17
Вт, Май
26 Нови статии

Геополитическата философия на Шарл дьо Гол

брой 6 2021
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Миналата 2020 беше обявена във Франция за "година на Дьо Гол", тъй като тогава страната последователно чества три юбилея на "първия между французите": 80-годишнината от прословутото "възвание от 18 юни", направено в Лондон, 50-годишнината от смъртта на генерала (9 ноември) и 130-годишнината от неговото раждане (22 ноември).

Както е известно, през ХХ век Дьо Гол на два пъти буквално променя фаталното за Франция стечение на историческите събития, насочвайки я към спасителното русло. Благодарение на него, страната, която прибързано капитулира пред нацистка Германия, успява да съхрани честта и статута си в следвоенния свят, присъединявайки се към държавите-победителки, с всички произтичащи от това прерогативи. През 1958, само връщането на Дьо Гол във власта позволява на разделената и обезверена от изтощителната алжирска война Франция да възстанови стабилността си и да се справи с процеса на деколонизация. Единайсетгодишното му президентско управление преминава под знака на мащабни реформи и форсирано развитие на страната в различни области, нестандартни действия по всички външнополитически направления и нарастване на глобалния авторитет на Франция.

По време на управлението му, отношението към Дьо Гол е изключително поляризирано, но постепенно той успява да си извоюва изключително място в общественото съзнание, сред най-великите фигури в националната история, наред с Наполеон и дори повече. Друга особеност на спомена за Дьо Гол е, че с течение на времето той не придобива само чисто исторически измерения. Въпреки много сериозните промени, осъществени през последния над половин век във Франция, Европа и света, Дьо Гол и днес продължава да се разглежда като "референтен модел", с който по един или друг начин се съобразяват политическите вектори и ключовите решения.

Нещата не опират само до това, че всички следващи президента на Петата република, включително Еманюел Макрон, както и лидерите на различни партии периодично апелират към авторитета на нейния създател и при това през последните години го правят все по-често. Повечето подобни жестове имат инструментален характер: Дьо Гол се е превърнал в "легенда, която всеки опитва да си присвои: от Макрон до Меланшон, и от Идалго до Льо Пен" (1). По-важно е друго: макар че от голизма, като организирано движение и държавна стратегия, не е останало почни нищо, менталното му влияние се запазва [Нарочницкая, 2016].

От друга страна е добре известно, че самото голистко движение никога не е разполагало с обща политическа доктрина. Самият Дьо Гол определя голизма като "начин на мислене, целеполагане и действие" (2). Той не оставя систематично оформено изложение на собствените си възгледи за обществото и политиката. Епистоларното му наследство обаче, допълнено от аудиоархивите и спомените на неговите съвременници, включва множество оценки и мисли, очертаващи изповядваната от генерала политическа философия, притежаваща доста ясни контури и основополагащи принципи.

Ако конкретните проекти на Дьо Гол, както и техният контекст, действително принадлежат на миналото и често носят отпечатъка на чисто френската специфика, неговите историко-политически идеи и подходи съвсем пряко кореспондират с фундаменталните дилеми на нашето време. Идеите му пораждат спорове и влияят върху текущите процеси в Европа и други части на света както вътре в отделните общества, така и на междудържавно равнище (включително върху тези между Русия и Запада), в още по-голяма степен, отколото докато е бил жив. Сред тези проблемни въпроси са перспективите пред национално-държавните структури и цивилизации в епохата на интернационализация (глобализация); концепцията за европейското обединение; комплексът от въпроси, касаещи международната политика, сигурността и устройството на света; но също така - разбирането за същността на политиката, демокрацията, суверенитета и правото; ролята на партиите и адекватността на ляво-дясната политическа матрица; концепциите за народа и популизма; подходът към имиграцията; социокултурният аспект на технологичните иновации и смисълът на прогреса.

