17
Вт, Май
26 Нови статии

Американско-иранският сблъсък в Близкия Изток през призмата на концепцията на реализма

брой 6 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

В настоящата статия се разглеждат отношенията между САЩ и Иран около и след убийството на иранския генерал Солеймани през 2020, през призмата на реализма и неореализма.

Обект на изследването са и някои феномени, които тези теоретични концепции не отчитат като фактори, но поради важността им за реалната ситуация те  не могат да бъдат пренебрегнати. Все пак фокусът на реализма върху противоборството между съперничещи си претенденти за надмощие и отчитането от гледна точка на неореализма на структурните ограничители (регионалните системи и субсистеми) са безусловно необходими за правилното концептуално осмисляне на процесите в американо-иранските взаимоотношения и в Близкия Изток, като цяло.

Реализмът и неореализмът са избрани като теоретична основа за изследването на този процес в международните отношения поради доминиращата роля, която играят в американската, а оттам и в световната наука за международните отношения. Те са използвани за цялостно анализиране на Студената война и осъществяващата се в рамките на тясната двуполюсна структурна конфигурация борба за самосъхранение и доминация между двата строя – капиталистически и социалистически. Въпреки ограниченията на реализма и структурната му разновидност - неореализма, те и днес се използват за анализа на краткосрочни и дългосрочни процеси поради своя авторитет и съотносимостта на заложеното в тях със случващото се на международната сцена. Причината да се изберат двата вида реализъм – класически и структурен – е да се постигне по-цялостно и завършено изложение. В много отношения двете концепции се припокриват като разбирания, но между тях има и съществени разлики. Една от тях, касае изходната точка. Докато класическият реализъм приема като причина за състоянието, в което се намира международната система (анархия, стремеж към самосъхранение, дилема на сигурността) самата човешка природа (или, както казва основоположникът на класическия реализъм Ханс Моргентау, animus dominandi), неореалистите разглеждат като основен фактор структурата на системата. Под структура на системата се разбира както неизменната анархия (липса на йерархия), така и по-динамичните структурни конфигурации, които се разглеждат и от редица други автори в сферата на международните отношения, като Мортън Каплан например. Чрез съчетаването на тези две концепции могат да бъдат поставени в перспектива и пълноценно разгледани и описаните по-долу събития и процеси, които са от глобално значение по своя характер и този на замесените в тях субекти.

Кризата, провокиирана от убийството на Касем Солеймани

Напрежението между САЩ и Ислямска република Иран, на което сме свидетели вече повече от 40 години и което се засили след Арабската пролет, достигна опасен връх с убийството на Касем Солеймани на 3 януари 2020[1] от американски военни части по заповед на тогавашния американски президент Доналд Тръмп и породи сериозни опасения за стабилността в региона.[2] Убийството на командира на подразделението „Ал-Кудс“ от Ислямския гвардейски корпус на Иран за момент превърна водещата се опосредствена война (proxy warfare) между Вашингтон и Техеран в директна конфронтация, белязана от ответния удар от страна на Техеран по американска военна база в Багдад.[3] Последният беше логичен, имайки предвид престижа на Солеймани в родината му, където някои го смятаха за „вторият най-силен човек“ в Иран след върховния лидер аятоллах Али Хаменей.[4]

Паралелно с това се очерта и очевидно промяна в неписаните правила на играта, установени между двете държави, особено на територията на Ирак, където и двете имат свои структури.[5] Както Иран, така и САЩ си позволиха директни атаки срещу установени бази на другия субект. Ядрото на този конфликт е в разминаващите се представи относно това, каква следва да бъде структурната конфигурация на региона – дали да се запази този „широк“ еднополюсен модел, в който САЩ доминират, наред с влиянието на регионални сили като Израел, Турция и Саудитска Арабия, или да се наложи регионалната хегемония на Иран.

Настъпилата криза в отношенията между Вашингтон и Техеран накара редица анализатори на близкоизточните проблеми да прогнозират, че може да се стигне до война между двата „блока“ – САЩ и регионалните им съюзници, от една страна, и Иран и подкрепяните от него шиитски паравоенни групировки - от друга.[6] Както е известно, Касем Солеймани бе човекът, отговорен за „експортирането“ на Ислямската революция и идеологията й в съседните държави, което заплашва интересите на САЩ като регионален хегемон.[7] Налице е противопоставяне на интересите на заинтересованите субекти,  наподобяващи две застъпващи се сфери – САЩ желаят запазване на установената структура в Близкия Изток, където разчитат на Израел („единствената демокрация в региона“)[8] и на арабските сунитски държави, докато Иран, чрез своята стратегия за „външна защита“ (използването на шиитските паравоенни структури за предотвратяване на директен конфликт на САЩ със самия Иран), опитва да се наложи като регионален хегемон и закрилник на шиитите, противопоставяйки се на заплахата от страна на Саудитска Арабия, Израел и САЩ.  До тази кулминация се стигна в резултат от силно изразения стремеж на Вашингтон да бъде съхранена установената структурна конфигурация и „сдържането“ на Иран – феномен, подобен на политиката за сдържане на СССР, която САЩ следваха в годините на Студената война.

