На 11 декември 2018 се навършиха сто години от рождението на Александър Исаевич Солженицин (1918-2008) - юбилей, за който Русия се готвеше още от 2014 и който заслужава да бъде отбелязан по всички кътчета на планетата.
Както е известно, проблемите на Солженицин със съветската власт започват с ареста му в края на Втората световна война заради това, че в писмата, които пише от фронта до свой бивш съученик, си позволява да критикува Сталин. За тази “антисъветска дейност” той е изпратен в затвора, впоследствие – в лагер за тежък принудителен труд, а накрая – на “вечно заселване” в Сибир.
След реабилитацията през 1956, на Солженицин е позволено да работи като учител, а цялото си свободно време посвещава на своето литературно творчество. От 1962 започват да публикуват негови повести и разкази, в които разобличава престъпленията на сталинизма и утвърждава християнските и неотолстоистки ценности. Посрещнати с голям интерес, книгите му са толерирани и в контекста на усилията на новия стопанин на Кремъл – Хрушчов, за разграничаване от политиката на сталинизма.
След отстраняването на Хрушчов и в резултат от възприетия от наследника му Брежнев курс към "пълзяща ресталинизация" обаче, Солженицин отново се оказва проблем за съветската власт. Конфликтът става явен, след като в открито “Писмо до Четвъртия конгрес на съветските писатели” (1967) той настоява за премахване на цензурата, реабилитиране на редица писатели и връщане на личния му архив, конфискуван през 1965 от КГБ. От този момент произведенията му, отричащи тоталитарния режим на сталинизма и социалистическата система, започват да се издават изключително в чужбина, а разпространяването им в СССР става чрез т. нар. “самиздат”. Това усложнява отношенията на Солженицин със съветската власт и през 1969 той е изключен от Съюза на съветските писатели, под натиска на властите не присъства на церемонията по връчване на присъдената му Нобелова награда за литература през 1970, а през 1973 КГБ конфискува ръкописа на неговия роман “Архипелаг ГУЛАГ”. Последното му дава повод да се обърне с “Писмо до вождовете на Съветския съюз”, в което акцентира върху нравствената и икономическата несъстоятелност на социализма, предричайки неминуемия му крах. В отговор, в началото на 1974 Солженицин е арестуван, обвинен в “измяна на Родината”, лишен от съветско гражданство и експулсиран в Западна Германия.[1]
Разочарованието от Запада
Първоначално писателят се установява в швейцарския град Цюрих, където най-сетне може да се радва на световната си слава: получава Нобеловата награда в Стокхолм, а книгата му “Архипелаг ГУЛАГ” е преведена на близо 40 езика, като всички постъпващи от нея хонорари се превеждат в в основания от Солженицин “Руски обществен фонд за подкрепа на политическите затворници и техните семейства”. От съображения за по-голяма сигурност, през 1976 Солженицин се мести в САЩ, където му е оказан радушен прием и има възможност да продължи безпрепятствено да твори.[2] Появата му в Америка съвпада с периода, когато администрацията на президента Форд започва да ревизира участието на САЩ в т.нар. Хелзинкския процес. Влезлият в началото на следващата година в Белия дом Джими Картър всячески се стреми да подпомага оформянето и разширяването на влиянието на дисидентските движения в Източна Европа, полагайки специални усилия да спечели за своята кауза съветските дисиденти. В тази социално-политическа обстановка целият свят следи с повишен интерес анализите на американската действителност, които прави живеещият в САЩ “съветски дисидент № 1” Александър Солженицин.
Опознавайки отблизо американския “модел” на демокрация, Солженицин постепенно започва да се разочарова от него. При това не се колебае открито да побликува критичните си бележки, включително в писмо до правителството на Форд, озаглавено “Предупреждение към Запада” (1976). Според него: “Всички народи са различни. Различни са техните територии, техният климат, душевните им нагласи, техните религии, моралът им, тяхната култура. Политическата “уравниловка” е също толкова несъстоятелна, като стопанската (...) Откъде е тази нелепа мисъл, че е възможно да има единно политическо устройство, повсеместно целесъобразно и благотворно?... Демокрацията може да е уместна, целесъобразна и политически оправдана в едни държави, но да е съвършено неподходяща и направо гибелна за други.”[3]
През 1978 “бащата на съветското дисидентство” и кумир на “свободния свят” е поканен да произнесе слово в Харвардския университет, по повод на присъдената му почетна степен. В него, в характерния си безпощадно откровен стил, заявява: “Ако ме попитат, искам ли да предложа на своята страна за образец днешния Запад..., съм длъжен искрено да ви отговоря: не, не мога да препоръчам вашето общество за преобразуване на нашето.”[4] Аргументирайки този категоричен отказ, Солженицин акцентира върху негативните си впечатления от съвременния Запад и, конкретно, от САЩ: стремежът към благополучие не е довел до лично щастие и всеобщо благо; правото е прекалено "хладно и формално", за да бъде единствен регулатор на човешките отношения; свободата осигурява простор не само за добри, но и за лоши дела; защитата на правата на личността е доведена до такава крайност, че беззащитно се оказва самото общество; медиите обработват общественото мнение, вместо да го информират; въпреки че формално няма цензура, другомислещите нямат достъп нито до медиите, нито до издателствата, нито до университетските катедри. Въз основа на това той констатира, че “западният начин на съществуване има все по-малка перспектива да се превърне в ръководен модел” и не вещае добро бъдеще за “Западната цивилизация”. Речта на Солженицин е изслушана с огромен интерес и многократно е прекъсвана от аплодисменти, но след нея американските медии го кръщават “вечния дисидент”, помествайки призиви на други руски емигранти този "утопичен революционер" да бъде прогонен от САЩ. Отговорът на Солженицин е стресиращ за щатското общество: “страхът от критиката и свежите мисли е присъща черта на обречените системи.”[5]
Значително място в публичните изяви на Солженицин в САЩ заема дълбоко вълнуващият го "руски проблем". Още в словото си в Института Хувър в Станфорд през 1976, той акцентира върху невъзможността Западът да разбере Русия и “тенденциозните западни обвинения” за “вечното руско робство”, “азиатските традиции” и други “нелепости”. Впрочем, Солженицин възлага отчасти отговорността за това и върху руската политическа имиграция, създала “изопачена, непропорционална и превзета картина за няколко столетия от руската история”. Според него, мнозина от нейните представители са “отрицатели на Русия, ненавиждащи нейния жизнен облик и духовните й ценности”[6].
В други свои изяви Солженицин е не по-малко категоричен: “За въвеждане на демокрация в бъдеща Русия настояват, на първо място, неосведомени и лукави чужденци, а на второ - бивши руски граждани, стремящи се сега към разлагането и погубването на Русия”; като според него, и на едните, и на другите “им трябва слаба Русия..., безсилна Русия..., разчленена Русия”[7].
Прогоненият от родината си руски писател отива още по-далеч в статията си “Защо лошото разбиране на Русия е опасно за Америка” (1980). В нея той акцентира върху вкоренилото се у Запада презрение към хилядолетната руска култура, като отбелязва отговорността за това на учените, привеждайки примери за открита враждебност към руския народ в трудове на редица американски експерти по Русия.
В друга статия от същата година Солженицин с негодувание констатира: “Повечето западни изследователи изпитват само презрение към руското хилядолетно източно християнство (...) Русия решително бива осъждана за всичко, в което не прилича на Запада”[8]. Впрочем, той се изявява и като защитник на всички народи от Източна Европа, квалифицирайки приетата през 1959 от Конгреса на САЩ резолюция за “поробените народи” като “чудовищна”[9].
Заради тази непоколебима защита на своята родина и на източноевропейските народи Солженицин бързо изпада в немилост пред американските медии. Всъщност, чувствата са взаимни. Самият Солженицин признава впоследствие, че: “В началото на 1979 вече осъзнавах острата опасност... Трябва да защитим Русия, иначе накрая ще ни задушат. Русия е оклеветявана от векове и ние не бива да се отказваме от инстинкта си за самозащита. Има за какво да се покаем, обаче не и пред насъсканата американска журналистика трябва да се каем... Не мога да стана съюзник на враговете на нашата страна.”
Разочарованието на Солженицин от САЩ видимо нараства по време на управлението на Рейгън, превърнал яростния антикомунизъм и антисъветизъм в държавна политика. В своите „Съображения за американските радиопредавания на руски език”, изпратени на Рейгън през 1982, световно известният руски писател определя подхода към родината му като „порочен в самата си основа”[10], тъй като пренебрегва традициите на руския народ и неговата православна религия, намира се в плен на западните митове за Русия и се базира на пристрастен подбор на факти, събития, явления, процеси и личности в руското общество. “ Тук се проявява... враждебно отношение към Русия, към страната и народа, извън държавните форми, което е характерно за значителна част от американското образовано общество, от американските финансови кръгове и, уви, дори от вашите съветници. Този настройка е пагубна за бъдещето на нашите два народа” - предупреждава Солженицин.
С поглед към Русия
След падането на Берлинската стена устременият към миналото поглед на Солженицин се обръща към горещото настояще на неговата родина. В САЩ той пише брошурата “Как да устроим Русия” (1990), в която обосновава идеята страната да се обърне към своето минало и да започне да разчита на силна и просветена централна власт, както и на душевността на руския народ.
По онова време последният съветски лидер Горбачов полага немалко усилия да спечели Солженицин на своя страна. През 1989 е възстановено членството му в Съюза на съветските писатели, а творбите му отново започват да се издават. През 1990 пък е възстановено съветското гражданство на писателя и му е присъдена Държавна награда (той обаче отказва да я приеме от Горбачов, когото остро критикува). Дори и след като получава официално извинение от съветската власт (септември 1991) Солженицин не бърза да се завърне в родината. Намерението си да го направи декларира едва след разпускането на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) и на създадения от нея Комитет за държавна сигурност (КГБ) в края на 1991.