Системата от възгледи на Дьо Гол, изградена върху фундаменталните тези на класическата мисъл, е ценна не заради оригиналния характер на основните и идеи. Силата и е в щателно обмисления дуализъм между обичайно противопоставящи се елементи и постигането на специфичен баланс между тях, който променя крайния смисъл на изходните компоненти. Характерните за Дьо Гол "хармонични съчетания и синтез" се отбелязват още от един от първите изследователи на голизма Стенли Хофман. Този аспект присъства във всички елементи на голистката "система на мислене, целеполагане и действие". И тъкмо поради това за Дьо Гол се оказват неприложими стандартните политически характеристики. Подходите му са балансирани от наличието на ясно изразени антитези: консерватизъм, в базовите основи, в комбинация с постоянна насоченост към новото; историчност и признаване на отворения характер на бъдещето; рационализъм - и идеали; реализъм - и принципност; прагматизъм - и съпротива срещу обстоятелствата; доктрина на силната власт - и абсолютно уважение към демократичната волеизява; националната идея - и универсализма, държавността - и ценността на свободната личност и т.н.

Особен интерес представлява международното измерение на голистката философия и политическа активност, още повече, че това е онази сфера, с която Дьо Гол е бил пряко ангажиран и в която се проявява най-силно способността му да прилага абстрактните принципи към променящата се реалност и където влиянието на неговите идеи в съвременна Франция е най-осезаемо и необходимостта от връшане към духа на голизма е най-голяма.

Европа на държавите и нациите

Фактът че Дьо Гол е свикнал да мисли в мащабите на света, разглеждайки всички въпроси в техния международен и често глобален контекст, смайва мнозина, като започнем с Ричард Никсън например. В центъра на неговата визия за света се намира националната държава, а във фокуса на интересите и стремежите му, като политик, е поставена Франция.

Самият Дьо Гол тълкува понятието "нация" като културно-историческа и гражданска, формирала се от различни, както твърди той, "народности" общност, тясно свързана с държавността, без обаче да се слива с нея, също както и националната държава не може да се свежда до един или друг конкретен политически режим. Според него, именно държавите и нациите са основните субекти на историята, които се формират и променят с течение на вековете, но не са обречени да изчезнат, напук на някои идеологически теории, в резултат от интензифицирането на интернационалните връзки. Дьо Гол е убеден, че демокрацията може да се реализира именно в националните рамки и само на национална почва може да се разкрива и високата европейска култура, като интегрална част от европейската цивилизация. На тази визия за политическата и цивилизационна роля на националните структури съответства и голистката концепция за "Европа на държавите" или "Европа на отечествата", както я кръщават журналистите (самият Дьо Гол никога не е използвал това понятие, подчертавайки, че всеки има само една родина).

Дьо Гол винаги изхожда от това, че "принципите са ценни само дотолкова, доколкото са адаптирани към конкретните обстоятелства" [цит. по Новиков, 2001]. Не по-малко важен аргумент, който той използва за да отхвърли наднационалния модел на европейското строителство, е конкретният реал-политически анализ. Генералът не се обявява, априори, против всички наднационални елементи, да не говорим за тясната интеграция, де факто. Когато през 1945 участва в обсъждането на подобни проекти, той ги подкрепя, а след това не възразява против прехвърлянето на компетенции на наднационално равнище там, където това отговоря на интересите на Франция, както в случая с общата селскостопанска политика например, Във всеки случай, при условие, че се запазва правото на вето (или неучастие) по основните въпроси, принципът за комбинирането на над- и междудържавни елементи не поражда възражения от негова страна. Федералисткият модел обаче е неприемлив за Дьо Гол по няколко причини и на първо място, защото в рамките на утвърдилата се блокова конфигурация той води до общото подчиняване на Общността на най-силния субект на (западно)европейската геополитика, в какъвто след създаването на НАТО се превръщат САЩ. След краткотрайното си увлечение по атлантизма, Дьо Гол стига до извода, че европейските и американските интереси се разминават, както и, че Ваиингтон възнамерява да постави под свой контрол векторите на развитие на Западна Европа.

За него, от принципно значение за формата на Общността е "германският фактор". В мемоарите си Дьо Гол обяснява, че моделът на "европейска свръхдържава", прокарван от председателя на Европейската комисия (1957-1968) Валтер Халщайн, "представляваше отлична основа, благодарение на която собствената му страна можеше с течение на времето да си осигури доминиращо влияние, въз основа на икономическите способности на Германия" (3). Франция обаче не успява да усвои добре този урок. Превърналата се в реален факт и задълбочена от прехода към еврото доминация на Германия (въпреки усилията и постиженията на всички френски президенти - от самия Дьо Гол, до Макрон, за укрепване на френско-германския тандем), продължава силно да безпокои французите, допринасяйки за ръста на евроскептицизма.

