(Не)възможната стратегическа самостоятелност на ЕС

Тези две събития разтърсиха съюзниците на Америка не само в Европа, но и в света и, както посочва в своя коментар френският Le Figaro: "силно ерозираха доверието към Вашингтон и погребаха идеята за това, че САЩ могат да гарантират сигурността на партньорите си". Това, както и фактът, че Съединените щати са в слаба позиция, а вътрешните разломи в страната продължават да се задълбочават, дават основание на авторите на вестника да заключат, че именно сега е моментът Европа да формира нов алианс, който да е в състояние да гарантира сигурността и границите на ЕС, без да се опира за целта на САЩ.

На свой ред Wall Street Journal отбелязва, че "въпреки декларациите на американския президент Джо Байдън, в момента НАТО продължава да е разединен алианс, чиито членове не могат да постигнат консенсус по такива ключови въпроси, като общите заплахи и превъоръжаването на Европа". А, ако пактът не съумее да се договори относно общите стратегически цели, съществуването му губи смисъл. Ще припомня, че докато Вашингтон определя Пекин като най-голямата военна и икономическа заплаха за Америка и активно инкорпорира своята "синофобия" в политиката на НАТО, Европа - макар да разглежда Китай като стратегически проблем - вижда в него и сериозни икономически възможности, тъй като азиатският пазар е прекалено важен за собствения и просперитет, и затова не е склонна да провокира недоволството на китайците.

От друга страна, ако Полша, Румъния и балтийските постсъветски държави разглеждат Русия като заплаха и съзнателно изострят отношенията си с нея, далеч по-предпазливата "Стара Европа" очевидно не иска да рискува собствения си икономически растеж, поставяйки го над интересите на "младоевропейските и съседи", които допреди трийсетина години бяха в съветската сфера на влияние. Що се отнася до Берлин, дори и след изборите, сложили край на "ерата Меркел", той предпочита да работи с руснаците, а не да се конфронтира с тях. Приоритетите на Франция в сферата на сигурността пък са концентрирани предимно по южното направление (т.е. в Средиземноморието и Африка), а не на изток. Именно тези силно различаващи се интереси на отделните европейски държави пречат за постигането на консенсус относно реалните заплахи в рамките на целия Северноатлантически алианс.

Еволюцията на идеята за европейска армия

В края на септември 2021, в обръщение към ЕС, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призова да бъде проведена среща на върха на Съюза по въпросите на отбраната, подчертавайки, че Европа следва да прояви воля за създаването на собствени въоръжени сили.

Ще припомня, че идеята за обединени европейски въоръжени сили възниква преди повече от 70 години, т.е. от момента на създаване на Западноевропейския съюз, през 1948. Именно на него се възлага да се заеме с въпросите за организирането на колективната европейска отбрана. Тази идея обаче не бе реализирана на практика, тъй като САЩ, които никога не са искали обединяването на Европа, особено пък във военно отношение, и наложиха Северноатлантическия алианс, за да гарантират доминацията си на континента. Впрочем, Великобритания също винаги се е противопоставяла на формирането на европейска армия, тъй като, според Лондон, това би ограничило ролята на САЩ в Европа.

Дискусиите за формиране на единна европейска политика в сферата на сигурността и отбраната бяха възобновени след разпадането на СССР, когато редица европейски столици решиха, че с това е изчезнала и опасността от военен сблъсък на континента. От друга страна, самият ЕС вече беше укрепнал и политически, и икономически, т.е. при наличието на собствена военна мощ, би могъл да поеме, наред с Америка, отговорността за световния ред. В по-ново време т.нар. Брекзит даде допълнителен тласък на прокарването на тази идея, тъй като изчезна една от основните пречки пред пътя на европейските държави към разширяване и задълбочаване на сътрудничеството им във военната сфера.

Няма как да не отбележа, че именно Германия беще в основата на актуализацията на този процес, което моментално я превърна в обект на американски натиск. Неслучайно на последния форум в Давос през февруари 2021 Ангела Меркел остро разкритикува действията на САЩ по отношение на Европа, призовавайки ЕС да вземе съдбата си в свои ръце. При това тя подчерта значението на създаването на Европейски фонд за отбрана през 2017, тъй като "Европа свикна за всичко да разчита на САЩ".

Именно през 2017 старите планове на Брюксел за създаване на европейска армия придобиха реални очертания. През декември, страните членки официално стартираха програмата за Постоянно структурирано сътрудничество в сферата на сигурността и отбраната (Permanent Structured cooperation - PESCO). Според мнозина, реалните автори на проекта за "европейска армия" са Ангела Меркел и Жан-Клод Юнкер. В тази връзка ще припомня, че Юнкер беше убеден привърженик на идеята за създаване на "Съединени европейски щати", а подобна структура би следвало да може напълно самостоятелна да гарантира собствената си сигурност. С появата на PESCO, на Стария континент се очерта една съвършено различна картина: разходите на ЕС за военни нужди вече могат да отиват предимно за развитие на собствените въоръжени сили и производството на собствени въоръжения.

Що се отнася до идеята за създаване на общоевропейски корпус за бързо реагиране, тя също не е нова. Още през пролетта на 2021, 14 европейски държави, включително Германия, Франция, Италия и Испания, въз основа на секретен доклад на службите за сигурност, предложиха да бъде формирано съвместно военно подразделение, което да се използва при "сценарии, изискващи незабавна намеса". Пак тогава бе предложено, освен частите за бързо реагиране, елемент от общата европейска армия да станат и една военновъздушна дивизия, както и войскова група за поддръжка. Заради възникналите разногласия вътре в ЕС обаче, реализацията на тази стратегия беше преустановено още във фазата на дискусиите.

Както споменах, стремежът на Европа да гарантира сигурността си, без да разчита на САЩ (и дори въпреки тях), се сблъсква с активното противодействие на Вашингтон. Така, през 2009-2010, Германия, Италия, Белгия и Нидерландия се опитаха да постигнат изтеглянето на американското ядрено оръжие, разположено на територията им. С подкрепата на Полша и балтийските постсъветски държави обаче, Вашингтон успя да наложи на Срещата на върха на НАТО в Лисабон през 2010 нова стратегическа концепция на алианса, акцентираща върху необходимостта от запазване на ядрения арсенал на САЩ в Европа.

Тоест, не бива да се съмняваме, че в момента в който Вашингтон реши, че военното обединяване на Европа реално застрашава по един или друг начин позициите му на Стария континент, той ще направи всичко за да не го допусне. Именно поради това и идеята на отделни европейски държави да се освободят от потискащия ги патронаж на САЩ, създавайки собствена армия, продължава да изглежда доста проблематична.

Доколко реалистични са призивите за европейска армия

ЕС отдавна мечтае да разшири стратегическата си автономия, укрепвайки общата отбрана на региона, а действията на САЩ биха могли да стимулират Брюксел да предприеме по-смели стъпки в тази посока. Ще припомня, че според Жозеп Борел, появата на новия американско-британски-австралийски пакт напомня, колко е важно ЕС да действа самостоятелно в сферата на отбраната. В частност, Съюзът вижда като един от начините за защита на свободното корабоплаване и морските комуникации, усилването на военноморските сили на страните членки, при това не чрез закупуване на остарели американски корвети и фрегати, а залагайки на сътрудничеството между европейското военни корпорации.

Всъщност, идеята за създаване на собствени въоръжени сили на ЕС периодично бива лансирана, но само за да заглъхне след известно време. Координирането на действията в рамките на НАТО, а не на ЕС, винаги досега е било задължително за армиите на страните членки на Съюза, а всички операции с тяхно участия се реализираха под егидата на САЩ, НАТО или отделни държави, но не и на Европейския съюз. Възможно ли е обаче, този път нещата да са различни? Според мнозина, Германия вече не иска да изпълнява ролята на логистичен хъб на НАТО и да издържа финансово втория по-големина американски военен контингент извън САЩ (34,5 хиляди души, а най-големият е разположен в Япония и наброява над 46 хил.). Германското правителство годишно изразходва за целта средно 110 млн. евро. Ще припомня и, че всичките близо половин милиард евро, изразходвани от Берлин през последните 7 години за изграждане на военни обекти на НАТО на немска територия, са отишли само за обекти на САЩ.

Освен това, Германия е наясно и за ужасните последици (най-вече за самата нея) от евентуална ядрена война в Европа. Тъй като на територията и е разположено американско ядрено оръжие, това автоматично я превръща в мишена на ответен ядрен удар на съперниците на САЩ, в случая - на Русия.

На всичкото отгоре, Вашингтон открито пренебрегва приноса за Германия за общата отбрана в рамките на НАТО, изтъквайки, че "Норвегия и Исландия, на север, Турция, на юг и САЩ, Канада и Великобритания, на запад, играят ключовата роля за гарантиране сигурността на Европа" (думите са на Столтенберг). Тоест, и тук на Германия се отрежда второстепенна роля, въпреки, че тя е на трето място по разходи за отбрана, след САЩ и Великобритания и преди Франция.

Според Жозеп Борел: "Има събията, които играят ролята на катализатор на историята и мисля, че Афганистан е тъкмо такъв случай".

И така, дошло ли е наистина времето за създаване на армия на ЕС? На пръв поглед, германците са най-заинтересовани от това, но мнозина, включително в Берлин, смятат, че канцлерите на тази страна се назначават от Вашингтон, като това може да се окаже вярно и за новото немско правителство, още повече че в избрания през септември 2021 Бундестаг с доста силин позиции разполагат "зелените", смятани за креатура на Демократическата партия на САЩ.

Вероятно това обяснява и, защо - опитвайки се за отслабят опеката на Вашингтон, европейците изтъкват сред причините, обуславящи създаването на европейска армия, и необходимостта от по-ефективна борба срещу "руската заплаха". Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен смята, че прехвърлянето на суверенитета във военната сфера към Брюксел е напълно целесъобразно, тъй като в обозримо бъдеще ЕС ще се нуждае от собствена армия. В тази връзка ще припомня, че Франция и Германия подготвиха пакет от предложения за модернизация на европейската отбрана, в който в частност се говори за създаване на общ център за ръководство на отбраната, обмен на материално-технически ресурси и изграждане на обща система за спътниково наблюдение. През май 2021 пък, Съветът на ЕС потвърди решимостта си да върви към създаване на собствена система за сигурност и отбрана, в съответствие със Стратегическата програма на Съюза за периода 2019–2024, отразяваща желанието на европейците да укрепят способността си да действат самостоятелно за да се противопоставят по-ефективно на заплахите и предизвикателствата в сферата на глобалната сигурност.

През септември 2021 най-голямата група в Европейския парламент – Европейската народна партия, се обяви за създаване на независимо от НАТО военно подразделение на ЕС. Според членовете и, Европа следва да създаде собствени въоръжени сили, а не да разчита само на пакта. Предлага се, в частност, „общата армия” първоначално да разполага с между 5 и 20 хиляди военни. На свой ред, в статията си, публикувана през септември в New York Times, Жозеп Борел подчерта, че ЕС работи по т.нар. „Стратегически компас” - документ, който следва да дефинира амбициите на Съюза в сферата на сигурността и отбраната през следващите 5-10 години. Очакванията са през следващите шест години за целта да бъдат изразходвани до 6 млрд. евро.

Френско-германската интеграция в сферата на отбраната

В тази връзка ще припомня, че Германия и Франция от доста време насам осъществяват процес на интеграция на най-големите си военни предприятия, като в същото време открито се конкурират за това, чии компании ще доминират в новосъздадените корпорации. Между другото, по ред причини САЩ са заинтересовани това да са германците. 

В своеобразен "локомотив" на френско-германската интеграция във военно-промишлената сфера се превърна Европейският авиокосмически и отбранителен концерн (European Aeronautic Defence and Space Company, EADS), възникнал през юли 2000-та, в резултат от сливането на германската компания Daimler-Benz Aerospace AG, френската Aérospatiale-Matra и испанската CASA (Construcciones Aeronáuticas SA). Мажоритарни акционери в EADS са французите.

През юли 2016 френската държавна компания Nexter Systems S.A. и германската Kraus-Maffei Wegmann GmbH & Co. KG (KMW) създадоха  холдинга KNDS, произвеждащ артилерия и бронирана техника. През 2019 пък стартираха преговори за закупуване на част от акциите на KNDS от германския отбранителен концернт Rheinmetall, което несъмнено би усилило немските позиции. Както отбеляза по този повод известният френски геополитик и професор в Сорбоната Аймерик Шопрад: "французите, които след края на студената война не придават сериозно значение на тежките танкове, прекалено лесно отстъпиха на германците палмата на първенството в този сектор".

През юни 2019, на авиационното изложение в Бурже, край Париж, френските компании Dassault Aviation и Airbus представиха съвместен проект за изтребител от ново поколение SCAF (въздушна бойна система на бъдещето), който трябва да замени френските Rafale и немския Eurofighter. В този проект се включи и Испания.

Френските индустриалци дълго време се стремяха на всяка цена да запазят контрола си върху SCAF. Dassault Aviation, която е единствения европейски производител способен да произвежда конкурентни на световния пазар бойни самолети, не беше склонна да споделя технологиите си с германците и само смъртта на шефа на компанията Оливие Дасо, загинал при доста странни обстоятелства в самолетна катастрофа, премахна тази пречка.

Според споменатия по-горе Аймерик Шопрад обаче, алиансът между френския и немския военно-промищлени комплекси е „противоестествен”, поради несъвместимостта на геополитическите стратегии на Париж и Берлин. В коментар за L’Opinion той твърди, че: „Германия е дълбоко привързана към НАТО. Нейната армия е интегрална част от трансатлантическия пакт, оглавяван от Вашингтон и е готова да участва в интензивна война срещу Русия, което не може да се каже за Франция”.

Впрочем, френската позиция в сфрата на военното корабостроене изглеждаше още по-твърда. Ще припомня, че от началото на века в европейските елити се дискутира идеята за създаването на обща военноморска корабостроителница на ЕС. Проектът за сливането на един от най-големите германски индустриални концерни Thyssen-Krupp с френската корабостроителна компания Naval Group, многократно бе обсъждан от Никола Саркози и Ангела Меркел. Въпреки това, германците не бяха поканени да участват в съвместния френско-италиански военноморски холдинг, създаден от Naval Group и италианската Fincantieri.

След провала на „договора на века” с Австралия през лятото на 2021 обаче, Naval Group се оказа в тежка ситуация (стойността на договора бе 10% от целия оборот на групата), което принуждава Париж спешно да търси възможности за финансирането и. Впрочем, Naval Group изпитваше финансови трудности и преди провала на сделката за австралийските подводници. В частност, беше отменено изграждането на втори френски самолетоносач заради прекалено високата му цена (3,3 млрд. евро). Истината е, че финансирането на изграждането на надводни кораби и подводници от Naval Group идва най-вече от държавата, а в момента тя няма достатъчно средства. Ето защо можем да очакваме, че преговорите за сливането на Naval Group и Thyssen-Krupp ще приключат с ускорени темпове и с пълната победа на Берлин.

Европейската отбрана и НАТО

Както е известно, през септември 2021 френският президент Макрон и гръцкият премиер Мицотакис подписаха в Париж стратегическо споразумение, предвиждащо „оказване на директна военна помощ на Гърция от френска страна и обратното, в случай на нападение от трета държава, дори ако последната е член на алианс с тяхно участие” (каквато е Турция, която е член на НАТО). Предвижда се Гърция да получи за „рекордно кратки срокове” 4 (3+1) френски фрегати Belhara, напълно оборудвани със системи за ПВО и борба с подводници и способни да свалят въздушни цели на много големи разстояния, които при това са съвместими с вече закупените от гърците френски изтребитеи Rafale. Eстествено, гръцките медии възторжено коментираха сделката, пропускайки обаче да отбележат безпрецедентния характер на споразумението с Франция (което, между другото, бе подкрепено и от Вашингтон, с когото Атина също има подобен договор). А именно, че при наличието на НАТО, чиито членове са и Франция, и Гърция, и Турция, и САЩ, на всички тях би следвало да е гарантирана военна подкрепа в случай на нужда. Стратегическите споразумения на Гърция с Франция и САЩ обаче показват, че на практика, това не е така. Впрочем, след създаването на отделния англосаксонски военен блок AUKUS, това стана безпощадно ясно за всички, включително за гърците, които са в остра конфронтация с турските си „съюзници” от НАТО.

Очевидно френско-гръцкият алианс излиза извън рамките на „взаимните ангажименти”, между две държави членки на НАТО. Просто, защото въпросните ангажименти изглеждат все по-ненадеждни.

На целия този фон, както посочва Le Figaro: „Призивите на френските „суверенисти”, като Жан-Люк Меланшон, Марин Льо Пен и Ерик Земур, страната да излезе от НАТО, печелят все повече привърженици, които не са съгласни с начина, по който САЩ използват алианса и се държат с неговите членове”. Изброените по-горе френски политици, които ще са и основните съперници на Макрон на президентските избори през 2022, са единни в мнението си относно неефективността на алианса. Впрочем, ще припомня, че през октомври 2019 самият Макрон констатира, че „НАТО е в състояние на мозъчна смърт”.

Според депутата във френския парламент от „Републиканците” Ерик Чиоти: „Оттеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО ще ни позволи да възстановим суверенитета и независимостта си, в частност, на основата на френските сили за ядрено сдържане, които са единствените в Европа. НАТО беше създадена в контекста на студената война против един враг, който вече не съществува. Алиансът инстинктивно възприема Русия (която вече не е СССР) за свой враг, макар че това отдавна не е така. Затова пък сме съюзници в рамките на НАТО с ислямистката Турция! Интервенцията в Мали показа, че Франция се оказа сама, въпреки алиансите, а поражението в Афганистан доказа, че НАТО вече е остаряла. Епохата на американското превъзходство е към края си и нащата дипломация следва да се адаптира към тази реалност, като отново започне да отстоява собственото си мнение в рамките на световната общност, както навремето правеше Дьо Гол”.

Тази позиция обаче, среща и много сериозни критики в средите на френския елит. Така, бившият френски министър на отбраната Ерве Морен изтъква, че: „Присъствието ни в Обединеното командване на НАТО не е пречка за независимостта ни. Решенията там се вземат само с консенсус и, ако Франция каже не, предложението няма да бъде прието. Ако излезем от НАТО, ще се окажем напълно изолирани. Истината е, че вече сме средна държава, чиято звезда, уви, помръква все повече. За онези европейци, които подобно на мен се обявяват против т.нар. „европейската отбрана”, именно НАТО е институцията, гарантираща тяхната сигурност”.

В речта си, произнесена в края на септември 2021 пред американския Сенат, френският министър на отбраната Флоранс Парли заяви: „Бих искала да напомня на САЩ, че причината за съществуването на НАТО е гарантирането на трансатлантическата сигурност”. Според нея, реформирането на алианса следва да „укрепи отбраната на Европа” и „да изясни отношенията и с отвъдокеанските съюзници”, тъй като статутът на съюзник не задължава страните членки „да стават заложници на интереси на друга държава” (т.е. на САЩ). Както можеше да се очаква, реакцията на американските сенатори беше негативна, по-важното обаче е, че Париж все пак демонстрира желание да работи за автономизацията на Европа, както и, че разчита на подкрепата на Германия за „реформирането на НАТО”.

Впрочем, самата Германия все още не е потвърдила, че е склонна да се ангажира с това, което е разбираемо, предвид смяната на властта след изборите през септември 2021. В Берлин обаче са наясно, че националните интереси на страната следва да бъдат защитени по някакъв начин, след като става все по-очевидно, че досегашните и „вечни съюзници” в лицето на САЩ са загрижени единствено за  собствените си интереси.

Именно това навежда на мисълта, че европейските съюзници биха искали да реформират НАТО така, че отделните центрове на сила в състава на пакта да получат по-голяма автономност. Тоест, френско-германската ос би искала да съхрани алианса и общите ангажименти, поети в неговите рамки, но разчита занапред да преследва най-вече собствените си интереси, а не да следва сляпо във фарватера на американската геополитика. Париж вижда, че не само САЩ (чиято доминация, поне засега, няма как да бъде оспорена), но и Турция вече прави какво си поиска, оставайки формално в НАТО, но конфронтирайки се с други негови членове като Гърция или самата Франция.

