Отношенията на Съединените щати както с Русия, така и с Китай непрекъснато се влошават. В годишния доклад "Оценка на заплахите за САЩ през 2021", подготвян от нашата разузнавателна общност, тези две страни се посочват като основните заплахи пред Америка.
Провежданата в момента конфронтационна политика по отношение на две толкова големи и мощни държани, говори за сериозни грешки във външната политика на САЩ и създава потенциално опасна ситуация. Навремето Хенри Кисинджър беше казал, че Вашингтон следва винаги да се стреми да поддържа такива отношения с Москва и Пекин, които да са по-добри от отношенията между тях, самите. Последните американски администрации обаче, действат в разрез с този мъдър съвет и в момента Съединените щати се опитват да водят студена война на два фронта. Нещо повече, до голяма степен именно заради некадърната американска външна политика, тези два театъра на студаната война имат сериозни шансове да станат "горещи". Администрацията на Джо Байдън все още има време да обърне тези зловещи тенденции, само че това ще изисква радикални промени в стратегията на Вашингтон.
Американските политици следва да започнат от основите. Ако те действително са изпълнени с решимост да водят своята "студена война" поне на един фронт (което, само по себе си, едва ли може да се приеме за умна политика), ще им се наложи да направят две важни стъпки. Първата е да възстановят отношенията си с по-малкия противник, а втората - да се откажат от колкото се може повече второстепенни и по-малко значими ангажименти, които САЩ са поели. За съжаление обаче, администрацията на Байдън не предприема почти никакви действия в тази посока.
Някои анализатори твърдят, че решението на президента да приключи военната мисия в Афганистан, която бе започнала да ни се струва безкрайна, показва, че администрацията му е склонна да започне да разчиства "препятствията" за да може да се концентрира върху проблемите, които поставят пред САЩ техните конкуренти и на първо място Русия и Китай. Налице са обаче твърде малко доказателства, че решението да напуснем Афганистан е част от някаква по-широка американска стратегия. Администрацията на Байдън не проявява ясно изразена готовност за аналогично изтегляне от Ирак или Сирия. Нивото на американската военна активност в двете страни остава високо и както изглежда Вашингтон отново е склонен да положи усилия за маргинализацията или свалянето от власт на сирийския лидер Башар Асад. Отношенията между САЩ и оглавяваната от Саудитска Арабия коалиция на монархиите от Персийския залив изглеждат доста ерозирани, но администрацията на Байдън продължава да поддържа традиционните си отношения с Рияд по формулата "патрон-клиент". Въпреки официалните уверения, че Вашингтон прекратява подкрепата си за войната на саудитската коалиция в Йемен, САЩ продължават да и предоставят разузнавателна и материално-техническа помощ.
Впрочем, дори и широко рекламираното изтегляне на американските войски от Афганистан няма чак толкова всеобхватен характер, както твърдят от Белия дом и медиите. Очевидно е, че в тази страна ще останат значителен брой служители на американското разузнаване. Освен това САЩ разчитат да съхранят или дори да разширят своето военно и разузнавателно присъствие в съседните държави от Централна Азия.
В близост до собствената си територия, САЩ продължават опитите да сдържат и дори да ерозират радикалните леви режими в Куба, Никарагуа и Венецуела. Във Вашингтон все по-често се чуват призиви за осъществяване на "хуманитарна интервенция" в Хаити за да бъде прекратен нарастващият хаос и да бъде подобрено хронично некомпетентното управление в тази страна. Ако администрацията не поиска или не съумее да устои на изкушението да се опита да контролира нещата в подобни малки и слаби държави, това много сериозно би затруднило външната политика на САЩ.
Сегашната американска администрация изглежда още по-малко способна да вземе принципно решение по въпроса, коя страна - Русия или Китай - е основния противник на САЩ. Вместо това, Вашингтон продължава да се конфронтира и с двете. Това обаче не само създава изключително опасен прецедент на стратегическо пренапрягане на силите, но и сближава Москва и Пекин. На практика, сегашната политика на САЩ е противоположна на модела на Кисинджър: тя създава ситуация, в която Русия и Китай развиват по-тесни отношения помежду си, отколкото с Америка. От гледна точка на американските интереси, това е изключително опасна ситуация.
Мащабните икономически връзки между САЩ и Китай (през 2019, последната година преди пандемията от Covid-19, търговския оборот между тях достигна 638,4 млрд. долара) могат да помогнат да бъде предотвратен разривът на двустранните отношения. Между САЩ и Русия обаче няма подобен буфер, способен да спре охлаждането в отношенията между Вашингтон и Москва. През 2019 годишният обем на двустранната американско-руска търговия беше едва 34,9 млрд. долара. А дори и по отношение на Китай само икономическите фактори не са достатъчни за предотвратяването на очертаващата се студена война със САЩ. Още повече, че ожесточените търговски спорове, възникнали по време на управлението на Тръмп и продължили и след като Байдън влезе в Белия дом, допълнително способстваха за влошаването на отношенията.
Сами по себе си, икономическите съображения не определят изцяло отношенията между държавите, особено между великите държави. Стратегията в сферата на сигурността, необходимостта да бъдат успокоени избирателите вътре в страната и въпросите, касаещи националния престиж, могат да изместят на заден план мощния икономически фактор, както се е случвало неведнъж в историята.
В тази връзка ще напомня, че през 1914 Франция и Германия са основни търговски партньори, но тесните икономически отношения между тях, независимо от значението им, не успяват да попречат на двете държави да започнат кърваво клане на европейския континент. Затова би било наивно да разчитаме, че икономическите връзки между САЩ и Китай ще могат да предотвратят новата „студена” или дори „гореща” война помежду им.
Нарастващото напрежение във връзка с Тайван и териториалните спорове както в Южнокитайско, така и в Източнокитайско море през последните години показват, че негативният сценарий е напълно реалистичен. Военноморското и военновъздушно присъствие на Вашингтон в двете морета, както и в силно уязвимия Тайвански пролив, постоянно нараства, а ответните действия на Пекин стават все по-твърди.
Администрацията на Байдън оказва натиск върху Япония да се ангажира с по-активна роля в засега прикритата политика за сдържане на Китай. В тази връзка Вашингтон изтъква неизменната си привързаност към защитата на японския суверенитет над островите Сенкаку (Дяюйдао), въпреки протестите на Пекин.
Още по-очевидно е влошаването на отношенията на САЩ с Русия. Само през юни и юли 2021 Вашингтон прие няколко нови мерки, провокирали бурните протести на Москва. САЩ подписаха споразумение с Унгария, даващо на американските сили правото да използват две военновъздушни бази в страната. Тази стъпка бе поредната проява на стремително нарастващото военно присъствие на Съединените щати в Източна Европа, в пряко противоречие с обещанията, които предишните президентски администрации даваха на Русия. Както е известно, през юли САЩ и 11 техни съюзника проведоха серия от военни учения в Черно море. Те бяха предшествани от двуседмични военни маневри с участието на 32 държави в същата акватория. Подобни военни маневри представляват опасност за Русия, тъй като се осъществяват в непосредствена близост до най-важната и военноморска база в Севастопол. По на север пък, части на САЩ участваха в съвместни „военни учения” с армейски подразделения от Украйна, Полша и Литва.
Военните маневри и учения не са единствената проява на агресивността на САЩ спрямо Русия. В средата на април 2021 администрацията на Байдън изгони редица руски дипломати и наложи санкции на Москва заради предполагаемата и намеса в американските президентски избори през 2020, както и заради уж непредприетите от нея мерки против кибератаките, идващи от руска територия. Президентът Байдън допълнително изостри и без това студените двустранни отношения, квалифицирайки руския си колега Владимир Путин като „бездушен убиец”.
Налице са множество признаци за разширяващото се сътрудничество между Русия и Китай, в отговор на натиска на САЩ върху двее страни. Някои анализатори дори говорят за формирането на „фактически” алианс между тях. Подобен извод може да се окаже преждевременен, но няма никакви съмнения, че двустранните отношения между Русия и Китай стават все по-тесни, а активното сътрудничество между тях се развива на много фронтове – дипломатическия, икономическия и военния.
Нарастването на сътрудничеството между Русия и Китай до голяма степен е следствие от политиката на САЩ към двете страни, но най-вече по отношение на Русия. Агресивната позиция на Вашингтно спрямо Москва създаде у руските лидери впечатлението, че нямат друг избор, освен да укрепват връзките с Пекин като противовес на американския натиск. Предвид дългата граница между Русия и Китай и присъщото на тези две страни съперничество за доминация в Централна Азия, Москва и Пекин би следало да се опасявят повече един от друг, отколкото от САЩ. Исключително грубото и безцеремонно поведение на Вашингтон обаче, го лиши от това важно предимство.
Някой би могъл да възрази, че за администрацията на Байдън би било по-разумно да се откаже от все по-трудните и неблагодарни опити да запази глобалното лидерство на САЩ и да се опита да подобри отношенията както с Русия, така и с Китай. Най-малкото, Вашингтон трябва да направи избор: дали да опита да се сближи с Русия или пък с Китай, за да може да концентрира усилията си върху ефективната конфронтация с другата държава. Трезвият анализ сочи, че Китай определено е по-силния и ефективен съперник. Затова Вашингтон следва да се ориентира към възстановяване на отношенията с Москва, която представлява по-малка заплаха.
Икономиката на Русия, чиито БВП се равнява на 1,4 трлн. долара е на 11-то място в свега, след тази на Южна Корея и преди бразилската. И обратното, китайският БВП от 15,2 трлн. долара прави тази страна втората най-голяма икономика на планетата. Тези цифри означават, че Русия е икономически играч от второ ниво, а Китай – мощен конкурент, който бързо настига Съединените щати. Нещо повече, Пекин усърдно използва финансовите си ресурси за да си осигури значително влияние в света. В това отношение Русия не може да се сравнява с Китай.
От гледна точка на военната мощ, Русия изглежда по-опасен противник, но влиянието на Москва до голяма степен се дължи на ядрения и арсенал. Що се отнася до конвенционалните въоръжения, китайските въоръжени сили (и най-вече военноморският флот) са почти толкова мощни, колкото и конвенционалните въоръжени сили на Русия, особено предвид факта, че през последните двайсетина години Пекин концентрира усилията си върху финансирането и разработването на високотехнологични военни системи и въоръжения. Нещо повече, както посочват Джон Милър и други известни американски експерти, въпреки че ядреното оръжие може да бъде полезно за сдържането на противника, то не е особено ефективно за реалното сплашване на други държави. И, освен ако ръководството на някоя страна не иска тя да извърши колективно самоубийство, подобно оръжие е съвършено безполезно за воденето на истинска война.
Ако администрацията на Байдън иска САЩ да могат ефективно да се противопоставят на потенциалните си противници и да сдържат тяхната мощ, тя следва да дефинира Китай като много по-силния съперник по отношение на позициите на Америка като глобален хегемон. Това означава, че САЩ следва максимално бързо да се ориентират към сближаване с Москва. Опитът им да водят студена война на два фронта е най-лошия вариант. За съжаление обаче, той се превръща във фактическа стратегия на Вашингтон. В най-добрия случай, сегашният американски подход ще усили и без това опасното стратегическо свръхнапрежение, което изтощава САЩ както в икономическо, така и във всички други отношения. Много вероятно е също, в крайна сметка той да доведе до открито дипломатическо и военно противопоставяне с алианса, включващ Русия и Китай, който превъзхожда мощта на САЩ и тяхната нестабилна мрежа от колебаещи се съюзници и държави-клиенти.
В тази връзка Америка спешно се нуждае от корекция на външнополитическия си курс и тази корекция следва да започне именно с намаляване на враждебността в политиката на САЩ по отношение на Русия.
* Авторът е старши научен сътрудник в Института „Катон” в Сан Франциско и редактор The American Conservative