В същото време намеренията на Дьо Гол не се ограничават в рамките на традиционните модули за сътрудничество. Замисълът му е да бъде създадена "европейска Европа", т.е. консолидирано обединение на първо място на държавите от Западна Европа, което да е независимо във военно отношение от САЩ, поддържайки с тях тесни съюзнически отношения. Подобно обединение би провеждало самостоятелна глобална политика "по всички азимути", позволявайки формирането на система от многопластови институционализирани връзки в рамките на голямата "Европа от Атлантика до Урал" и провеждането на привилегирован диалог с Москва, с държавите от Средиземноморието, Африка, както и по други направления.

Фундаменталният характер на поставената от Дьо Гол задача за формиране на "самостоятелна Европа", като един от световните центрове на мощ и развитие се потвърждава от много факти и документи [Рубинский, 2018, Нарочницкая, 1993]. И до днес обаче е разпространена една друга интерпретация, свеждаща кредото на голизма до националната независимост и традиционната дипломация, ако не и до "великодържавния курс". Спорът, дали Дьо Гол е бил привърженик на европейската интеграция при определени условия, продължава да се води и днес в средите на френските "суверенисти".

Въпреки това, тенденцията към по-точна оценка на неговата европейска политика е очевидна не само в историографията, но и в обществено-политическия дискурс. Както посочва френският философ и популярен публицист Мишел Онфре, "трябва да си много пристрастен за да твърдиш, че Дьо Гол е против Европа. Всъщност, той е против либералната и проамериканска Европа на Жан Моне и подкрепя такава Европа, която да позволява на обединилите се в нейните рамки национални държави да станат по-силни..., т.е. това е Европа, която служи нациите, вместо нациите да служат на Европа. Маастрихтският, а след това Лисабонският договор, с чието подписване Франция се отказа от своя суверенитет, в никакъв случай не биха получили одобрението му" [Onfray, 2020]. Идеята на Дьо Гол за Европа резонира с други фактори, породили масовия евроскептицизъм през ХХІ век, чиито мащаби във Франция са сред най-големите в ЕС. През пролетта на 2020 58% от французите оценяваха Съюза или "доста негативно" (43%) или "крайно негативно" (15%) [Cautres et al, 2020]. Голямото мнозинство от тях (над 70%), макар и да отхвърлят излизането на страната от ЕС, подкрепят идеята европейското строителство да се ориентира към формат "Европа на нациите", който се свързва с преразпределяне на пълномощиято обратно към националните държави членки (4). "Дьо Гол разглежда Европа не като обединение на въглища и стомана, валути и банки, финансисти и търговци, т.е. като общ пазар - очертава позициите на евроскептиците Мишел Онфре - а като общност, свързана от миналото и своето историческо предназначение и притежаващо собствена тежест по отношение на тогаващните два цивилизационни блока, олицетворявани от САЩ и СССР" [Onfray, 2020].

През последните години обществената подкрепа за ревизия на парадигмата на европейския проект във Франция премина в плоскостта на политическите програми, което се прояви особено ясно през 2017 в предизборната платформа на кандидата на основната дясна партия Франсоа Фийон. Издигайки лозунги за "презареждане на ЕС", повечето подобни политици - Франсоа Фийон, Никола Дьопон-Енян, а отскоро и Марин Льо Пен - открито апелират към Дьо Гол. Своеобразен опит за овладяването на тези настроения и предлагане на собствен отговор пък станаха лансираните от президента Еманюел Макрон концепции за "стартъп на нацията" и "европейския суверенитет".

"Разумната национална амбиция..."

Не на последно място, европейската концепция на Дьо Гол е мотивирана от френските национални интереси , отреждайки на Франция ролята на стратегически гарант, драйвър и дипломатически медиатор на (западно)европейското обединение. По собствените му думи, самият Дьо Гол вижда в него своеобразен "архимедов лост", който ще позволи на Франция да компенсира съкращаването на собствените и ресурси и да постигне небичайно голямо влияние в условията на съветско-американската хегемония, а след това и в рамките на двуполюсната архитектура. Надеждите на Франция за лидерство са важна, но не и единствената причина, поради която голистката алтернатива на "атлантическата Европа" не получава подкрепата на партньорите [Рубинския, 2018]. В същото време обаче, специфичната автотномна линия в рамките на европейската блокова система, в която Дьо Гол трансформира неуспешния си план, сама по себе си, носи немалко дивиденти на Париж, гарантирайки относителен консенсус вътре в страната, известна свобода за външнополитическо маневрираре и имиджа на влиятелен играч на световната дипломатическа сцена.