След като Доналд Тръмп нареди излизането на САЩ от ядрената сделка с Иран през май 2018, отношенията между Техеран и Вашингтон се обтегнаха повече от обичайното. Тръмп обоснова решението си с тезата, че сделката не е успяла ефективно да ограничи ядрената и ракетна програма на Иран.[9] Причина за достигането до тази пределна точка на напрежение може да се търси и в осъществяваните от Техеран действия. Вашингтон демонстрираше известна толерантност спрямо иранските провокации, докато едно събитие не провокира рязкото влошаване на отношенията и тяхната ескалация до кризисно състояние. Става дума за предприетата от подкрепяните от Иран шиитски паравоенни организации атака срещу американска военна база в Багдад, по време на която загинаха и американски гражданин. Техеран очевидно не беше преценил правилно, доколко твърдо САЩ са склонни да защитават националните си интереси, пък макар и в годината на президентските избори. Разбира се, американската реакция беше свързана и с предишни агресивни действия от иранска страна, включително насочени срещу американското дипломатическо представителство в Ирак, както и нанасяне на удари по регионалния съюзник на САЩ Саудитска Арабия.[10]

Желанието на Вашингтон да не предприема мащабни действия за промяна на статуквото намери потвърждение в първото официално медийно изявление на Доналд Тръмп, в което той подчерта, че „Вашингтон не желае нито да започва война, нито да предизвика смяна на режима в Иран“[11].  Тези негови думи най-вероятно бяха продиктувани от нежеланието на Тръмп да въвлече САЩ  в мащабни военни действия. Впрочем, подобна бе и реториката на Иран. Следователно, може да се каже, че причината да не се стигне до мащабна война, бе нежеланието на двете страни да бъдат въвлечени в такава. Но въпреки изявленията и преследваните интереси, както отбелязва един виден ирански политолог: „войните обикновено започват случайно“.[12]

Тази директна конфронтация на САЩ с Иран изглежда още по-любопитна и неочаквана, ако се разглежда в контекста вече формулираната от Белия дом политика на отказ от директна намеса в Близкия Изток. След финансово обременителната и изтощителна инвазия в Ирак през първото десетилетие на XXI век, Вашингтон заложи на заемането на индиректна роля към случващото се в региона. САЩ се стремят да продължат да бъдат фактор в близкоизточната политика, подкрепяйки регионалните си партньори с директно финансиране и доставки на въоръжение. Тази смяна на ролята на САЩ, които след края на Студената война се оказаха безапелационен хегемон в един еднополюсен свят, породи несигурност в региона. Местните съюзници на Вашингтон вече не могат да разчитат на подкрепата му, което ги прави неспокойни.[13] Променяйки ролята си, доскорошният регионален хегемон, медиатор на локални конфликти и „разпространител на демокрация” стимулира регионалните играчи да разчитат на собствените ресурси и сили за подсигуряване на съществуването си и за прокарване на своите интереси.[14] В този контекст, без наличието на директен медиатор, „студената“ опосредствена война между Саудитска Арабия и Иран придоби размерите, на коите сме свидетели днес. Чрез своята „ос на съпротивата“ Иран прокарва идеологическите си интереси в региона и изгражда стабилна мрежа от алианси за поддържане и гарантиране на интегритета си и разширяване на своята сфера на влияние.

Сплотени около Техеран, който през последните години се очерта като ключов играч в глобалните и регионални отношения, тези близки по разбирания, а често и по своята идеология държави и квазидържавни структури допринасят чрез действията си за промяна на статуквото в Близкия Изток. Чрез Ислямския революционен гвардейски корпус, накратко наричан Пасдаран, Иран съумя да изгради т.нар. „шиитски полумесец“, който според някои вече се разраства в „шиитско пълнолуние“, визирайки попадането на разорения от гражданска война Йемен в иранската сфера на влияние.

Регионалната политика на Иран се изразява най-вече в намесата му в конфликти, с цел да се наложи като добронамерен арбитър или защитник, стремящ се да опази мира в региона. Техеран умело се възползва от отслабването на държавните структури в редица страни след Арабската пролет за да усили влиянието си там, създавайки нови контакти, полезни от стратегическа гледна точка за постигане на желаната регионална хегемония и по-успешното противопоставяне на Израел, САЩ и Саудитска Арабия.

