16
Нед, Фев
5 Нови статии

Лондон след Брекзит: възможна ли е "глобалната Британия"

брой 3 2020
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Излизането на Обединеното кралство от ЕС дава възможност на страната да очертае собствена независима външна политика и да реализира дългогодишните обещания на редица правителства за създаването на „една наистина глобална Великобритания”. Според редица анализатори, освен всичко друго, това би могло да доведе до историческа преориентация на британските външнополитически интереси от Близкия Изток и Африка към Индо-Тихоокеанския регион, в качеството му на един от трите основни центрове на глобалната икономика и политическо влияние, наред със Северна Америка и Европа.

Днес в този регион се намират мнозинството от най-големите и бързо растящи икономики на планетата, освен това той е центърът на геополитическата конкуренция между САЩ и Китай, която едва ли ще затихне скоро. Не е ясно обаче, как точно освободилата се от „оковите на Брюксел” Велиикобритания ще съумее да се впише в него. Както е известно, сред най-близките и съюзници в сферата на сигурността за Австралия и Япония. Освен това, Лондон се стреми да подобри имиджа си пред възходящите държави от Югоизточна Азия, някои от които са бивши британски колонии. Така, през януари 2020, Великобритания официално откри в Джакарта новата си мисия в АСЕАН и обяви, че ще укрепва диалога с членовете на Асоциацията.

След като вече не трябва да се съобразява с ограниенията на ЕС, Лондон би могъл, при собствените си условия, да подпише нови търговски споразумения с държавите от Индо-Тихоокеанския регион и да формулира независима външна политика.

Очевидно е, че новата „глобална Великобритания” отчаяно се нуждае от нови търговски сделки, заради които на Лондон ще се наложи да пожертва някои от външнополитическите си цели и ценности. От друга страна, наличието на сериозно консервативно мнозинство в британския парламент ще позволи на премиера Борис Джонсън да внесе необходимите корекции във външната политика на страната. Главният му политически съветник Доминик Къмингс вече обеща да осъществи грандиозна реформа в Министерството на отбраната, а пък правителството обяви още през декември 2019, че ще наблюдава отблизо изготвянето на най-големия  Обзор на британската политика в сферата на сигурността от 1989 насам.

Британската стратгия в Индо-Тихоокеанския регион

Според експерта по сигурност в лондонския Кингс Колидж Алесио Паталано: „Самата природа на бъдещата роля на Великобритания като международен лидер, вероятно ще бъде дефинирана в Азиатско-Тихоокеанския регион. Това ще бъде резултат от избора на Лондон, как да взаимодейства с неговия сложен ландшафт на сигурност. Тъй като регионът играе все по-ключова роля в международните отношения, Великобритания е изправена пред труден избар. Тя ще трябва да реши, дали възнамерява активно да формира ландшафта на регионалната сигурност или просто да подкрепи управлението на неговата трансформация”.

Интересът на Уайтхол към „индо-тихоокеанската концепция” очевидно се запазва. Както се посочва в последния Обзор на британската политика в сферата на сигурността от 2018: „Азиатско-Тихоокеанския регион вероятно ще става все по-важен за нас през следващите години”. Подчертава се също, че Великобритания следва да отдели по-голямо внимание на Япония, с която през 2017 подписа Съвместна декларация за сътрудничество в сферата на сигурността.

В документа за мобилизация, модернизация и трансформация на британската отбрана, публикуван през декември 2018 от Министерството на отбраната, също се акцентира върху факта, че „Тихоокеанският регион става все по-важен за Валикобритания на фона на нарастващите търговски връзки и проблеми на регионалната сигурност, които могат да доведат до последици на глобално равнище”.

Интересът към новата британска стратегия в Индо-Тихоокеанския регион е толкова голям, че през юни 2019 от специално създадена за целта комисия по отбраната беше осъществено проучване, озаглавено „Отбраната на Великобритания и Далечният Изток”. По този повод редица британски експерти препоръчаха Лондон да промени официалната си терминология, като престане да използва остарялото понятие „Далечен Изток”, заменяйки го с по-актуалното „Индо-Тихоокеански регион”, както вече направиха САЩ през 2017.