Декларираните то Дьо Гол претенции за "глобална отворност" и особено идеите му за "величието" и "призванието" на Франция му навличат множество обвинения в национализъм и архаична външна политика. Действително, патриотичната патетика на генерала влиза в дисонанс с идейните тенденции и новия политически стил в Европа, травмирана от опита на нацизма. В спектъра на идейните източници, оказали влияние за формирането на мирогледа му, влизат различни течения на френската националистическа мисъл. Дали обаче е правилно да идентифицираме Дьо Гол с национализма?

Отговорът зависи отчасти от това, какво разбираме под понятието "национализъм". Редица асоциирани с национализма негативни черти, като шовинизма, националния егоизъм, затварянето, ирационалните претенции и т.н. определено не са присъщи на генерала. Наистина, прословутата голистка "представа за Франция" носи белега на метафизичния романтичен месианизъм, чиито корени могат да бъдат открити и във великодържавния наратив на френската монархия, и във френската католическа традиция, и в идеологията на революцията от 1789. Ако анализираме по-внимателно текста, а не вадим тенденциозно от него отделни "ключови думи",  ще видим, че зад възвишената класическа лексика се крие нетривиално рационално съдържание, което няма много общо с националистическата екзалтация. В случая, смисълът на величието не е в баналното доминиране и присвояване, а най-вече в това, държавата да си поставя големи цели, да действа в духа на времето и да осъществява велики дела [Виж, Нарочницкая, 2016]. "Може да бъдеш велик и без да разполагаш с големи средства - твърди Дьо Гол в една свой реч от 1949 - Трябва обаче да бъдеш на висотата на Историята" [Gaulle, Discours et messages, V.2, 1970:289].

На практика, Дьо Гол съзнателно използва мобилизирация потенциал на националната идея като фактор за сплотяване и развитие на страната в новия и изключително сложен за нея етап, което - съдейки по резултатите от единайсетгодишното му управление, той до голяма степен успява да постигне. Това се вписва в анализа му за векторите на световната развитие, разминаващ се с идеите на наднационалната школа. В очите на Дьо Гол процесите през ХХ век и особено деколонизацията, показват че в глобален мащаб ролята на национално-държавното начало не намалява, а нараства.

Оттук и убеждението му, че хегемонията на свръхдържавите, както по принцип и хегемонията на една държава спрямо останалите, неизбежно ще бъде оспорена от нациите, затова не би могла да стане стабилна основа на световния ред и следва да бъде заменена. Този и други "трансформаторски" аспекти на външнополитическите възгледи на Дьо Гол често остават извън полезрението, макар че редица изследователи (включително авторът на тази статия) отдавна му обръщат внимание. В частност, още през 1980, в монографията на британския политолог Филип Черни се прокарва тезата, че Дьо Гол се стреми "да замени идеологическите структури на студената война със структура, базираща се на националните реалности" в нови форми, позволяващи да се избегне връщането към разделението между държавите и да се използва националната идея за усъвършенстването на обществото [Cerny, 1980].

Несъмнено, самостоятелността и националните интереси са сред базовите ценности в координатната система на Дьо Гол, но те се осмислят от него не по стереотипния (оше по-малко пък по радикалния) начин, а в контекста на формирането на нова европейска и световна архитектура. Той иска да превърне Франция и "наистина самостоятелната Европа" в неин двигател. Дьо Гол разглежда тази Европа като ключов елемент от глобалния баланс на силите в контекста не само на съветско-американския двуполюсен модел, но и на бъдещите трансформации. Още през 1962 той отбелязва в едно свое писмо, че "съдбата на Азия се превръща в основният проблем на нашето време" и, че "само ако нашата Европа се възроди, в своята цялост, може да бъде възстановен и глобалният силов баланс" [цит. по Gaulle, Guaino, 2015].