Бъдещето на двустранните отношения

Какво е бъдещето на отношенията между САЩ и Иран на фона на прелома, настъпил след убийството на може би най-харизматичния ирански военен? Възможните варианти за последващо развитие на отношенията непосредствено след инцидента включваха избухването на пълномащабна война. Въпреки съществуващите заплахи за двете страни и тяхната вътрешна сигурност обаче, до края на мандата на Тръмп не станахме свидетели на такова развитие, а при управлението на Байдън политическите интереси на САЩ едва ли биха позволили това да са случи, особено на фона на възобновяването на комуникацията по въпроса за ядрената сделка от 2015, американското „отстъпление“ от Близкия Изток и много други. Следва обаче да се обърне внимание на третия вариант, тъй като е налице пресечна точка на интересите на двете страни – както Иран, така и самите САЩ са заинтересовани от оттеглянето на доскорошния хегемон от региона по различни причини. Все пак този техен общ интерес не успява да промени явната борба за надмощие в Близкия Изток и да доведе до изграждането на предвидима структурна конфигурация.

Промяната на властта в САЩ оказа съществено отражение върху бъдещия ход на събитията. Ще припомня, че в свое изявление, направено непосредствено след убийството на иранския генерал Солеймани, Джо Байдън - тогава в качеството си на кандидат-президент – подложи на остри критики действията, предприети от републиканската администрацция, прогнозирайки, че „опитът на САЩ да предотврати по-нататъшни атаки от страна на Иран чрез това убийство ще породят обратния и нежелан ефект“.[15] Освен това Байдън възнамерява да върне САЩ в ядрената сделка с Иран (освен ако последните инциденти с танкери в Оманско море, за чиито инициатор беше нарочен режимът на аятоласите, както и усилията на израелското и саудитско лоби, не променят нещата), подчертавайки възможността да се възпре Иран да придобие ядрено оръжие с механизмите на дипломацията, а не чрез налагането на санкции. Влияние оказва не само настъпилата промяна в Белия дом и, съответно, на идеологическата окраска, но и промяната на преследвания интерес. Резкият „завой“ в идеологическо отношение подтиква Байдън към диалог с външния свят, който включва и Иран. Все по-важна роля започва да играе многостранната и диалогична външна политика и отношенията както с приятелски, така и с враждебно настроени държави – нещо, което не бе характерно за динамичния мандат на Тръмп, залагащ на принципа „America First”. Съдбата на ядрената сделка търпи позитивен обрат, както и цялостното развитие на отношенията с Ислямската република. Разхлабването на прокарваната от Тръмп „политика на максимален натиск“[16] позволява допускането на конструктивен диалог между страните, което би подпомогнало стабилизирането на ситуацията в света и, в частност, тази в Близкия Изток.

Заключение

Въпреки че школата на реализма съумява да обясни задоволително ирано-американската „студена война“, тя не може да обхване и анализира всеки детайл от взаимоотношенията между Вашингтон и Техеран. Това, в което реализмът е най-успешен като теоретична призма, е да разкрие динамиката на борбата за регионална хегемония в Близкия Изток и отделните фактори, от които зависи тази борба, като например политиките на сила,престиж и т.н. Важно е да се спомене, че все още липсва консенсус между анализаторите на близкоизточните проблеми относно теоретичната рамка, която следва да надделее като концепция, обясняваща процесите в този колоритен и комплексен регион. Все още се залага на т.нар. „теоретичен плурализъм“, поради неспособността на нито една установена и цялостно изградена рамка да обясни динамиките и процесите в тази част на света.[17] Използват се инструментариумът на реализма и неореализма (какъвто бе приложен и в настоящия анализ), ролевата теория, която предлага концепция за еволюцията на отношенията между великите сили и регионалните динамики на базата на взаимоотношенията между националните ролеви концепции и очакванията на „другия“, конструктивизма и неговите разновидности[18], както и субалтерния реализъм[19] на Мохамед Аюб[20] и многобройните други разновидности на познатите ни теоретични школи, които също влизат в своеобразна „битка за надмощие“ за ролята на ключова концепция относно случващото се в региона.

Бележки:

 

*Студентка в специалност Международни отношения, Юридически факултет на СУ „Св. Климент Охридски

 

[1] Vatanka, Alex. Soleimani Ascendant: The Origins of Iran’s “Forward Defense” Strategy. New America, 2021, pp. 11–19, Whither the IRGC of the 2020s?: Is Iran’s Proxy Warfare Strategy of Forward Defense Sustainable?, Accessed 29 Mar. 2021. www.jstor.org/stable/resrep28480.5.

