По време на студената война с понятието "германски въпрос" се обозначаваше комплекс от взаимносвързани проблеми: обединяването на двете германски държави, признаването на границите по Одер и Ниса от немска страна и определяне статута за Западен Берлин.
На пръв поглед всички тези проблеми бяха решени през 1990 макар че редица ограничения върху суверенитета на Германия се запазват и до днес. Истината обаче е, че макар и в скрита форма, "германският въпрос" продължава да съществува и в днешна Европа. В момента едва ли има политолог, който да е напълно сигурен, дали имперската идея би могла да се възроди в Германия (и по-точно в "германския свят") или е забравена завинаги.
На пръв поглед, днешна Германие е плътно интегрирана в "Атлантическата общност", като единно пространство, управлявано от пресичащите се институции на НАТО и ЕС. В такъв случай обаче, бъдещият германски избор зависи от стабилността на тази общност, чието разпадане (особено предвид опита на "Брекзит") не може да се изключва. В течение на векове Германия нееднократно е променяла модела на своята държавност и дори териториалната си основа. Затова в настоящата статия ще се опитам да проследя еволюцията на "германския въпрос" като определена териториално-политическа система, която - променяйки през вековете своя геополитически център - трансформира приоритетите на международната си политика.
"Плаващата" конфедерация
Още от училище сме запомнили тезата за историческото изоставане на Германия от останалите западноевропейски държави. Така, ако Англия и Франция създават силни централизирани държави в края на ХІV век, Германия уж съумява да го стори едва през втората половина на ХІХ век, т.е. 400 години по-късно. Немската историография обаче се придържа към друга гледна точка. Според нея, Германия винаги е била раздробена, но и винаги единна. Формално, над многобройните немски крале, князе и архиепископи стои императорът на Свещената Римска империя, носещ титлата Римски император. Тоест, "Германският свят" (1) се гради на качествено различен от английския и френския политически модел.
Неговите корени могат да бъдат открити в Ранното Средновековие. Германската държавност е последния остатък от Франкската империя, която през 843 се разделя на Западно, Източно и Централно франкско кралства, при това именно владетелят на последното запазва титлата император. През 919 Източно-Франкското кралство се превръща в Германия, а неговият император Отон І възражда Франкската империя под името Свещена Римска империя (2). През Х век Западнофранкското кралство излиза от тази система, превръщайки се в нова държава - Франция. Свещенната Римска империя - напротив - еволюира в конфедерация на Четирите кралства (Германия, Италия, Бургундия и Чехия), начело с изборен император.
През ХV век системата се променя. Тронът на императора на Свещената Римска империя започва да се предава по наследство в семейството на австрийските ерцхерцози - Хабсбургите, които завоюват сериозни владения и извън територията на самата империя. Първоначално, през 1556 от династията се отделя испанският и клон; след това, в хода на войните с Османската империя, Хабсбургите пресъединяват към владенията си Унгария, Словакия и Хърватска, а след подялбата на Жечпосполита - Южна Полша и Западна Украйна. След Наполеоновите войни пък, са присъединени Ломбардия, Венеция, Триест, Далмация и Илирия. Така възниква система, в чиито рамки основните владения на императора на Свещената Римска империя се намират извън нейните предели.
И всичко това не е някакво "далечно минало". Само преди 150 години "Германският свят" има различна от сегашната териториална проекция. Центърът му е във Виена, както и на територията на днешните Чехия, Словакия и Словения. Онези, които са чели "Война и мир" на Толстой, знаят, че по онова време сегашната Любляна се нарича Лайбах, чешките Оломоуц, Зноймо и Славков, се наричат Оломуц, Цнайм и Аустерлиц, а Дунав се е смятал за "германска река". Територията на днешна Германия е била не център, а периферия на "Германската система" - т.е. на конгломерата от княжества и кралства, признаващи (макар и номинално) върховенството на австрийския император. Впрочем, този "свят" има и южна периферия, включваща Хърватска, Унгария и Трансилвания, като владения на Хабсбургите.
Междувременно, в северната част на Свещенната Римска империя възникват два нови геополитически центъра. Строго погледнато, те не възникват от самосебе си, а в резултат от действията на Франция, която вижда в тях балансьор на Хабсбургите.
Първият е Прусия, появила се в резулта от секуларизацията на Тевтонския орден и преминаването му към протестантизма. Специфичното за нея е, че тази държава се формира извън ареала на Свешената Римска империя, на територията на понемчените пруси, за които се спори, дали са част от западните славяни или от балтийските народности. Включването на Прусия в имперската система става през 1618 посредством обединяването и с Бранденбург и преместването на нейната столица от Кьонигсберг в Берлин. Френската подкрепа позволява на пруските крале бързо да създадат мощна армия, а след това - в хода на Седемгодишната война (1756-1763) да се освободят от опеката на Версай. В резултат от тази война системният статус на Прусия спрямо останалите немски държави се повишава до такава степен, че занапред пруските крале подписват най-важните документи, касаещи империята, заедно с императорите.
Формирането на пруската платформа присъединява към "германската система" и територията на днешна Прибалтика. През 1237 папа Григорий ІХ и великият магистър на Тевтонския орден Херман фон Залц присъединяват остатъците от Ордена на мечоносците към Тевтонския орден, създавайки т.нар. Ливонско ландмайстерство на Тевтонския орден (макар че в литературата често се използа терминът Ливонски орден, истината е, че такъв никога не е съществувал). През 1435 Ливонското ландмайстерство се трансформира в Ливонска конфедерация, която в хода на Ливонската война (1558-1583) е поделена между Швеция и Великото Литовско княжество. Последен остатък от него е херцогството Курландия и Семигалия, съществувало в западната част на днешна Латвия, което по-късно става васал на Жечпосполита.