Подкрепата за тези стремежи на Париж от страна на Берлин пък напомня, че германските цели са общо взето същите, макар и по-малко амбициозни. Ако Франция се смята за не много голяма, но все пак глобална свръхдържава, чието членство в НАТО и ЕС би трябвало да усилва позициите и (а не да ги отслабва и да я превръща в американски заложник, както е сега), мечтите на германските елити поне засега се ограничават до придобиването на реален суверенитет. Тоест, това което самата стратегия на НАТО изначално не им гарантира, а тъкмо напротив. Ще припомня, че една от целите на създаването както на Северноатлантическия алианс през 1949, така и на Европейското обединение на въглищата и стоманата(предшественика на ЕС) през 1951, беше именно контролът над победената Германия. Неслучайно първият генерален секретар на НАТО – британският лорд Исмей, очертава стратегията на пакта така: „да задържи руснаците вън от Европа, американците – вътре, а германците – долу”. И победените германци трябваше да се примирят с това. На територията им бяха разположени американски войски и ядрено оръжие, армията им бе лишена законодателно от правото да провежда международни операции, а и те самите дълго време не демонстрираха кой знае каква външнополитическа активност.

След разпадането на Съветския съюз и обединяването на Германия обаче, Берлин сметна, че вече може да се върне на сцената като сериозен международен играч - първоначално като активизира действията си във фарватера на американската външна политика. Предлог и инструмент за това станаха войните в бивша Югославия, във връзка с които бе отменена и законодателната забрана немската армия да действа извън границите на Германия.

Въпреки това обаче, страната си оставаше далеч от постигането на пълен суверенитет, като този процес се забави с идването на власт на убедения „атлантист” Ангела Меркел. Макар че така и не преразгледа проамериканският си курс, напускайки канцлерския пост си през 2021, Меркел даде да се разбере (най-вече заради многобройните си разногласия с Вашингтон, най-яркият пример за които бе газопроводът „Северен поток 2”), че той може да бъде преразгледан от нейните наследници. Особено, ако водещата роля при формирането на германската политика отново бъде поета от Социалдемократическата партия, чиито бивш лидер Герхард Шрьодер преди двайсетина години, разчитайки на подкрепата на Париж и Москва, дръзна да отправи открито предизвикателство към Вашингтон, отказвайки да подкрепи интервенцията в Ирак. Както е известно, Меркел, която тогава беше в опозиция, я подкрепи. Напускайки властта обаче, тя изглежда осъзнава, че германците вече са узрели да излязат още малко от токсичната американска опека и поне частично да възстановят суверенитета си. При това днешна Германия много трудно може да бъде заподозряна, че се стреми към глобална военна доминация, за разлика от САЩ например.

Последните се разпореждат със своите войски и ангажименти, без оглед на интересите на Европа, докато Германия въобще не разполага със самодостатъчна и пълноценна армия. Мощта на нейните въоръжени сили е просто елемент от общата система на НАТО, ориентирана от САЩ към разгръщане срещу Русия.

Евентуалните успехи на французите и германците в укрепването на глобалните им позиции или поне за придобиване на политически суверенитет, ще зависят най-вече от степента на ерозия на американската мощ и неспособността на САЩ да се справят с мисията си на „световен полицай”. При всички случаи, те изглеждат мотивирани да се опитят да го сторят. За французите тази мотивация е свързана с наранената им национална гордост, докато за германците тя има най-вече финансово изражение, плюс неясната надежда, че дори ако не успеят да постигнат изтеглянето на американските ядрени ракети от територията си, поне ще могат да си върнат златния запас, съхраняван предимно в англосаксонски банки. Ще припомня, че според официалната статистика, през 2019 около 36% от немските златни запаси са се съхранявали в банки в Ню-Йорк, 12% - в лондонски банки, а 2,7% - в Парижката национална банка, като плановете на германските финансисти предвиждаха половината от този запас да се върне в страната още до края на 2020.

Според Доминик Моизи от френския Институт за международни отношения, новото германско ръковоство може най-сетне „да поеме геополитическата отговорност и да се избави от комплекса непълноценност, характерен за следвоенна Германия”. Негови колеги обаче, предупреждават, че идването на власт в Берлин на Социалдемократическата партия, която се отнася скептично към ръста на разходите за отбрана, може да се окаже разочарование за Париж. Това очевидно не устройва френския президент, който е готов да поеме ролята на европейски лидер след края на „ерата Меркел”. Ще припомня, че още през май 2021, той лансира инициативата „Конференция за бъдещето на Европа”, като една от първите стъпки към поемането на председателството на Съвета на ЕС от Франция през януари 2022, както и, че френското ръководство активно прокарва тезата за особената роля на страната за разрешаването на европейските проблеми.

Впрочем, ако новото правителство в Берлин реши да се придържа към по-сдържана позиция по въпроса за „трансформацията” на ЕС, Макрон изглежда склонен да заложи на Рим за прокарването на стратегията си. За ключовата роля, която би могъл да изиграе в това отношение италианският министър-председател Марио Драги, спомена в частност и бившият френски премиер Мануел Валс, в интервю за немския Die Welt”: „В момента, като лидери на ЕС се очертават Еманюел Макрон и Марио Драги”. Впрочем, бившият държавен секретар по европейските въпроси в италианското правителство Сандро Гоци, също говори за това, макар че включва в списъка на европейските лидери и Берлин, констатирайки, че: „трансформирането на ЕС ще се осъществи под съвместното ръководство на Франция, Италия и Германия”.

Ще припомня, че само допреди две години оста Париж-Рим изглеждаше почти немислима, тъй като двустранните отношения бяха стигнали дъното, след като тогавашният италиански премиер Луиджи Ди Майо подкрепи антиправителственото движение на френските „жълти жилетки”. Ситуацията се промени при второто правителство на Джузепе Конти, когато Рим възприе по-ясно изразен проевропейски политически курс, но особено след като кабнетът беше поет от бившия шеф на Европейската централна банка Марио Драги.

Между Макрон и Драги има доста общи неща: и двамата са привърженици на силния ЕС, бивши банкери и лидери, убедени, че ослабването на стриктната дългова политика на Съюза е неизбежно. Тоест, италианският премиер би могъл да подкрепи френския президент за реализацията на редица финансови инициативи, към които Меркел се отнасяше доста скептично. От друга страна обаче, Драги се смята за убеден привърженик на трансатлантическото партньорство и гледа негативно на идеята за „стратегическа автономия на Европа”, подкрепяна от Макрон. Тоест, като изключим финансовата политика, Драги, а това означава и Италия, няма как да запълни вакуума от взаимното разбирателство, съществувало през последните години между Париж и Берлин по въпросите за общоевропейската сигурност

Краят на „атлантическата ера”?

Според Джеймс Кардън от Globetrotter: „Търсенето на отговора на въпроса, каква ще бъде Европа след края на „ерата Меркел”,  следва да започне от Елисейския дворец, защото именно френският президент Еманюел Макрон възнамерява да поеме ролята на старшия партньор във френско-германския тандем, който на практика ръководи Европейския съюз от създаването му през 1993. Можем да очакваме големи промени в рамките на Съюза, ако Макрон, мотивиран от оскърблението, нанесено му от САЩ, Великобритания и Австралия със създаването на новия троен военен алианс AUKUS, продължи декларирания си открито курс към стратегическа автономия на Европа”. Впрочем, тук е мястото да напомня, че в разговора си с Макрон, по време на срещата на Г-20 през октомври 2021 Байдън се опита да смекчи напрежението, акцентирайка върху значението на отношенията с Франция за САЩ.

