„Дипломацията може да бъде или всичко, или нищо”
Граф Сент Олер, дипломат
На 9 декември 2019 в Париж се проведе поредната среща на върха на т.нар. Нормандска четворка, чиято цел беше да се потърси изход от конфликта между Русия и Украйна в Донбас. Това събитие стана част от инициираната от Франция политика за сближаване с Русия. През август миналата година президентът Еманюел Макрон покани Владимир Путин в лятната си резиденция в Брегансон, а само няколко дни по-късно произнесе програмна реч пред френските посланици, в която заяви, че смята за „необходимо” създаването на „общ фронт между Европейския съюз и Русия”. В началото на септември 2019, за първи път след кримската криза, министрите на отбраната и на външните работи на Франция се срещнаха с колегите си в Москва за да „възстановят архитектурата на доверие”.
Възниква въпросът, дали става дума за траен обрат във френско-руските отношения? За съжаление, ми се струва, че не бива да възлагаме прекалено големи надежди в тази посока. Истината е, че въпреки наивния оптимизъм на редакционните статии и официалните комюникета, съществуват сериозни опасения, че силните програмни речи на президента Еманюел Макрон могат да останат без реално покритие, защото трудно биха могли да се реализират на практика в рамките на твърде недружелюбната по отношения на Москва френска дипломация. Впрочем, тази ситуация не е нещо ново. За съжаление, тя е типична за Франция, която продължава да демонстрира предаността си към САЩ, в очевиден разрез със собствените си интереси и ценности.
Завоюването на Изтока
От времената на студената война и операция „Овърлорд”, Съединените щати продължават да разширяват влиянието си на Изток и в това отношение срещата между Еманюел Макрон и Владимир Путин напомня друга среща на върха, провела си в Париж на 14 май 1960. В нея участват Дуайт Айзенхауер, Шарл дьо Гол, Никита Хрушчов и Харолд Макмилън. Оттогава насам обаче, „фронтовата линия” се измести от зоната на някогашната „желязна завеса” към Донбас. Другата разлика, която е чисто формална е ,че в този случай Русия преговаря не директно със САЩ, а с техните отвъдокеански губернатори – Ангела Меркел и Еманюел Макрон.
Политиките и политиците се сменят, но при това се очертава една константа: както през 1960, така и днес Франция се задоволява с печалната роля на богат хотел с червени килими и отлична кухня, където се водят преговорите. А що се отнася до самите преговори, тя е просто свидетел на битката, която се води делеч извън пределите на собственото и политическо влияние. Като доказателство за това си струва да цитирам думите на генерал Шарл дьо Гол, който навремето играе ролята на „свързочник” между американския президент Дуайт Айзенхауер и съветския лидер Никита Хрушчов (1). 60 години по-късно, сегашният обитател на Елисейския дворец – младият и вдъхващ големи надежди метр д’отел – организира първата среща между руския и новия украински президент.
Резултатът от тази среща едва ли може да се оцени като по-успешен. През 1960 съветската делегация напуска конференцията след отказа на Съединените щати да се извинят за инцидента с техния шпионски самолет U2, свален над СССР, поставяйки генерал Дьо Гол в крайно неудобно положение. Срещата през миналата 2019 пък приключи с комюнике, съдържащо общи намерения и мерки за обмен на военнопленници, прекратяване на огъня (което оттогава насам беше нарушено над 20 пъти) и прочистване на някои райони от мини. Всичко това са само практически договорености в ситуация на война. Основният въпрос обаче беше друг: в съответствие с Минските споразумения, ставаше дума за предоставяне на специален статут на Донецката и Луганската народни републики, което би им позволило да съхранят своята самобитност и културните си особености, свързани с руския език и традиции, и да се избавят от необходимостта да се съобразяват с модела, който им налага Киев.
