В края на януари 2019, германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон подписаха в някогашната столица на империята на Карл Велики Аахен нов договор за сътрудничество и интеграция между двете страни.
Според двамата, той допълва и развива идеите на историческия Елисейски договор, подписан преди 56 години (през януари 1963) от президента на Франция Шарл дьо Гол и канцлера на Западна Германия Конрад Аденауер. Навремето, това събитие се превръща в символ на историческото помирение между две държави, които многократно са воювали помежду си, включително през последните сто години.
Впрочем, Аахенското споразумение е продължение и на други, по-съвременни документи. Той до голяма степен произтича от Декларацията от Мезеберг, направена от Макрон и Меркел през юни 2018, която - на свой ред - резюмира основните точки от европейския проект на френския президент.
Новия договор предвижда осъществяването на двустранни консултации по всички европейски и външнополитически теми преди разискването им от ЕС, засилване на сътрудничеството в НАТО и ООН, където Франция ще подкрепи Германия за постоянно членство в Съвета за сигурност, както и създаване на икономическа зона в пограничните райони. Според повечето експерти пък, подписването му бележи началото на качествено нов етап във формирането на евроинтеграционно ядро в рамките на прословутия проект за "Европа на две (или повече) скорости".
На практика, на дневен ред е поставена задачата за постепенно обединяване на двете големи европейски държави, които и досега формираха гръбнака на ЕС, с цел утвърждаване на контрола им над (обединена)Европа, еманципиране от англосаксонската ос и паралелно „изтласкване” на Русия, както и гарантирането на собствените икономически позиции в един свят, в който, наред със САЩ, все по-голяма роля ще играят държави като Китай и Индия.
Очертанията на новата евроимперия
С новия договор Германия и Франция, които са двата безспорни стълба на Европейския съюз, особено след решението на Великобритания да го напусне, съгласуват задълбочаването на двустранното сътрудничество в петнайсетина различни сфери, с цел да могат адекватно да отговорят на глобалните предизвикателства на ХХІ век. Най-сериозните промени ще засегнат областите на външната политика, отбраната и сигурността, ще ускорят икономическата интеграция и ще гарантират съвместното прокарване на немско-френските интереси, укрепването на конкурентоспособността на двете държави и задълбочаването на връзките между френското и германското общества. Тази амбициозна програма, която беше изготвена през последната една година, е изложена в 7-те раздела и 28-те члена на новия договор.
Документът визира "стриктното съгласуване на позициите" на Париж и Берлин в международните отношения, а за приоритет на френско-германската дипломация се обявява предоставянето на Германия на статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Двете страни (едната от които е ядрена сила) поемат ангажимент да си оказват военна помощ в случай на война с трета държава, освен това ще координират още по-тясно проектите си в сферата на отбраната и създаването на нови въоръжения. За целта се създава съвместен Съвет за отбрана и сигурност, който ще се свиква редовно, като сред целите му е "укрепването на способността на Европа да бъде наистина самостоятелна". Предвижда се поне веднъж годишно да се провеждат консултации на двете правителство, чиито дневен ред ще се определя от немско-френски Съвет на министрите.
Плановете са фактическото обединяване на двете държави да стартира с граничните региони и промените в сферата на образованието чрез взаимното признаване не само на универститетските дипломи, но и на училищните свидетелства, увеличаване броя на двуезичните училища и гимназии, създаване в граничните зони на индустриални и научни клъстери, които да се ползват и развиват съвместно, да бъдат разширени шосейните и железопътните мрежи, свързващи двете държави, и да се задълбочи сътрудничеството в сферата на здравеопазването.
Париж и Берлин декларират готовност да разширят взаимодействието си в сферата на науката, иновациите и цифровите технологии, да финансират съвместно различни научни програми и да действат заедно в тази област на международната сцена. Двете страни потвърждават привързаността си към Парижкото споразумение за климата и разширяване на използването на възобновяеми енергийни източници. Целта на тези мероприятия е формирането на работещо по общи правила единно икономическо, обществено и хуманитарно пространство. А по-важното е, че веднъж създадено, то лесно може да се трансформира по-късно в обща държава, в която, освен Франция и Германия, да бъдат включени и други европейски страни със сходно ниво на социолно-икономическо развитие.
Тук е мястото да напомня, че знаковите събития в Аахен се случиха на фона на ерозията на "трансатлантическата солидарност" в резултат на провежданата от президента на САЩ Доналд Тръмп политика под лозунга "Америка над всичко", търговските войни на Вашингтон с редица ключови държави на планетата и изпъстрените с множество скандали усилия на Великобритания да излезе от ЕС. Впрочем, не бива да забравяме, че през целия период между присъединяването на британците към Съюза през 1973 и референдума за Brexit през 2016 Лондон и Вашингтон по всевъзможни начини саботираха интеграционните процеси, като стимулираха сблъсъците между т.нар. "стара" и "нова" Европа, плашейки последната с появата на "Четвърти Райх".
Какво искат Берлин и Париж
В речта си, произнесена непосредствено преди подписването на договора от Аахен, германският канцлер Меркел го определи като "основа за взаимодействието" между двете държави и декларира намерение за "общ отговор на сериозните предизвикателства на нашето време". Показателно е, че Меркел спомена Brexit като стимул за ускоряване на европейската интеграция, отбелязвайки, че "в лицето на Великобритания, ЕС за първи път може да бъде напуснат от свой член, а в света все по-често многостранното сътрудничество бива поставено под въпрос", което е сред основните причини за задълбочаване на германско-френското взаимодействие.
На свой ред, немският външен министър Хайко Маас, подчерта, че "за решаването на проблемите на бъдещето, ни е необходимо тясно взаимодействие още днес". Според него, германско-френските отношения следва да бъдат поставени "на нови релси, предвид бъдещите предизвикателства", като двете страни "започнат да действат още по-активно на международната сцена за да гарантират мира и сигурността в Европа и света". Както посочва в тази връзка Маас, Аахенското споразумение подчертава привързаността на двете държави към една "силна, ориентирана към бъдещето, суверенна Европа".
На церемонията по подписването на новия договор френският президент Еманюел Макрон, го определи като "важен" и "отварящ нова глава в сътрудничеството между двете страни", подчертавайки, че негови ключови принципи са "единството, солидарността и сплотеността".
След като също постави Brexit на първо място сред предизвикателствата, които "разтърсват в момента Европа", следвани от национализма, миграцията, климатичните промени и тероризма, Макрон акцентира върху това, че Франция и Германия "осъзнават своята отговорност и очертават пътя", а "новото споразумение ни осигурява необоходимите инструменти за да реагираме на тези предизвикателства".
Изброявайки основните точки в договора и, в частност, укрепването на ЕС, разширяването на сътрудничеството в сферата на отбраната и граничните региони, френският президент заяви: "наш дълг днес е, съвместно с Германия, да превърнем Европа в щит за нашите народи на фона на осъществяващите се в света трансформации".
Показателно е, че (както споменах в началото) тези думи на двамата най-влиятелни европейски лидери бяха произнесени в някогашната столица на франкските крале, където и днес се намира гробницата на император Карл Велики, а през ІХ и Х век биват короновани императорите на Свещената Римска империя. Тоест, в града, смятан за своеобразна люлка и символ на европейската интеграция, където се събират границите на Германия, Белгия и Холандия и в непосредствена близост до тези на Франция и Люксембурт, т.е. държавите, които формират "европейското ядро".
Тъкмо поради това мнозина тълкуват случилото се в Аахен като своеобразно предизвикателство от страна на Париж и Берлин към Вашингтон и Лондон, а в известна степен - и към Москва. И макар че практическата реализация на декларираните от Макрон и Меркел амбициозни цели ще изисква известно време, очевидно е налице стремеж на Франция и Германия, които и досега определяха политиката на ЕС, да формират дееспособно ядро на бъдещата европейска супердържава, която да е в състояние да действа като самостоятелен глобален икономически и геополитически играч.
Отношението на другите големи сили
Докато отношението на САЩ и Великобритания към очерталите се в Аахен тенденции очевидно е негативно, за Русия появата на силна европейска супердържава, опитваща се да прокарва политика, съобразена най-вече със собствените и, а не с американските (англосаксонските) интереси, има както плюсове, така и минуси. При всички случаи обаче, то е ясен сигнал за Москва, че би следвало да ускори процеса на евразийска интеграция под своята егида, ако иска да бъде част от групата на новите глобални суперсили, наред с "френско-германската евроимперия", САЩ и Китай.
Очевидно, сто години след края на Първата световна война, в чиято основа е именно френско-германският сблъсък, ситуацията е толкова различна, че дава повод на някои анализатори да твърдят, че в момента Берлин и Париж се опитват да ревизират резултатите от нея. При това, не става дума само за лична инициатива на лидерите на Германия и Франция, което се потвърждава от активнта подкрепа на парламентите на двете страни за новия договор. Така, въпреки критиките на партиите от френската крайна левица и десница, че с действията си президентът Макрон се опитва да ерозира суверенитета на Франция, депутатите от немския Бундестаг и френската Национална асамблея приеха резолюция за укрепване и задълбочаване на двустранното парламентарно сътрудничество. Затова, както правилно прогнозира френския вестник Les Echos, "Аахенският договор ще бъде ратифициран безпроблемно от двата парламента през февруари, а след това депутатите ще приемат свой, собствен договор за създаването на френско-германска асамблея, която да съдейства за сближаването между двете страни".
В тази връзка си струва да обърна повече внимание на появилата се в началото на 2019 в официоза на Ватикана L'Osservatore Romano статия, посветена на трансформирането на Европа след Първата световна война, което става на Парижката мирна конференция . В статията самата конференция се квалифицира като "история на един от най-оглушителните провали". Най-вече, защото френският президент Клеманско се оказва до такава степен обсебен от "антигерманските си настроения", че допуска вземането на изключително погрешни геополитически решения. В основен въпрос на Парижката конференция се превръща ликвидирането на Хабсбургската империя и "създаването от нищото" на нови източноевропейски държави. Тези новосъздадени държави получават възможност да определят съдбата на загубилите войната стари империи, от които самите те са произлезли. Тоест, създава се очевидно нелогична ситуация, в която част от "победителите" доскоро са били съставни части от "победените" и в това си качество през предходните четири години са воювали с държавите от Антантата. При това, макар че са национални държави, те наследяват най-лошите имперски практики по отношение на собствените си етнически и религиозни малцинства. Като всичко това се случва с благословията на САЩ и тогавашния американски президент Удроу Уилсън.
Днес Париж и Берлин се сблъскват със сходни проблеми и това беше съвсем открито посочено и по време на подписването на Договора от Аахен. Както отбеляза, германският канцлер Меркел, тъй като "живеем в особено и трудно време", се налага да бъдат дадени "ясни, решителни и перспективни отговори", в контекста на "нарастващия национализъм и популизъм, включително на Brexit", които оказват натиск върху Европа. Още повече, че както посочи Меркел, очевидно намеквайки за политиката на президента Тръмп, "принципът на многостранните отношения бива поставен под въпрос в целия свят". Впрочем, Вашингтон също не се опитва да прикрива целите си. Горе долу по същото време, в речта си на Световния икономически форум в Давос, държавният секретар на САЩ Майк Помпео заяви, че светът преживява "интересни времена", като през последните няколко години избирателите са демонстрирали отношението си към онези политици и политически съюзи, които според тях, не представляват интересите им. Според Помпео, сред примерите за това са Brexit, избирането на Макрон за президент на Франция или възходът на Движението "5 звезди" в Италия. Затова не е учудващо, че Берлин, който досега се стараеше да избягва ситуациите, в които би трябвало да направи ясен избор между Париж и Вашингтон, в крайна сметка, както посочва Deutsche Welle, стигна до извода, че "везните оченидно се накланят към едната страна и по-точно към тази на Франция".