[2] Smeltz, Dina, and Brendan Helm. Americans Feel Less Safe after Killing of Soleimani. Chicago Council on Global Affairs, 2020. Accessed 2 May 2021. www.jstor.org/stable/resrep21274.

[3] Young, Michael. Tournament of Shadows. Carnegie Middle East Center, December 2020. Accessed 19 May 2021. https://carnegie-mec.org/diwan/83529

[4] Frisch, Hillel, et al. The Targeting of Soleimani Is a Major Blow to Iran. Begin-Sadat Center for Strategic Studies, 2020, p. 6, The Soleimani Killing: An Initial Assessment. Accessed 18 May 2021. , www.jstor.org/stable/resrep24343.3

[5] Arab Center for Research & Policy Studies. The Potential Response to Soleimani’s Death. Arab Center for Research & Policy Studies, 2020, pp. 2–4, US Iran Tensions at Boiling Point: How Will Iran Respond to the Assassination of Qassem Soleimani? Accessed 22 May 2021. www.jstor.org/stable/resrep24483.4.

[6] Rubin, Uzi. Operation "Shahid Soleimani": Iran's Revenge. Begin-Sadat Center for Strategic Studies, 2020,  Accessed 29 Mar. 2021. www.jstor.org/stable/resrep24336.

[7] Turak, Natasha. “'The Puppet Master Is Dead': Iranian Gen. Qasem Soleimani's Power, and Why His Death Is Such a Big Deal.” CNBC, CNBC, 3 Jan. 2020. Accessed 3 May 2021. www.cnbc.com/2020/01/03/who-was-iranian-general-qasem-soleimani-and-why-his-killing-matters.html.

[8] Independent. Israel is the only democracy in the Middle East? Netanyahu’s comments have shattered that illusion. March 2019. Accessed 16 May 2021. https://www.independent.co.uk/voices/netanyahu-israel-elections-palestine-middle-east-otzma-yehudit-a8817701.html

[9] Council on Foreign Relations. What is the Iran Nuclear Deal? February 2021. Accessed 8 May 2021. https://www.cfr.org/backgrounder/what-iran-nuclear-deal

[10] Gilboa, Eytan, et al. Why Did the US Kill Qassem Soleimani? Begin-Sadat Center for Strategic Studies, 2020, pp. 9–11, The Soleimani Killing: An Initial Assessment. Accessed 7 May 2021. www.jstor.org/stable/resrep24343.4

[11] Stormbroek, Gerben, and Paul Evers. “The Deteriorating Relations between Iran and the West: Consequences of Soleimani’s Assassination from an Iranian Perspective.” Atlantisch Perspectief, vol. 44, no. 2, 2020, pp. 51–55. JSTOR. Accessed 5 May 2021. www.jstor.org/stable/48600533.

[12] Пак там, стр. 53

[13] Curtis R. Ryan. „Shifting Alliances and Shifting Theories in the Middle East“ – In: Shifting Global Politics and the Middle East. March 2019. Accessed 18 May 2021. https://pomeps.org/pomeps-studies-34-shifting-global-politics-and-the-middle-east

[14] Darwich, May. Great and Regional Powers in the Middle East: The Evolution of Role Conceptions. Durham University. Accessed 15 May 2021. https://pomeps.org/great-and-regional-powers-in-the-middle-east-the-evolution-of-role-conceptions

[15] Stormbroek “The Deteriorating Relations….” p. 54.

[16] Aghaie Joobani, Hossein and Mohammad Hossein Daheshvar (2020)
― Deciphering Trump‘s “Maximum Pressure” Policy: The Enduring Challenge of Containing
Iran‖, New Middle Eastern Studies 10 (1), pp. 23-24

[17] Project on Middle East Political Science. Shifting Global Politics and the Middle East, March 2019. Accessed 20 May 2021. https://pomeps.org/pomeps-studies-34-shifting-global-politics-and-the-middle-east

[18] Kubálková. Vendulka. What constructivism? from: Routledge Handbook of
International Relations in the Middle East Routledge, pp. 28-30. April 2019. Accessed 1 Apr 2021.

[19] Medium. What is Subaltern Realism (Ayoob Briefly Explained). March 2020. Accessed 17 May 2021. https://medium.com/the-humanists-of-our-generation/what-is-subaltern-realism-ayoob-briefly-explained-f904144ccdb8

[20] Ayoob, Mohammed. “Inequality and Theorizing in International Relations: The Case for Subaltern Realism.” International Studies Review, vol. 4, no. 3, 2002, pp. 27–48. JSTOR. Accessed 21 May 2021. www.jstor.org/stable/3186462

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика