Квазимултилатерализмът на Вашингтон

През февруари авторитетният американски Институт "Брукинг" публикува доклада на своя старши научен сътрудник Томас Райт, озаглавен "Прокарването на мултилатерализма в ерата на популизма" (1). Както е известно, след влизането на тандема Байдън/Харис в Белия дом, понятието "мултилатеризъм" отново започна да се използва активно от американската експертна общност, а и ролята на Института "Брукинг" като генератор на идеи и предложения за новата администрация очевидно нараства.

Интересно е,че в доклада си Райт дори не се опитва да дефинира мултилатерализма нито пък да очертае различните нива на мултилатералния подход в глобалната политика. Вместо това, той започва с изброяването на съвременните предизвикателства към него, акцентирайки върху две от тях. На първо място, според автора, през последните години се наблюдава ръст на популярността на едностранния подход и национализма във външната политика на Китай, което се оказва сериозно препятствие пред формирането на "основаващ се на правила световен ред". А, на второ, дори и след поражението на Тръмп на президентските избори през 2020, в Републиканската партия на САЩ се запазва дълбокото недоверие към многостранните механизми, процедури и практики.

Към тези две предизвикателства следва да добавим и други промени в глобалната политика, пречещи за развитието на мултилатерализма. Едностранните подходи стават все по-типични за големите държави от т.нар. Глобален Юг, като Индия и Бразилия например. Впрочем, дори и в рамките на Европейския съюз, принципът на мултилатерализма все по-често се оказва обект на критики, сред примерите за което е неднозначното отношение на страните членки към Глобалния пакт за миграцията на ООН.

Скептичното отношение към мултилатерализма касае както сферата на сигурността, така и сферата на развитието и - ако сегашните тенденции се запазят - може да има много негативни последици за стабилността на международната система.

Самият Райт твърди, че в исторически план, съвременният мултилатерализъм е западно изобретение, създадено в ранния период на студената война, което само в отделни случаи избирателно се отнася и за отношенията между Запада и Съветския блок. След края на студената война се появи надежда, че някогашните противнице на Запада ще могат, под една или друга форма, да се интегрират в съществуващите многостранни западни институции и механизма тъй като се смяташе, че всички международни играчи вече би трябвало да са заинтересовани от постигането на едни и същи цели в сферата на външната политика: глобален икономически растеж, неразпространение на ядреното оръжие, опазване на околната среда, сдържане на "държавите-парии" и стабилизиране на страните с крехки режими.Според автора, за да се постигне универсализацията на западния мултилатерализъм следва да се осъществят две комплексни реформи на глобалната политика. На първо място, да се реформират съществуващите многостранни организации (вклюително МБВР, МВФ, Г-7 и дори ООН), предоставяйки повече възможности на държавите от Глобалния Юг в тях. А на второ място – да се повиши гъвкавостта на многостранните механизми,за да се създаде максимално широк набор от формати за включване на отделните държави в тяхната работа.

За съжаление обаче, и по двете направления бяха постигнати много малко успехи. Недоволството от институционалния консерватизъм на Запада породи повсеместно разочарование, повишавайки популярността на едностранните подходи в незападната част на света. В същото време на Запад мултилатерализмът все по-често се представя от популистите като символ на историческото му отстъпление и дори капитулация. Затова привържениците на мултилатерализма все по-често търпят поражение на изборите.

Трите варианта на мултилатерализма

В доклада си, Райт очертава три варианта на мултилатерализма в бъдеще, адресирайки прогнозите си най-вече към европейските държави.

Инкременталният подход. Той има отбранителен характер и се базира на предположението, че в обозрима перспектива европейските привърженици на мултилатерализма ще се сблъскват с едностранните действия на Китай и непоследователното поведение на САЩ. В подобни условия прокарването на мултилатерализма ще е възможно предимно на тактическо, а не на стратегическо равнище (запазването на иранската „ядрена сделка” и Парижкото споразумение за климата, предпазливо реформиране на Световната търговска организация и Световната здравна организарция и постигане на конкретни споразумения за координиране на международните усилия за излизане от глобалната криза). Макар че става дума за постепенното натрупване на елементите на либералния световен ред, държавите от ЕС ще се придържат към тезата за „политическия неутралитет” на многостранните споразумения, тъй като те следва да обслужват интересите на цялата международна общност, а не само тези на Запада.

