Светът след края на американския ред

Истината е, че почти никой не предполагаше подобно развитие на събитията. Глобализацията извади от бедността милиарди хора по целия свят. Днес живеем по-дълго и можем да се похвалим с по-добро здраве и по-висока производителност, от когато и да било преди. Ние сме по-образовани и по-информирани за случващото се около нас, отколкото в който и да било друг период от историята. Няма съмнение, че светът никога не е бил толкова добро място за живот, каквото е днес.

Защо тогава толкова много хора демонстрират нарастващ гняв и недоволство? Защо гражданите на все повече страни толкова категорично отхвърлят и управляващите партии, и традиционната опозиция, което на практика работи в полза на онези, които искат да ерозират установените политически устои?

Защо именно в сегашния исторически период камбаните бият толкова натрапчиво и тревожно?

Отговорът е - защото се оказваме в центъра на ключов момент на трансформация, а това означава - и на неопределеност. В огромна част от света, мълненосните, трангранични потоци от идеи, информации, хора, пари, стоки и услуги - т.е. същите онези сили, които създадоха сегашните възможности и просперитет - всички тези сили днес генерират най-вече страх.

Страх от това, че светът става по-сложен и по-опасен. Страх, че онзи свят, който познавахме, безвъзвратно си е отишъл и, че никой не е в състояние да промени този факт. По-долу ще се опитам да покажа, защо се случва всичко това. И, защо е важно да говорим за него.

За съжаление, времето на големите надежди за бъдещето също отминава. Финансовата криза от 2008 и последвалите я сътресения подчиниха политиката на икономическите разчети и пазарните прогнози, като това се отнася дори за най-богатите страни в света.

Нараства и броят на трансграничните заплахи. Доминираният от САЩ глобален ред приключи. Над главите ни са надвиснали множество тъмни облаци: от климатичните промени до киберконфликтите и от тероризма до постиндустриалната революция. И всички те не признават границите и не позволяват на правителствата да дават надежди на своите граждани с предишната увереност.

Специфичното за днещния ден е, че не икономиката, а геополитиката се е превърнала в основния генератор на глобална икономическа неопределеност. Светът навлезе в своеобразна "геополитически рецесия". Това е период на спад в международното взаимно разбирателство и в отношенията между държавите. Това е време, когато алиансите, международните институции и ценности, т.е. всичко, което доскоро обединяваше нациите, сега се руши

В историческа перспектива, геополитическите рецесии са доста по-редки явления, отколкото икономическите кризи, затова пък са по-продължителни. Вероятно ще ни се наложи да съществуваме в състояние на геополитическа рецесия поне през следващите десет години.

Как стигнахме дотук?

Икономистите твърдят, че процесът на "творческо разрушаване", представлява своеобразно гориво за двигателя на растежа, който формира нашето бъдеще. Историята също го потвърждава. В хода на този процес обаче, се рушат и животите и семействата на оказалите се ненужни индивиди и тъкмо поради това все по-големи групи хора твърдят, че правителствата или не се интересуват от своите граждани, или пък просто не са в състояние да им помогнат. Омразата към елитите нараства във всяко кътче на нашия свят. Хората смятат, че избирателната система съзнателно е настроена така, че да не отчита техните гласове и мнението им. При това, става все по-трудно тези твърдения да бъдат опровергавани.

Всичко това създава възможности за появата на нов тип популисти, които дават на избирателите поредните "изкупителни жертви", в лицето на уж постоянно крадящите от народа мошеници и бандити във властта. И в същото време, му обещават защита от всички бедствия. Истината обаче е, че тези политици-популисти не са създателите на проблема, а просто се възползват от него.

Най-тревожното е, че целият този гняв нараства в една сравнително благоприятна икономическа ситуация. А какво ли ще стане, когато икономиките започнат да се забавят?

Историята показва, че когато правителствата са непопулярни в собствената си страна, са по-склонни да вършат безобразия в чужбина, като много често създават проблеми в съседните държави с цел да си осигурят подкрепата на обществото и да отвлекат вниманието му от вътрешните трудности. Това обаче води до спад на доверието между държавите. Нараства рискът от недоразумения, а непреднамерените сблъсъци стават все по-вероятно, при това с перспективата да ескалират в голям конфликт.