Голистката национална идея се балансира не само от универсализма, но и от осъзнаването на линията, която отделя конструктивните национални амбиции от деструктивните. Самият Дьо Гол определя избора си така: "разумната национална амбиция, която не означава да преувеличаваме сегашните си възможности или да игнорираме световните реалности, а да отговаряме за собствената си съдба във вътрешен или международен аспект и да разплитаме възлите на проблемите, пречещи ни да вървим напред" [Discours et messages, V.2, 1970:289].

Неговата практическа политика предлага ярки примери за преосмисляне на националните задачи, въз основа на този принцип. Възпитан да изпитва гордост от завоеванията на френската империя, Дьо Гол е първия в своите среди, осъзнал неизбежността на деколонизацията. Именно той е и в основата на историческото помирение с Германия и формирането на френско-германското ядро на европейската консолидация. Друг въпрос е, че за него ревизията на алгоритъма за реализация на националните интереси не означава пълен отказ от националния ракурс и от "разумната амбициозност".

"Реалността" е осово понятие в голистката философия на политиката: всеки държавен ръководител следва да съобразява с реалностите всичко останало - интереси, убеждения, планове, идеали и чувства. "Не може да има адеквагна политика извън реалноста" - този принцип той отстоява постоянно, оценявайки реалностите във всичките им аспекти - от геополитиката до културата и от историята до най-новите тенденции. Това е класическият подход в логиката на модерна, основаващ се и на рационалния анализ, и на ценностите, който при това е системен, историчен и антидогматичен. Както посочва Дьо Гол, "в икономиката, а още повече в политиката или стратегията, не съществува абсолютна истина, а има обстоятелства" (5).

При неговите политически наследници обаче, реализмът се трансформира в прагматизъм, който те извеждат като основно качество на голизма. Това дава основание на Жак Ширак още през 80-те години на ХХ век да обясни обрата в курса на голистката партия. На свой ред Ален Жюпе и Едуард Баладюр директно определят голизма като прагматизъм. Истината обаче е, че основателят на голизма не се вписва в тези рамки. Макар че прагматизмът при избора на пътищата за постигане на поставените цели никак не му е чужд, тъй като военният опит му позволява да усвои до съвършенство изкуството на тактиката, но по фундаменталните въпроси Дьо Гол, като никой друг, демонстрира политическа воля, "дух на съпротива" и "отказ да капитулира" пред обстоятелствата. Именно тези елементи от неговото наследство изтъкна и президентът Макрон през 2020, по време на честването на 80-годишнината от "възванието от 18 юни".

Представа за реализма на Дьо Гол дават собствените му мемоари, в които излага причините, накарали го да извади Франция от военната организация на НАТО. Той прави тази изискваща гигантска воля стъпка не само, защото отхвърля принципа за подчиняване на която и да било чужда държава. Решението му се основава на мултиаспектния рационален анализ на фактическия баланс на силите, интересите, мотивацията, целите и възможностите на основните геополитически играчи.

"Съвместяването на дългосрочните интереси на Франция с великите идеали на човечеството"

Сравнително малко известни извън Франция са хуманистичният и универсалистки аспекти на възгледито на Дьо Гол за устройството на света. Още от 30-те години на ХХ век в неговите текстове и речи неизменно присъстват размислите за човека и фундаменталното значение на това измерение за цивилизацията. Тук най-добре се вижда и връзката между мирогледа на Дьо Гол и християнското разбиране за човека и историята, макар че (което също заслужава внимание) в политиката той почти никога не използва отправки с религиозен характер. Според него, зад всички войни, със съпътстващите ги страсти и непосредствените им причини, стои "спорът за материалната или духовна участ на хората". Залогът във Втората световна война "не е само съдбата на нациите и държавите, но и положението на човека", а битката между идеологиите през ХХ век се води именно по този въпрос и тъкмо затова социалната съставляваща е толкова важна [Gaulle, Memoires de guerre, V. 3, 1954]. Впрочем, Дьо Гол разглежда в хуманистичния му ракурс и проблема за преодоляване изостаналостта на огромни пространства от т.нар. Трети свят: "Грандиозната фундаментална задача пред човечеството е да измъкне от бедността и да насочи по пътя на развитието два милиарда лишени от всичко хора" [Gaulle, Pour l'avenir, 1973: 267].