Втория геополитически център е Бавария, където от ХІІ век управлява династията Вителсбах. Макар че първоначално са съюзници на Хабсбургите, след Войната на австрийското наследство (1740-1748) баварските херцози стават постоянни съюзници на Франция в борбата и срещу империята. Съюзът с Наполеон І им позволява да се сдобият с кралска титла и значително да разширят владенията си. Баварската дипломация съумява да запази тези завоевания на Виенския конгрес, където нейните крале са признати за суверенни монарси за вечни времена. Този им нов статут е закрепен и в баварската конституция от 1818.
Започналата от времето на Петър І германизация на елита на Руската империя (включително на самата династия Романови) се съпровожда с ангажирането и в системата на вътрешногерманските отношения. Оше Петър І сключва династични бракове с херцозите на Мекленбург, Курландия и Холщайн. Свещената Римска империя се присъединява към Нищадския мирен договор от 1721 и Стокхолмския съюзен договор от 1724 между Русия и Швеция, поемайки ролята на гарант на европейските граници на Руската империя. При управлението на Екатерина І Русия се присъединява към съюза между Свещената Римска империя и Испания, което поставя началото на австро-пруския съюз, който под различни форми, действа до средата на ХІХ век. Връзката на Русия с "германския свят" допълнително укрепва след като през 1730 руският престол бива зает херцогинята на Курландия Ана Ивановна. Тоест, по един парадоксален начин, "Ливонската платформа" се разгръща на Изток, превръщайки се в основа за германизацията на руския елит. Във войните през ХVІІІ век Русия действа като традиционен съюзник на Хабсбургите против алтернативните им центрове в "германския свят".
Системната роля на Русия в "германския свят" променя и характера на немската имиграция в империята. Широкото привличане към управлението и първоначално на германци от Курланция, а след това и на т.нар. "остзейски немци" (останките от Ливонската конфедерация) превръща Руската империя в привлекателно място за мащабната германска имиграция. В руската литература присъстват множество образи на т.нар. "руски немци": от губернатори и генерали до дребни чиновници и занаятчии, обитаващи на практика всички големи градове в империята. Заради историческия си конфликт с католическия свят, Русия поощрява имиграцията на протестанти. Така, в известен смисъл, Руският император се превръща за немските протестанти в своеобразна алтернатива на католиците Хабсбурги.
Наполеон Бонапарт се опитва де преформатира "германската система" с подписването (на 12 юни 1806) на договора за създаване на Рейнския съюз, обединяващ 16 южно- и западногермански княжества, обявили че напускат Свещената Римска империя и създават конфедерация под протектората на френския император. До 1808 към Рейнския съюз се присъединяват още 23 немски държави. Всъщност, той до голямата степен представлява военен алианс, чиито членове са задължени да предоставят военни контингенти на Франция. Срещу това Наполеон повишава статута на някои от тях - така Баден, Хесен-Дармщад и херцогствата Клеве и Берг стават велики херцогства, а Вюртемберг и Бавария - кралства. На практика става дума за създаване на профренско обединение на немските държави на основата на Рейнско-Баварската платформа, без участието на Австрия и Прусия, оказали се изключени от "германския свят".
Поредното преформатиране на "германската система" става вече след края на Наполеоновите войни. Свещената Римска империя бива ликвидирана още през 1806 във връзка със създаването на Рейнския съюз. Владенията на Хабсбургите в самата империя и извън нея са трансформирани в нова държава - Австрийската империя. На територията на бившата Свещена Римска империя през 1815 е създаден т.нар. Германски съюз, чиито формален ръководен орган е парламентът (Диета) във Франкфурт на Майн, в който австрийският ерцхерцог се ползва с пълномощията на "имперски наместник". Водещата роля в Германския съюз обаче не се играе само от Австрия, а от своеобразна система на съуправление, включваща и Руската империя.
Създаденият през 1815 Свещен съюз на владетелите на Австрия, Прусия и Русия представлява по-скоро консултативен пакт, отколкото военно-политически съюз. Окончателното оформяне на обновената "германска система" става в началото на 30-те години на ХІХ век, в отговор на Юлската революция от 1830 във Франция и сформирането на негласен англо-френски алианс, като съюз между двете "либерални монархии" (по-късно историците го наричат "Първата Антанта"). Мюнхенграцката конвенция от 1833 представлява договор за взаимна подкрепа между Австрия, Прусия и Русия в случай на "вътрешни бунтове" или външна опасност. Тя се допълва от австро-руската конвенция за взаимна гаранция на полските владения на всяка от страните и предаване на политическите престъпници. През 1833 Руската империя поема ролята на гарант на същестуващите граници и структурата на Германския съюз и формиралия се в неговите рамки силов баланс.
Въпросът за идентичността като фактор за дезинтеграция
Ликвидирането на голямата "германска система" става не в резултат от голяма война, а в хода на дискусията за обединяването на Германия. Идеята всички германци да бъдат включени в единна държава възниква по време на Наполеоновите войни. Първоначално тя е интелектуален проект, най-вече на философа Йохан Готфрид Фихте, чиято традиция е продължена и развита от плеяда германски мислители от втората четвърт на ХІХ век: Фридрих Шлайермахер, Август Вилхем Шлегел и братята Якоб и Вилхелм Грим (автори на световноизвестните "Приказки", базирани на немския фолклор). По правило те си остават верни поданици на своите държави и лансираната в трудовете им теза за съществуването на единна германски нация намира благоприятен отклик в средите на студентите и интелигенцията, което я превръща в основа на мощно обществено движение.
В тази връзка обаче възниква ключовият въпрос, "кои са границите на бъдещата Германия?". В търсенето на отговора му се очертават две условни групи: на "великогерманците" (привърженици на обединяването на Германия под егидата на Австрия) и "малогерманците" (привърженици на обединяването на Германия на основата на членовете на Германия съюз). В историографията със задна дата "малогерманците" се определят като "пруски проект", но истината е, че първоначално сред водещите му привърженици е най-вече баварската династия Вителсбах. Крал Людвиг І (1825-1848), който е партньор на "първата Антанта" срещу Свещения съюз, поощрява умерено-либералните течения, включително "малогерманците", като алтернатива на Виена.
Впрочем, дискусията за границите на бъдещата Германия поставя и друг, още по-важен въпрос - кои могат да бъдат смятани за "германци". Отговорът на "малогерманците" е прост - според, тях това е населението на всички германски държави, без Австрийската империя. Което моментално повдига въпроса, какви тогава са "австрийците", след като самите Хабсбурги се позиционират като германци, а не като унгарци или славяни. Но, ако обединяването се осъществи под егидата на Австрия, това би изисквало рязкото разширяване на самото понятие "германци". Дали за такива би следвало да се смятат германизираните чехи, словенците или румънските "секеи", или пък населението на контролираната от Руската империя Прибалтика? Фактът, че чехите и словаците са славяни не решава проблема, а само го изостря: населението на Бранденбург и Източна Прусия например, до голяма степен също представлява германизирани западни славяни. Още по-любопитен е подходът, възприет от част от баварските "малогерманци", обявяващи се за обединяването на Германия въз основа на Рейнско-Баварската платформа, до река Елба, т.е. без Прусия, смятана за "полуславянска" държава. На практика, именно този вариант е реализиран в рамките на създадение от Наполеон Бонапарт Рейнски съюз.
По-нататъшният ход на събитията се предопределя до голяма степен от Революцията от 1848. Създаването на революционния парламент във Франкфурт на Майн води до победата на "малогерманците" (3) над "великогерманците": именно в него официално се обсъжда идеята пруските крале да получат короната на Германската империя. Това предрешава и бъдещото изтласкване на Австрия от "германската система" и превръщането и в качествено различна държава. Именно в този контекст може да се обясни и нарастването на антируските настроения в германските държави по време на революционните събития от 1848 (включително публицистиката на Маркс и Енгелс): в случая става дума за изтласкването на "държавата-гарант" от "германския свят".
Последвалите събития водят до практическата реализация на тези тенденции. Кримската война означава разпадането на австрийско-руския алианс и изтласкването на Русия като държава-гарант на "германската система". Това пък открива пред Прусия историческия шанс да реализира "малогерманския проект": създаването на Германската империя на основата на северната част на "германския свят". Ключова роля в това отношение изиграва Австрийско-пруската война от 1866, в резултат от която Австрия е изтласкана от "германския свят" и империята на Хабсбургите се превръща във външна по отношение на новата "германска система" държава. Т.нар. "обединение на Германия" в рамките на Германската империя на практика означава разделянето на "германската система" на северна и южна част.
Създадената през 1871 от Прусия Германска империя не представлява "обединяване на Германия" в обичайния смисъл на понятието. По-скоро става дума за система, подобна на конфедерация: обединяване на формиралия се през 1866 Северногермански съюз с четири южногермански държави - Бавария, Вюртемберг, Баден и Хесен, които при това частично запазват външнополитическата си правна субектност. В качеството си на президент на Съюза, в отношенията с другите държави, императорът действа от името на цялата Германска империя: обявява война, сключва мир, създава съюзи и подписва международни политически договори. Тези му пълномощия обаче се реализират само със съгласието на Бундесрата, който играе ролята на орган, представляващ интересите на всички субекти на империята. Тоест, по-правилно е да се говори за създаване на нова германска полуконфедерация и появата на "втори император" (при това протестант), алтернативен на Хабсбургите, като наследници на Свещената Римска империя.
Мащабите и значението на тази трансформация от 60-те години на ХІХ век и до днес не е напълно осмислена. Защото от "Германския свят" не отпада просто някаква провинция, а неговия исторически имперски център - Виена. В тази ситуация самата Австрийсках империя се превръща в "химера" и се нуждае от друга, негерманска опора. Именно тази логика кара Хабсбургите още през 1867 да трансформират империята си в Австро-Унгария. Само че появата (или по-точно възстановяването) на Унгарското кралство под скиптъра на Хабсбургите изостря славянския въпрос в империята: чехите, словаците, русините, хърватите и словенците претендират за права, аналогични с тези на унгарците (още повече, че в исторически план хърватите и русините например, са далеч по-лоялни към Хабсбургите, отколкото унгарците, и смятат промените за несправедливи). Разпадането на Австро-Унгария, като държава без собствена идентичнос, става само въпрос на време.
Русия също се оказва извън обновената "германска система". Правителството на руския император Александър ІІ подкрепя създаването на Германската империя като противовес на френско-британския алианс. След създавеното и обаче, самата Русия се оказва ненужна като "държава-гаранат": Германия вече е достатъчно силна за да поеме тази роля. Правителството на Бисмарк предпочита да не споделя "австрийското наследство" с Русия, опитвайки се постави отслабващата Австро-Унгария под своя опека. Насоченият именно срещу Русия, а не толкова срещу Франция, Австро-германски съюзен договор от 1879 бележи окончателното изтласкване на Руската империя от "германската система". Нова Мюнхенгрецка конвенция се оказва невъзможна, доказателство за което е и съдбата на т.нар. "Съюз на Тримата императори" (алиансът между Русия, Германия и Австро-Унгария, съществувал в периода 1873-1887).
Това развитие има фатални последици за Русия. Появата на Германската империя я лишава от ролята на "приятел и гарант" за германците, която тя играе още от времето на Петър І. Правителството на Александър ІІІ слага край на "полугерманската" идентичност на Руската империя, възприемайки славянофилската идеология. Политиката на "русификация" от края на ХІХ век прави Русия претендент за водещата роля в славянския свят, което само по себе си, задълбочава конфликта и с двете германски империи.
Имперските мечти
За германското общество следващите 70 години преминават под знака на мечтата за укрепване и разширяване на империята. За това способства ситуацията в Австро-Унгария, където се изостря славянският въпрос, допълнен от задълбочаващият се конфликт с Русия. Идеологията на панславизма изначално не е добронамерена към Русия, доколкото предполага, че Хабсбургите ще приобщят западните славяни към европейската (т.е. германската) култура, а те на свой ред, ще приобщят към нея и славяните от Изтока и Юга. През 60-те години на ХІХ век Русия се опитва да отнеме контрола над панславянското движение на Балканите, както и в самата Австро-Унгария. Отговорът на Виенския двор е утвърждаването на германски династии на Балканите и подкрепата за малоруския сепаратизъм в самата Русия, което пък води до появата на "украинския проект". От друга страна, опеката на Берлин над отслабващата Австро-Унгария означава появата в германското общество на имперски проект, в чиито рамки Германия следва да прерасне в нещо по-голямо от създадения през 1871 т.нар. Втори Райх.
За утвърждаването на този "нов имперски проект" способства и очерталата се в самата Германска империя криза на идентичността. След Австро-пруската война от 1866, историята на Свещената Римска империя сякаш преминава към Австро-Унгария, превръщайки се в история на друга държава, и германците се оказват "народ без история". Изход от тази ситуация става обръщането на немските мислители към "предимперското" минало. Музикално-мистичните драми на Рихард Вагнер пораждат в германското общество интерес към "ариософията", т.е. към търсенето на древната арийска цивилизация, която уж е истинската прародина на германците. При това търсенията в тази посока се осъществяват по три основни направления:
- осъществяване на своеобразна "приватизация на Античността", чрез популяризацията на теорията на Якоб Фалмерайер, според която древните елини нямат общо със съвременните гърци, а са преселило се на юг германско племе;
- създаване на теорията за "Готската цивилизация", според която германското племе готи създава през ІІІ-VІ век развити държави на територията на Украйна, Балканите, Италия и Испания.
- включването в германската история на "арийските цивилизации" в древна Индия, Персия и Тибет (традиция, кореняща се още в опитите на немския философ Артур Шопенхауер да свърже индийската и германска философии).
Всички тези търсения целят решаването на практическата задача да бъде легитимирана новата Германска империя, която да се сдобие с необходимата и "имперска история". Паралелно с това обаче, те легитимират и проекта за изграждане на империя "по-голяма, отколкото Германия". Като въпросът е единствено за това, какво следва да представлява тя и, какво точно да включва. Така, привържениците на "световната политика" (Weltpolitick) призовават за създаването на морска империя, което неизбежно води до конфликт с Великобритания, и са склонни към формиране на алианс с Русия. Привържениците на континенталната експанзия пък се обявяват за усвояване на "австрийското наследство", което само по себе си тласка Германия към конфронтация с Русия. Допълнение към този проект е укрепването, от страна на Берлин и Виена, на германските династии на Балканите - в Румъния (Хохенцолерн-Зигмаринген) и България (СаксКобургГота), привличайки ги в орбитата на "германската система".
Германският имперски проект изначално предполага поставянето под контрол на наследството на Австро-Унгария, което намира отражение в идеологията на пангерманизма. Последният се заражда като политическо движение в началото на 80-те години на ХІХ век в Австро-Унгария: в нейната австрийска част се усилват настроенията за отделяне на немските земи от Унгария и присъединяването им към Германската империя. Характерна черта на пангерманското движение в Австро-Унгария е негативното му отношение към панславизма и идеите за разширяване на административната автономия на слаавянските народи в империята. Още през 70-години на ХІХ век обаче, немският историк и специлист по Изтока Паул Антон де Лагард започва да трансформира пангерманизма в "готицизъм", което е свързано с претенциите на Германия да управлява остатъците от "Готската цивилизация". През 1875 той очертава по следния начин контурите на готския "пангерманизъм": "На запад от Люксембург, до Белфор, на изток от река Неман до "древните готски земи" в Черноморския регион и на юг до Адриатическо море, с потенциал за разширяване в Мала Азия".
Последвалите успехи в изучаването на "Готския свят" превръщат пангерманизма в имперска идеология. Както е известно, концепцията за "Готската цивилизация" е лансирана още от германския антрополог Емил Лудвиг Шмид (1837-1906). На свой ред, немският археолог Паул Райнеке свързва готската държава на река Днепър (Ойкум), съществувала през ІІІ-ІV век, с Черняховската култура на територията на днешните Украйна, Молдова и Румъния. Райнеке лансира хипотезата, че тя се гради на принципа на "гирляндата", посочвайки, че готските селица се развиват по теченията на ключовите реки (Днепър, Днестър, Южен Буг, Рос, Сула, Псел и Ворскла). Историкът Лудвиг Хартман пък създава теорията, че Кралството на остготите на Теодорих Велики може да се разглежда като наследник и своеобразен продължител на Римската империя, разгромен от "вече ненапълно римската" Византия. Теорията за "Готския свят", допълнена с изучаването на другите германски кралства (на Герулите и Гепидите), формира концепцията за уж съществуващия още през VІ век могъщ "Германски свят".
Разпространението на немския език в края на XIX век
Политическият вариант на "Готския проект" разширява границите на "германския свят". В него могат да бъдат включени и Скандинавия, и територията на днешните Украйна, Полша и Беларус, и Балканския полуостров, и Италия (където е било Остготското кралство), и Испания (където е било Кралството на вестготите), и дори Южна Франция, където, до 507, вестготите владеят Аквитания. При това "готицизмът" има две ключови особености. На първо място, "готската цивилизация" се представя като пряк наследник на Римската империя, което (в допълнение към Свещената Римска империя), обвързва Германската империя с Римската. На второ място, в рамките на Австро-Унгария, "готицизмът" придобива откровена антиславянска насоченост в рамките на теорията за противопоставянето между готите, като наследници на Рим, и варварите - славяни. "Готският проект" обосновава австрийските политически маневри по отношение на Сърбия, Румъния и Украйна, включвайки ги в ареала на "Готско-германската" цивилизация. Именно това е идеологическата основа за създаването на "голяма империя", която в края на ХІХ век немските геополитици Фридрих Ратцел и Карл Хаусхофер обозначават като «Grossraum», т.е. "голямо пространство".
По време на Първата световна война германското общество все още се колебае относно избора на основното направление на експанзия. Западният вариант, обоснован от публициста Фридрих Науман и историка Освалд Шпенглер, предвижда разширяване на Запад, чрез присвояване на територии от Франция и Белгия, в името на бъдещия конфликт с Великобритания. Далеч по-популярен обаче се оказва източният вариант, лансиран още в началото на ХХ век от публициста Паул Рорбах, обосновал необходимостта от Русия да бъдат отнети нейните западни територии, поне до линията Днепър - Западна Двина.
Революцията от 1917 дава възможност на Германия дори да надмине "проекта на Рорбах" за експанзия на Изток. Бресткият мир от 1918 откъсва от Съветска Русия Полша, Литва, част от Беларус и Украйна, а също Естония, Литва и Латвия, по т.нар. "линия Хофман". Избухналата в Русия Гражданска война позволява на германското командване да установи контакти с "Донската република" на атаман Краснов и да изпрати войски в Грузия, налагайки и неравноправен икономически договор. Изтеглянето на немските войски става едва под натиска Антантата, след постигането на Компиенското примирие през 1918.
В териториално отношение, резултатите от Първата световна война касаят най-вече не самата Германия, а Австро-Унгария. Първата запазва основната си територия, губейки само няколко спорни гранични области във Франция, Белгия и Полша. Съвсем друг е случаят с Австро-Унгария. Войната води до нейното разпадане и, съответно, до свиването на "германската система" до територията на Ваймарска Германия и малката Австрия - втората немска държава, на която е забранено да се обединява с първата. Върху руините на Австро-Унгарската империя възникват няколко южно- и западнославянски държави с влиятелни германски диаспори. Което обяснява и усилването на представите на немското общество за тяхната слабост и несъстоятелност. Поставстрийските държави се разглеждат в Берлин като временни образувания, изкуствено създадени от Антантата, чието съществуване може да бъде преразгледано при евентуална промяна на политическата конюнктура (всъщност, именно в това е и същността на Договорите от Локарно през 1925).
Германският национал-социализъм извежда вече съществуващите проекти до логическия им край. Възниквайки на австро-баварска основа, той наследява от австрийската политическа култура идеите за експанзия в източна посока и за славянско-германския конфликт (идея, изначално чужда на политическата култура на имперска Прусия). Адолф Хитлер разглежда Източна Европа като естествено направление на немската експанзия. В книгата си "Моята борба" той предлага на Германия не война - реванш за Първата световна с Великобритания и Франция (както го правят например главнокомандващият на райхсвера генерал Ханс фон Сект или историкът Освалд Шпенглер), а по-скоро постигане на споразумение с държавите-победителки. В неговите рамки, Германия следва да се откаже от реванш при условие, че Великобритания приеме немската експанзия на Изток. Тоест, на практика, Хитлер предлага на Запада да признае Германия за свой "антикомунистически авангард", подкрепяйки германската териториална експанзия в Източна Европа.
В основата на този проект е идеята за несъстоятелността на източноевропейските държави. Идеологическото послание на Германия през 20-те години на ХХ век е, че Австрия, Полша, Чехословакия и Югославия представляват отломки от германската империя на Хабсбургите, които не са пълноценни държави, а "временна комбинация". Хитлер лансира и тезата, за несъстоятелността на СССР, който според него е разрушил държавността на Руската империя, изградена на германска основа. Логиката на националсоциализма е, че Германия веднъж вече е успяла да си извоюва "жизнено пространство" на Изток, през 1918, но конфликтът с Великобритания и Франция и е попречил да го задържи. Съответно, евентуално споразумение, а в идеалния случай - и постигането на алианс с Лондон, би позволило това да не се повтори. В немското общество се налагат представите за Германия като претендент за "австрийското" и "руското" наследство.
В тази връзка германският историк Ернст Нолте поставя интересния въпрос, дали не преувеличаваме ролята на Версайския договор в политическия живот на Германия. Въпреки наложилите се стереотипи, през 20-те години на ХХ век немското общество не е обсебено от идеята за война-реванш с Франция и Великобритания. В онзи период политиците и идеолозите, призоваващи за "натиск на Запад" остават (за разлика от периода на Втория Райх) в периферията на политическия живот. Конфликтът на Третия Райх с Германия и Франция през 1939 е породен не от стремежа на германското ръководство "да си разчисти сметките за Версай", а от нежеланието на Лондон и Париж да предадат на Германия държавите от цялата Източна Европа, както биха искали в Берлин.
Втората световна война е резултат от опита на Германия да създаде собствена (супер)империя в Европа. В тази връзка, анализаторите условно очертават три основни компонента в нацисткия проект за бъдещата Европа: "Европа І" ("Велика Германска империя"), "Европа ІІ" (пояс от зависими от Германия държави) и "Европа ІІІ", чиито граници достигат почти до Волга. Поражението на "държавите от Оста" обаче слага кръст на имперския проект на Германия.
Шагреновата кожа
Втората световна война не само слага край на идеята за Германска империя, но и води до нова трансформация на германската държавност. При това не става дума само за разделянето на Германия от съюзниците на четири окупационни зони и осъществяването на мащабна политика на денацификация и демократизация. Не по-малко важна мярка е приетият на 25 февруари 1947 от Контролния съвет в Германия закон "За ликвидирането на Пруската държава". На 1 март 1947 Съветът официално заявява, че Пруската държава е премахната, защото е била "източник на милитаризма и реакцията в Германия". Три пруски провинции - Силезия, Познан и Предпомерания, са предадени на Полша; Източна Прусия е поделена между СССР и Полша, като източната и част с Кьонигсберт преминава към Съветите, а западната част с Малбург (Малборк) - към Полша. Останалите пруски територии са разпределени между различни германски провинции.
Ликвидирането на Прусия и установяването на източните граници на Германия по реките Одер и Ниса, отхвърля германската държавност далеч на Запад. Новите немски граници на практика съвпадат с тези на Германското кралство от Х век, т.е. периода преди създаването на Свещената Римска империя. Геополитическото "връщане" на Германия в Х век, означава, че тя губи всички завоювани през следващите хиляда години провинции, което слага край на самата система на Германската империя. На практика, новата Германия в границите от времената на крал Хайнрих І Птицелов се превръща в национална държава без имперски провинции. Географският и център се измества по-близо до Западна Европа (в района на Хановер), отколкото до СССР/Русия. Това предопределя и склонността на новата Германия към взаимодействие по-скоро със западноевропейските държави, отколкото с руската система (също както и в периода на борбата на "франкското наследства", през ІХ-Х век).
Ликвидирането на "пруската платформа" и принудителното изселване на етническите германци от Полша и СССР в Германия води да фактическото изчезване на пруската идентичност. В днешна Германия няма голяма етническа група, идентифицираща се като "прусаци" (за разлика от баварците, саксонците, хесенците и т.н.). Пруската народност, която е опора на германската държавност след 1848, не запазва идентичността си на основата на териториалната платформа на Бранденбург. Следователно, географското ядро и на "двата последни Райха" не е районът на Берлин, а териториалната платформа на Източна Прусия, т.е. секуларизирания Тевтонски орден. Границата по Одер и Ниса, официално признати от ФРГ през 1970, не е просто наказание на Германия, а своеобразна основа за ликвидирането на пруската идентичност.
Друга ключова "антиимперска мярка" на съюзниците е изселването на етническите германци от източноевропейските държави. На принудителна депортация (освен германците от Полша и СССР) са подложени и судетските немци в Чехословакия, трансилванските немци в Унгария и Румъния, както и "югославските немци" от Банат, Словения, Хърватска и Войводина. В геополитически план, това решава два въпроса. Първият е ликвидирането на етническата опора за евентуално възраждане на германската експанзия, а вторият - ликвидирането на австрийския геополитически център на "германския свят" през ХІХ век. Последният, на практика, се свежда до границите на Австрия, като бива лишен от източното си пространство и възможността за прегрупиране.
Създаването на ФРГ и ГДР през 1949 няма само идеологически значение. Далеч по-сериозна е геополитическата трансформация на Германия. ФРГ, чиито ограничен суверенитет бива възстановен от САЩ, Великобритания и Франция през 1954, се формира на основата на Рейнско-Баварската платформа, в която доминира първата (т.е. Рейнската). За столица на ФРГ е избран Бон, а не Мюнхен или Щутгарт. В териториално отношение, ФРГ от времето на студената война съвпада с границите на профренския Рейнски съюз на Наполеон Бонапарт. В исторически план, това е онази Германия, която отстояват "минималистите" в двора на баварската династия Вителсбах през 30-те години на ХІХ век. Заради своите исторически и културни традиции, тази рейнско-баварска Германия успешно се интегрира във формиращата се "Атлантическа общност", тъй като в културно-ценностно отношение Рейнската Германия е свързана с нея по-силно, отколкото Прусия и дори Австрия.
Изместването на Германия към Рейнската платформа позволява да бъде стартиран и проектът за "европейска интеграция. Либералната школа обикновено го представя като победа на икономическите разчети над геополитиката. Истината обаче е, че формирането на "западноевропейското ядро", включващо, Франция, ФРГ, държавите от Бенилюкс и Италия, става възможно именно благодарение на изместването на Германия към "франкския ареал". Една Германия, базираща се на пруската платформа (Източна Прусия, Силезия и Бранденбург), едва ли би могла да създаде общ икономически комплекс със Западна Европа, както и да се помири с Франция. Тоест, самата европейска интеграция изисква да бъдат изпълнени две условия: да бъде ликвидирана имперската платформа на Прусия и Германия да се върне на изконната си платформа на Източнофранкското кралство. Нима е случайно, че границите на Европейската общност от 1957 почти напълно съвпадат с тези на Франкската империя през първата половина на ІХ век? Някои руски анализатори лансират тезата, че "германците са се променили". Според мен обаче, това не е съвсем вярно. Германците не са се променили, защото става дума за Германия, базираща се на Рейнската платформа, а не за Прусия, Саксония или дори Австрия. Съвременните германци не приличат на прусаците, още повече че пруската идентичност беше ликвидирана от съюзниците заедно с пруската платформа. Днес Русия и другите държави си взаимодействат с рейнско-баварските елити, които традиционно са ориентирани към Западна Европа и не се опитват да градят имперска идентичност. В самата си структура днешна Германия не разполага с историческа имперска платформа, затова може сравнително лесно да се интегрира в по-широкия европейски проект.
За СССР ситуацията се оказва по-неблагоприятна. Той разполага само с Бранденбургско-саксонската платформа, лишена от имперския си център в Източна Прусия. В териториално отношение това е прекалено малка единици за създаването на "втора Германия". Всъщност, съветската дипломация въобще не се стреми към разделянето на Германия: до средата на 50-те години тя се опитва да инициира преговори за създаването на единна, неутрална и извънблокова Германия, която да балансира НАТО. И едва влизането на ФРГ в НАТО, което слага край на тази дискусия, кара СССР да ориентира към превръщането на ГДР в социалистическа Германия, чиято територия на практика съвпада с онази на "Бранденбургската марка".
Единственият частичен успех на съветската дипломация става превръщането на Австрия в неутрална държава. Останката от Австрийската империя, възкресена от съюзниците през 1945, се сдобива с международно признат неутрален статут, гарантиран от междусъюзническия договор от 1955. В Австрия на практика бива реализиран вариантът, който не се реализира в рамките на "голямата Германия", т.е. създаване на неутрална и извънблокова държава, имаша право сама да избере пътя си на развитие. Дори и неутралната Австрия обаче, отделя "съветския блак" от южния фланг на НАТО и приятелски настроената към него Югославия.
Още от края на 60-те години на ХХ век, създадената върху Бранденбургската платформа ГДР изпълнява за СССР най-вече идеологическа роля, тъй като без нея САЩ щяха да изглеждат в очите на останалия свят като главния победител във Втората световна война. Комуникациите между СССР и ГДР изцяло зависят от съюзническите отношения с Полша и Чехословакия. Затова, след началото на мащабната криза на комунистическата система в Полша, шансовете за запазването на съветския контрол над ГДР стават все по-малки. Логичен завършек на този курс става съгласието на съветското ръководство за обединяването на Германия през 1990. То не решава някакви фундаментални задачи, тъй като Германия си остава в рамките на "Атлантическата система", като на практика просто присъединява лесно интегрируемата Бранденбургска платформа.
Това решение на "германския въпрос" обаче поражда и друг проблем пред Русия. Предаването на немски територии на държавите от Източна Европа и изселването на етническите германци оттам, прави повечето от тези държави етнически по-еднородни. Тоест, държавността в страните от т.нар. "Междуморие" - от Естония, до Румъния и Словения, става по-силна, отколкото в периода между двете световни войни, заради липсата на германски диаспори в тях. Укрепвайки в рамките на алианса си с СССР, през 90-те години на ХХ век, те сравнително лесно биват "обърнати" от американската дипломация срещу Русия. В резултат днес е налице много по-мощен антируски "санитарен кордон" по западната граница на Русия, в сравнение с 20-те години на миналото столетие и поне засега няма основания да се разчита, че той би могъл да се разпадне под натиска на етническите противоречия.
В очакване на "прозорец на възможности"?
В същото време обаче, обединяването на Германия през 1990 беше съпроводено от сериозна (макар и вече позабравена) криза вътре в "обединена Европа". Тя бе породена от разпадането на Съюзна федеративна република Югославия (СФРЮ). Сблъсъкът по този повод се случи на съвещаниета на външните министри на страните членки на Европейската общност, провело се на 15-16 декември 1991. Германия поиска да бъда призната независимостта на Хърватска и Словения, а Франция и Великобритания се обявиха против. В отговор Ханс-Дитрих Геншер напусна заседателната зала, заплашвайки, че страната му може да излезе от общността. След гова Берлин едностранно призна независимостта на двете югорепублики, поставяйки Париж и Лондон пред свършен факт. И за да се запази единството на Европейската общност, през декемри 1991 спешно беше изготвена т.нар. Брюкселска декларация относно критериите за признаване на нови държави. Впоследствие Германия подкрепяше Хърватска в конфликта и със самопровъзгласилата са Република Сръбска Крайна през 1991-1995 (включително и с оръжейни доставки).
Съдействайки за разпадането на Югославия, правителството на канцлера Хелмут Кол всъщност решаваше една историческа задача. Както е известно, Югославия е създадена по инициатива на Великобритания и Франция след Първата световна война за да служи като противовес на Германия, блокирайки експанзията и на Балканите. Подкрепата на Кол за разпадането на СФРЮ позволи на Берлин да премахне тази преграда, отваряйки си пътя към Балканите. Паралелно с това, Германия рязко повиши статута си в световната политика, като стана участник в Контактната група за Босна и Херцеговина. Това стимулира в Париж и Лондон появата на редица концепции относно необходимостта от ново "сдържане на Германия", чрез запазване на американското присъствие в Европа.
Югославската криза очерта няколко важни тенденции. Първата бе, че опасенията на Лондон и Париж от появата на силна Германия не са изчезнали. Втората - че дори и самият атлантически елит на Германия гледа сериозно на възможността за разширяване на нейната сфера на влияние, при това не само с икономически методи. А третата беше свързана с въпроса, дали германската югоизточна платформа е способна да се регенерира. За първи път след Втората световна война, в средата на 90-те години, Германия се сдоби с нещо като сфера на влияние, включваща Австрия, Словения и Унгария и съвпадаща с територията на австрийската част от Австро-Унгария – т.нар. Цислейтания.
Последвалите събития бяха наситени с политически интриги, но нямат пряко отношение към темата на настоящата статия. Германската дипломация увеличи военната си самостоятелност, благодарение участието на страната във военните операции на НАТО в Косово и Афганистан. Американската дипломация пък съумя да запази остатъците от ограничения суверенитет на Германия и военното присъствие на НАТО (и най-вече на САЩ) на нейна територия. След като през 2005 на власт в страната дойде правителството на Ангела Меркел, Германия демонстрира много по-малка самостоятелност в рамките на "Атлантическата общност", отколкото при управлението на канцлерите Хелмут Кол и Герхард Шрьодер. Периодът на Меркел ще остане в историята като своеобразна пауза в обсъждането на "германския въпрос".
Ситуацията започна да се променя в контекста на стартиралата през миналото десетилетие дискусия за перспективите пред ЕС. Става дума не само за прословутия Brexit, но и за далеч по-широк кръг от проблеми: от формирането през 2011 на привилегировано френско-британско партньорство до появата на вече утвърдилата се практика на затваряне на границите във връзка с миграционни или епидемиологични кризи. В ЕС започват да се формират своебразни "вътрешни алианси", т.е. групи от държави, поддържащи тесни партньорски отношение извън институциите на Съюза. В тази връзка възниква въпросът, възможна ли е появата на "германски блок" (първоначално вътре в ЕС), което само по себе си ще разшири "Германската платформа"?
Останки от "германския свят" съществуват и днес. Освен самата Германия, има две изцяло германски държави - Австрия и Лихтенщайн, както и две, които са "частично немски" - Люксембург и Швейцария. Членството в ЕС, който бе създаден именно за "сдържането" на големите европейски сили, позволяваше на малките и средни държави да бъдат спокойни за бъдещето си. Очерталите се тенденции за промени в ЕС обаче, могат да поставят въпроса за тяхната по-тясна интеграция с Германия, подобно на интеграционните процеси в други региони.
В тази връзка е интересно усилването на Австрия, която след дипломатическия конфликт с ЕС през 2000-та, във връзка с успеха на дясната Австрийска партия на свободата на парламентарните избори, провежда далеч по-кофликтна политика по отношение на "европейските институции", отколкото самата Германия. През последните двайсетина години в Съюза се наложи понятието "австрийска фронда". Австрийските политици си позволяват много по-често от германските да критикуват ЕС, а в някои случаи - и да поддържат по-добри отношения с Русия. В сравнение с Германия, в Австрия е по-разпространена носталгията към миналото и е налице по-уважително отношение към собствената национална култура и традиции. Страната постепенно се превръща в своеобразен културно-исторически център на "германския свят", който може да си позволи обсъждането на деликатните теми, които Германия, поне засега, се стреми да избегне.
Не са много ясни и перспективите пред Бавария. Днес тя разполага със самостоятелно представителство на ниво ЕС. В Лондон и Париж традиционно смятаха това за своеобразна застраховка в случай, че Германия реши да промени външнополитическата си стратегия. Тази относителна самостоятелност на Бавария обаче би могла да стане и своебразен мост за включването на отделни нейни части към "германската система" (например, чрез подписване на споразумение с Австрия, Лихтенщайн или дори с германоезичните кантони на Швейцария). "Германският свят" е исторически склонен към формирането на конфедеративни обединения и подобен модел би удовлетворил всичките му участници.
В полза на тенденцията към промяна на етнополитически платформи работи и преднамереният антикомунизъм на държавите от Източна Европа. Демонстративното отхвърляне на съветското наследство от тяхна страна неизбежно поставя въпроса за делегитимирането на границите им, установени след Втората световна война с ключовата роля на СССР. Признаването на "престъпния характер на съветския режим", автоматично поставя под въпрос и получените от тях германски и унгарски територии. Засега нито в Берлин, нито в Будапеща поставят официално въпроса за промяна на границите. Но т.нар. "прозорец на Овертон" е интересен именно, защото се отваря постепенно, разкривайки, стъпка по стъпка, нови възможности.
Освен това, в държавите от Източна Европа съществуват силни исторически спомени за германската експанзия. Достатъчно е да си припомним, как Чехия отказваше да подпише Европейската харта за човешките права, опасявайки се, че някогашните судетски немци ще поискат компенсация за отнетата им собственост. Днес тези страхове се потискат от "двойното сдържане" на Германия - посредством системата от общи европейски и атлантически институции и подкрепата на САЩ за източноевропейските държави. От друга страна обаче, лансираната още от администрацията на Барак Обама теза за превръщането на Германия в опора на "източния фланг на НАТО" означава усилване на ролята и в Източна Европа. Предвид тясната икономическа обвързаност с Чехия, Словакия и Румъния, германската политика може да се сдобие с реален шанс да се върне в тези страни. Промяната на регионалните приоритети невинаги означава крах на съществуващата система от институции - тя може да се реализира и посредством промяната на ролите на водещите държави в рамките на системата.
Прогнозите за бъдещето са трудно нещо. Със сигурност обаче може да се каже, че през различните исторически периоди "германската система" е променяла географския си ареал. Тоест, напълно възможно е, че съвременната и локализация няма да се окаже окончателна, което пък може отново да промени нейната идентичност.
Заключение
Идентичността на териториално подвижния "германски свят" е исторически свързана с онази териториална платформа, която играе ролята на негов център през един или друг период. "Атлантическият избор" на съвременна Германия е свързан най-вече с базирането и на Рейнско-Баварската платформа, която е исторически свързана със Западна Европа. Днешна Германия не разполага с исторически имперски центрове, способни да променят нейната идентичност. Но тази ситуация се основава на стабилността на институциите на ЕС, които удържат Германия в рамките на "Атлантическата система". Трансформацията на структурата на тази общност може да доведе до промени в географията на "германската система", което в бъдеще може отнова да постави въпроса за нейния избор.
Бележки:
- 1. Тук и по-нататък в текста, авторът разграничава понятията "Германски свят", като общност на германоезичните народности, и "Германската система", като политическа форма на неговата организация.
- 2. Макар че е прието това обединение да се нарича "Свещена Римска империя на германската нация", то до голяма степен е конструкт на историците. Понятието "Свещена Римска империя" започва да се използва едва в края на ХІІ век, първоначално неофициално, а пък приставката "на германската нация", възниква - по различни данни - или в средата на ХІV, или през ХV век. Императорите от Саксонската династия се наричат Римски императори, което по-късно поражда и представите в немското общество за "Германския свят" като продължител на Римската империя.
- 3. Това дава основание да погледнем от друг ъгъл на прочутите сатирични стихотворения на немския поет Хайнрих Хайне "Магаретата избиратели" и "Крал Клепоух І". Те обикновено се разглеждат като остра сатира срещу германските консерватори, представени като "старите магарета". Биха могли обаче да се тълкуват и като сатира срещу "малогерманския" проект за трансформиране на "Германската система" в чисто немска държава, което - както предвижда и Хайне, ще доведе до нейното саморазпадане.
* Преподавател в Московския държавен университет "Ломоносов", експерт на Руския съвет за международни отношения