Всичко това поражда въпроса, дали не ставаме свидетели на формирането на нова френско-германска квазиимперия, чиито очертания (като добавим и плътно следващите френско-немската ос държави от Бенелюкс) почти изцяло съвпадат с тази на Карл Велики. Още повече, че сред характеристиките на всяка империя е именно отхвърлянето на национализма. Отговорът все още не е ясен, макар че подобно развитие не би следвало да се отхвърля априори. При всички случаи очертаващата се ситуация внушава определена несигурнст в страните от Централна и Източна Европа, които започват да се чувстват като своеобразна "буферна зона" между Париж и Берлин, от една страна, и Москва - от друга (впрочем в случая с Полша, а донякъде и с балтийските постсъветски държави и Румъния се очертава и трети външен играч, в лицето на Вашингтон). Според някои, новата "френско-германска империя" рано или късно ще се ориентира към агресивна експанзия на Изток, т.е. срещу Русия. Други обаче смятат, че е по-вероятно тя да се отнесе с разбиране към интеграционните проекти на Москва и, в частност, към перспективите за задълбочаване на интеграцията между Русия и Беларус, евентуалното въвеждане на нова обща валута в тази част на Европа и - в перспектива - възприемането и в рамките на целия Евразийски съюз. При всички случаи обаче, отново става актуален въпросът за "преосмислявенот на границите между Изтока и Запада", т.е. за своеобразна ревизия на резултатите от Първата световна война, за което отдавна намеква турският президент Ердоган, а и не само той.
Военното измерение на договора
Договорът от Аахен предвижда създаването на общ Френско-германски съвет по отбрана и сигурност, който ще следи за изпълнението на следните ангажименти: интеграцията на военно-индустриалните комплекси на двете държави, осъществяването на постоянни контакти между техните министерства на отбраната и формирането на нови смесени френско-германски бригади. Както е известно, след 1992 подобна структура се превърна в основа на т.нар. Еврокорпус - европейското многонационално военно формирование с щаб в Страсбург. Впрочем, в документа се съдържа и точка, която на практика дублира прословутия чл.5 от Договора на НАТО и чл.42 от Договора за ЕС, предвиждащи оказване на военна помощ при нападение от трета страна: „страните ще оказват взаимна помощ и подкрепа с всички достъпни им средства, включително използвайки въоръжените си сили в случай на въоръжена агресия срещу тяхната територия”.
Както подчерта Ангела Меркел, в речта си в Аахен, с подписането на договора за сътрудничество и интеграция, двете държави искат да допринесат за създаването на европейски армия. На свой ред, Емануел Макрон заяви, че дълг на Париж и Берлин е да създадат „щит” на Европа.
Както е известно, идеята за създаване на европейска армия е изключително важна за Франция, която продължава да вярва в собственото си „величие”. За целта обаче и е необходим ключов партньор, съвместно с който да се гарантира необходимата военно-политическа тежест на Европа. В тази смисъл, Герания, с нейната икономическа мощ, и Франция, с нейната армия и ядрен потенциал, са точно онази ос, която би могла да осигури подобна тежест на Европа на международната сцена. Впрочем, важна роля за интензифицирането на френско-германското взаимодействие в сферата на сигурността изигра и „американският фактор”. Президентът Тръмп многократно е критикувал и Макрон, и Меркел заради позициите им в икономическата и политическа сфери, които според него се разминават с интересите на САЩ. През ноември 2018 Тръмп дори заплаши напълно да прекрати американската военна подкрепа за европейските съюзници, ако те не увеличат разходите си за отбрана поне до 2% от БВП.
Тези изявлния на Тръмп нямаше как да не стреснат Париж и Берлин, които доскоро свързваха сигурността си изключително с НАТО. Те най-сетне осъзнаха, че световният ред се променя и се налага да се приспособят към новата ситуация. В същото време, точката в Аахенския договор за обща отбрана, не слага кръст на НАТО, макар че акцентира върху приоритетния характер на френско-германското сътрудничество в рамите на пакта. По-важното обаче е, че договорът е доказателство за специалния статут на френско-германските отношения, а въпросната точка следва да подчертае единството между Германия и Франция, включително и в политиката за сигурност
Критиките срещу договора
Тук е мястото да отбележа, че досега нито един договор, подписан в рамките на ЕС, не е провокирал толкова много критики в европейските медии, включително в Германия и Франция. Според Figaro например, той би следвало да се тълкува по-скоро като „декларация за намерения”, чиято реализация изглежда доста проблематична.