На свой ред, бившият сътрудник на Държавния департамент на САЩ Макс Бергман посочва, че появата на AUKUS е способствала “за укрепване позициите на онези политически сили в Париж, които се обявяват за много по-хладни отношения с Вашингтон. Следвайки външнополитическите традиции на Дьо Гол, те не са склонни да прекъснат напълно съюза със Съединените щати, но и не искат Франция да зависи от тях по такива ключови въпроси като отношенията с Китай и Русия например”.

Както е известно, на 1 януари 2022 стартира шестмесечното френско председателство на ЕС, което Париж иска да използва и за да прокара идеята за по-тясна военна интеграция в рамките на Съюза. Ще припомня, че още през септември 2021 върховният представител на ЕС за външната политика и политиката за сигурност Жозеп Борел заяви: „след събитията в Афганистан става очевидно, че необходимостта от по-мощна европейска отбрана е по-актуална отвсякога”. Междувременно, отново бе актуализирана и идеята за създаване на петхиляден специален корпус за бързо реагиране на ЕС.

Всъщност, Макрон от доста години насам не пести критиките към Северноатлантическия алианс, както и срещу (според собствените му думи) „вносния неоконсерваизъм” на непосредствените си предшественици Никола Саркози и Франсоа Оланд. На свой ред, назначеният от него за представител в създадената през 2020 комисия на НАТО, която следва да разисква бъдещето на алианса, бивш външен министър Юбер Ведрин, започна участието си в нея с това, че определи желанието на САЩ да ускорят присъединяването на Украйна като „прискърбно”.

Ако Макрон съумее да стартира практическата реализация на идеята за независими въоръжени сили на ЕС, това рязко би намалило ролята на НАТО на континента, давайки възможност на САЩ да ревизират ангажиментите си към Съюза, особено ако президентът Джо Байдън продължи курса си към политическа изолация и военно сдържане на Китай.

Впрочем, по-широката автономия на ЕС би била полезна и за САЩ, както и за света, като цяло. Тя дори би могла да се разглежда като своеобразно препятствие пред новата студена война, която – съдейки по всичко – англосаксонският „истъблишмънт” възнамерява да води срещу Русия. Ето защо, мнозина в Западна Европа смятат, че стремежът на Макрон към „стратегическа автономия” следва само да бъде приветстван. Да не забравяме също, че нито тогавашният американски президент Дуайт Айзенхауер, нито другите архитекти на следвоенния световен ред, са разчитали, че САЩ вечно ще субсидират „отбранителния чадър” над Европа. Нещо повече, както показва проведената през есента на 2021 социологическа анкита на Европейския съвет по международни отношения, обществата в страните членки на ЕС не изпитват никакъв ентусиазъм по отношение на новата студена война на САЩ срещу Русия и Китай.

Тоест, ако Макрон успее да спечели насрочените през пролетта на 2022 президентски избори във Франция, би следвало да очакваме, че той ще усили своята „голистка опозиция” на атлантизма. Впрочем, ако се случи неочакваното и той загуби от някой от т.нар. „суверенисти”, като Марин Льо Пен или Ерик Земур, ще станем свидетели на още по-радикален разрив на Париж (а, вероятно и на цялата т.нар. „Стара Европа”) с „англосферата”.

Реалният потенциал на "стратегическата самостоятелност"

Европа винаги е била център на глобалната политика и най-мощния по своя потенциал регион на планетата, но дълго време не можеше да се възползва от този потенциал заради историческата си раздробеност. С появата на ЕС мнозина решиха, че моментът за това най-сетне е настъпил. Истината обаче е, че както за държавите от т.нар. "европейско ядро" (Германия, Франция, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург), така и за Съюза като цяло, важи познатата дефиниция за Германия като "икономически гигант и полическо джудже". Просто защото, още при формирането му, държавите от ядрото предадоха на новото образувание не само индивидуалната си икономическа мощ, но и политическата си слабост.

На теория, потенциалът на Европа (EС) е достатъчен за да може Съюзът да се измъкне от сянката на САЩ. Въпреки кризата, ЕС запазва положителния си вънщнотърговски баланс, а експортно-импортните му показатели са най-високите в света. Съюзът контролира 1/3 от цялата международна търговия със стоки и сериозно превъзхожда по основните показатели Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА) - така делът на ЕС в глобалния стоков експорт и импорт е, съответно, 33,4% и 32,6%, срещу 13,7% и 18,3% при НАФТА, чиито търговски баланс отдавна е с отрицателно салдо, а водещата държава в асоциацията - САЩ, продължава да страда от хроничен дефицит във външната си търговия.

Тоест, във външнотърговската сфера ЕС демонстрира по-добри показатели от САЩ, което е и една от причините Вашингтон да е толкова заинтересован от ангажирането на Съюза в санкционната политика срещу Русия и Китай - американците биха искали да ограничат темповете на развитие на потенциалния си конкурент. След като Великобритания напусна ЕС, съвкупния показател на износа му ше намалее със 7,5-8%, достигайки 31% от световния, но Съюзът ще запази водещите си позиции в износа на стоки.

През 2019-2020 основните направления на износа от ЕС бяха: САЩ (22%), Великобритания (13%), Китай (11%), Русия (4,9%), Турция (3,65%), Япония (2,76%), Норвегия (2,5%), Южна Корея (2,3%) и Канада (1,73%). Тоест, САЩ си остават основния пласментен пазар за Съюза като поне засега той няма алтернатива. Обемът на износа на ЕС в САЩ е 400 млрд. долара годишно, докато този в Китай е 230 млрд., което е и основната икономическа причина за зависимостта на Европа от Америка.

Икономическият потенциал на ЕС предопределя и големия потребителски капацитет на европейския пазар. По данни на МВФ, през 2018 БВП на Съюза е бил 18,4 трлн. долара (този на САЩ е бил 19,4 трлн.). По паритет на покупателната способност (ППС) обаче, вътрешният БВП на ЕС е 21,1 трлн. долара, т.е. 26,6% от световния, докато този на САЩ е 19,5 трлн. долара, т.е. 15,3%. В ЕС живеят над 512, 6 млн. души, които е 1,6 пъти повече, отколкото в САЩ. Все пак, по БВП на глава от населението Съюзът отстъпва пред Съединените щати: 41,1 хил. долара, срещу 59,6 хил. долара.

Тоест, сравнявайки икономическия и демографския потенциал на Европа и САЩ, можем да заключим, че ако Европа беше достатъчно консолидирана политически, спокойно би могла да се освободи от американската опека, превръщайки се в самостоятелен център на глобална мощ, която да проектира във всеки регион, представляващ интерес за нея.

