украйна. Впрочем, в редиците им няма пълно единство, тъй като част от тях продължават да гледат с подозрение на Бериша заради комунистическото му минало.

В крайна сметка, макар и с доста усилия (наложиха се четири кръга на гласуване в Парламента) Социалистическата партия на Еди Рама успя да прокара (с гласовета на 78 от общо 140-те депутати) своята кандидатура за нов президент на Албания  в лицето на бившия началник на Генералния щаб на армията Байрам Бегай (заел поста в края на юли). Както е известно, ролята на президента в Албания е до голяма степен символична, макар че държавният глава има някои правомощия по отношение на съдебната система и армията.

Самобитният характер и геополитическата роля на Албания

За да разберем, какво е пространството за маневриране на Албания, следва да имаме предвид, че тук се сблъскват интересите на глобалната свръхдържава САЩ, основния им съперник Китай, Русия - която все още се смята за велика сила и отчаяно се съпротивлява на опитите за изтласкването и от региона за сметка на НАТО, „потенциално великата сила” Германия, изключително активната регионална суперсила Турция, както и Италия, която традиционно разглежда Албания като част от собствената си сфера на влияние, но в момента изглежда изпаднала в своеобразна „стратегически летаргия”.

В този контекст е разбираемо, че в основата на сегашната албанска геополитика е догматичната привързаност на страната към атлантизма, съчетана с упорити усилия за присъединяване към Европейския съюз, като всичко това се реализира посредством внимателно стратегически балансиране  с цел да не се допусне страната да изпадне в пълна зависимост от един, единствен външен играч, или пък отново да се окаже в изолация от съседите си. Впрочем, балансът е необходим и, защото американската доминация все пак допуска известна свобода на действие на останалите големи играчи, което се възприема от Вашингтон като „допустимото зло” в зависимост от конкретната ситуация и конкретната сфера.

Тоест, стратегическият баланс, който се стреми да постигне Тирана, изисква, преди да формулира собствените си цели, да е напълно наясно с целите и дневния ред на другите играчи, както и за това, как те самите възприемат Албания, което би и позволило да се превърне от геополитически обект в субект и от жерва в ресурс, включително използвайки близостта си до някой голям играч за да привлече вниманието на друг, или пък – напротив – за да го отблъсне. 

На този фон, раздухването на паналбанския мит, т.е. обединяването на всички албанци в една държава (проектът „Велика Албания”), е в разрез със стремежа на Тирана да си изгради имидж на стабилен субект в региона и се използва най-вече с цел да бъде ускорена интеграцията на страната в ЕС, т.е. като възможна „взривоопасна алтернатива”. От друга страна, въпреки че Албания стана част от НАТО и стартира процеса на присъединяване към ЕС, страната продължава да е в центъра на интересите не само на Германия, но най-вече на Турция и Италия, които я разглеждат като възможност да си осигурят необходимата „стратегическа дълбочина”.

Сегащната геополитика на Турция, която мнозина определят като „неоосманистка”, т.е. ориентирана към възраждането на някогашната империя, всъщност се определя по-скоро от концепцията „Синя родина” (Mavi Vatan), т.е. от идеята, че мощта и сигурността на Турция са тясно свързани с нейната доминация в Егейско и Черно море, както и в Източното Средиземноморие (с достъп до Червено море), защото това и осигурява достъп до Световния океан и до основната геополитическа сцена в момента – Индо-Тихоокеанския регион. В този смисъл, турската геополитика трудно би могла да се дефинира като „неоосманистка”, доколкото Османската империя се базира на контрола върху сухопътните маршрути и наследството на Византия. Нейната основна цел е завоюването на територите на запад от Каспийския регион, които османците наричат Румелия, т.е. „земите на Рим”.

Албания също е част от Румелия, т.е. част от това някогашно „римско-османско” ядро на империята. За разлика от османците обаче, „бащата” на съвременна Турция Мустафа Кемал е бил наясно, че отказът от морско господство е огромна геополитическа грешка и е сред причините за упадъка на Османската империя. Според него, Турция следва да се концентрира в Анадола и от това „ядро” да се опитва да гради морската си политика. От тази гледна точка, Балканският полуостров, включително Албания, се разглеждат като континентална периферия с ключово значение за гарантиране сигурността на новото „анадолска ядро” на Турция (т.е. те вече не са част от някошното и „римско-османско ядро”). Що се отнася до Албания, заиграването с Турция е възможно, включително на основата на общата ислямска религия, която обаче е културен, но не и идентификационен фактор, тъй като – от една страна - позволява блокирането на Гърция, която е традиционен турски противник и има определени претенции към Албания (както и Албания към нея), а от друга – дава възможност за допълнителен натиск към Брюксел с цел ускоряване на евроинтеграцията. При всички случаи обаче, албанско-турският алианс е геополитическа фикция.

Албания би могла да извлече максимална полза от тази политика, ако съумее да я балансира с укрепване на стратегическите си отношения с Италия. Контролът над Албания осигурява необходима отбранителна дълбочина на Италия, затова последната винаги е отдавала голямо значение на двустранните отношения. Включително в периода, непосредствено след краха на комунистическата диктатура, когато италианците реализираха три военно-хуманитарни мисии в Албания през 90-те години, опитвайки се да преодолеят проблемите с глада, бума на престъпността и миграцията. В момента обаче, Италия не демонстрира необходимото ниво на стратегическо мислене по отношение на Албания, което кара последната да се ориентира към по-малко познати в исторически план партньори като Франция и Германия, съзнавайки, че Италия не е в състояние да окаже силно влияние за ускоряване на евроинтеграцията и.

В тази ситуация, единствената реална перспектива за възстановяване на баланса между Италия и Турция в Западните Балкани и, в частност, по отношение на Албание не е усилването на италианското влияние, а по-скоро ограничаването на турските амбиции.

В крайна сметка, твърде малко неща зависят от Албания, но всичко, което се случва в региона и извън него, има последици за нея. При всички случаи, ако страната не постигне „европейската си цел”, геополитическите алтернативи като „Велика Албания” или „ислямската ос”, опитваща се да надделее над великоалбанския мит, могат отново да бъдат актуализирани, макар че шансовете им за практическа реализация са нищожни.

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите