Военните измерения на новата битка за Арктика

Така, в средата на 20-те години на ХХ век, регионът на практика е разделен на сектори и поделен между САЩ, СССР, Норвегия, Канада и Дания. След приемането на Конвенцията на ООН по морско право през 1982 обаче, ситуацията се променя:  държавите от региона получават изключителни права върху използването на арктическите ресурси и територии, въпреки че последните официално не са част от тях (ще напомня, че САЩ не са ратифицирали Конвенцията).

Глобалното затопляне обаче промени всичко. Повишаването на температурата предизвика топене на арктическия морски лед. Изтъняването на леденото покритие пък направи достъпни съдържащите се под него богати природни ресурси и на първо място петрол и газ. Освен това се появиха възможности за нови морски маршрути в Северното полукълбо. Два нови такива търговски маршута: Северният морски път, премнаващ покрай арктическото крайбрежие на Русия, и Северозападният проход, минаващ покрай северните острови на Канада, вече са във фаза на разработка. Що се отнася до търговските перспективи на тези маршрути обаче, мненията на експертите се разминават.

В момента по Северния морски път преминават под сто търговски кораба годишно, но интензивността на движението постепенно нараства. Руският Северен морски път преминава покрая северното крайбрежие на Русия, където вече частично са изградени междинни пунктове за транспортно обслужване и гарантиране на сигурността. Москва планира в бъдеще да развива изключително важната инфраструктура на този маршрут, включително пристанища, издирвателни и спасителни центрове, административни органи по неговото протежение, флот от ледоразбивачи, звена и средства за борба с петролните разливи и гарантиране сигурността на тази търговска магистрала.

Северозападния (канадският) маршрут пък преминава покрай крайбрежието на Аляска, след което заобикаля многобройните острови на Канадския архипелаг. В момента там на практика липсва готова инфраструктура. Температурата в този регион е по-ниска, а ледената покривка е по-дебела, поради което и маршрутът е по-неудобен. Затова пък руският Северен морски път може да се използва от три различни направления (третото е от Северния полюс), освен това е по-подходящ за корабоплаване,  тъй като затоплянето в този регион се развива най-бързо.

Днес статутът на арктическите морски маршрути се оказва от глобално стратегическо значение, защото всеки негативен прецедент в региона може да има далеч отиващи последици за принципа на свободното корабоплаване, като цяло.

Що се отнася до природните богатства на Арктика, никой не е наясно с точните им обеми. Според някои оценки, в региона са концентрирани около 13% от все още непроучените петролни запаси в света, или 90 млрд. барела. Това количество е достатъчно за да покрие нуждите на цялото човечество от енергоносители за 2,5 години. Смята се освен това, че в Арктика се намират около 30% от все още непроучените запаси от природен газ. В доклада на Геологическата служба на САЩ от 2008 се твърди, че общата стойност на арктическите природни ресурси може да достигне трилиони долара. Разбираемо е, че тези цифри привличат вниманието на много държави към Северния полярен кръг. На практика обаче, всички известни запаси са разположени в района на бреговата зона или в рамките на Изключителната икономическа зона на всяка от арктическите държави, поради което собствеността върху тях не е предмет на оспорване.

Както е известно, според международните норми, всички държави притежават ексклузивното право да експлоатират находищата на полезни изкопаеми в шелфа и в океана на разстояние 200 морски мили от бреговете си. Тоест, те могат да добиват ресурси в континенталният шелф, продължаващ от сушата под океана. Площта на Арктика е 21 млн. кв. км, като в региона влизат територии, принадлежащи на Евразия и Северна Америка, Северният ледовит океан и островите в него, както и части от Атлантическия и Тихия океани.

С директен достъп до Арктика разполагат малък брой държави. Канада, Дания, Финландия, Исландия, Норвегия, Швеция, Русия и САЩ имат територии отвъд Полярния кръг. Впрочем, редица други държави също претендират за статута на арктически, макар че нямат граници в зоната на Северния ледовит океан. Днес дори и Китай се опитва да влезе в играта, но опитите му се затрудняват от факта, че не

разполага със собствените територии в региона.

Арктическият геополитически полюс

Арктика се променя, превръщайки се в ключов от геополитическа гледна точка регион. Новите икономически перспективи в енергетиката, добива на полезни изкопаеми и морския транспорт разкриват значителни възможности пред традиционните арктически държави, част от които вече доста активно действат в региона, а останалите – макар и по-бавно, също обръщат погледа си към Арктика.

На този фон не е изненадващо, че през последните години много страни разработиха собствени стратегии за своята по-нататъшна арктическа политика.

Русия например, отдавна е декларирала икономическия и геополитическия си интерес към Арктика, включително в сферата на сигурността. Москва възнамерява да реализира своите суверенни права в собствения си арктически регион, укрепвайки граничния контрол и гарантирайки сигурността му, особено по протежение на Северния морски път, а също разполагайки там достатъчно мощни сили за защита на най-важните инфраструктурни обекти. Тази стратегия е напълно разбираема, предвид ролята на Севера за реализацията на по-натъщните планове за икономическо развитие на Русия, нарастващата „прозрачност” на руските северни граници, както и очакваната активизация на търговското корабоплаване в зоната на руския Краен Север, в резултат от постепенното топене на арктическите ледове. Стремейки се към модернизация в Арктика и проектирайки там военната си мощ, Москва се позиционира като прагматичен играч, залагайки най-вече на международното сътрудничество за поддържане на стабилността, която способства за икономическата активност в региона.

По време на студената война Арктика беше част от границата между НАТО и Съветския съюз и беше гъсто осеяна с военни бази, разполагащи със скъпо оборудване. След разпадането на СССР, когато противопоставянето временно отслабна, много от тези обекти бяха демонтирани. Днес обаче, отношенията между Запада и Русия отново силно се охладиха и те постепенно се връщат към предишните си позиции от ерата на студената война.

В това отнощение специално внимание заслужава представената в края на 2019 през Конгреса на САЩ т.нар. „Арктическа доктрина”, изготвена от Департамента по отбраната и насочена към блокирането на руския Северен морски път. В нея се подчертава, че Арктика „има съвсем пряко отношение към националната сигурност на Америка”. Освен това, „Арктическата доктрина” цели отслабването на позициите на стратегически конкуренти на САЩ в региона – Русия и Китай. Очевидно във Вашингтон изпитват най-сериозно безпокойство именно във връзка със Северния морски път, тъй като американците разглеждат този проект като опит на Москва и Пекин да овладеят ключовите локации в Крайния Север. Във въпросния документ, освен Северния ледовит океан, се визира и Беринговият пролив, както и морският коридор в района на Гренландия, Исландия и Норвегия.

При това следва да отбележа, че през последните години САЩ започнаха все по-често да предявяват претенции към Арктика, акцентирайки най-вече върху интересите си в сферата на сигурността. В тази връзка е важно да подчертая, че част от елементите на американската архитектура на стратегическо сдържане, глобална противоракетна отбрана и ранно предупреждение, вече са прехвърлени от Вашингтон в арктическатазона. Освен това, по оценки на американските военни експерти, северните морски маршрути представляват не само артерии, способни да захранват световната и американската икономика, но и могат да позволят на американските въоръжени сили оперативно и бързо да проектират мощта си върху Източното полукълбо.

В средата на 2019 Белият дом предложи на Канада да забрави за изключителните си права върху арктическя коридор, основаващи се на Конвенцията на ООН, а сега САЩ се опитат да накарат съюзниците си от НАТО да подкрепят подобна позиция и по отношение на Русия, което може да доведе до поредната, провокирана от Вашингтон, сериозна конфликтна ситуация в света. Затова основният въпрос днес е, дали съществуващото в момента геополитическо напрежение ще позволи реализацията на тези откроено провокационни планове.

Традиционно, Арктика най-силно се свързва с Русия, защото тя отдавна разполага с изключително дълга арктическа граница, по цялото сибирско крайбрежие на Северния ледовит океан. През последните години обаче, руската арктическа политика забележимо се активизира, за което има както национални, така и външнополитически причини.

В публикуваното в края на 2019 проучване на Шведската агенция за изследвания в сферата на отбраната (FOI), озаглавено „Развитието на ситуацията в Арктика: влиянието върху Швеция и проблемите пред нея”, шефът на отдела за отбранителни анализи Никлас Гранхолм очертава стратегическите цели и амбиции на Москва, която според него се стреми „да играе ролята на арктическа свръхдържава”.