Впрочем, подобно изместване на фокуса на внимание на британската геополитика няма да е нещо ново. Да не забравяме, че Великобритания разполага с гарнизон на Кралските стрелци гурка в Бруней и логистична база в Сингапур, а през миналата 2019 Лондон сондира възможностите за изграждане на нова база в Азия. Страната е част от разузнавателния алианс „Пет очи” (Five Eyes), създаден в рамките на многостранното споразумение UKUSA за съвместни действия в сферата на радиоелектронното разузнаване, заедно с Австралия, Нова Зеландия, Канада и САЩ. Освен това, Великобритания е част от отбранителното споразумение FPDA, създадено през 1971, в което освен нея участват Австралия, Нова Зеландия, Малайзия и Сингапур. Според британското Министерство на обраната, това е „единственото официално многостранно отбранително споразумение в региона ... и крайъгълен камък на нашето партньорство в сферата на сигурността в Югоизточна Азия”.

Действително, британски военни са разположени в щаба на FPDA в Малайзия и редовно провеждат съвместни учения с малайзиските и сингапурски военни части. През 2018 Великобритания за първи път от пет години насам изпрати свои военни кораби в региона, а нейният хеликоптероносач HMS Albion се включи в операцията за гарантиране на свободното корабоплаване в близост до спорните Параселски острови в Южнокитайско море. Естествено, Пекин квалифицира тези действия като „провокация”.

Не по-малко важно от разширяването на британското военно присъствие в региона е укрепването на търговските връзки с държавите от него. По последни данни, 20% от бртанския стокооборот се осъществява с азиатските държави. Почти половината от японските инвестиции в Европа са в британската икономика, а страната е основното експортно направление на много малки държави от Индо-Тихоокеанския регион, въпреки общия спад на търговията след Брекзит.

В същото време преговорите за нови споразумениия за свободна търговия няма да са никак лесни. Предположенията, че за целта Великобритания просто може да изкопира и приложи съществуващите сделки между ЕС и такива държави от региона, като Япония например, изглеждат, в най-добрия случай, прекалено оптимистични.

Изместването на акцента на британската геополитическа стратегия към Азия, за сметка на други части на света очевидно няма да бъде нито лесно, нито евтино. Много е вероятно то да породи сериозни спорове и в самото британско правителство.

При всички случаи, провеждането на по-активна стратегия в Индо-Тихооеанския регион ще наложи и изграждането на нова британска военна база (или бази) в тази част на света, най-вероятно в Австралия, която демонстрира интерес към по-тясно сътрудничество с Обединеното кралство в сферата на отбраната. През миналата 2019 австралийският министър на отбраната Линда Рейнолдс предложи на Великобритания „да участва по-активно във военните мероприятия” в региона.

На свой ред, началникът на британския Генерален щаб Ник Картър призова собственото си правителство да бъде по-смело, „защото се върнахме в епохата на конкуренция и дори постоянни конфликти между великите държави”. Военният министър Бен Уолъс пък се зарече, че ще оглави екип, който да осъществи мащабен обзор на британската отбрана, в който „ще бъде преразгледано мястото на страната в света, като бъдат засегнати всички аспекти на международната политика - от отбраната до дипломацията и развитието”. Възможно е за целта Борис Джонсън да прехвърли Министерството на международното развитие под егидата на Външното министерство. Според някои експерти, с обединяването на двете министерста, британската програма за подпомагане ще се превърне в още един ключов аспект на външната политика на Обединеното кралство. Самият Джонсън твърди, че евентуалните промени в структурата на правителството няма да повлияят върху стремежа на Лондон да изразходва 0,7% от БВП на страната за въшна помощ.

Въпреки това, преориентацията на британската външна политика към Индо-Тихоокеанския регион (ИТР) няма да е никак лесна. Всяка нова стратегия в ИТР ще бъде свързана с проблема, породен от възхода на Китай – именно това беше една от основните причини и за прословутото обръщане на САЩ към Азия, обявено от Обама още през 2012.

В тази връзка ще напомня, че Лондон от дълги години настоява за „спазването на международното право” в Индо-Тихоокеанския регион, което е недвусмислен намек за експанзията на Пекин в зоната на Южнокитайско море и окупацията на редица острови от китайците.