На свой ред Politico акцентира върху неясния характер на формулировките в Аахенския договор, което води до това, че „някои от тях изглеждат просто безмислени”.
Мнозина анализатори смятат, че в основата на договора е стремежът на ръководителите на двете държави още веднъж да потвърдят символичното значение на френско-германското сътрудничестов в икономиката, външната политика, образованието, културата и военната сфера. В същото време, неясният характер на съдържащите се в него формулировки по най-злободневните проблеми на ЕС също не е случаен, защото дава възможност, на фона на динамичното развитие на ситуацията в Съюза и света, да бъдат внасяни съществени корекции при практическата реализация на договора.
Въпреки уверенията на Меркел и Макрон, че новото споразумение отговаря на интересите и на двете страни, още преди подписването му Аахенският договор се сблъска с противодействието на опозицията както в Берлин, така и в Париж.
Водачът на френския Национален сбор (бившият Национален фронт) Марин Льо Пен директно обвини президента Макров в „предателство”, критикувайки, в частност, плановете за задълбочаване на регионалното гранично сътрудничество, тъй като според нея инициативата за „двуезичното развитие” в тези зони може да доведе до германизацията на Елзас, който през 1871-1919 е бил част от Германия. Льо Пен смята също, че по-тясното сътрудничество между граничните френски и немски региони е просто опит на Берлин да разшири влиянието си в зоните, които дълги десетилетия са били „ябълка на раздора” в отношенията между двете страни.
Освен това, тя се опасява, че със съгласието да съгласува позицията си в ООН с Германия, Франция „сама се изважда от групата на великите държави”. В отговор, говорителят на немското правителство Щефан Зайберт, квалифицира обвиненията и като „абсолютно неоснователни”.
На свой ред, лидерът на крайнолявото движение „Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон изрази тревога във връзка с плановете за „обединяване” на икономиките на Франция и Герания, което според него ще бъде във вреда на французите, тъй като в Германия още в началото на 2000-те години бяха премахнати много от социалните гаранции за трудещите си, докато стартираните от Макрон аналогични реформи във Франция провокираха масови протести и все още не са осъществени напълно.
Впрочем, недоволство от договора демонстрират и германските евроскептици. Така, лидерите на консервативната партия „Алтернатива за Германия” обвиниха Макрон, че се опитва да реализира европейските си амбиции за сметка на Берлин. В самия Аахен пък, против подписването на договора протестираха привърженици на немската „Левица” и движението „Изправи се” на нейния депутат Сара Вагенкнехт.
Подписването на договора провокира почти паническа реакция сред източноевропейските членове на ЕС, чиито изразител стана сегашният председател на Европейския съвет – полякът Доналд Туск, според който подобно укрепване на сътрудничество в толкова ограничен формат не бива да се превръща в алтернатива на по-широкото взаимодействието в рамките на ЕС. Опасенията му изглеждат оправдани, защото тъкмо в Германия и Франция напоследък все по-често се чуват призиви за дистанциране от източноевропейските държави, обвинявани, че играят ролята на американски лобисти в рамките на Съюза.
Разбира се, в Аахенският договор не присъстват подобни внушения, но самият факт, че той касае само двете водещи държави в ЕС, игнорирайки останалите, навежда на такива мисли техните източноевропейски партньори, които в същото време са и най-проамерикански настроените в Съюза. На практика, става дума за опит за практическа реализация на идеята за „интеграция на различни скорости”, която Берлин и Париж се опитват да превърнат в основния вектор за развитие на Европейския съюз. Той обаче, може да стимулира появата и на други „съюзи по интереси”, например в рамките на проекта за „Новата Австро-Унгария” (Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Хърватска), „Новото Междуморие” (Полша, Румъния, Естония, Литва и Латвия) или на по-широката Инициатива „Три морета”.
На фона на дистанцирането на САЩ от ЕС и дори на опитите за разрушаването на последния, бъдещето на Източна Европа става все по-неясно. Използвайки държавите от региона в свой интерес, Вашингтон едва ли ще продължи да ги подкрепя политически, още повече пък икономически, когато престане да се нуждае от тях. В този смисъл, началото на интеграцията на държавите от т.нар. „Стара Европа” в „по-малки формати” може да говори за намерението им да се „дистанцират” от източноевропейските страни, включително ограничавайки финансовата си подкреа за тях в бъдеще. Между другото, подобна тенденция напълно отговаря и на интересите на САЩ за „разпадането” на ЕС, тъй като допълнително задълбочава вътрешните противоречия в Съюза.