Днес, когато се очертават безпрецедентни възможности и изкушения, разкривани от революционните технологии, хуманистичният подход на Дьо Гол към техническия прогрес изглежда изключително актуален. Самият той определя основната задача пред цивилизацията ни по следния начин: "..В условията на еволюцията, диктувана от общия съвременен механистичен прогрес, ... трябва да изградим такъв ред, при който свободата, сигурността и достойнството на всеки да бъдат укрепени и гарантирани". Дьо Гол предлага сред принципите на следвоенното устройство на света да бъдат включени и "първостепенното значение на човешкия фактор спрямо развитието на механизацията в обществото", т.е. управлението на научно-технологичното развитие [Gaulle, Discours et messages, V. I, 1970: 144].

"Единството на човешкия род", универсалните естествени права, единството на основните проблеми на развитието - всичко това, както подчертава, съвсем в традициите на Просвещението, Дьо Гол, само по себе си, формира универсалното измерение на света. Самият той определя като обща "човешка драма", "въпросът, който днес стои пред всички, независимо от страните и държавите..., а именно, какво и как следва да се направи за да могат хората да живеят по-добре, по-богато и по-достойно".

В изказванията и текстовете на генерала са ясно изразени и други универсалистки тези: обвързаността на националното и световното развитие; "свиването" на планетата (метафора, с която по-късно започват да описват глобализацията), вследствие на техническия прогрес и все по-тясните контакти между държавите; появата на екзистенциални предизвикателства и най-вече заплахата от ядрено самоунищожаване, принуждаващи ни "да търсим съгласие", "въпреки режимите и техните амбиции". От всичко това следва и неговият патетичен извод, че: "Единственият спор, който е от значение в наше време, е този за човека. Става дума преди всичко за това, как да бъде спасен човекът и да бъдат гарантирани неговият живот и развитие" [Gaulle, Pour l'avenir, 1973: 264-265].

Разбира се, подобни твърдения отдавна са се превърнали в баналност, зад чиято фасада могат да действат (както се оказва) други алгоритми. Що се отнася до Дьо Гол, той осъзнава императивната необходимост от качествено ново ниво на сътрудничество дълго преди политическия триумф на либерално-идеалистическата школа. Именно от това, а не само от националните амбиции е мотивиран и неговият проект за преход от блокова конфронтация към нова, излизаща извън рамките на традиционното съперничество и съюзничество, международна архитектура. Този замисъл е в съответствие със задачата, която Дьо Гол формулира още през 1935: "Да се съвместят дългосрочните интереси на Франция с великите идеали на човечеството би било едновременно и прекрасно, и полезно" [Gaulle, Vers l'ármee de metier, 1973]. Eволюцията на неговите външнополитически възгледи най-добре показва, че генералът съвсем не принадлежи на ХІХ век, както твърдят някои негови противници.

За разлика от американската "идеалистическа школа" и нейната европейска и "горбачовска" версии, Дьо Гол не прокламира нито неминуемото настъпване на "ера на сътрудничество", нито нейните нови правила. Според него, задълбочаващата се взаимна обвързаност между отделните части на света, сама по себе си, може както да отслабва, така и да усилва мотивацията за съперничество и конфликти, а резултатът ще зависи от поведението на основните играчи. Впрочем, днес се случва точно това.

В наследството на създателя на Петата френска република няма да открием и идеи за неравноправния статут на субектите на международните отношения, включително въз основа на чисто идеологически критерии. Това се обяснява не с пренебрежението му към идеологията, а с неговата увереност, че прекалената идеологизация на дипломацията е контрапродуктивна. Той например се отнася откровено негативно към съветския комунизъм, разглеждайки го - въпреки "усилията му да сложи край на експлоатацията на човек от човека" - като тирания над личността и исторически обречен експеримент (7). Което обаче не му пречи да оценява трезво съветската дипломация, да се изяви като пионер на разведряването, да установи привилегирован диалог с "вечната Русия" и да планира тясно партньорство в рамките на "Европа от Атлантика до Урал".

Заключение

Трансформациите в края на ХХ и началото на ХХІ век накараха мнозина да смятат, че въшнополитическите подходи на Дьо Гол, наред с неговия "икономически дирижизъм", търсенето на трети път между либералния капитализъм и социализма, апелирането не към "електората", а към нацията, и другите му базови тези, са безнадеждно остарели. Възходът на САЩ, разщиряването на евроатлантическите институции, преминаването към наднационална интеграция в рамките на ЕС, вълната на глобализма, еуфорията от "края на историята" и неолибералния консенсус, новите постмодернистки ценности, очаквайнията за "вечен мир" - всичко това говореше за траектория на историята, дезавуираща идеите на Дьо Гол. Въпреки инерцията на някои голистки традиции, в голямото си мнозинство, френските елити възприеха парадигмата на евроатлантизма и "брюкселския" европейски проект.

Само след по-малко от две десетилетия обаче, в центъра на глобалния дневен ред се оказаха формирането на нов многополюсен модел, намаляването на ролята на САЩ и Запада, американско-китайското противопоставяне, дълбоката криза на отношенията между Русия и Запада и, като следствие от това, деградацията на международната сигурност, дестабилизацията на цели региони, отстъплението на глобализацията, в нейната либерална версия и възхода на протестно-алтернативния популизъм. Европейският съюз се сблъска с небивала криза на обществената подкрепа и предизвикателството на Брекзит, а последните две години добавиха към това и трудно предсказуемите последици от пандемията от коронавирус.

На този фон, от няколко години насам, във Франция се наблюдава ренесанс на голистките основи на външнополитическата мисъл. Разцеплението в елитите и обществото, включително по въпросите на европейската и международна политика, в тази страна е по-силно, отколкото където и да било другаде в ЕС. Авторитетни експерти, като главния редактор на списание Politique etrangere Шарл-Филип Давид, публично изразяват съжаление, че след студената война Западът се е оказал в плен на идеята "за собствената си демократична непогрешимост, която бе едновременно и хегемонистка, и разрушителна" (8). Все по-открито се признава "краят на западната доминация"; критикува се тенденцията "навсякъде да се подкрепят революциите и да се дават морални оценки", ирационалния характер на антируските тези, отказа на Франция и ЕС от самостоятелна концептуализация на външнополитическата стратегия и другите аспекти на евроатлантическата парадигма (9). Към реализма и историзма на Дьо Гол апелират и онези, които критикуват политиката на Франция и Запада в Близкия Изток и Украйна (10). На практика, всички опозиционни дискурси по международните теми, с изключение на крайнолевите им версии, се вписват в голистката логика. На свой ред, редица инициативи и изявления на президента Макрон дават основание да се предположи, че импулсът за преосмисляне на подходите, в известна степен, се възприема и на официално ниво. Впрочем, темата за съвременните "проекции" на голизма във френската политика и техните перспективи е достатъчно обширна и заслужава отделен анализ.

Търсенето на готови отговори на въпросите на текущия дневен ред би влязло в противоречие с принципа на Дьо Гол "да се изхожда от реалността, такава, каквато е". Друг негов принцип е: "да разплитаме възлите на проблемите, които ни пречат да вървим напред". В този смисъл идейното наследство на най-великия французин през ХХ век несъмнено представлява ценна основа за размисъл.

 

Бележки:

1 Scholz V. Vu de l’étranger. Macron peine à s’approprier “la gloire” du général de Gaulle. Courrier International. 08.06.2020. URL: https://www.courrierinternational.com/revue-de-presse/vu-deletranger-macron-peine-sapproprier-la-gloire-du-general-de-gaulle (дата обращения: 05.12.2020)

2 Conférence de presse du général de Gaulle, 9 septembre 1968. Fondation Charles De Gaulle. URL: https://www.charles-de-gaulle.org/lhomme/dossiers-thematiques/mai-1968/documents/conference-depresse-du-general-de-gaulle-palais-de-lelysee-9-septembre-1968/ (дата обращения: 05.12.2020)