След разпадането на Съветския съюз, руската политика в Арктика не беше особено активна, но през последните години тенденцията се промени. Руснаците например, започнаха отново да използват някои закрити преди това бази, както и да изграждат нови, с разнообразни функции.

Към какво се стреми Русия

Разбираемо е, че Москва иска да контролира своя Северен морски път, както и колкото се може по-голямо въздушно пространство в зоната на Крайния Север. При това руснаците градят стратегията си така, че да разполагат с теоретична възможност да се защитят от евентуална западна агресия. Тъкмо поради това една от главните им цели, както в мирно време, така и в периоди на войни и кризи, е да контролират възможностите за достъп до прилежащите територии.

Арктика е много важна за Русия и от военна гледна точка. Затова руснаците разполагат там свои военни ресурси и изграждат съответните обекти. Това отчасти цели защитата на собствената територия и запазването на контрола над нея, а отчасти – да бъдат създадени предпоставки за разширяване на руското влияние, чрез създаването на опорни точки в региона.

Сериозни ресурси, в частност, се отделят за да се гарантира – с помощта на разположените там подводници – необходимия потенциал за ответен ядрен удар, в случай, че САЩ осъществят ядрена атака срещу Русия. Опасността от подобно развитие сериозно нарасна след влизането на Тръмп в Белия дом и деградацията за американско-руските отношения. В последно време, тези усилия позволяват на Русия да разглежда Северния морски път и комплекса от военни бази на Колския полуостров като единен плацдрм.

Впрочем, освен военни, Русия има и достатъчно икономически стимули да активизира своята арктическо политика. С постепенното топене на ледовете в региона в резултат от глобалното затопляне, неговите природни ресурси стават все по-достъпни. А за Москва добивът на енергоносители традиционно представлява ключов елемент от формирането на руската икономика и укрепването на военната мощ на страната. Става дума например, за разработването на газовите находища, съвместно с Китай, който оказва финансова подкрепа на руснаците и също се нуждае от повече природен газ.

От гледна точка на военната стратегия, Русия се опитва да създаде в региона зона на дерегулация, за да може да гарантира пълната недосегаемост на разположените в него стратегически ядрени подводници. Тоест, тя се стреми да доминира в региона, както и да контролира фарватерите на Северния морски път за да ги използва за собствените си цели, т.е. най-вече за износ на енергоносители. И, както вече споменах по-горе, да се защити от евентуална западна агресия, както руснаците се опитват да направят и в сферата на Интернет.

За целта Русия продължава военното строителство в Арктика. Всеки момент трябва да приключи модернизацията на летище Нагурское на остров Земята на Александър I (част от архипелага Земята на Франц-Йосиф). Това най-северно летище на планетата вече ще може да приема всякакви самолети, включително свръхтежките военно-транспортни Ан-124 "Руслан" и стратегически бомбардировачи Ту-160. В западните медии, работите по този, както и по някои други обекти, периодично се посочват като фактор за нарастване на напрежението в Арктика. Всъщност, какви биха могли да са последиците от милитаризацията на региона?

Сложната география

Основната особеност на Арктика, която традиционно затруднява всички видове активност в региона, е нейната труднодостъпност, обусловена на първо място от екстремалните климатични условия. Заради тях усвояването на региона се осъществява само в района на малък брой по-големи или по-малки населени места, при това пътищата до тях обикновено са с ограничена пропускателна способност.

Основните видове транспорт в Арктика са морският и въздушният. В същото време, въпреки че през последните години в региона е налице определено затопляне, морските комуникации продължават да са затруднени заради ледената покривка. Ще напомня, че макар затоплянето да позволи значително по-дълъг период на свободна навигация в Северния ледовит океан, то все още не е довело до сериозна преориентация на товаропотоците в рамките на глобалната морска търговия към по-късия и безопасен във военно-политическо отношение (в сравнение с южните морета) Северен морски път. Така, през 2019 оборотът на товари по този маршрут достигна около 30 млн. тона. За сравнение, през Суецкия канал подобен обем товари преминава само за седмица, а през 2018 общият обем на товарите, преминали през канала, беше почти 1 млрд. тона. Впрочем, товарооборотът по Северния морски път със сигурност ще продължи да нараства, предвид интензивното усвояване на руския Север. Сегашният му сравнително нисък обем съответства и на ниската плътност на населението както и на „точковото развитие” на региона, което се осъществява около редките сравнително по-големи селища. Това с пълна сила се отнася и за руската военна активност в Арктика. Типичната за Централна Русия ситуация, когато големите военни съединения, от типа на мотострелкова дивизия например, се разпръснати в десетки обекти на площ от няколко хиляди кв. км, е възможна само в няколко най-достъпни арктически райони. Един от тях е Колският полуостров, където е разположена основната база на руския Северен флот, както и основната част от обслужващата го инфраструктура. Между другото, това е единственият арктически регион на Русия, чието основно пристанище – Мурманск, е свързано с железопътна линия с централната част на страната.

Що се отнася до по-труднодостъпните райони на север и изток от Колския полуостров, изграждането и поддържането на бази на островите в Северния Ледовит океан изисква огромни логистични усилия. Особеностите на навигацията в океана, както и на полетите над него, са причина за сезонния характер на доставките на товари, силното затрудняване (и дори пълното прекратяване) на комуникациите през зимата (а понякога и през лятото), налагайки щателно планиране на доставките и повишавайки цената на всеки неуспех.

                                               Милитаризацията на Арктика

Легенда:

Руски бази

Неруски бази

Петролни и газови находища

Специфика на геополитическото противопоставяне в Арктика

Всички тези особености на региона превръщат всяко военно противопоставяне в Арктика в сложна шахматна игра, в която броят на фигурите е силно ограничен, а ходовете им са подчинени на строго опреелени правила, като загубата на всяка фигура, дори и „пешка”, рязко повишава вероятността от поражение.

В тази връзка, неизбежно нараства и значението на въпросните „фигури”, както и на зоните, които те заемат на картата. Така, в появил се през миналата година доклад на Службата за военно разузнаване на Дания се посочва, че базата на остров Земята на Александър I, която руските военни използват от 2014 насам, ще бъде завършена през 2020. Малко преди това, преp май 2019, датският министър на отбраната съобщи, че страната му може да прехвърли в Гренландия изтребители на Кралските ВВС, ако руските самолети от новата база започнат да осъществяват полети в близост до военните обекти на НАТО на острова.

Както е известно, в Гренландия се намира военновъздушната база Туле, където е разположен един от ключовите елементи на американската система за ранно предупреждаване за ракетно нападение – радиолокационната станция AN/FPS 132, предназначена за откриването на изстреляни към САЩ междуконтинентални балистични ракети. Според експертите, това е силно уязвим стационарен обект и всяка реална заплаха за сигурността му неизбежно ще се възприеме като дестабилизиращ фактор.

Туле е голяма авиационна база, връзката с която се осъществява както по море, така и по въздух. По време на студената война тук за известно време бяха разположени американските стратегически бомбардировачи В-52. Тоест, евентуалното разполагане там на ескадрила от изтребители например, не би било никакъв проблем. Особено предвид факта, че снабдяването на тези сили, дори ако те формално се водят датски, ще бъде поето от САЩ, които са основният ползвател на базата.

В момента датските ВВС, чиито бойни подразделения включват 33 изтребители F-16 (почти 1/3 от тях са в резерв), очевидно не са сред най-силните нито в света, нито в НАТО. В Европа, където силите на НАТО и Русия включват десетки ескадрили военни самолети, подобна цифра не изглежда съществена. В Арктика обаче, дори и една ескадрила представлява сериозен военен фактор. Нейната „тежест” нараства, предвид евентуалното наличие на сили за подкрепа, като в това отношение възможностите за увеличаване на военната мощ от страна на НАТО и то най-вече за сметка на американските ресурси, са доста по-големи от тези на Русия.

Следва да отбележа и, че в момента Москва разполага в зоната на Крайния Север със значително по-добре развита инфраструктура, отколкото държавите от НАТО. Запазването на това превъзходсто и предимствата, свързани с него – и, в частност, по-високата степен на контрол върху пространството на региона и възможностите за засичане на противникова активност в по-отдалечените подстъпи към него, очевидно са основната цел на осъществяващото се в момента руско военно строителство в Крайния Север. От друга страна обаче, експертите смятат, че колкото и парадоксално да звучи, прекаленият акцент върху разширяването на възможностите за военно базиране в Арктика могат да доведат и до обратен на очаквания резултат.

„Малките сили от пето поколение”

Подобно на многи други страни членки на НАТО, Дания планира да купи нови американски изтребители F-35. Става дума за 27 броя изтребители F-35A, като преди време договорът за доставката им провокира малък дипломатически скандал. Причина за това стана твърдението на посланика на САЩ в Копенхаген Карла Сандс, че този брой е недостатъчен за поддържането на потенциала на датските ВВС на необходимото равнище. Според нея, закупуването на нови американски изтребители е необходимо, предвид ролята на Дания (чиято собственост е Гренландия) в Арктика.

В т.нар. Краен Север наличието на бойни самолети от пето поколение играе важна роля, тъй като позволява постигането на висок боен потенциол дори със сравнително малки сили. От тази гледна точка не е толкова важно, дали в Туле ще бъдат разположени именно датски самолети F-35A, или същия тип самолети на САЩ (или на която и да било страна от НАТО). Появата на тези самолети в региона неизбежно ще провокира ответните действия на руските военни. И тъй като икономическите възможности и географские трудности едва ли ще позволят на руснаците да разположат по-многобройни сили от тези на НАТО, те вероятно ще се опитат да гарантират необходимия баланс за сметка на качеството, разполагайки във военновъздушната база в Нагурское своите изтребители Су-57.

При подобно развитие, Крайният Север и по-точно районът между Земята на Франц-Йосиф и Гренландия може да се окаже зона, в която руските и американски изтребители от пето поколенние за първи път ще се сблъскат директно. Впрочем, не това ще бъде основният проблем.

Западът действително може да се изправи пред сериозни проблеми в региона, ако руснаците решат да разположат в базата в Нагурское стратегическите си бомбардировачи Ту-160, както твърдят някои местни медии. Впрочем, определена тревога в САЩ и съюзниците им би могло да породи и разполагането там на други ударни самолети, включително бомбардировачи Су-34 например.

Според стратезите на САЩ и НАТО, разполагането на подобни самолети, снабдени с труднооткриваеми крилати ракети с голям обсег Х-101/102, би застрашило с внезапен първи удар (който може и да не бъде ядрен) ключовите елементи на американската система за ранно предупреждаване за ракетно нападение. В рамките на военната логика, която е уместно да използваме, доколкото според анализаторите вероятността за военен сблъсък между Русия и САЩ напоследък непрекъснато нараства, подобна атака би могла да бъде последвана и от далеч по-опасен удар по обекти, разположени в самите Съединенит щати. Впрочем, по същия начин би могла да бъде застрашена и системата за ранно предупреждение във Файлингдейлз-Мур (Великобритания), която също би попаднала в обсега на руските крилати ракети, още повече, че те ще прелитат не над Европа, където има множество радари и средства за противовъздушна отбрана, а над Северния Ледовит Океан и Атлантика, където вероятността да бъдат прихванати е почни нулева. Тоест, според западните военни анализатори, ако в базата в Нагурское бъдат разположани стратегически бомбардировачи, тя ще се превърне в обект, от който могат да бъдат атакувани ключовите американски системи за предупреждаване за ракетно нападение.

В същото време, базата в Нагурское няма толкова голямо значение за отбранителната способност на Русия, каквото има базата в Туле за САЩ, затова пък може да изиграе много сериозна сдържаща роля по отношение на агресивните намерения на Вашингтон в Арктика.

Търсенето на компромис

Естествено, в Москва са наясно, че няма никакъв смисъл да е съобразяват с опасенията или желанията на НАТО в усилията да гарантират сигурността си, включително повишавайки руските военни възможности в Крайния Север. В същото време, руснаците несъмнено отчитат промените, които тези действия биха могли да предизвикат в арктическата политика на Запада. Връщането към ситуацията от 50-те и 60-те години на миналия век, когато и СССР, и САЩ активно изграждаха военна инфраструктура в арктическия регион, включително разполагайки там свои ударни сили, очевидно не е изгодно за Русия. Както вече споменах по-горе, в момента руснаците разполагат с най-добре развитата военна инфраструктура в Арктика, която в случай на изостряне на ситуацията би им осигурила сериозни предимства, максимално усложнявайки воденето на военни действия от противника. Ето защо, те не са заинтересовани да провокират нова ескалация на военното присъствие в региона и са склонни да търсят компромис с НАТО и САЩ. Предстои да видим обаче, дали и другата страна разсъждава по същия начин.

Китайските амбиции

Засега не е ясно и, дали Москва ще може да финансира всичките си арктически проекти. Това до голяма степен ще зависи от бъдещите цени на енергоносителите, тъй като Русия силно зависи от приходите от техния износ за да осъществи плановете си. Разбира се, не бива да забравяме, че на международната сцена има и други играчи – както нови, така и традиционни, които все повече се интересуват от Арктика. Това, в частност, се отнася най-вече за Китай, който все по-активно се стреми да се закрепи в арктическите и приарктически райони и особено в тези, контролирани от Русия.

Тъй като южната граница на Арктика не е точно очертана от някакво природно ограничение, в хода на историята те са били определяни по различен начин. В миналото например, като такава граница е посочван Северният полярен кръг, в други случаи, за целта са използвани северните граници на континенталните горски масиви.

През последните години обаче, това понятие беше разширено и днес то се определя по-скоро от политиката, а не от климата или растителността. Според новата дефиниция, Арктика включва териториите на осем държави: цялата Исландия, цялата Гренландия (която е ползваща се с автономия част от Дания) и цялата Аляска (САЩ), а също части от Канада, Швеция, Норвегия, Финландия и Русия.

Очевидно е, че Китай не е част от Арктика нито според нейната климатична, нито според политическата и дефиниция. Въпреки това амбициите на страната да възстанови статута си на велика сила и един от глобалните лидери, съвсем пряко касаят и арктическия регион. Наистина, доскоро беше трудно да се разбере, какви точно са целите на Пекин в Арктика - до голяма степен, защото той не разполагаше с официално обявена арктическа стратегия. Днес обаче нещата са различни, тъй като още преди няколко години се появиха официални документи, очертаващи китайските намерения в региона, като в тях Китай открито се самоопределя като „околоарктическа държава”.

Основният китайски аргумент е, че след като страната е направила и продължава да прави толкова много неща в Арктика, значи има и определени права там. Китайците се вслушаха в съвета на Москва и включиха в рамките на своя широко дискутиран суперпроект „Един пояс, един път” и арктическия регион, който следва да им гарантира сигурен достъп до централните търговски маршрути между Азия, Европа и Америка, а това означава и до енергоносителите.

Съвършено очевидно е, че китайският интерес към Арктика се определя най-вече от икономически съображения. Разполагайки с достъп до региона и с подробна информация за него, Пекин разчита да си гарантира и възможност да участва в добива на природни ресурси там. Тези амбиции вече многократно получават и практически израз. Китайците например, започнаха да добиват желязна руда в Гренландия и (без да обясняват защо) се опитаха да купят една затворена военноморска база в Исландия. В много случаи, тези опити се предприемат от частни бизнесмени, но както е добре известно, законът задължава всички китайски граждани да сътрудничат с държавата, ако последната го поиска.

Поведението на Китай в Арктика и прилежащите региони до голяма степен напомня за китайските действия в други части на света и най-вече в Африка. Срещу обещанията за мащабни инвестиции в местната инфраструктура и нови работни места, Китай си осигурява достъп до ресурсите на развиващите се държави. В перспектива, това ще го превърне в ключов играч в редица региони далеч извън собствените му граници. Впрочем, зависими от китайските инвестиции са не само развиващите се, но и много развити държави, включително и САЩ.

Арктическата политика и стратегия на Пекин е тясно свързана с неговата глобална геополитика. Възходът на Китай му позволява да използва гигантските си ресурси за да разшири влиянието си върху околния свят и да проектира мощта си. Амбициите му в тов отношение касаят всички континенти, а също космоса и морските дълбини.

Все още не е ясно, дали съвместната работа на Русия и Китай в сферата на добива на енергоносители в Арктика наистина бележи началото на продължително сътрудничество и дори на формален алианс, но е очевидно че то укрепва и се развива, което няма как да не тревожи Запада и най-вече САЩ.

* Българско геополитическо дружество