Не по-малко внимание впрочем, заслужава и декларираното с Аахенския договор намерение на Германия и Франция да развиват сътрудничеството си във военната сфера. Както заяви в тази връзка Меркел: „Ние се ангажирае да развиваме обща военна култура, обща отбранителна индустрия и обща политика за износ на въоръжение. По този начин искаме да допринесем за създаването на европейска армия”. Тук възниква закономерния въпрос за бъдещето на НАТО, чиито членове са Германия и Франция. Както е известно, чл.5 на Северноатлантическия договор визира необходимостта от колективна отбраната на държавите членки на алианса, като въоръженото нападение срещу една от тях се разглежда като атака срещу целия пакт.
Разбира се, във френско-германия договор не се говори нищо за евентуално намерение на двете страни да напуснат НАТО. Само че, създаването на самостоятелна армия на ЕС противоречи и на чл.42 на Договора за ЕС, касаещ общата външна политика и политика за сигурност, където ясно се посочва, че приетите решение ни бива да нарушават принципите и ангажиментите на страните в рамките на НАТО. Означава ли това, че бъдещата евроармия ще съществува паралелно с НАТО? Или, че онези, които я създадат, ще инвестират в нея поне 2% от своя БВП, паралелно отделяйки същия обем средства и за издръжата на НАТО? Подобно нещо не е по силите на нито една европейска икономика, освен това при такова развитие тезата, че „членството в НАТО излиза по-евтино, отколкото европейската армия” губи актуалността си.
Нещата обаче си идват на мястото, ако си припомним твърденията на Тръмп, че членството на САЩ в Северноатлантическия алианс се оказва проблематично. Тук е мястото да напомня, че Конгресът прие закон, който пречи на президента самостоятелно да извади страната от НАТО, блокирайки финансирането на подобна стъпка. Въпросът обаче е, дали конгресмените са наясно с упоритостта на Тръмп, който досега демонстрира твърда решимост да изпълни всичките си цели и намерения.
Заключение
Според редица експерти, подписването на Договора от Аахен цели най-вече да укрепи политическите позиции на сегашните ръководители на Германия и Франция и най-вече на френския президент Макрон. От ключово значение в случая е политическото послание на договора. Европа очевидно е в криза, а Франция преживява трудни времена, тъй като бунтовете на „жълтите жилетки” ерозираха амбициите на Макрон да се превърне в лидер на Европа.
От една страна, в навечерието на изборите за Европейски парламент през май 2019, Макрон се опитва да печели точки, демонстрирайки прогрес в процеса на евроинтеграцията. Собственото му движение „Република напред” се стреми да се превърне във водеща сила в новия Европарламент. От друга страна, Париж и Берлин очевидно са твърдо решени с всички възможни средства да смажат надигащия се евроскептизизъм. Тоест, в момент, когато Европа очевидно няма ясна представа относно сценария, по който ще се развият бъдещите събития, Германия и Франция, които са гръбнака на европейската интеграция, се опитват да демонстрират, че работят за по-нататъшното развитие на обединена Европа.
В същото време обаче, укрепването на френско-германското ядро може да има и страничен ефект за бъдещето на ЕС. Съюзът, в частност, ще се окаже изправен пред перспективата за превръщането си в своеобразен конгломерат от по-малки „алианси по интереси”. Така, в противовес на съюза между Франция и Германия, укрепва единодействието в рамките на Вишеградската група, обединяваща Полша, Чехия, Словакия и Унгария.
Тоест, очевидно става дума за превръщането на идеята за „интеграция на различни скорости” в основен вектор на разватие на ЕС. Европа все повече се разслоява, като този процес ще продължи да се задълбочава, водейки до формирането вътре в Съюза на своеобразна френско-германска империя (в която ще влизат и държавите от Бенелюкс), заобиколена от множество квазиалианси, обединяващи останалите страни членки.
* Национален консервативен форум