Според автора на доклада, инкременталния подход, като цяло, съответства на практиката на мултилатерализма, към която се придържа ЕС през последните двайсетина години. Предвид нарастващата склонност на Китай за предприемане на едностранни действия и запазващото се двойнствено отношение на САЩ към мултилатерализма, ефективността на инкременталния подход постепенно ще намалява. И, ако ЕС бъде оставен сам на себе си, ще си остане слаб, уязвим, незащитен и разполагаш с твърде ограничени възможности да влияе върху хода на събитията в света.

Подходът на „самотния войн в джунглата”. Според Райт този подход се основава на предположението, че рано или късно на ЕС ще се наложи да се примири с това, че е останал единствения привърженик на мултилатерализма в света. Съюзът ще тряба да предприеме решителни усилия за да постигне „стратегическа автономия” от Вашинггон, превръщайки се в пълноценен глобален център на сила и влияние. Той ще следва политика на еднаква отдалеченост от другите силове центрове, като влиза в тактически коалиции и алианси с тях за решаване на конкретни проблеми. Благодарение на дистанцирането от Вашингтон, външната политика на ЕС ще стане по-гъвкава. Принципите на мултилатерализма ще бъдат използвани от Брюксел предимно вътре в Съюза, но на световната сцена европейските лидери ще се базират на принципите на силовия баланс. И дори да се предприемат опити за глобално разпространение на принципите на мултилатерализма, те ще бъдат много ограничени.

Авторът смята, че при всички случаи движението на „самотният войн в джунглата” към мултилатерализма ще бъде трудно и бавно. Въпреки това, вече са налице известни индикации в тази посока – например постигнатото наскоро инвестиционно споразумение между ЕС и Китай, което Брюксел подписа без предварителни консултации с новата американска администрация.

Подходът на „възраждането на свободния свят”. Третият подход, който се лансира в доклада на Райт, залага на възстановяването на „западния мултилатерализъм” от ерата на студената война на фона на „авторитарното предизвикателство от страна на Китай, Русия и други държави”. В тази връзка се препоръчва САЩ, ЕС и другите либерални демокрации да преодолеят своите разногласия (включително и чисто вътрешните) и да се сплотят за да защитят общите си интереси и ценности. Авторът посочва, че практическата реализация на този подход ще се съпътства от множество трудности, но изтъква, че мащабите на „авторитарното предизвикателство” изискват адекватен отговор от страна на „колективния Запад”.

Подобен подход към мултилатерализма означава поемането на своеобразна колективна отговорност за историческите съдби на либералната демокрация и взаимна подкрепа против външните и вътрешни противници на демократичните институции и ценности. Следва да бъде рязко повишено нивото на многостранното сътрудничество в борбата срещу дезинформацията, транснационалната корупция, разузнавателните операции и индустриалния шпионаж, осъществявани от „авторитарните противници”. САЩ, в частност, ще трябва да формулират някакъв политически аналог на прословутия чл.5 от Устава на НАТО, ако авторитарните им опоненти се ориентират към осъществяване на стратегия на натиск върху либералните демокрации. Според Райт, на Запада вероятно ще се наложи да ревизира сегашните си икономически, културни и политически връзки с авторитарните режими (и най-вече с Китай) в посока към тяхното ограничаване. Накрая, „колективният Запад” следва да отнеме инициативата от „авторитарния Изток” по отношение на реформирането на системата на международното право, повишаване ефективността на международните организации и формирането на нов световен ред.

Заключение

В заключителната част на доклада си Райт посочва, че поне в близко бъдеще инкременталният подход изглежда най-лесния и естествен избор за Европейския съюз, тъй като той на практика предполага запазване на статуквото. Предвид много вероятното изостряне на противопоставянето между Китай и САЩ обаче, запазването на този подход ще става все по-малко реалистично. Възприемането на подхода на „самотният войн в джунглата” пък би имало катастрофални последици за либералния световен ред, поне според автора, тъй като ще затвърди разцеплението между двете основни движещи сили на този модел – САЩ и ЕС. Затова Райт смята, че подходът за „възраждане на свободния свят” е единственият, способен да гарантира дългосрочната защита на стратегическите интереси на Запада. Освен това, той е единственият подход, способен да убеди консервативните американски републиканци в необходимостта САЩ да се върнат в многостранните институции и режими.

При всички случаи на „колективния Запад” ще се наложи съвсем скоро да направи оконателен избор между очертаните по-горе три подхода, защото сегашната криза нагледно демонстрира, колко крехък и несигурен е съвременният световен ред.

Истината е, че докладът на Томас Райт се основава на очевидния му американоцентризъм. Въпреки че е убеден привърженик на мултилатерализма, авторът го интерпретира изключително в контекста на текущите задачи на външната политика на САЩ, т.е. разглежда мултилатерализма като инструмент за обединяването на Запада около Америка, както и като средство за противопоставянето на този „колективен Запад” на Китай и другите геополитически противници на Съединените щати, включително Русия.

Категоричното твърдение на автора, че съвременният мулилатерализъм исторически е присъщ на Запада няма как да не поражда учудване, най-малкото, защото мултилатерализмът не започва със създаването на НАТО или ЕС, а с това на ООН, която трудно може да се определи като изцяло западен проект. Впрочем, и след това западните либерални демокрации не държат монопола върху създаването на многостранните международни механизми. Сред примерите за това е както успешното развитие на мултилатералния модел на АСЕАН, така и тези на БРИКС и ШОС, да не говорим за многостранния характер на ОССЕ, Арктическия съвет или Г-20. Тоест, историческата практика не потвърждава хипотезата, че само либералните демокрации могат да създават многостранни формати и пълноценно да участват в тях. На практика, мултилатерализмът отлично си пасва с политическия плурализъм, което го превръща в универсален инструмент на световната политика.

Що се отнася до САЩ, тяхното отношение към мултилатерализма винаги е било доста по-сложно и противоречиво, в сравнение с представеното в доклада на Райт. Опитите на автора да постави американския хегемонизъм и мултилатерализма в рамките на една и съща координатна система не изглеждат убедителни. Всъшност, по време на студената война, а и след това, Вашингтон използваше формално многостранните западни институции, като НАТО, Г-7, МБВР, МВФ и т.н., за да прикрие едностранните се хегемонистични стремежи. А в случаите, когато САЩ не съумяваха да получат подкрепа за действията си в рамките на западните мултилатерални структури, те не се колебаеха да ги заобиколят. Сред примерите за това беше решението на Вашиннгтон да осъществи военна интервенция в Ирак през 2003, не само без санкциите на Съвета за сигурност на ООН, но и без тези на НАТО. В този и други подобни случаи е уместно да се говори не за истински стратегически мултилатерализъм, а за ситуативен квазимултерализъм, който обаче едва ли е адекватен на новите реалности на ХХI век.

Под много сериозен въпрос е и тезата на автора, че бъдещият мултиратерализъм следва да се основава на общите ценности на участниците в многостранните споразумения. Доста по-вероятно изглежда, че той ще се формира около общите проблеми и интереси. В тази връзка, сред перспективните модели може да се окаже подписаното през ноември 2020 споразумение между 15 азиатска държави за създаването на Всеобхватно регионална икономическо партньорство (RCEP). Показателно е, че сред участниците са силно различаващи се държави, т.е. както либерални демокрации, така и квазиавторитарни режими. И макар че в доклада си Райт с основание предупреждава, че предпочитаният от него вариант на „възраждането на свободния свят” не предполага връщане към стратегията на студената война, на практика, докладът налага именно този извод. Струва ми се обаче, че принципите на устойчивия мултилатерализъм няма как да бъдат наложени на основата на подобна очевидно архаична платформа, дори ако става дума – както е в доклада – само за „мултилатерализма на западния свят”.

Бележки:

1. https://www.brookings.edu/wp-content/uploads/2021/02/FP_20210204_multilateralism_wright_v2.pdf

* Българско геополитическо дружество