  1. Голль Ш. де. Мемуары надежд. 1958–1962. М. 2000. С. 170.
  2. Questions pour le débat du 7 mai. 2019. URL: https://www.ifop.com/wpcontent/uploads/2019/05/116431-Rapport.pdf (дата обращения: 05.12.2020)
  3. Michel Onfray: les extraits de son nouveau livre explosif sur de Gaulle et Mitterrand. Le Figaro. 30.10.2020. URL: https://www.lefigaro.fr/histoire/michel-onfray-les-extraits-de-son-nouveaulivre-explosif-sur-de-gaulle-et-mitterrand-20201030 (дата обращения: 05.12.2020)
  4. Голль Ш. де. Военные мемуары: Спасение 1944–1946. М. 2004. URL: http://militera.lib.ru/memo/french/gaulle3/index.html (дата обращения: 05.12.2020)
  5. Голль Ш. де. Мемуары надежд. 1958–1962. С. 127.
  6. David D. Vivre avec la Russie. Politique étrangère. 2017. Vol. 82. No 1, pp. 61‒62.
  7. См., напр.: Védrine H. L’avenir de la géopolitique. P. 2016, p. 14; Club des Vingt. Péchés capitaux. Les 7 impasses de la diplomatie française. P. 2016; Gliniasty J. de. La diplomatie au péril des “valeurs“. P., 2017, p. 33; Galacteros C. Vers un nouveau Yalta. Sigest, 2019.
  8. См. подр.: Нарочницкая Е. (2019) Крымский вопрос и позиция Франции: критический дискурс французских элит // Перспективы. Электронный журнал, № 3 (19). С. 7‒24. URL: http://perspektivy.info/upload/iblock/603/3_2019_1_7_24.pdf (дата обращения: 05.12.2020)

 

Литература:

Нарочницкая Е.А. (2016) Внешнеполитическое наследие голлизма в современной Франции. Франция на пороге перемен: экономика и политика в начале XXI в. ИМЭМО РАН, Москва. C. 210–220.

Нарочницкая Е.А. (1993) Франция в блоковой системе Европы, 1960–1980-е гг. Наука, Москва. Новиков Г.Н. (2001) Два этюда о де Голле и голлизме. Оттиск, Иркутск.

Рубинский Ю.И. (2018) Де Голль и его преемники. Т. 3. Франция на новых рубежах: в 3-х т. Де’Либри, Москва. С. 5–259.

 

References:

Cautrès B., Chopin Th., Rivière E. (2020) Les français et l’Europe entre défiance et ambivalence. L'indispensable “retour de l’Europe en France”. Rapport No 119. Mai 2020.

Cerny Ph. (1980) The politics of grandeur: Ideological aspects of de Gaulle’s foreign policy. Cambridge

Gaulle Ch. de. (1954) Mémoires de guerre. En 3 volumes. V. 3: Le Salut. 1944–1946. URL: https://ia801208.us.archive.org/29/items/charlesdegaulletome3/charles%20de%20gaulle%20Tome%203.pdf (accessed: 05.12.2020)

Gaulle Ch. de. (1970) Discours et messages. En 5 volumes. V. 1: Pendant la Guerre, 1940–1946; V. 2 : Dans l'attente, 1946‒1958. Paris; V. 5: Vers le Terme, 1966–1969.

Gaulle Ch. de. (1973) Vers l'armée de métier. Gaulle Ch. de. (1973) Pour l’avenir : Extraits.

Gaulle Ch. de, Guaino. H. (2015) De Gaulle au présent. Textes choisis et présentés par H. Guaino. Narochnickaya E.A. (1993) Franciya v blokovoj sisteme Evropy, 1960–1980-e gg. [France in the Bloc system of Europe, 1960‒1980 s.]. Nauka, Moscow, Russia. (in Russian).

Narochnickaya E.A. (2016) Vneshnepoliticheskoe nasledie gollizma v sovremennoj Francii. Franciya na poroge peremen: ekonomika i politika v nachale XXI veka [The foreign policy legacy of Gaulism in modern France. France on the threshold of Change: Economics and Politics at the beginning of the XXI century]. IMEMO RAN, Moscow, Russia, pp. 210–220. (in Russian).

Novikov G.N. (2001) Dva etyuda o de Golle i gollizme [Two studies on de Gaulle and Gaullism]. Ottisk, Irkutsk, Russia. (in Russian). Onfray M. (2020) Vies parallèles. De Gaulle Mitterrand.

Rubinskij Yu.I. (2018) De Goll' i ego preemniki. T. 3. Franciya na novyh rubezhah: v 3-h t. [De Gaulle and his successors. Vol. 3. France on new frontiers]. De’Libri, Moscow, Russia, pp. 5–259. (in Russian).

*Водещ научен сътрудник в Института за Европа на Руската академия на науките, анализатор на „Съвременна Европа”

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика