В навечерието на миналогодишното си посещение в Южна Корея, Тайланд, Филипините и Виетнам, американският държавен секретар по отбраната Марк Еспър заяви, че т.нар. Индо-Тихоокеански регион (ИТР) е "приоритетния театър на военни действия" за САЩ. В заявлението на Пентагона по този повод пък беше посочено, че потенциалните заплахи тук са свързани най-вече с Русия и Китай, макар че според повечето анализатори, подобно твърдение цели най-вече да улесни разширяване на партньорството на Вашингтон с редица държави от Индо-Тихоокеанския регион, т.е. увеличаването на американското влияние в тази част на света.
Стратезите от Пентагона са убедени, че "наличието на мрежа от съюзници е най-голямото предимство на САЩ, като това се отнася с особена сила именно за зоната на Индийския и Тихия океани, тъй като в "сърцевината на американската стратегия е заложена идеята, че Съединените щати също са тихоокеанска държава".Както е известно, във Вашингтон смятат за свои регионални съюзници Япония, Филипините, Южна Корея, Тайланд, Австралия и Нова Зеландия, а сред ключовите им "партньори" са Индия, Шри Ланка, Индонезия, Малайзия, Бруней "и много други". Естествено, като основен американски противник в тази зона се посочва Китай: "Военната стратегия на Пекин е част от цялостния подход на тази държава. Наред с военната си мощ, Китай използва дипломатически инструменти, политическо влияние и икономически мерки. Китайската инициатива "Един пояс, един път", за чиято реализация ще бъдат инвестирани един трилион долара, представлява опит за замяна на сегашната международна система, която толкова добре обслужваше Индо-Тихоокеанския регион от 1945 насам, с друга, в която централна роля ще играе Китай".
Значението на Индо-Тихоокеанския регион за САЩ
Отличен пример за интересите на САЩ в ИТР е лансираният на провелата се през миналата 2019 в Тайланд среща на върха на АСЕАН глобален инфраструктурен проект
Blue Dot Network („Мрежа от сини точки”). Участници в него са САЩ, Австралия и Япония, а целта му е „прокарването на висококачествени и надеждни стандарти за развитие на глобалната инфраструктура в Индо-Тихоокеанския регин и в света, като цяло”. Реализацията на проекта е възложена на Американската корпорация за насърчаване на частните инвестиции в чужбина (OPIC) и Японската банка за международно сътрудничество (JBIC). Създадената през 1971 OPIC е американска правителствена агенция, „която помага на американските компании да инвестират в развиващите се пазари и прокарва приоритетите на въшната политика и националната сигурност на САЩ”. Тя се ръководи от един от най-известните световни експерти по инвестициите Дейвид Бохиджян, а в директорския и съвет са министърът на търговията Уилбър Рос, шефът на USAID Марк Грийн и зам. държавният секретар на САЩ Джон Съливан.
Анонсирайки новата американска инициатива в Банкок, Уилбър Рос подчерта, че „Индо-Тихоокеанският регион е от най-голямо значение за бьдещето на Америка. Администрацията на Тръмп е изключително заинтиресована от региона и ще направи всичко възможно за укрепване на позициите на САЩ в него”. Според стратезите във Вашингтон, Blue Dot Network следва да се превърне в световно призната система за оценка и сертифициране на пътища, пристанища и мостове, предимно в ИТР. Тоест, както иронично отбеляза коментаторът на австралийския портал ABC News Макс Уолдън, Държавният департамент на САЩ ще одобрява само онези, инфраструктурни проекти, които са в интерес на Америка. На свой ред, съветникът на Тръмп по националната сигурност Робърт О’Брайън подчерта, че Blue Dot Network е своеобразен отговор на „дипломацията на дълговите капани”, провеждана от Китай. Уилбър Рос пък откровено заяви, че основната цел на проекта е „подкрепа за алтернативите на хищническото китайско кредитиране, чрез подпомагане на чуждестранните инвестиции в проекти, одобрени от консорциума (а на практика от Държавния департамент на САЩ)”.
Анализаторите обаче, се придържат към по-различна гледна точка. Така, според директора на австралийския „мозъчен център” Perth USAsia Centre Джефри Уилсън, „след като американците не разполагат с трилион долари, които биха могли да инвестират в конкретни проекти, им остава само този начин за „участие” в тях”. Действително, инвестиционният портфейл на OPIC от 23 млрд. долара за всички страни по света, е несравним с китайските инвестиции в суперпроекта „Един пояс, един път”, които през последните пет години са достигнали 90 млрд. долара.
Макар че в Blue Dot Network участва и Японската банка за международно сътрудничество, в Токио не са особено ентусиазирани от американската инициатива. Ще припомня, че Япония вече участва в проекта за Всеобхватно регионално икономическо партньорство (RCEP), заедно с 10 държави членки на АСЕАН (Бруней, Виетнам, Индонезия, Камбоджа, Лаос, Малайзия, Мианмар, Сингапур, Тайланд и Филипините) и 5 страни, които - подобно на Токио - имат споразумения за свободна търговия с АСЕАН (Австралия, Индия, Китай, Нова Зеландия и Южна Корея).
Между другото, перспективите за развитие на регионалния алианс, както и на RCEP, бяха анализирани в появилия се в навечерието на миналогодишната 35-та среща на върха на АСЕАН доклад на президента на Института за икономически изследвания за АСЕАН и Източна Азия проф. Хидетоши Нисимура, който е озаглавен "Визия за АСЕАН 2040: към една по-смела и силна Асоциация". Според Нисимура, Япония и Китай "се допълват идеално като търговски партньори", а като най-подходяш за развитието на АСЕАН се оценява индонезийският проект "Перспективата пред АСЕАН в Индо-Тихоокеанския регион" (ASEAN Outlook on the Indo-Pacific). В същото време японският професор въобще не споменава американския проект Blue Dot Network, което само по себе си е показателно. Впрочем, както посочва коментаторът на Asia Times Пепе Ескобар, "в кулоарите на последната среща на върха на АСЕАН, дипломатите, представляващи държавите от т.нар. Глобален Юг, ясно дадоха да се разбере, че въобще не са впечатлени от Blue Dot Network". Очевидно, те са наясно, че американския проект е своеобразен "икономически вариант" на "Четиристранния диалог по сигурността" в региона, в който участват САЩ, Япония, Австралия и Индия (т.нар. Quad). При това в основата му не е поставена някаква достатъчно сериозна инвестиционна програма, а се разчита на съмнителен рейтингов механизъм, т.е. на "сертифициране", налагащо определени "международни стандарти". При това, се подразбира (макар и да не се заявява открито), че китайският суперпроект "Един пояс, един път" не покрива въпросните "стандарти". В тази връзка, Пепе Ескобар отбелязва, че е много съмнително, "дали държавите от Глобалния Юг въобще ще обърнат внимание на тези нови рейтинги", а пък австралийският му колега Джефри Уилсън констатира, че "стандартите, приети от само три държави, едва ли могат да се смятат за глобални". Тук е мястото да напомня и, че Индия отказа да се присъеди към проекта Blue Dot Network, което до голяма степен го обезмисля.
Както отбелязва японският бизнес-портал Nikkei Asian Review, "проектът Blue Dot Network цели сдържането на Пекин, както и да отвлече вниманието от провала на търговската война на САЩ с Китай".
При всички случаи, една от целите му е противодействието на китайския суперпроект "Един пояс, един път" (за начало - в Азия и Африка). Както е известно, в рамките на ЕПЕП, Китай предлага милиардни кредити на участващите в него развиващи се държави. САЩ очевидно не могат да се конкурират с инвестиционните проекти на Пекин и вместо да се опитат да постигнат мащаба на инвестициите в рамките на китайските програми, залагат на тезата, че качеството на инвестициите в инфраструктура е също толкова важно, колкото и техния обем.
Като цяло, подобен асиметричен отговор на САЩ може да окаже влияние върху участието на Глобалния Юг в китайските инвестиционни проекти, но то най-вероятно ще бъде доста ограничено. В случая, "размерът несъмнено е от значение". Тоест, въпреки твърденията, че китайските инфраструктурни кредити са "дългов капан", те представляват реални средства, а не измислени рейтинги. Както посочва в тази връзка професорът от Австралийския национален университет Питър Макколи, "в края на краищата, магистралата си е магистрала, без значение, дали е изградена с пари на САЩ или на Китай. Създава се впечатление обаче, че китайците са готови за финансирането и изграждането на инфраструктура в Азия, а американците - не".
В същото време, особен интерес към Югоизточна Азия демонстрира такава ключова организация като Американската агенция за международно развитие (USAID), която редовно се използва от ЦРУ като инструмент за предоставяне на финансови средства и договори на трети страни, подпомащи операциите на Управлението.
Както е известно, в момента тече процес на обединяване на OPIC и USAID в рамките на т.нар. Международна корпорация за развитие на САЩ (DFC) - нова суперагенция за финансиране на развитието, която ще свърже в едно възможностите на OPIC и кредитното управление на USAID при разработването на иновационни финансови продукти за привличане на частни капитали в развиващите се държави. Вниманието на DFC обаче ще бъде концентрирано не толкова върху реализацията на собствени инвестиционни проекти, колкото върху противодействието на китайските инвестиции в зоната на АСЕАН. На фона на намаляващите възможности на САЩ за външни инвестиции, завоят на Вашингтон към "противодействие на китайската икономическа експанзия" с използването на инструментариума на стратегията на непреките действия е съвсем естествен. В Интернет и социалните мрежи напоследък се появяват все повече американски сайтове, остро критикуващи китайските кредитни програми, както и целия проект "Един пояс, един път". Следва да е ясно обаче, че в битката с финансово по-богатия Китай, методите на информационната война едва ли ще се окажат от толяма полза за Вашингтон.
Индо-Тихоокеанския регион като "зона за сдържане" на Китай и Русия
Както е известно, САЩ разглеждат военния потенциал на Русия като екзистенциална заплаха за своята сигурност, защото тя е физически способна да нанесе унищожителен военен удар по Америка. Заплахата от Китай пък се оценява като "дългосрочна", тъй като тази страна вече отправя открито предизвикателство към Съединените щати в икономическате сфера и е най-големия им глобален конкурент.
Тук е мястото да напомня, че самото понятие Индо-Тихоокеански регион (ИТР) беше изкуствено създадено от американските стратези преди малко повече от пет години, като то включва редица държави от Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР). И тъкмо заради "американоцентричния характер на този термин", повечето експерти все още предпочитат да използват по-широкото понятие АТР. Тоест, Индо-Тихокеанският регион е повече политическо, отколкото географско понятие, лансирано с цел да обвърже САЩ едновременно и с Източна Азия, и с Индия. Между другото, същата схема се използва навремето и при създаването на т.нар. Северноатлантически регион, който никога преди това не е съществувал като географско понятие. Това, разбира се, е свързано със създаването на "регионалния" военно-политически алианс НАТО.
Както посочват редица анализатори, в последно време Вашингтон предприема множество опити да "увеличи броя на най-близките си союзници" в ИТР. Така, непосредствено след споменатото по-горе посещение в редица държави от Източна и Югоизточна Азия, държавният секретар по отбраната Марк Еспър се появи и в Монголия, която определи като "важен партньор на САЩ". Оттам Еспър се насочи към Австралия, като в навечерието на визитата си призова за по-бързото разполагане на наземно базирани ракети със среден и малък обсег в Азия.
Пак тогава, Агенцията за сътрудничество в сферата на отбраната и сигурността на Пентагона (DSCA) съобщи, че Държавният департамент е одобрил продажбаата на Япония на 73 ракети за ПРО, на обща стойност 3,29 млрд. долара. Според DSCA, сделката ще укрепи националната сигурност на САЩ, чрез повишаването на отбранителната способност на най-големия им съюзник в Азиатско-Тихооканския регион. През септември 2019 пък, Белият дом удължи споразумението на двустранно военно сътрудничество със Сингапур, което ще остане в сила до 2035, т.е. поне дотогава Вашингтон ще може да използва сингапурските военни бази за собствените си цели.
Освен това, САЩ укрепват военното партньорство с Индия. През октомври 2019 например, край Сиатъл се проведоха съвместни учения на американски и индийски специални части "Ваджра Прахар". Според мнозина, разширявайки взаимодействието си във военната сфера с такива държави като Япония, Сингапур, Монголия и Индия, САЩ постепенно очертават "обръч за сдържане" на Русия и Китай. При това акцентът се поставя именно върху азиатската част на АТР, както и върху Индия, като преден пост на юг, тъй като отношенията между Делхи и Пекин винаги са били сложни. Тоест, свидетели сме на опит за такова геостратегическо преформатиране на пространството и формулиране на такава "индо-тихоокеанска концепция", която да позволи на САЩ да контролират процесите, осъществяващи се в най-ключовия за развитието на глобалната икономика и политика район на планетата. В тази връзка, през последните години Вашингтон съвсем целенасочено концентрира силите си в Тихоокеанския регион. В същото време обаче е очевидно, че ако САЩ действително разположат там ракети със среден и малък обсег, както настоява Марк Еспър, това би било директна заплаха за Китай и Русия, които със сигурност ще реагират светкавично.
Американската геополитическа стратегия залага на сътрудничеството с крайбрежните държави от региона, включително и във военната сфера, като по този начин САЩ се стремят да не допуснат китайското лидерство в АТР. Вашингтон се опитва да надиграе Пекин и да направи така, че всички инфраструктурни маршрути, които китайците планират да изградят в рамките на своята инициатива "Един пояс, един път" (ЕПЕП) да водят до контролирани от американците региони, т.е. да се окажат в задънена улица. За целта, в момента САЩ водят своеобразна "битка за повече съюзници" в АТР, опитвайки да заобиколят и блокират Китай отвсякъде. При това ще се разчита най-вече на онези държави, които вече са свързани със САЩ с военно-политически алианси или споразумения, като Япония, Южна Корея, Австралия и Индия. Впрочем, към този списък следва да се добави и Тайланд, където има американски военни бази.
От друга страна обаче, със своите декларации и действия, целящи усилване на влиянието им в Индо-Тихоокеанския регион, както и с обвиненията си срещу Русия и Китай, Вашингтон на практика тласка Москва и Пекин към още по-тесен алианс и задълбочаване на взаимноизгодното им партньорство. Ще напомня, че по време на миналогодишното си посещение в Австралия, Марк Еспър заяви, че САЩ се противопоставят на китайския стремеж за доминация в ИТР. В отговор, китайският външен министър Ван И остро разкритикува пред Генералната асамблея на ООН инициативата на американския секретар по отбраната за разполагане на ракети със среден и малък обсег в Азиатско-Тихоокеанския регион.
Тази китайска позиция беше подкрепена и от Москва. Така, през септември 2019 руският президент Путин отправи към ръководствата на редица държави - включително и членки на НАТО - послания, в които предлага да бъде наложен мораториум за разполагането на подобни ракети в Европа и други региона на света. Както е известно, идеята му породи положителна реакция в Китай, Германия, Франция (и ЕС, като цяло) и Турция.
Редица експерти смятат, че в чисто икономически план, САЩ най-вероятно ще загубят конкурентната битка в Азия с Китай, който в момента изключително бързо запълва свободните ниши, изтласквайки Вашингтон от азиатските пазари. Ето защо, единственият начин за Белия дом да компенсира поне отчасти този провал, е да укрепва военното сътрудничество с другите държави от региона. Паралелно с това, Вашингтон се стреми да ерозира партньорството между Москва и Пекин, но с действията си, водещи до милитаризацията на Индо-Тихоокеанския регион, само заздравява съюзническите отношения на Русия и Китай. В тази връзка ще припомня, че руснаците вече помагат на китайците да изградят система за ранно предупреждение за ракетни нападения, което - само по себе си - говори за висока степен на взаимодействие между страните, както и за постепенната трансформация на руско-китайското партньорство в квазивоенен алианс.
Въпреки това обаче, САЩ изглеждат твърдо решени да разположат в Азия ракети със среден и малък обсег, което със сигурност ще ескалира милитаризацията на региона. В същото време, конкуренцията в АТР и ИТР рязко ще се изостри и ще стане още по-безкомпромисна, защото военно-политическият център на света ще бъде разположен именно в тази част на планетата.
Военните измерения на американско-китайската конфронтация в Индо-Тихоокеанския регион
Междувременно става все по-ясно, че американско-китайската конфронтация в ИТР няма само икономически измерения. Както заяви преди време шефът на Индо-тихоокеанското командване на САЩ (USFF) адмирал Филип Дейвидсън, военноморските сили на страната са активизирали дейността си в Южнокитайско море, във връзка с "ескалиращата заплаха от страна на Китай". Според повечето експерти обаче, Белият дом използва това съмнително оправдание за да продължи курса си към милитаризация на Азиатско-Тихоокеанския регион. При това действията на Вашингтон са само част от по-мащабния план за разширяване на американското влияние в АТР. Проблемът е, че по-нататъшното разширяване на военното присъствие на САЩ в региона може да се отрази изключително негативно върху регионалната система за сигурност.
Адмирал Дейвидсън акцентира върху факта, че през септември и октомври 2019 в Южнокитайско море се проведоха няколко учения „за гарантиране свободата на корабоплаване”. Освен това, той съобщи, че Вашингтон възнамерява да интензифицира навигацията на своите ВМС в региона, благодарение на сътрудничеството със Сингапур и използвайки американските военни бази в Япония. Според Дейвидсън: "Китай разширява военното си присъствие извън пределите на Южнокитайско море и днес действа глобално, опитвайки се да покрие и райони, прилежащи на Южна Америка, Европа и Африка. В отговор на това, САЩ усъвършенстват системите си за противоракетна отбрана и разработват свръхточни оръжия с голям обсег на действие, като сдържаща китайската активност мярка"
В тази връзка, американският адмирал предупреждава държавите от АСЕАН да не сключват договор с Китай, очевидно визирайки предложението на китайския премиер Ли Къцян от края на 2019 за създаване, съвместно с държавите от Асоциацията, на "кодекс за поведение" в Южнокитайско море. Според, Дейвидсън, подобно споразумение би ограничило свободата на въпросните страни в Южнокитайско море, включително и при провеждането там на военни учения.
Опитите за провокиране на Пекин
Както е известно, от няколко десетилетия насам, Китай има териториални спорове с редица държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, във връзка с принадлежността на някои острови в Южнокитайско море, където са открити значителни запаси от енергоносители. Сред тях са Параселските острови (архипелагът Сиша), островите Спратли (Нанша) и рифът Скарбъроу (Хуанян), като освен китайците, за тях претендират Виетнам, Бруней, Малайзия и Филипините.
На този фон, САЩ съзнателно изострят ситуацията, като редовно изпращат свои разрушители, патрулираши в зоните, прилежащи на спорните острови, които Пекин смята за свои. Въпреки че китайците протестират против тези действия, Вашингтон декларира твърдо намерение "да продължи да изпраша кораби и да действа навсякъде, където това е разрешено от международното право". Така, през ноември 2019, Пекин отправи поредно "строго предупреждение" към САЩ, във връзка с преминаването на американски военни кораби в Южнокитайско море. Според говорителя на китайското Външно министерство Гън Шуан, действията на американските ВМС са навредили сериозно на суверенитета на страната му и нейните интереси в сферата на сигурността. Редица експерти смятат, че повишената военна активност на САЩ в Южнокитайско море цели именно "провокирането на Китай", като американските стратези разчитат това да принуди Пекин да предприеме ответни мерки. Тоест, по този начин Белият дом иска да демонстрира, че е в състояние да "сдържа" китайците, оказвайки им натиск, както и, че Китай не е истинска свръхдържава, защото американците могат да осъществяват военни учения в непосредствена близост до неговите граници, използвайки за целта собствените си екстериториални бази, разположени недалеч от китайските брегове. На практика, в последно време САЩ осъществяват демонстративни действия, целящи да покажат, че Пекин не е в състояние да влияе върху случващото се.
При всички случаи, Вашингтон съзнателно създава погрешна представа за ситуацията в региона. Разбира се, в качеството си на световна сила, Китай има свои, собствени геополитически интереси, но поне досега не сме ставали свидетели на опити на Пекин да сменя властта в една или друга държава, да налага очевидно неравноправни търговски споразумения или да се опитва да сплашва съседите си с военна интервенция. Китайците нито веднъж не са отправяли директни заплахи срещу държави от региона, освен това - за разлика от САЩ - те не принуждават страните от АСЕАН да действат в разрез със собствените си интереси.
Ето защо, повечето анализатори смятат, че Китай няма да реагира на американския натиск с "контрапровокации", тъй като е наясно относно негативните последици от подобни стъпки за целия регион. Ясно е също, че Вашингтон не желае да допусне ново споразумение между АСЕАН и Китай и, защото се опасява да не загуби съюзниците си в Югоизточна Азия. От друга страна обаче, за членовете на Асоциацията би било изгодно да се преориентират към по-тясно сътрудничество с китайците, защото те са най-близките им съседи и до голяма степен са основния им търговски партньор, от който зависят икономически.
Негативните последици от американските действия
Впрочем, активизирането на американските ВМС в зоната на Южнокитайско море е само част от плановете на САЩ по реализирането на тяхната нова Индо-Тихоокеанска стратегия, за която преди време спомена и Доналд Тръмп. Между другото, тя се възприема като опасна за сигурността на Азиатско-Тихоокеанския регион не само от Китай, но и от Русия. Според руския военен министър Сергей Шойгу например, подобна стратегия е в състояние да дестабилизира системата на многостранно сътрудничество в региона. На свой ред, доскорошният руски премиер Дмитрий Медведев смята, че САЩ се опитват "да укрепят влиянието си в Югоизточна Азия с помощта на концепцията за "свободен и открит" Индо-Тихоокеански регион". Тук е мястото да напомня, че в края на 2019 държавният секретар по отбраната на САЩ Марк Еспър обяви ИТР за "приоритетния театър на военни действия" за страната му и подчерта, че "укрепването на съществуващите съюзи и привличането на нови партньори" в региона е сред приоритетите на националната военна стратегия на Съединените щати. Наред с опитите за разширяване на мрежата на американските съюзници в АТР, Вашингтон напоследък още по-активно увеличава военния си потенциал в страните от региона.
В същото време обаче, ако САЩ продължат да ескалират сегашната си политика за сдържане на Китай, това неминуемо ще доведе до редица негативни последици: понижаване нивото на сигурност в региона, провокиране на регионални конфликти, изостряне на ситуацията в Хонконг и ръст на търговските противоречия между държавите от АТР, в които неизбежно ше бъде въвлечен и Пекин. Тоест, увеличаването на американския военен потенциал в страните от региона води до ерозия на системата за сигурност в него. Подобна политика се отразява негативно и върху сигурността на пътническото и търговското корабоплаване. При това евентуално изтегляне на американските военни кораби от Южнокитайско море изглежда много малко вероятно, тъй като това е ключова зона както на политическите, така и на икономическите интереси на САЩ. Ето защо можем да очакваме, че Вашингтон - точно обратното - ще продължи да натрапва военната си помощ на редица държави от Азиатско-Тихоокеанския и Индо-Тихоокеанския регион с цел да ги постави под свой контрол.
Как САЩ възнамеряват да "сдържат" Русия и Китай
Още по времето на Барак Обама, мнозина в САЩ разглеждаха възхода на Китай и възраждащото се влияние на Русия, като сериозно предизвикателство за американската глобала хегемония. Доктрината за „сдържането” на тези две държави, разглеждани като стратегически конкуренти на Съединените щати, се оформи окончателно при управлението на Тръмп.
В момента, основните въпроси, които си задават американските политици и които се коментират от медиите, са как САЩ биха могли да съхранят хегемонията си в условията на сдържане на Русия и Китай и, коя от двете държави е по-опасна за тях? Отговорът и на двата въпроса се съдържа в една рядко откровена статия, публикувана в края на миналата 2019 в The Аmerican Сonservative. Неин автор е Грег Лоусън от Института Buckeyе, според когото по-опасният е Китай, тъй като представлява най-сериозната и дългосрочна заплаха за САЩ, което пък предопределя необходимостта Русия да се превърне в един от най-важните инструменти за сдържане на „китайската експанзия”, тъй като взаимното им противопоставяне ще доведе до отслабването и на двете. Самият Лоусън определя тази стратегия като „неониксънов обрат”, който – по ирония на съдбата – изисква да бъде сложен кръст на най-голямото външнополитическо постижение на американския президент Ричард Никсън, а именно привличането на Китай като съюзник на САЩ срещу СССР по време на студената война. Според американския експерт, сдържането на Китай придобива императивен характер, тъй като Пекин няма желание да се превърне в „уестърнизиран и отговорен участник в американския геополитически ред”. Рецептата това да се случи е проста – да се провокира напрежение в китайско-руските отношения, също както навремето Никсън и Кисинджър залагат на „разцеплението между СССР и маоистки Китай за да бъде балансирана мощта на Съветите”. За целта Лоусън предлага Вашингтон неофициално да признае по-голямата част от някогашния Съветски съюз за руска сфера на влияние и да приеме неутралния статут на Украйна и Грузия. Според него, това би преустановило опитите на Москва да търси съюз с китайците срещу САЩ.
Всъщност, идеята за подобен „обрат” се оформя под влиянието на Хенри Кисинджър, който в периода между победата на Тръмп на изборите през ноември 2016 и влизането му в Белия дом през януари 2017 проведе серия от частни срещи с новоизбрания държавен глава, както и с неговия зет и съветник Джаред Кушнер, предлагайки им да използват по-тесните отношения с Русия и другите постсъветски държави за сдържането на Китай. Оттогава насам формулата „САЩ плюс Русия, срещу Китай” периодично се обсъжда от управляващите във Вашингтон.
Предложената от Кисинджър стратегия се подкрепя от мнозина видни фигури от американския елит, като бившия президентски съветник Стивън Банън например. Впрочем, в същата посока са и редица изказвания на френския президент Макрон, според който Русия не може да разчита да възстанови статута си на свръхдържава, в рамките на „евразийския модел”, защото днес в Евразия доминира Китай. Вместо това, Макрон предлага на Москва да заложи на укрепване на връзките с ЕС. Не е ясно обаче, как това може да се случи на фона на продължаващите антируски санкции на Съюза, както и на усилията на самия френски президент да разшири нишата на френските стоки на китайския пазар.
Друга част от американските политици и експерти, близки до администрацията на Тръмп, смятат идеята за „неониксъновия обрат” за несериозна. Сред тях е Хари Казианис от Центъра за национални интереси, според който Русия провежда самостоятелна външна политика и се стреми да защити собствените си интереси, без да се съобразява с плановете на САЩ, включително в Украйна и Сирия, поради което алиансът между Вашингтон и Москва за сдържането на Китай е просто невъзможен.
На свой ред, президентът на изключително влиятелния Съвет за международни отношения (CFR) Ричард Хаас споделя идеята за „колективен подход към сдържането на Китай и интегрирането му в международния ред в съответствие с американските интереси”, но пък не вижда място за Русия в тази схема.
Зам. държавният секретар по отбраната Джон Руд пък смята, че Пекин и Москва са еднакво опасни за Америка, макар и по различен начин: „Китай представлява по-дългосрочен стратегически проблем, докато Русия е голяма краткосрочна заплаха, заради смъртоносните възможности на ядрения и арсенал и нейната активна външна политика”.
От една страна, фактът че редица авторитетни американски стратези възприемат идеята за превръщането на Русия в инструмент за сдържане на Китай, илюстрира тревогата им от формирането на руско-китайски алианс, а от друга е доказателство за трудностите, с които се сблъскват, тъй като все още не са осъзнали напълно, че светът вече е многополюсен и това не може да бъде променено по никакъв начин, включително по пътя на т.нар. „неониксънов обрат”.
* Българско геополитическо дружество