Сегашната политически разединена Европа обаче, поради липсата на собствени глобални финансови институции, механизми за консолидиране на елитите и военната си зависимост от САЩ, не изглежда способна в обозрима перспектива да се освободи от диктата на Вашингтон. За целта тя би следвало да постигне политическата изолация на Великобритания, само че силната обвързаност на британската икономика (дори и след Брекзит) с тази на ЕС прави това почти невъзможно. Истината е, че без разрешаването на "британския въпрос", стратегическата самостоятелност на Европа не изглежда постижима.

Както е известно, историята на Европа се определя от враждите между националните елити на европейските държави. Невъзможноста за създаване на общ европейски проект не позволява появата на "континентален" германско-френско-италиански блок, който да изолира Великобритания. Наполеон и Хитлер са единствените, които почти успяват да решат въпроса с изолирането на британците и консолидирането на Европа под егидата, съответно, на Франция и на Германия.

Проектът на Хитлер за "глобална Германия" обаче, е лишен от ключовия си финансов елемент и на практика се опира на долара (т.е. на отпуснатите след Първата световна война от САЩ, в рамките на „плана Дауес”, кредити за Германия, позволили стабилизирането на немската марка и прекратяване на хиперинфлацията и дали началото на икономическия подем през 20-те години на ХХ век), както и на връзките между германската и британско-американските финансово-промишлени елити (осъществявани с посредничеството на Нидерландия и Швейцария).

Тоест, водещата роля в случая се играе от САЩ и тъкмо поради това липсата на суверенен германски финансов проект не позволява постигането на "глобалната Германия" след нацистката окупация на Европа. Хитлер разчита, че ще може да реши финансовия въпрос след окончателната си военна победа, но тя така и не идва, защото колониите, откъдето Берлин би могъл да черпи необходимите му за водене на продължителна война ресурси, са под контрола на Англия, Франция и САЩ. Петролните находища на Румъния и чешките заводи не се оказват достатъчни, а безумната идея необходимите ресурси да бъдат осигурени чрез войната с Русия, окончателно слага кръст на този проект. Германия се оказва прекалено слаба икономически за да претендира за глобална доминация и не е в състояние да компенсира тази слабост с военни средства.

Тоест, историята показва, че консолидирането на Европа и изолирането на Великобритания не е по силите на нито една отделна европейска държава, тъй като британците традиционно разчитат на подкрепата на такава могъща неевропейска държава като САЩ. А без изолирането на Великобритания и прекъсването на връзката и със САЩ, появата на европейски интегриращ център си остава нереалистична. Просто защото всеки, който реши да претендира за тази роля, рискува да води война на два или дори три фронта. Включително срещу Русия, защото за последната е неприемлива ситуацията, когато Европа е доминирана от само една държава (независимо, дали това е Великобритания, Германия или Франция), без наличието на каквато и да било система от сдържания и противотежести.

В резултат от това, интеграцията на следвоенна Европа се реализираше, опирайки се на САЩ. Финансовата мощ на еврото е зависима от долара и доминираните от него международни институции, а цялата световна търговия, благодарение на която ЕС се превърна в икономически гигант, се реализира  по море и се контролира от американците. И тъкмо това превръща Европа/ЕС в политическо джудже.

Що се отнася до сухопътната алтернатива за Европа, тя е възможна едва след като бъде изчерпан сегашният конфронтационен потенциал между Китай и САЩ и стане ясно до каква степен ЕС ще разполага с алтернатива на американския пазар и военен "чадър". В тази връзка ще припомня, че досега Съюзът избягваше да увеличава разходите си за военни нужди, разчитайки в това отношение изцяло на САЩ.

В крайна сметка, ЕС няма да може да се утвърди като голям играч в сферата на външната политика, разполагащ със сериозно геополитическо влияние, съответстващо на икономическата му мощ, ако не коригира бюджетните си приоритети, включително за сметка на ресурсите, които в момента отиват за поддържане на все по-утопичния модел на "държавата на всеобщото благоденствие". Не е ясно обаче, дали самите европейци биха приели това.

ЕС и САЩ разглеждат Китай и Русия като геополитически противници, което е сред причините за алианса между Брюксел и Вашингтон. В ЕС смятат, че конфронтацията със САЩ по-скоро би отслабила, отколкото да усили Съюза, тъй като той поне засега не е в състояние да запълни вакуума на американската мощ, тъкмо поради липсата на общоевропейски политически и военни институции. Освен това, да не забравяме, че европейските политически елити бяха формирани именно от САЩ след Втората световна война и всяка по-сериозна проява на антиамериканизъм в техните среди, бива успешно маргинализирана от Вашингтон.

Ето защо, въпреки потенциалната готовност на Европа да се освободи от опеката на САЩ, това няма да се случи, ако не бъде предшествано от ерозията и краха на позициите и влиянието на англоамериканската ос в Европа и, ако европейският бизнес не успее да намери жизнеспособна алтернатива на американския пазар. На практика, руско-германските газови проекти улесняват тази възможност, но истината е, че дори и Германия не е в състояние да маргинализира активно действащото в страната проамериканско лоби, а без това всички надежди за превръщането на Европа в самостоятелен геополитически субект са обречени да си останат илюзии.

Докато Европа продължава да е готова за безмислени битки с Русия (без значение, дали директно, или с помощта на САЩ и НАТО), тя не може да разчита да постигне суверенитет. От друга страна, превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически субект изглежда възможно най-вече под егидата на Германия, а не толкова на Франция, въпреки суверенистките изказвания на нейния президент Макрон. При това преодолявайки съпротивата на такива държави, като Полша, Румъния, балтийските постсъветски ропублики, Чехия (частично) и Украйна, които продължават да разчитат повече на Вашингтон, отколкото на Брюксел.

От друга страна, докато самата Германия все още се опитва да реши историческата дилема, кой е основния и противник - дали това е Русия (плюс Китай), или англосаксонската ос, демонстрирайки - поне засега - опасна склонност към алианс именно с последната, Европа няма никакъв шанс да стане наистина суверенна и консолидирана, т.е. "стратегически самостоятелна". Всъщност, истината е, че именно тезата за "руската заплаха" е основния инструмент за подчиняването на Европа/ЕС на САЩ.

Една фрагментирана и разединена Европа винаги ще се нуждае от американския арбитраж, тъй като няма да е в състояние да се консолидира самостоятелно. По предлог да не даде възможност на Русия да се възползва от слабостта и, Европа доброволно е предоставила суверенитета си на САЩ. Сегашната двойнствена позиция на ЕС е и основния източник на (гео)политическата му слабост. В съвременната епоха, когато светът отново се разделя на противостоящи си "лагери", просто няма как да се опитваш да водиш мултивекторна политика, а поне засега Европа предпочита англосаксонския лагер. Което обаче не и гарантира добро бъдеще и просперитет в очертаващата се нова глобална схватка.

Истината е, че "геополитическият самоанализ" се е превърнал в своеобразно хронично заболяване на Европейския съюз. По правило, той води до смели декларации и вдъхващи сериозни надежди представи за стратегическата автономия на ЕС - една идея, които виси във въздуха поне от 90-те години на миналия век насам, но напоследък отново беше актуализирана.

Периодичното и възкресяване се съпровожда с емоционални призиви за реформи, обикновено лансирани от Франция, които обаче утихват доста бързо. В непреодолимо поне засега препятствие се превръщат разногласията между страните членки на ЕС и, което е още по-важно, между страните членки на НАТО, породени отчасти и от нежеланието им да изразходват допълнителни средства за отбрана.

Всъщност, възможна ли е въобще „стратегическата автономия на ЕС, при положение, че на Старият континент продължава да има американски военни бази и там се съхранява тактическо ядрено оръжие на САЩ? Позициите на европейските държави, които са членове на НАТО и ЕС все повече се разминават, включително в оценката им за надеждността на американския „ядрен чадър”; относно прогресивното отдалечаване на Източна Европа от „общото европейски семейство", доминирано от Германия и Франция; относно покупките на руски газ, както и по степента на търпимост към продължаващите да заливат континента нелегални имигранти.

Рзличията действително са прекалено много, неслучайно немският Handelsblatt стига до песимистичния извод, че: „Европа е кризисен континент... В момента тя представлява изключително крехко образувание и е застращена от разцепление... В това състояние Европа не може да си позволи да скъса с Америка, колкото и трудно и унизително да е сегашното и положение в рамките на трансатлантическия алианс”.

Вместо заключение: възможна ли е общата европейска стратегическа култура?

През декември 2003, за първи път в историята си, ЕС официално прие общоевропейска стратегия за сигурност, което беше оценено от мнозина експерти като начало на формирането на обща европейска стратегическа култура. В стратегията се посочваше, че: "следва да развиваме стратегическа култура, гарантираща ни осъществяването на ранна, оперативна и - при необходимост - активна намеса". Днес стратегическата култура на ЕС се дефинира като "институционално доверие и процеси на управление и разгръщане на военна сила като елемент от възприетия диапазон от законни и ефективни инструменти на политиката". Т.е., според по-оптимистично настроените еврочиновници в Брюксел, европейската стратегическа култура вече се развива успешно в рамките на процеса на социализация.

Основните принципи на европейския подход към развитието на собствена стратегическа култура са свързани с необходимостта от "икономически, политически и правни, както и военни инструменти, и тясно сътрудничество между държавите членки и международните организации в редица сфери".

На този фон, появилият се през септември обемист доклад на американският Център за стратегически и международни изследвания (CSIS), носещ показателното заглавие "Да укрепим европейското сдържане и отбрана: НАТО, а не европейска самостоятелност в сферата на отбраната", се превърна поредният студен душ за привържениците на стратегическата автономия на ЕС.

В доклада се лансира тезата за актуалността на НАТО-центричния постулат, според който в центъра на стратегията на "колективния Запад" следва да си остане укрепването на НАТО, а европейското сдържане и отбрана да се реализират именно по линия на алианса, а не на европейската автономия в сферата на отбраната.

Анализаторите от CSIS призовават Европа не само да оцени по-реалистично стратегическата си зависимост от въоръжените сили на САЩ, но и да започне да работи много по-активно за повишаване на собствения си военен потенциал. Според тях, за целта ЕС следва да концентрира усилията си за подобряване на отбраната на всяка страна членка поотделно, а не за споделяне на бремето и произволно определяне  нивото на военните разходи, както и да признае, че не съществува надежда за европейска алтернатива на НАТО и трансатлантическия алианс.

Тоест, твърди се, че САЩ следва да си останат център на този алианс, независимо от преориентирането на основните им сили към Азия. Според американските експерти, повечето европейски държави са допуснали сериозни пропуски в своите военни усилия и не са формулирали ефективни планове за модернизация и увеличаване на приноса им в рамките на НАТО. Именно това им дава основание да твърдят, че не съществува каквато и да било европейска алтернатива на сигурното сдържане на Русия и противодействието на „генерираните от нея военни заплахи”, а също че ЕС просто не е в състояние да замени НАТО. Което звучи като своеобразна присъда за опитите на Съюза да постигне самостоятелност във военната сфера.

В тази връзка на европейците се напомня, че следва да се съобразяват с реалностите на ХХІ век, а не да се занимават с празна реторика. Препоръчва се всяка страна член на алианса да работи повече за постигане на стратегическите цели и целите на модернизацията на въоръжените сили, заложени в плана на НАТО за периода до 2030, а създаването на добре балансирани и способни за ефективно взаимодействие комбинирани военни сили следва да стане обща цел на САЩ, Европа и Канада.

Освен това се предлага НАТО да възприеме нов подход към форсираното планиране, базиран на реалната оценка, плановете и бюджетите, като пактът следва активно да анализира променящите се възможности на трите световни свръхдържави и да се консултира относно нарастващата заплаха от страна на Китай, а не само на Русия.

На този фон е невъзможно да си представим появата на европейска военна структура, съществуваща паралелно с НАТО и почти дублираша пакта по отношение на своите членове (без САЩ, Великобритания и Канада). Европейците и сега не са склонни да харчат по-сериозни средства за НАТО, а да плащат и за пакта, и за хипотетичните европейски въоръжени сили изглежда малко вероятно. Що се отнася до дискусията за "стратегическата автономия в рамките на НАТО", тя е просто абсурдна, защото в една военно-политическа организация строгата дисциплина и единното управление са задължителни. Истината е, че в момента алиансът има само една обща за всичките му членове функция - сдържането на Русия. Всички останало, включително противопоставянето на Китай, не обединява, а по-скоро разделя участниците в пакта.

Перспективите на европейската автономия

Казаното по-горе позволява да прогнозираме, че документите и инициативите на ЕС, предвиждаши предприемането на макар и плахи самостоятелни стъпки в сферата на сигурността и отбраната, най-вероятно отново ще бъдат оставени за "по-добри времена". Амбициозните планове на Съюза за създаване на собствен военен потенциал неизбежно ще влязат в противоречие с реалните възможности на европейците за самостоятелно развитие във военната сфера, обусловени най-вече от липсата на необходимите командно-щабни органи, системи за стратегически комуникации и разузнаване и ограничените им възможности за въздушни и морски стратегически десантни операции. Затова пък САЩ разполагат с всичко това и именно те покриват съответните потребности на НАТО.

Ето защо факторът на зависимостта от САЩ още дълго време ще ограничава опитите на европейците да постигнат по-голяма самостоятелност в сферата на гарантиране на сигурността. Освен това, при формирането на стратегическата култура на ЕС в нея постоянно ще бъдат "инкорпорирани" необходимите на Вашингтон поведенчески стереотипи, да не говорим че самата "европейска стратегическа култура" в сферата на кризисното урегулиране усилено ще бъде канализирана от американците в посока към развитие на сили за бързо реагиране или способност за осъществяване на военни мисии за поддържане на мира. Ключов фактор на американското влияние ще бъдат опитите на европейската стратегическа култура да се придаде постоянна антируска насоченост. Тоест, САЩ ще продължат курса си към развитие на европейския елемент в сферата на сигурността и отбраната, който Вашингтон ще разглежда като "отделим, но не и отделен от НАТО".

Освен това САЩ не са склонни да приемат перспективата европейците да се преориентират към собствени източнци за снабдяване с въоръжение и военна техника на основата на тясното взаимодействия и взаимната заменяемост по отношение на материална-техническото снабдяване и в хода на реализацията на съвместни отбранителни проекти в сферите на въздушните, сухопътните и морските въоръжения.

Що се отнася до външните фактори, най-значителният сред тях е динамичния силов баланс в рамките на системата за гарантиране на международната сигурност, на фона на запазващият се стремеж на САЩ да залагат на военната сила. Днес претенциите на Вашингтон за глобална доминация все повече биват поставяни под въпрос от новите силови центрове и на първо място от Русия и Китай. Развитието на динамиката на международните отношения доведе до радикална промяна на вектора на националната сигурност на САЩ и преориентацията му към Азиатско-Тихоокеанския регион.

Бягството на американците от Афганистан, където европейските и другите им съюзници бяха изоставени на произвола на съдбата, скандалният начин, по който бе обявено за създаването на AUKUS, както и редица други, излизащи извън рамките на правилата на съюзническите отношения, действия на Вашингтон едва ли ще променят радикално дългогодишните васални отношения между Стария и Новия свят.

Хибридната НАТО като американски инструмент

Що се отнася до НАТО, която американските стратези привърнаха в антируски бастион на евроатлантическата сигурност, още от средата на 90-те години алиансът прогресивно се "хибридизира", като реализацията на тази стратегия последователно го извежда далеч извън зоната на традиционната му отговорност, превръщайки го в инструмент на глобалните амбиции на САЩ.

Тази стратегия на хибридизация предвижда отделянето на съществуващите форми на международно взаимодействие на НАТО от наложилата се практика и използването им като основа за формиране на нов модел на военно-политически блок, отразявящ целия спектър на новите му функции. Прикривайки истинските цели и задачи на стратегията за създаване на контролирана от Вашингтон нова система за глобална сигурност, нейните автори умело инкорпорираха в рамките на американската стратегическа култура и визията относно перспективите за разширяване на алианса и задачите, свързани с подготовката за реализацията на тази мащабна операция.

Като цяло, от началото на 90-те години на ХХ век до днес, Вашингтон се стреми да наложи на европейските си съюзници традиционното за американската стратегическа култура желание да се гарантира глобалната доминация на САЩ. При това на съюзниците се отрежда ролята на прости инструменти за постигане на тази цел. Ключово място в тази практика заема стратегията за глобална дигитализация, чиито центрове на управление са концентрирани именно в САЩ.

По принцип, стратегическата култура отразява възгледите на съответната държава или коалиция относно използването на военна сила. При това положение, за каква самостоятелност в тази чувствителна сфера може да става дума по отношение на НАТО, след като цялата военна сфера на алианса се регламентира от военната стратегия и доктрините на САЩ, а на техните източноевропейски съюзници традиционно се отрежда ролята на "момчета за всичко". В рамките на тези конструкции на Вашингтон просто няма място за една самостоятелна във военно отношение Европа.

Истината е, че за повечето европейски държави пактът отдавна се е превърнал в своеобразна военно-политическа „черна дупка”, която засмуква средствата за отбрана без това да води до подобряване способностите на армиите на американските съюзници и принуждава последните да финансират ориентираната към Вашингтон трансатлантическа военна и политическа бюрокрация, както и американския военно-индустриален комплекс. През периода на членството си в НАТО, въпреки огромните военни разходи (Франция, Германия и Италия са сред десетте страни с най-големи разходи за отбрана в света), армиите на европейските държави бяха съкратени десетки пъти в количествено и качествено отношение. В момента те страдат от критичен недостиг на изправна и модерна военна техника, повечето им танкове, бронирани машини, самолети и хеликоптери са неизправи, нямат достатъчно боеприпаси, както и базово оборудване и комуникационни средства. При положение, че на НАТО се падат 70% от глобалните разходи за военни нужди, това неизбежно води до прогресивен спад на интереса на европейските държави да продължат да финансират НАТО.

В същото време се задълбочава и вътрешната криза в структурите на НАТО, което по никакъв начин не създава усещане за стабилност у европейците. Ше припомня например, че Турция игнорира искането на САЩ да се откаже от покупката на руските системи за ПВО С-400, а гръцките и турските бойни кораби на няколко пъти бяха на ръба да влязат в открито сражение (при това САЩ и НАТО се дистанцираха от проблема). На този фон, все повече европейски държави осъзнават, че т.нар. „колективна сигурност” просто не съществува и в случай на изостряне на международната ситуация всяка ще трябва сама да решава въпросите, свързани с националната отбрана.

Нещо повече, напоследък в много страни от ЕС нараства недоволството от присъствието на американско ядрено оръжие на територията на континента, тъй като по този начин самите САЩ могат да се окажат заплаха за сигурността на Съюза. Неслучайно в европейските медии все по-често се появяват „еретични” прогнози, че НАТО в скоро време може да престане да съществува, при това не само защото неговото съществуване с нищо не допринася за сигурността на континента, но и заради враждебността му към Европа.

Ето защо, съобразяването със САЩ при формулирането на европейската стратегическа култура няма да доведе до нищо полезно за ЕС. Проблемът е, че определящо влияние върху формирането на американската стратегическа култура оказват присъщите на Съединените щати уникални вътрешни фактори: континенталната изолираност, отдалечеността на сериозните външни заплахи за сигурността (поради военната слабост на непосредствените съседи), опита от "усвояването" на крайграничните територии, устойчивити фундаментални религиозни вярвания, националната субструктура на имигрантите, непоколебимата вяра в американската изключителност и уникалната мисия на Америка в света.

Спецификата на географското положение и историческото развитие на Европа до горяма степен са противоположни на американските, коeто принуждава европейците да търсят собствени основи за евентуално формиране стратегическа култура и структури за гарантиране на колективната сигурност на континента. Поне засега обаче, резултатите от тези търсения далеч не са еднозначни. От друга страна, при посещението си в Брюксел в края на ноември 2021 съветникът на Държавния департамент Дерек Чолет заяви пред Politico, че президентът на САЩ Байдън "абсолютно" подкрепя усилията на европейските съюзници да развиват собствен, мощен военен потенциал, но за целта те следва да излязат от рамките на теорията и реториката. Което пък потвърждава хипотезата, че администрацията на Байдън, без да го афишира особено, на практика следва политиката на предишния президент Тръмп във военните си отношения с ЕС. Както е известно, Тръмп открито заявяваше, че САЩ няма да плащат за сигурността на Европа, тъй като вече нямат ресурси за това. Възможно е Байдън да мисли същото, което пък открива нов "прозорец на възможности" пред стратегическата автономия на Европейския съюз.

*Българско геополитическо дружество