Руската страна съумя да отстои своята линия за запазване на Минските споразумения. Що се отнася до статута на Крим, днес той вече се възприема като факт и въпросът за него не беше разискван на преговорите. Което е очевидна дипломатическа победа на Русия. Съдейки по заключителната декларация на срещата на върnа, Франция, Германия и Украйна следват фарватера на американскаа политика по украинския въпрос – те се интересуват само от това да печелят време и да бъде запазена хаотичната ситуация в Донбас (където, в резултат от военните действия, вече са загинали 13 хиляди души, без да броим двата милиона бежанци). Очевидно в Киев разчитат, че след като процесът на депопулация на рускоезичното население приключи, следващата стъпка ще бъде колонизацията на тези райони с лоялни на украинското правителство граждани. Какви обаче са причините за новото сближаване на Франция с Русия, освен конфликта в Донбас и неговите геополитически последици?
Доколко реален е „руският завой” на Макрон?
Сближаването на Франция и Русия би било отлична политическа стъпка, ако този обрат не напомняше много на жеста на президента Еманюел Макрон, малко след избирането му за президент. През май 2017 той покани Владимир Путин във Версай, като според току що избрания френски държавен глава, целта на срещата беше планирането "на общи действия". Десет месеца по-късно, от тези планове не остана нищо, а Еманюел Макрон се включи в хора на обвиняващите Москва, че е организирала опита за убийство на Сергей Скрипал. Целта на тази добре режисирана компания беше превръщането на Русия в международен парий. Можем ли този път да повярваме в искреността на Макрон? Съмнявам се. Мнозинството руснаци също го разбират и реагират на думите му по-скоро с учтиво мълчание. Впрочем и самият Еманюел Макрон не го крие: на една пресконференция през декември 2019, в отговор на въпрос за възможната му реакция при евентуален друг подобен инцидент, той недвусмислено заяви: "Ако е необходимо да се солидаризираме с Обединеното кралство, Франция ще го направим, както винаги". Едва ли трябва да се съмняваме, че в този случай президентът казва истината.
При това положение обаче възниква въпросът: какви са целите на Еманюел Макрон с обявеното от него сближаване с Русия Ясно е, че „главният метр д’отел” на Европа търси тук символични и електорални дивиденти. Във вътрешнополитически план, той гледа да се хареса на десните избиратели, за които е характерен проруския уклон, без при това да засегне левите си съотечественици, които отдавна са обърнали гръб на междудържавната дипломация, смятайки я за нерелевантна в контекста на глобализацията и отпадането на границите. Подобно на Талейран по време на Виенския конгрес, Еманюел Макрон опитва да се позиционира пред своя народ като монарх, от който зависи съдбата на Европа. Освен това, той демонстрира желание да провежда открита външна политика. Използваното от него понятие détente (разведряване) прави още по-вероятен следващия му политически завой, който той ще осъществи веднага, след като САЩ отновно сметнат за целесъобразно да упражнят натиск върху Москва. На този фон, такива епизоди като „Версай” и „Брегансон” вероятно следва да се разглеждат просто като паузи в атлантическата пътна карта.
Не стига, че в миналогодишната реч на президента пред френските послаиици не се съдържаше нищо конкретно относно сътрудничеството с Москва, но в нея Русия беше квалифицирана ту като „прикрит и хитър” партньор, ту като едва ли не явна заплаха. Нещо по-лошо, Макрон подчерта дълбоката ценностна несъвместимост, която де факто изключва каквото и да било доверие, а следователно и възможността за искрено и стабилно приятелство. Френският президент например акцентира върху „днешния руски проект, който е дълбоко консервативен и се обявява против проекта на Европейския съюз”. Различието в ценностите действително съществува и именно този сблъсък във възгледите за Европа и европейците представлява пречка пред реалното френско-руско сътрудничество.
Двама президенти в битка за Европа: човешките права против правата на народите
В рамките на същата реч пред посланиците Еманюел Макрон се обяви за – нито повече, нито по-малко – „възстановяването на европейската цивилизация”. Според него, „този европейски проект, който е и дълбоко френски проект, отразява духа на епохата на Възраждането, духа на Просвещението”. Затова той отхвърля традиционните и християнски модели на обществото, пропагандирани от някои държави: „Проектът на европейската цивилизация не може да се реализира нито от католическа Унгария, нито от православна Русия... Това са проекти които имат своите различия, но те притежават културна и цивилизационна жизнеспособност, която лично аз смятам за погрешна, но която е вдъхновяваща”. Позициите на Макрон по отношение на малцинствата (сексуални и етнически), както и за миграцията и икономиката, са добре известни – в тях френският президент винаги застава на страната но прогресистките идеи и човешките права. В изказването си, той за пореден път подчерта значението на „защитата на силата и жизнеспособността на човешките права, които бяха силно ерозирани през последните години”.
Въпросът обаче е, дали етичните и антропологични предпочитания на Еманюел Макрон са изборът на мнозинството французи? Подобен въпрос изглежда напълно уместен в период, когато француците са невероятно потиснати и обзети от усещане за безнадеждност, сред изразите на което са и протестите на т.нар. „жълти жилетки”. Очевидно е, че в днешна Франция благото на народа е принесено в жертва на концепцията за „абстрактния човек” без име, нация, територия и свобода. И в това отношение, неудържимият стремеж на френското правителство към идеалите на Просвещението го доведе от отричането на фундаментални за Франция принципи и ценности.
На първо място, Франция се отказа от самостоятелното си политическото съществуване. Еманюел Макрон може наистина да се стреми към „европейски суверенитет”, но това е все още химера, която лишава страната от национален суверенитет. Съществува общ принцип, според който истинското лидерство е в това да бъдеш стопанин първо на собствения си дом. Ако се придържаме към този принцип, ще трябва да признаем, че днес Франция далеч не играе водеща роля, заради подчинението и на брюкселската технокрация и заради ангажиментите и пред НАТО. Русия обаче няма подобен проблем, защото участието и в международните организации не я ограничава по никакъв начин.
На второ място, съществува и твърде важният морален аспект. За разлика от Жак Ширак, който в преамбюла на Европейската конституциа отказа да признае християнските корени на Европа, Владимир Путин открито ги прокламира в собствената си страна. Освен това, руският лидер, концентрира усилията си в защита на източните християни. В същото време, в днешна Франция, освен християнските ценности, на постоянна критика са подложени и традиционните ценности: семейството, родината, историческото и духовно наследство. В Русия всички те си остават изключително важни и правителството се стреми да фокусира общественото внимание върху тях, както по линията на медиите, така и на образователните институции. Ето само един пример: в много руски градове на 9 май се провежда акцията „Безсмъртният полк”, докато бившият френски президент Франсоа Оланд отбеляза стогодищнината от битката при Вердюн със странна модернистична хореография, в хода на която 3400 млади хора демонстративно стъпкаха мемориалния комплекс „Форт Думон” (2). Тези две мемориални инициативи отлично демонстрират, как в Русия и във Франция се отнасяк към историческата памет на нацията.
Съдейки по декларациите на френското правителство, то отдавна разглежда собствения си народ като глина, която може според нуждите да бъде моделирана съобразно глобалистките догми. Днещният Европейски съюз много напомня на СССР и съществуващия там дълбок разрив между властта и народа, моралния цинизъм и безмислените лозунги. В същото време е показателно, че докато навремето Леонид Брежнев, който е бил „човек от народа” и – ако се съди по последните исторически публикации – не е бил някакъв злобен тиранин, е принуден да използва в официалните си послания чудовщния език на комунистическата власт, който не само няма нищо общо с реалността, но дори я убива, Владимир Путин, който също е „човек от народа” и чието детство е преминало в комунална квартира в Ленинград, се стреми да говори на разбираем за хората език. И, което е по-важното, той се държи не само като ръководител на огромна държава и „цар” – както понякога го наричат в западните медии, но и като обикновен човек, който не крие чувствата си. Без значение, дали това е съзнателно търсен ефект, Путин изглежда разбираем и дори характерната за него известна загадъчност и сдържаност, често коментирани в медиите, се приема от обществото с разбиране.
За разлика от него, днешните френски политици не просто са неразбираеми за народа, а са му съвършено чужди. Откритото им презрение към обикновените французи (наричани от тях ту „огнеупорни гали”, ту „беззъби”) илюстрира политическия дискурс през последните десетилетия (3). С други думи, „отчуждеността” на властта от народа, която съществува във Франция, се заключава в това, че езикът и медийното поведение на управляващите не пораждат никакъв отклик сред обикновените французи. Техния образ, както и образът на самия Макрон, не апелира към нищо, а по-скоро ерозира традиционната представа на французите за властта, което до голяма степен стана причина и за бунта на „жълтите жилетки”.
Заключение
Във Франция, която се отказа от своя суверенитет, от своите ценности и от своя народ, руският лидер, който упорито върви в разрез с общоприетите съвременни либерални догми и не се притеснява да ги квалифицира като „остарели и неадекватни” (4), поражда възхищение у мнозина. Именно това обяснява популярността на Владимир Путин във Франция, въпреки острокритичното отношение към него в големите медии. Което ме навежда на парадоксалния въпрос, возможно ли е руснаците да обичат Франция повече, отколкото нейните собствени лидери? Наблюдавайки действията на Москва, французите с носталгия си пропомнят онези, вече далечни времена, когато Франция беше свободна и френска и тъкмо поради това се ползваше със симпатиите на целия свят. И дори, ако днес приятелството между лидерите на двете страни остава повече на хартия, няма да е преувеличено да говорим за „руската мечта” на мнозиството французи.
Бележки:
- Виж стенограмата за срещата от 15 май 1960 между Никита Хрушчов и Шарл Дьо Гол, във Виенският валс на студената война. Сборник с архивни документи, Москва, Росспэн, 2011, с.41-43.
- Мемориалният комплекс на загиналите в Първата световна война (аналог на битката за Сталинград, централната част на паметника на героите от Сталинградската битка във Волгоград).
- Изрази, използвани от президентите Макрон, Оланд и Саркози по отношение на техните съотечественици.
- Интервю на Владимир Путин за вестник Financial Times, 27 юни 2019.
*Авторката е експерт по въпроите на студената война и постсъветското пространство, преподавател в Католическия институт за висши изследвания (ICES)и анализатор на Revue Methode
Приложение
Неоходимо е дългосрочно сближаване между Франция и Русия
Манифест на Клуба на Двайсетте*
Русия не е Съветският съюз. Населението и е 145 милиона души, което е по-малко от това на Франция и Германия, взети заедно. Тя остава важен участник в международния живот, но вече не е една от двете доминиращи свръхдържави от блоковата епоха. В съвременния свят, където плурализмът нараства, тя вече не разполага с истински съюзници, нито пък със сателити. Путин смята, че новата Русия следва да бъде едновременно и наследничка на велико минало, и съвременна държава. Тя наистина си остава велика държава, но бъдещето и изглежда неопределено.
Запазващото се промишлено изоставане
След като дойде на власт, Путин се зае да установи ред в Русия, която Елцин избави от комунизма с цената на нейното хаотизиране. Путин създаде нова административна структура за управление на страната, чиято територия се е разпростряла в цели 11 часови пояса. Създадената от него политическа система се утвърди във всички региони, макар мнозина да я определята като квазиавторитарна.
Путин съзнава, че на икономиката на страната следва да бъде отделено по-голямо внимание. Според него, Русия трябва да се развива като пазарна икономика, подобно на целия останал свят. Въпреки това, държавата остава основната движеща сила на националната икономика и стратегическите предприятия – особено в сферата на енергетиката, са и подчинени.
Путин е убеден, че страната не бива да харчи повече, отколкото е събрала. Тоест, бюджетът следва да бъде балансиран, затова и в случаите, когато внезапното влошаване на международната ситуация нарушава това равновение, Москва предприема радикални мерки за възстановяване на баланса. Външният дълг остава малък, а Централната банка следва предпазлива политика.
Руската икономика продължава да е слабо диверсифицирана и все още разчита предимно на енероносителите (като колебанията в цените им се отразяват с пълна сила върху нея). Инфраструктурата също е остаряла, въпреки неколкократните опити това да се промени. През 2018 Путин лансира 12 мащабни национални програми в цифровата сфера. Запазва се и изоставането в индустрията, с изключение на военно-промишления комплекс и няколко високотехнологични сфери.
На този общ фон, положителни резултати демонстрира само селското стопанство, като повишаването на неговата конкурентоспособност и интеграцията му позволиха на Русия да изпревари САЩ, превръщайки се в най-големия износител на пшеница в света.
Украинският конфликт и сирийската криза
На международната сцена, на Русия се налага да работи с един все по-разделен свят: с разединена Европа, със САЩ, които все по-активно дърпат одеалото към себе си, и с Китай, с неговите нарастващи амбиции. В същото време тя се опитва да укрепи отношенията си с държавите от бившия СССР (в рамките на ОНД и ЕАИС) но засега не може да се похвали с кой знае какви резултати.
По време на първия си президентски мандат Путин се стремеше да се сближи с Европейския съюз, но последният не оправда неговите очаквания заради оказания му от САЩ и някои източноевропейски страни членки натиск. Ето защо, още в началото на втория си мандат Путин заяви, че ще се съобразява изключително с интересите на Русия.
Предишните му мандати бяха белязани от две ключови събития: украинският конфликт и сирийската криза.
ЕС предложи на Украйна всеобхватен договор за сътрудничество, без да го е грижа за възможната реакция на Русия. В резултат беше поставено началото на продължителен конфликт между Киев и рускоезичния Донбас, който се ползва с подкрепата на Москва. За изработването на план за мирно урегулиране на конфликта в Донбас бяха проведени множество срещи между Франция, Германия, Русия и Украйна (включително в рамките на „Нормандската четворка”). Избирането за Владимир Зеленски за нов президент на Украйна позволи да бъде възстановен диалогът между двете главни действащи лица в този конфликт. Все още е твърде рано обаче да се твърди, че те ще съумеят да постигнат някакво споразумение от типа на тези от Минск, което да гарантира единството на Украйна и широката автономия на Донбас. Освен това, разрешаването на конфликта ще постави ребром въпроса за отмяната на европейските санкции, макар че американците ще направят всичко възможно за да не допуснат подобно развитие.
В Близкия Изток Русия се стреми да възстанови някогашните си стратегически позиции. Тя играе ключова роля в търсенето на решение за Сирия, наред с Иран и Турция, но не е в състояние да го утвърди сама.
Отношенията със САЩ
От още по-голямо значение са отношенията на нова Русия със САЩ и Китай. Съединените щати бяха единствения стратегически партньор на СССР по време на студената война, но днес вече не смятат за нужно да признават подобен статут на Русия. Те не се интересуват от двустранните стратегически преговори, които само ограничават свободата на Америка да маневрира, а пък Русия не се бои да демонстрира способността си да пречи на техните планове и поддържа сериозна непределеност относно дългосрочните си цели. Освен това, все по-предизвикателно излежда и поведението на други играчи, като Китай например.
През 2002 САЩ излязоха от Договора за противоракетната отбрана за да могат да разгърнат свои противоракетни системи в Европа, в частност, в рамките на НАТО. Всичко това застраши част от руското ядрено сдържане. По същата причина Русия наскоро разположи първия си полк от свръхзвукови ракети „Авангард”, които могат да развият скорост до 33 хил. км/ч.
Русия и Китай, вероятно, вече са създали нови и изключително ефективни оръжия. На свой ред, през 2020 САЩ увеличиха бюджета си за отбрана до 750 млрд. долара, което е 15 пъти повече от руския. Освен това, Америка се ангажира със създаването на космически войски. Целта е САЩ да поставят космоса под свой контрол, дори ако се наложи да започнат нови „звездни войни”. На срещата със своя американски колега в Хелзинки през юли 2018 Владимир Путин предложи да започнат преговори за бъдещите ограничения на ядрените и ракетни въоръжения след 2021, когато изтича договорът „Нов СТАРТ”. Тръмп обаче така и не даден ясен отговор на това предложение.
Междувременно, САЩ излязоха и от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег. Бившият съветник на американския президент по националната сигурност Джон Болтън дори пътува до Москва за да обсъде този въпрос с руския лидер.
Неравностойното партньорство с Китай
Русия и Китай развиват мащабно партньорство в най-различни области. Въпреки това, то може да се окаже неравнопоставено. Русия е най-голямата по площ държава в света (17 млн. кв. км), но населението и е едва 145 млн. души (без Крим) и е концентрирано на запад от Урал. Дължината на границата и с Китай (чието население е 1,4 млрд.) е 4250 км. При това съществуващият демографски дисбаланс нараства. Китай несъмнено е заинтересован от природните богатства на слабонаселения Сибир и, в дългосрочна перспектива, представлява заплаха. При всички случаи обаче, няма риск от открит конфликт на река Амур, тъй като китайците са си поставили за цел мирното утвърждаване на своята мощ в света, разчитайки на икономическия си растеж. Китайския БВП вече е втория най-голям в света и в момента Пекин продължава търпеливо да прокарва „новия път на коприната” през цялата територия на планетата. Това, в частност, касае петте централноазиатски държави, които в миналото бяха част от СССР, а днес виждат в Китай основния си икономически партньор.
Пекин залага на проектирането на мощта си с икономически средства, докато Русия продължава да акцентира върху отбранителните споразумения.
Устойчивите и дълбоки отношения с Франция
Светът стана раздробен и разнообразен, в него вече липсват общи ориентири. САЩ смятат Русия за регионална държава с големи възможности да им създава пречки, на която следва да бъдат налагани санкции при всеки удобен случай, а пък Китай максимално използва притегателната си сила в служба на своите, собствени амбиции. Русия остава един от ключовите играчи на международната сцена, но вече не е в състояние навсякъде да играе решаваща роля. Тя трябва да определи своето място пред лицето на неясното бъдеще.
Но нима същото не се отнася и за Франция? Ето защо двете страни все повече се нуждаят от дългосрочно сближаване и трябва систематично да съгласуват позициите си по основните международни проблеми, включително (но не само) във връзка със сигурността и стабилността на Европа. Подобен диалог обаче, би могъл да се окаже плодотворен само, ако бъде подкрепен с конкретни действия.
Става дума за взаимни визити на високопоставени представители на двете страни и реализация на общи мероприятия. Външните министри и другите членове на правителствата следва редовно да се срещат. Активизацията на контактите трябва в перспектива да доведе до общи стъпки в Съвета за сигурност и на други форуми.
Освен това, следва да съдействаме за отрасловото сътрудничеството в сферата на селското стопанство и борбата с глобалното затопляне. Добре е да стартираме общи научни програми, в частност, в сферата на изкуствения интелект и кибернетиката. Към това трябва да добавим и възобновяването на междуправителствените семинари, съдействието за децентрализираното сътрудничество и развитието на младежките обменни програми. Устойчивите и дълбоки отношения могат да станат факт само с помощта на разширяването на преките контакти на ниво гражданско общество. Франция и Русия са заинтересовани да играят заедно, заради собственото си бъдеще.
*”Клубът на двайсетте”, обединява бивши френски министри на външните работи, дипломати и експерти, като сред членовете му са Роланд Дюма, Ерве дьо Шарет и Режи Дебре.Манифестът е публикуван в специализираното издание Boulevard extérieur