От така очертаната в най-общи линии ситуация се налагат следните три извода.

Първият е свързан с опасността от т.нар. "остатъчни рискове", т.е. от малковероятни, но водещи до сериозни последици събития. Те стават все по-разпространени в съвременния свят, трансформиран от възхода на Китай и от хаоса в Близкия Изток. Впрочем, сред източниците на опасности са и популистката Европа, и търсешата реванш Русия, и политически разединената Америка. А към тях следва да добавим и 71-те милиона временно разселени лица, или с други думи - бежанци, без да забравяме и дестабилизиращия ефект от технологичната революция и климатичните промени.

Представете си случаен военен сблъсък в Южнокитайско море, при това в момент, когато президентите на САЩ и Китай се конфронтират относно митническата политика и проблемите за авторските права върху новите технологии. В подобен момент, те могат да се окажат особено склонни да впечатлят избирателите си с мощна демонстрация на сила в чужбина. Като тази спирала е в състояние светкавично да ескалира,  тотално излизайки изпод контрол.

Или пък да обърнем поглед към Близкия Изток. Там САЩ отдавна мерят сили с Иран. Откакто президентът Тръмп изтегли страната от Всеобхватното ядрено споразумение и отново наложи санкции на Техеран, иранците предприемат една след друга все по-дръзки военни акции. Сред тях беше и ударът в самото сърце на петролната инфраструктура на Саудитска Арабия. Вашингтон моментално реагира, изпращайки свои военни части в тази страна, но там има много хора, които силно се дразнят от присъствието на американски военни в близост до най-големите ислямски светини. Ще напомня, че навремето именно изпрашането на войски на САЩ в Саудитска Арабия рязко повиши риска от терористични нападения на територията на самите Съединените щати (авторът визира терористичната атака срещу Вашингтон и Ню Йорк през 2001 - б.р.).

А какво ще се случи, ако президентът Тръмп загуби изборите в края на тази година, а севернокорейският лидер Ким Чен Ун внезапно открие, че новият американски държавен глава не му вдига телефона? Какви провокационни действия би предприел в отговор? И на какъв катастрофален риск би могъл да подложи Америка?

Или пък, да предположим, че Италия бъде поразена от дългова криза и то тъкмо в момент, когато на правителството в Рим му хрумне да отправи предизвикателство към стриктните бюджетни ограничения, налагани от ЕС? Ами ако всичко това провокира ситуация, която няма да може да бъде решена с помощта на спещно предоставените кредити? Ами, ако някаква грешка в разчетите на противопоставящите се страни в украинския конфликт вкара Москва в пълномащабна война с Киев? Или, ако обменът на кибератаки между САЩ и Русия застраши тяхната жизненоважна инфраструктура, провокирайки хуманитарна криза в някой голям американски (или руски) град?

Липсата на координирано лидерство в днешния свят на Г-0 (т.е. свят без лидер) прави всички тези кризи по-вероятни, а разрешаването им - многократно по-сложно. Във всеки отделен случай, те изглеждат малко вероятни и "несмъртоносни". Взети заедно обаче, представляват безпрецедентна заплаха.

Вторият извод е свързан с ерозията и разпадането на международните иституции. В момента наличието на десетки милиони преместени лица по целия свят поражда един от най-спешните и „скъпи” проблеми, с които се сблъсква ООН. В същото време, днес отделните правителство не само че са по-малко склонни да приемат огромните маси бежанци, отколкото когато и да било преди, но и не искат да финансират дейността на Върховния комисариат на Световната организация за защита на бежанците.

Свидетели сме на ерозията на европейските институции, свързана с това, че избирателите изпращат в Европейския парламент все повече политици, настроени против ЕС. Между европейците вече липсва консенсус относно свободното движение през границите на гражданите на Съюза, както и по въпроса, какво да се прави с имигрантите, дошли в ЕС от други държави. А към това следва да добавим и изключително важния въпрос, как да се развиват отношенията с Русия.

На свой ред, администрацията на Тръмп постави под въпрос необходимостта от НАТО, смятана за най-успешния военен алианс в историята. Пак тази администрация оттегли САЩ от Транстихоокеанското търговско-икономическо партньорство (ТТП), както и от Договора за ограничаване на ракетите със среден и малък обсег с Русия. Впрочем, следва да добавим и оттеглянето от Съвета на ООН по правата на човека и от Парижкото споразумение за климата - и това не е всичко.

Неизбежното следствие бе появата на един все по-непредсказуем и по-малко сигурен свят. В тези условия има малко възможности за постигане на нови споразумения и създаване на нови институции, които да ни помогнат да управляваме бъдещите кризи.

Вместо международните институции, отделните правителства ще създават собствени правила за сдържане на трансграничните рискове. Те ще се заплашват взаимно с икономически санкции и военни мерки - и всичко това в свят, в който все по-малко институции могат да гарантират спазването на общопризнатите правила и практики.

А ето и последният извод от сегашната геополитическа рецесия: слабостта на съвременната международна система не само прави света по-уязвим за кризите, но и по-малко способен да съпротивлява на последиците от тях, когато те все пак настъпят. През последните години ние, на практика, преживяхме една съвсем реална и мощна международна криза. Видяхме гласуването за Брекзит, преживяхме избирането на Доналд Тръмп, наблюдавахме ръста на популизма в Европа, намесата на Русия в украинската криза, консолидирането на властта в Китай в ръцете на Си Дзинпин и хаоса във Венецуела. А към това следва да добавим и множеството отделни пожари в близкоизточните държави, както и в демокрациите по целия свят. Въпреки това, не видяхме нищо, които би могло да се разглежда като предизвикателство към цялата международна система, а глобалната икономика си остана сравнително силна. В света все още има само една свръхдържава, т.е. само една страна, способна да проектира своята политическа, икономическа и военна мощ във всеки регион на планетата. И тази свръхдържава са САЩ.

Именно затова е толкова важно, че самите американци вече не могат да се разберат помежду си относно ролята, която би трябвало да играе страната им в днешния свят. Във всички страни, които посещавам напоследък, чувам загрижени въпроси за един, единствен човек и това е президентът на САЩ Доналд Тръмп. Сякаш той решава всичко и е реалния източник на целия този хаос. И сякаш може да се вярва на твърденията на либералната преса, че оттеглянето му от политическа сцена - през 2021 или през 2025, ще върне Америка и света на утъпкания път към нормалността.

Това обаче няма как да се случи, защото Тръмп не е причината, а е просто симптом на цялият този очертан по-горе хаос и страх. Той наистина поставя под въпрос ценността на НАТО и разумността на пребиваването на американските войски в чужбина. Тръмп има решение на тези проблеми: нека Япония и Южна Корея сами създадат ядрено оръжие, за да освободят САЩ от бремето да гарантират сигурността им. Именно Тръмп, а не някой друг, обяви търговска война на Китай, заплашвайки паралелно  това с търговски санкции и Европа, Япония, Мексико и дори Канада.

Сега, нека се върнем десетина години назад и да си зададем въпроса, защо Барак Обама беше избран за президент? Ами защото, след осемгодишната "войнна срещу теророра", започната от Джордж Буш-младши, именно Обама обеща да сложи край на военните действия в Ирак и Афганистан, както и да не започва нови войни. В очите на избирателите, имиджът на другите лидери на демократите, включително на Хилари Клинтън, беше силно влошен заради подкрепата им за войната срещу Саддам Хюсеин.

Впрочем, нека се върнем още по-назад във времето. През 1992 Бил Клинтън обеща, че краят на студената война ще стане край и на свързаните със студената война разходи. Обеща "дивиденти от мира". Твърдеше, че средствата, които вече няма нужда да бъдат харчени за военното поражение на Съветите, ще бъдат инвестирани за укрепване на американската икономика.

Истината е, че американците, т.е обикновените граждани на САЩ, не искат да управляват света. И не желаят да го правят от дълги години насам.

Американският елит обаче е друго нещо. С всяка изминала година, броят на американците, чиято възраст им позволява да помнят студената война, стават все по-малък, да се говорим пък за Втората световна. Днес на бойното поле в Афганистан се сражават американски войници, които още не са били родени по време не терористичните нападения против САЩ от 11 септември 2001 (послужили като формален повод за американската интервенция в Афганистан през 2001 - б.р.).

Вътрещното нежелание на САЩ да бъдат това, което тази страна представлява - т.е. свръхдържава - създава глобален вакуум на лидерство. В същото време, никой не кандидатства за ролята, която Америка поема преди повече от век, когато слънцето над Британската империя очевидно започва да залязва. Европа продължава да е заета със себе си и най-вече с икономическите си проблеми, които разделят Севера и Юга на континента. Както и с политическите въпроси, които сблъскват европейския Запад и Изток. И макар че президентът Си Дзинпин обяви началото на нова ера за ролята на Китай в света, самото китайско ръководство остава изключително предпазливо, когато се налага да поеме тежки международни ангажименти.

Тоест, когато става дума за международното лидерство, Пекин няма скоро да се превърне в по-надежден от Вашингтон доставчик на "услуги за общо ползване". И това е още една причина, поради която евентуалната бъдеща криза може да се окаже неуправляема.

Последиците от глобализацията

Тук е моментът да разгледаме влиянието на геополитическата рецесия върху самия процес на глобализация.

Глобализацията промени представата ни за това, как се случват нещата и как можем да живеем в съвременния свят. Днес всички страни на планетата отбелязват националните си празници, но вече го правят с фойерверки, произведени в Китай. Кол-центровете, приемащи обаждания от недоволни потребители от американската провинция, имащи проблеми с персоналните си компютри, се намират в Индия. Автомобилите ни са сглобени от детайли, произведени в десетки различни страни. Тоест, всички ние продължаваме да сме глобално интегрирани и вече няма смисъл да разсъждаваме, къде точно е произведен даден продукт.

Съвсем доскоро политиката не играеше голяма роля в тези процеси, но днес това вече не е така.

Вече не съществува глобален свободен пазар. Китай, който съвсем скоро ще се превърне в най-голямата икономика на планетата, практикува държавен капитализъм, т.е. система, позволяваща на правителствените чиновници да правят така, че икономическият растеж да служи на политическите и националните интереси.

Китайската система на държавен капитализъм изкривява действието на традиционната пазарна икономика, опирайки се на притежаваните от държавата предприятия и на прословутите "национални лидери" (т.е. най-успешните местни компании, присъстващи на световните пазари - б.р.), за да гарантира икономическа, а това означава и политическа стабилност. Тази система се основава на държавните субсидии, позволяващи на държавните чиновници да насочват по свое усмотрения огромни обеми капитал и други ресурси. Тоест, правителството само избира победителите и победените.

Просперитетът и успехите, които донесе тази система на Китай, като цяло, и на Китайската компартия, в частност, няма как да бъдат отричани. В случая, положителното за САЩ и останалия свят беше, че китайският икономически растеж, ускори и растежа на глобалната икономика. Особено важно в случая е, че хибридната държавно-пазарна икономика, която създадоха китайците, не сложи край на глобализацията. И свободният пазар, и държавният капитализъм позволяват на стоките и капиталите свободно да се движат по цялата планета.

Бъдещето на глобализацията обаче, не изглежда толкова оптимистично. Отделните елементи на глобалната икономика се адаптират по различен начин към края на доминирания от САЩ глобален ред.

Пазарът на потребителски стоки - и особено на хранителни продукти, метали и енергия - действително става все по-глобализиран. Темата за митата, които си налагат САЩ и Китай, все още доминира в медиите, но разширяването на глобалния стоков пазар е далеч по-важна новина.

Новите технологии поевтиняват производството на енергия и свалят цените по-силно и по-бързо, отколкото политиците успяват да ги вдигнат обратно с водените от тях войни и други погрешни решения. Ето защо, дори и след болезнения ракетен удар, нанесен през миналата 2019 в самото сърце на саудитската петролна инфраструктура и породения от него скок на цената на петрола, тя не можа да достигне и половината от нивото си през 2008.

В ситуация, когато през живота на последните две поколение в редовете на глобалната средна класа се вляха около един милиард души, като темпът на присъединяване на все нови и нови потребители към тази привилегирована група продължава да нараства, глобализацията на пазара на потребителски стоки очевидно ще продължи.

Затова пък пазарът на дребни стоки и услуги - точно обратното - ще стане по-малко глобален. Това донякъде се обяснява с факта, че ролята на механичния човешки труд в производството намалява с разширяването на автоматизацията на работните места в резултат от внедряването на нови технологии. Производителите искат да организират производството така, че да си гарантира най-ниска себестойност. И това няма да се промени. Но методите, използвани за целта, ще се променят. Вече се промени един толкова важен доскоро феномен като търсенето на евтин труд в различни части на света. Постепенният възход на средната класа в Китай, Индия, Югоизточна Азия, Латинска Америка и дори в Африка на юг от Сахара, доведе до повишаване на средната заплата почти в целия свят, допълнително стимулирайки компаниите да се стремят към автоматизация на производството.

Освен това, нарастването на популизма, на който сме свидетели в много държави, е свързан именно с гнева на населението заради изчезването на работните места. А това означава, че политическите лидери ще се стремят да изграждат прегради по-скоро с цел да защитят местните работни места, отколкото да ограничат търговските потоци.

Всички тези тенденции ще съкратят глобалните "вериги на доставки" на стоки и услуги, като всяка страна ще се стреми да намали уязвимостта си от неочаквани събития в държавите-партньори, които са ангажирани в едни или други търговски конфликти. Разбира се, това преформатиране няма да стане за една нощ, тъй като ръководствата на компаниите са склонни да протакат вземането на трудни решения до последния момент. Но тъй като глобалната икономика ще им оставя все по-малко пространство за маневри, дори и тези бизне лидери ще се стремят да произвеждат своите стоки и услуги по-близо до потребителите.

И накрая, последният извод касае глобалния пазар на данни и информация. Този пазар ще се разпадне на две части. Той вече не е глобален. В самото си начало Интернет - тази глобална паяжина - се развиваше на основата на общ набор от стандарти и правила за всички страни. С малки изключения, всеки потребител имаше същия достъп до Интернет, както и който и да било друг. Това обаче, вече не е така.

Днес Китай и САЩ създават две различни онлайн "екосистеми". Това се отнася и за сегашния Интернет, предоставящ информация, но ще се отнася и за утрешния Интернет на нещата. Американската техническа екоссистема, с всичките и силни и слаби страни, е създадена от частния сектор и се регулира (понякога прекалено либерално) от правителството. Затова пък в китайската система държавата тотално доминира. Същото се отнася и за системата за събиране на т.нар. "big data" ("големи данни" - огромни обеми информация за действията и придвижването на хора, които улесняват управлението на градовете, но в същото време могат да се превърнат и в инструмент за "контрол" над хората - б.р.). Като това се отнася и за изкуствения интелект и инсталирането на мобилната телефонна система 5G. Свободният характер на американския Интернет и държавният характер на китайския се виждат още по-добре в такива сфери като отбраната и предотвратяването на кибератаки с последващо наказание на техните извършители.

Всичко това ни изправя пред големия въпрос, къде ще преминава новата Берлинска стена? Къде можем да открием границата между едната и другата технологични системи? Дали Европа ще продължи да бъде обвързана с алианса си със САЩ? Или пък ЕС ще се разпадне на множество индивидуални варианти на поведение, като отделните решения се вземат вътре във всяка европейска страна? Каква позиция ще заеме Индия? А Южна Корея? Или пък Бразилия? С какъв натиск ще се сблъска Япония?

Съществува обаче и друг фундаментален въпрос. Дали и занапред възприетият от САЩ модел за събиране на информация и общественополезни данни, ще продължи да се поддържа от частния сектор Или бъдещите опасения за националната сигурност ще доведат до създаването на "информационен вариант" на военно-индустриалния комплекс в САЩ?

Отговорите на всички тези въпроси ще имат далеч отиващи последици. На пазарите на потребителски стоки; на тези на стоките за непотребителски цели, както и на пазарите на всевъзможни услуги - на всичти тези пазари глобалните играчи са едновременно и конкуренти, и потенциални партньори. Всеки играч претендира за по-голям пазарен дял, но всички те имат полза от отворената търговска система, създаваща възможности за всички. Могат да се водят търговски войни за постигането на специфични цели, но по принцип това не е надпревара с нулева сума. Сегашният модел на глобален бизнес обещава собствен модел на успеха за всеки. А това е от критично важно значение за глобалното омиротворяване и просперитет.

Само че то вече не се отнася за икономиката на информацията и на големите данни. В тази сфера, също както и по времето на американско-съветската студена война, съществуването на две конкуриращи се системи - обратното - ограничава възможностите за търговия и застрашава националната сигурност. За всяка от страните, желаният от все сърце резултат е унищощаването на другата, алтернативна система.

Америка и Китай

Всичко това означава, че задължително следва да обърнем специално внимания на Китай и САЩ. Какво трябва да иска целият некитайски свят от Китай? От тази страна ни е нужно едно нещо и това е нейният успех. Светът се нуждае от това Китай да си остане стабилен, да продължи да произвежда и да просперира все повече, защото този просперитет ускорява икономическия растеж на цялата планета. Тоест, ние се нуждаем от Китай. За да може да играе конструктивна роля, дори ако тя бъде ограничена в някои отношения, Китай би трябвало да работи с останалите държави за да им помогне да се справят с предизвикателствата, свързани с бедността, конфликтите, заплахите за общественото здравеопазване и недостатъчното образование. Както и с проблемите на ифраструктурата, климатичните промени и ръста на способните много сериозно да влошат живота ни нови разрушителни технологии. Разбира се, следва да очакваме същото и от САЩ.

Заплахата, която Китай представлява за Съединените щати е по-малка, отколкото си въобразяват мнозина във Вашингтон. Китай е още по-малко заинтиресован да воюва със САЩ, отколкото Америка да води война с Китай. Китай е регионална, а не глобална велика държава. Икономическата взаимозовисимост ще продължи да съществува, въпреки усилията на двете страни да станат икономически неуязвими, т.е. да мога да съществува една без друга.

Основният източник на конфликта между Китай и САЩ са технологиите. В тази сфера, Китай вече е супердържава. И тъкмо в тази сфера възниква структура в стила на студената война, която ще окаже влияние върху всеки регион на света. Именно тук САЩ са заинтересовани от провала на Китай. Защо? Ами защото технологичното развитие на Китай представлява фундаментално предизвикателство към онези ценности, на които се крепят глобалната стабилност и просперитет. Между другото, колкото и да е трудно да повярваме, по този въпрос между американските демократи и републиканци съществува консенсус.

В това отношение залозите са изключително високи. Идеята за Сплинтернет (Splinternet), т.е. за създаването на няколко паралелни технологични екосистеми, не е просто заплаха за глобализацията. Това е надпревара, в която либералните демократи, вярващи в политическите свободи, могат да загубят.

Какво следва да направим в такъв случай?

В тази връзка ще предложа две неща. Първото е свързано със създаването на организация от типа на Междуправителствения комитет по климатичните промени на ООН. Необходима ни е аналогична институция, която да приеме и наложи основните правила на цифровия свят. Тази институция би следвало да осъществява мониторинг и върху света на "големите данни", както и върху искуствения интелект, който обработва тези данни, придавайки динамика на тази сфера и определяйки по-нататъшното и развитие.

Второто ми предложение е следното: светът се нуждае от цифрова Световна търговска организация, бих я нарекъл "Организация на глобалните данни". Също както и СТО, тя трябва да обедини лоялните на САЩ правителства, вярващи в цифровата откритост и прозрачност и, която да е така структурирана, че в крайна сметка Китай също да бъде заинтересован да влезе в нея. Нещо повече, трябва да направим така, че присъединяването към тази организация да се окаже единствената възможност на Китай да получи достъп до развитите западни пазари. В този случай, „морковът” би се оказал по-добър от „тоягата”.

Америка, Европа, Япония и съгласните с тях партньори-единомишленици трябва да работят съвместно за да създадат бъдещите стандарти в сферата на изкуствения интелект и в сферата на "големите данни", както и в сферите на защитата на личния живот, гражданските права и интелектуалната собственост. Ще бъде необходимо създаването на постоянен секретариат, който да обедини в едно всички тези цифрови норми. Впрочем, ще е нужен и съдебен механизъм, който да принуждава играчите да ги спазват. Американците разполагат с иновативен потенциал и стартъпи. Европейците създадоха регулативна супердържава, а пък Япония е най-голямата световна лаборатория, проучваща, как изкуственият интелект би могъл да подобри живота на хората.

Именно по този начин би следвало да подходим към проблема за технологичната студена война между САЩ и Китай.

Впрочем, има една сфера, в която сътрудничеството между Запада и Китай е критично важно и напълно постижимо още днес. За да се справим с продължаването на климатичните промени и с най-лошите последици от този процес, следва да създадем своеобразен "зелен план Маршал". Това трябва да е финансиран предимно от Запада проект, който да включва най-добрите идеи на теоретиците от частния сектор. Впрочем, в него могат да участват и финансирани от държавата учени от Запада и от Китай. Сред целите на техните проучвания би могъл да е например въпросът, как следва да бъде променена политиката и да бъдат създадени технологии, способни да пречистят въздуха и водата на планетата, както и да ограничат вредата от климатичните промени.

Тъй нареченият зелен "Нов курс", който в момента е в центъра на общественото внимание в САЩ, предполага, че американците могат сами да решат климатичните си проблеми. Истината обаче е, че това не им е по силите. Днес Китай е най-големия производител на вредни парникови газове, като в това отношение далеч изпреварва всички останали. В същото време, китайците, на практика, също както и всички останали, са заинтересовани от борбата против промените в климата. Просто защото, предстоящите щормове и повишаващото се равнище на Световния океан застрашават не само Ню-Йорк и Токио, но и Шанхай.

Краят на американския ред

Анализирайки бъдещите отношения между нациите, можем със сигурност да прогнозираме едно нещо. Без оглед на това, какво ще се случи на изборите в САЩ в края на 2020 и кой ще стане президент, доминираният от Америка световен ред приключи. И вече няма да се върне.

Не по-малко важно обаче е, че стремежите и надеждите на много хора, свързани с този ред остават. Не всички от тези надежди и ценности са измислени от САЩ. Те не са "западни" в тесния смисъл. Те не са просто продукт на европейското Просвещение. Стремежът към свобода, честност, върховенство на закона, свобода на изразяване, както и несъмненият човешки стремеж към отваряне и изследване - всички тези стремежи имат универсален и общочовешки характер. Америка вече не може да се обявява за основната движеща сила при защитата на тези ценности. В това отношение обаче, ние, американците играем специфична, собствена роля. Впрочем, такава собствена роля имат и европейците. Както и Япония. Във всички големи и малки държави има хора, които също искат да поемат съдбите си в свои ръце.

Конкуренцията и конфликтът между нациите са неизбежни. А затоплянето на планетата и възходът на изкуствения интелект - всичко това ще доведе до появата на нови екзистенциални предизвикателства.

Ние обаче, живеем в света на Г-0, т.е. в свят без лидерство и без хора, на които може да се разчита и може да се има доверие. Затова задачата, пред която сме изправени всички ние, е да запълним тази празнота.

* Авторът е президент на Eurasia Group и анализатор на Time, статията се базира на доклада му на международната конференция GZERO в Токио