От друга страна, тъй като Индо-Тихоокеанския регион бавно но сигурност се разделя на две конкуриращи се сфери на влияние между САЩ и Китай, появата на „трети полюс”, в лицето на Великобритания, може да се окаже привлекателен вариант за по-малките държави от региона.

Много неща ще зависят от това, дали Лондон ще се опита да постигне някакъв компромис с Пекин в зоната на ИТР или открито ще се конфронтира с него. Както е известно, Великобритания е сред най-големите бенефициенти на китайски инвестиции в Европа, но по британски данни, на Китай се падат едва 3,5% от износа на страната. При всички случаи Лондон ще се стреми да постигне споразуминие за свободна търговия (FTA) с Пекин.

Както посочва обаче, директорът на Центъра за Китай към Окфордския университет Рана Митър, китайците по правило подписват споразумения за свободна търговия само с държави, разполагащи с продукция, която те са принудени да внасят. И тъй като Великобритания не може да предложи голямо количество подобни стоки, Китай няма да бърза да сключва сделка с нея.

От друга страна, Лондон отчаяно се стреми да подпише споразумение за свободна търговия със САЩ, но не бива да изключваме, че Вашингтон може да поиска то да бъде изготвено по модела на новото търговско споразумение между САЩ, Канада и Мексико, което би позволило на американците да излязат от него, ако Великобритания сключи търговска сделка (т.е. създаде FTA) с Китай. Освен това, САЩ настояват Обединеното кралство да се откаже от каквито и да било договори с китайската телекомуникационна корпорация Huawei, заради опасенията им, че тя осъществява шпионаж срещу Америка – изискване, което до този момент правителството на Борис Джонсън се опитваше да заобиколи.

Британско-американската ос и останалият свят

След като Брекзит стана факт, коментарите относно това, кой ще спечели най-много от него не секват. При това се очертават две основни гледни точки, като привържениците на всяка от тях изтъкват достатъчно сериозни аргументи. Първата е, че Брекзит е принудителна стъпка, която значително ще отслаби позициите на Великобритания. Другата пък е, че случилото се ще се окаже по-скоро от полза за страната, но ще има неативни последици не само за отношенията и с ЕС, но и за тези с Китай и Русия.

Преди време, в изказването си в Европейския колеж в Брюж бившият председател на Европейския съвет Доналд Туск нарече Брекзит „истинския край на Британската омперия” прогнозирайки, че той ще доведе до окончалната загуба на влиянието на Лондон върху глобалните процеси. Според него, само обединена Европа е в състояние да се противопостави на „китайския натиск” и да играе ефективна глобална роля. Туск изрази мнение, че в бъдеще основните геополитически играчи ще бъдат Китай и САЩ, заедно с ЕС: „Многократно съм чувал от привържениците на Брекзит, че излизането от Съюза отново ще превърне Великобритания в глобална сила, тъй като те смятат, че само ако действа сама, тя може да бъде наистина велика... На практика обаче, нещата са точно обратните”.

Интересното в случая е, че според Туск причината Великобритания да напусне Европейския съюз не е да стане „отново свободна”, а защото в Лондон разглеждат Брекзит като задължително предварително условие за скок напред, към възстановяване на британското геополитическо величие.

Всъщност, ако анализираме тезата на Туск за окончателната смърт на Британската империя, която уж се е случила на 1 февруари 2020, излиза че преди тази дата империята е била съвсем реална, въпреки че формално отдавна е прекратила съществуването си. Истината обаче е, че нещата стоят по точно обратния начин, т.е. 1 февруари 2020 би могъл да се приеме като рождена дата на новата Британска империя, или дори на един по-голям геополитически субект.

В Лондон са съвършено наясно (още повече, че британските стратези също са сред архитектите на „новия световен ред”), че в обозримо бъдеще глобалната политика ще се развива под знака на съперничеството между САЩ и ЕС. Санкционните атаки, които Вашингтон безмилостно стоварва върху Европа за да я накара да се откаже от руския природен газ са само началото. Самата логика на развитие на Европейския съюз го противопоставя на Америка, която не се нуждае от равноправни партньори, а от „контролирани пространства”, където може да реализира икономическата си експанзия и в които „партньорите” да бъдат принудени да приемат условията на Вашингтон. Подобна перспектива обаче никак не се харесва на първо място на Франция, която има дълга традиция в противопоставянето на САЩ, а след това – на Германия, Италия и редица други страни, които съвсем сериозно разглеждат Русия като потенциален и необходим съюзник в рамките на формиращата се система от „сдържания и противогежести”. И тъй като продължителният период на икономическа конфронтация между САЩ и Европа не подлежи на съмнение, въпросът е, чия страна в тази битка ще заеме Великобритания.

Отговорът е очевиден – на своите основни партньори в сферата на икономиката, културата и отбраната, които също както и Обединеното кралство са част от англоезичната общност. А да не забравяме, че поне формално, Великобритания си остава „сюзерен” на такива ключови държави като Австралия, Нова Зеландия и Канада. И макар да е трудно да се каже, кой се ползва с по-голямо внимание в Отава – дали Лондон или Вашингтон, със сигурност това не е Брюксел.

Стабилността на британско-американския алианс през последните сто години не поражда никакво съмнение. Двете страни почти автоматично се подкрепяха взаимно в множеството водени от тях големи и малки войни – от Първата световна до тези  Ирак и Афганистан. А плътно зад тях винаги се нареждаха канадците и австралийците. Истината е, че съюзът между Вашингтон и Лондон е далеч по-силен и устойчив, отколкото застрашеният от разпад ЕС.

Новата Британска империя е в състояние да интегрира в рамките си редица държави, които и без това „управлява”, съвместно с Америка, а именно Канада, Австралия и Нова Зеландия, като по този начин може сравнително лесно да реши проблема с изтеглянето си от европейския пазар, където впрочем страната никога не е присъствала чак толкова силно.

Още през 2015 Великобритания не e била кой знае колко „европейска” (в пълния смисъл на думата) държава. През целия ХХ век британските доминиони постепенно се придвижваха към пълна независимост, включително и в резултат от ориентацията си към САЩ. Но, ако действително станем свидетели на формирането на своеобразна Атлантическа федерация, в чиято основа ще бъде оста Лондон-Вашингтон, всички тези противоречия ще бъдат премахнати на качествено новото равнише на новия „мутирал геополитически гигант”, какъвто светът досега не е познавал, включително по времето на разцвета на старата Британска империя.

Тази хипотетична „Атлантическа федерация”, чиито очертания до голяма степен съвпадат с онази на Океания от утопията на Оруел „1984”, вероятно ще си постави за цел поставянето на Европа под контрол, чрез заобикалянето и – т.е. разчитайки на влиянието върху Китай, в чиито гигантски икономически центрове Шанхай и Хонконг, продължават да съществуват мощни пробритански (прозападно) настроени елити.

 

При подобно развитие, ако иска да оцелее като самостоятелен геополитически субект, Европа (EС) има само един изход – да потърси алианс с Русия, при това не само икономически, но и военен. Ако вече не е късно, разбира се.

Изглежда твърде вероятно, че именно Брекзит и окончателната преориентация на Великобритания към тесен алианс със САЩ ще постави началото на мащабни геополитически трансформации през следващите десетилетия. Сред техните особености вероятно ще бъде краят на „демократичната реторика” и ориентацията към откровен натиск и шантаж срещу „конкуренцията”, включително тази в Европа.

Сред доказателствата за това е и намерението на правителството на Борис Джонсън да наложи тотален митнически и граничен контрол за всички стоки от ЕС, за да постигне по-добри за Лондон условия в бъдещия договор с Брюксел. За това твърди, в частност, британският „Дейли Телеграф”, цитирайки високопоставен правителствен чиновник. Според него, заплахата от въвеждането на изключително стриктни проверки по границите се разглежда като коз в предстоящите преговори, които следва да приключат с ново търговско споразумение между Великобритания и ЕС до края на 2020.

Ако двете страни не се споразумеят, британските гранични служители ще започнат стриктно да проверяват всички експортни декларации, както и тези за сигурност, ветеринарните сертификати и други документи от този род. И макар че тези мерки ще удвоят натоварването върху граничните служби, британското правителство е готово да ги предприеме за да постигне целите си.

В същото време, научавайки за тези планове, редица британски компании предупреждават, че в резултат от тях може да се очаква не само ръст на цените, но и появата на дефицит на определени стоки. Те, в частност, посочват, че през зимния период до 80% от свежите продукти на британските пазари идват от ЕС и въвеждането на толкова стриктни гранични проверки ще породи сериозни проблеми за потребителите.

На свой ред, анонимен високопоставен чиновник от ЕС изрази съмнение относно реалността на подобни планове. В тази връзка той напомни, че бившият британски премиер Тереза Мей също неведнъж заплашваше с нещо подобно, но така и не се реши да предприеме такава стъпка.

Реакцията на Брюксел

Впрочем, „еврократите” също са подготвили неприятни изненади за Обединеното кралство. Както е известно, през април 2019 Европейският парламент за първи път призна Гибралтар за британска колония. Което автоматично поставя въпроса за неговата деколонизация в полза на Испания. Протестите на Лондон против подобна интерпретация на статута на Гибралтар бяха игнорирани от Брюксел.

Междувременно тенденцията се задълбочава, като по данни на британския „Обзървър”, ЕС вече може официално да подкрепи претенциите на Испания относно Гибралтар (отнет и през 1713), предоставяйки на Мадрид правото да изключи отвъдморските територии на Обединеното кралство от бъдещите споразумения между Брюксел и Лондон след Брекзит. Освен това, по настояване на ЕС и Испания, Гибралтар най-вероятно ще остане част от шенгенската зона. Още повече, е за това се обявяват и повечето жители на колонията (около 36 хиляди души). Тоест, „центърът на офшорния бизнес” очевидно е настроен да остане част от Шенген, без значение, каква ще е позицията на Лондон.

В това отношение, премиерът Джонсън е изправен пред избора, или да преговаря с испанците за бъдещия статут на „Скалата”, или да застраши британските граждани там, отказвайки да подпише нов търговски договор с ЕС. Ще напомня, че Мадрид се обявява против подобно споразумение, ако то не бъде предшествано от преговори за статута на Гибралтар.

Впрочем, същият проблем може да възникне и по отношение на автономните от Лондон Нормандски острови, както и на британските отвъдморски територии (и военни бази) в Южен Кипър - Акротири и Декелия. Първите са разположени в пролива Ла Манш, в близост до френското крайбрежие и са най-големия глобален център на офшорния бизнес. Те също са склонни да останат в шенгенската зона и разчитат на споразумение с държавите от ЕС без оглед на позицията на Лондон.

Що се отнася до британските територии в Южен Кипър (който е част от ЕС), те не са автономна част от Обединеното кралство, но според мнозина експерти, прецедентът с Гибралтар може да стимулира Никозия да наложи транспортна и икономическа блокада на тези райони, ако Лондон откаже да преговаря за промяна на техния статут. Тук е мястото да напомня, че в Анкара също не са доволни от безсрочния характер на британския контрол, още повече, че 80% от площта на въпросните зони е заета от военни бази и разузнавателни обекти на Великобритания. Впрочем, Никозия има и друг стимул да предяви претенции към Лондон и той е свързан с отказа на британците да попречат на турската окупация на Северен Кипър през 1974. С други думи, политико-географските последици от Брекзит изглеждат неизбежни и би следвало да станат факт още в съвсем близко бъдеще.

Промяна на отношението към Русия?

На фона на всичко казано по-горе, интересен факт е, че правителството на Борис Джонсън обяви, че в края на първото тримесечие на 2020 ще отмени вносните мита на редица руски стоки, включително алуминиево фолио, безшевни чугунени и други метални тръби, фитинги и азотни торове. Според някои, подобен еднозначен „реверанс” към Москва би могъл да се окаже първата стъпка на Лондон в разрез с политиката на ЕС и САЩ по отношение на Русия. Те смятат, че това решение е съставна част от по-широка британска стратегия за възстановяване на глобалното политическо и икономическо значение на Общността на нациите (включваща 53 независими държави, бивши британски колонии).

Всъщност, това е първата от 40 години насам стъпка за стимулиране именно на индустриалния внос от Русия, като значението на решението на Лондон се усилва и поради факта, че неговите външнополитически, външноикономически и военни актове, по правило, се  „дублират” от британските доминиони – Австралия, Канада и Нова Зеландия, които също са част от общността на развитите държави. От друга страна, Вашингтон със сигурност ще се опита да попречи на Канбера, Отава и Уелингтън да вземат подобни решения. Тук е мястото да напомня, че повечето страни от Общността на нациите не участват в антируските санкции, инициирани от Запада, и поощряват именно индустриалния внос от Русия. Което дава основания да се предположи, че въпросното решение на Лондон вероятно цели да извади от режима на санкции и Великобритания, Австралия, Канада и Нова Зеландия – т.е. най-мошните икономически и най-влиятелни политически членове на Общността.

Приоритетите и целите на „Глобалната Британия”

Както вече споменах, в края на февруари 2020 Борис Джонсън обяви, че приоритетите и целите на британската външна политика ще бъдат ревизирани. Според ръководството на страната, излизането от ЕС „предоставя нови възможности за дефиниране и укрепване на мястото на Великобритания в ерата на резки промени на международната сцена”.

Разбира се, в момента британските експерти са обезпокоени от новите фактори за понижаване на икономическата динамика (пандемията от коронавирус и някои други тенденции). Ясно е също, че Брекзит е, на първо място, процес на приспособяване на страната към новите реалности, който обаче  още не е започнал истински. В момента страната преминава през преходен период, който може да продължи поне до края на 2020, ако не и след това, макар британското правителство да твърди, че ще направи всичко за да го съкрати. Вероятно през лятото ще стане ясно, дали британският преход наистина ще приключи през 2020 или ще се проточи и през 2021. При всички случаи, когато преходът приключи, между ЕС и Великобритания ще съществуват качествено различни отношения, което пък ще породи определени проблеми, защото възниква сериозна бариера пред търговските връзки между тях. Степента на свободно движение на стоки, услуги и капитали ще бъде понижена, още повече, че именно към това се стремяха и привържениците на Брекзит, разчитащи, че страната ще успее да минимизира негативните последици от това и да се възползва от позитивните. Възможно е в хода на тази трансформация британската икономика да претърпи някакви шокове, но те няма да повлияят върху развитието и в дългосрочен план. Все пак, Великобритания е голяма и доста успешна в много сфери държава. Лондон пък продължава да е глобалния финансов център и британците със сигурност ще се възползат от предимствата си за да докажат, че Брекзит няма да се окаже толкова страшен, както твърдят някои.

Що се отнася до британските опасения относно миграцията, те бяха свързани не само с „външните” мигранти, но и с тези от ЕС. От друга страна, не е много ясно, как Лондон ще реализира лозунга за „Глобална Британия”, тъй като успехът в глобален план предполага откритост, а не затваряне. В момента в страната върви дискусия относно оптималната система на миграция, така че да бъдат привличани предимно висококвалифицирани кадри. В същото време, за мигрантите от Източна Европа ще бъде осигурена възможност да работят в онези „ниши” на икономиката, които са интересни за Великобритания.

Най-важното е, че в „Глобалната Британия” изчезва разликата между мигрантите от ЕС и тези извън него. Те ще се конкурират за работа в страната при еднакви условия. Освен това, намаляването на миграцията несъмнено носи плюсове. Добре известно е, че миграцията в най-успешните държави от ЕС доведе до загуба на население в редица европейски региони, като това се отнася най-вече за Балканите и Прибалтика. Тоест, промяната в миграционната политика на Лондон може да стимулира мигрантите да потърсят реализация в родината си или в други страни членки на Съюза.

Междувременно, заради Брекзит, Брюксел реши да съкрати бюджета на т.нар. „Военен Шенген”, което породи остри критики в някои източноевропейски държави и най-вече в прибалтийските постсъветски републики и Полша. Ще напомня, че през 2018 Европейската комисия  представи план за действия за създаване на "военен Шенген", с цел да улесни транспорта на войски и техника в Европейския съюз. Според ЕК, така ще бъдат преодолени съществуващите сега редица административни формалности и ще може се изгради подходяща за целта инфраструктура. В тази връзка ЕС предвижда кофинансиране на десетина транснационални коридора.

Макар че по този въпрос има доста спекулации, не бива да забравяме, че Великобритания продължава да участва в НАТО, нещо повече, според някои анализатори, след излизането от ЕС Лондон дори има повече причини да активизира действията си в рамките на Алианса, при това, най-вероятно ще действа от по-радикални и проамерикански позиции.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.1 2025