Решението на Солженицин да напусне САЩ е продиктувано от убеждението, че съвременната западна култура е духовно празна, слаба и упадъчна и осъзнаването в годините на изгнание, че критиките на Запада са насочени не толкова против комунизма, колкото против Русия. В прощалното си интервю за списание “Форбс”, дадено преди отпътуването му от Съединените щати, Солженицин обвинява Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински и мнозина други американски политици, учени и журналисти, които според него са “застинали в схемата на мислене”, базираща се на “тезата за вечната агресивност на Русия”. Самият той отговаря на въпроса, дали Русия не е заплаха за САЩ, по следния начин: “Ако погледнем далеч в бъдещето, можем да прозрем и такова време, в ХХІ век, когато САЩ, заедно с Европа, ще се нуждаят по-силно от Русия като съюзник.”
В търсене на нов път за развитие на посткомунистическа Русия
“Бащата на съветското дисидентство” се завръща в Русия през 1994, посрещнат въодушевено от руския народ, от интелигенцията, от политическия елит на страната и от интелектуалците (през 1997 Солженицин е избран за действителен член на Руската академия на науките и е учредена ежегодна литературна награда на негово име). Завръщайких се, той заварва новата Русия на Елцин, претърпяла най-тежкото си историческо поражение, изпаднала в тотална вътрешна криза, до голяма степен изолирана в международен план и подложена на силен американски натиск. За разлика от апарата на Елцин, където тепърва предстои да покълнат сериозни съмнения относно реалните цели на Вашингтон спрямо Русия, току що завърналият се в родината си Солженицин не храни никакви илюзии в това отношение. В статията си „„Руският въпрос в края на ХХ век” (1994) той открито поставя въпросите: "защо Буш се намеси в разпадането на СССР, но мълчи за Северна Ирландия? На какво основание посланикът на САЩ в Киев Попадюк твърди, че Севастопол е украински град? Кое кара вече цяла година американското Радио „Свобода” да подстрекава нашите граждани към разчленяване на Руската Федерация?" И дава своя еднозначен отговор: „Несъмнена е живата заинтересованост на мнозина западни политици от слабостта на Русия и желанието им за по-нататъшното й раздробяване”. Солженицин обаче ги предупреждава: „Но ще кажа уверено: тези политици не могат да видят по-далечната перспектива на ХХІ век. В него отново ще има ситуации, когато цяла Европа и САЩ ще се нуждаят от Русия като съюзник.”[11]
В условията на тази опасна за страната му международна среда и на задълбочаващата се вътрешна криза, гласът на Солженицин отеква все по-мощно. Той започва собствено телевизионно предаване, в което проповядва връщане към традиционните морални ценности и търпеливото изграждане на нова Русия. Макар то да е спряно още през 1995 заради острите критики към режима на Елцин, посланията на Солженицин се превръщат бързо в политическо кредо както на откритите противници, така и на спотаените опоненти на руския президент. Впрочем, дори и припяващият дотогава на Вашингтон „демократ” Елцин, притиснат от растящата опозиция в собствената си страна, започва да се изявява в по-различна светлина.
Самият Солженицин критикува режима на Елцин най-вече заради сляпото подражание на западната демокрация, твърдейки, че Русия има бъдеще само ако се придържа към традиционните ценности на православието. Впрочем, той дори не прави особена разлика между политиката на последния съветски лидер Горбачов и на бившия комунистическа номенклатурчик Елцин. В статията си “Пред-агонията на Русия” (1996) писателят обвинява Горбачов, че “успя да разруши цялата система от хоризонтални и вертикални връзки на старата комунистическа икономика, която - добре или зле – все пак работеше”. “Така той откри пътя към икономическия хаос в Русия” - констатира Солженицин. Същевременно той разобличава и “пороците” на първия президентски мандат на Елцин, използваните “насилствени методи” и установената от него система на управление, за която е характерна “същата липса на контрол, същата липса на отговорност пред обществото и същата безнаказаност, както и за бившата комунистическа власт”. Особено непримирим е Солженицин към допуснатата “некомпетентна намеса на МВФ, довела до икономическия хаос в Русия”, оформянето на “стабилна и затворена олигархия от 150-200 души, която определя съдбата на страната”, както и към обстоятелството, че “съдебната система е напълно подчинена на властта”. Обобщението на Солженицин е безпощадно откровено: “през десетте години на трескави реформи (от средата на 80-те до средата на 90-те години) нашето управление не предприе нито едно действие, белязано със знака на таланта”. “Цялото разрушително развитие на събитията в Русия през последните десет години идва от това, че властта, заемайки без капка талант чужди модели, напълно пренебрегна както собствената съзидателна дейност на народа, така и неговия характер и вековните традиции на Русия в духовната област и в организацията на обществения живот. Единствено освобождаването на тези пътища може да извади държавата от пред-агонията, в която сега е изпаднала” - категоричен е Солженицин.
"Пред-агонията" обаче продължава, като в един момент изглежда, че дори ще премине в истинска агония с разразилата се през 1998 тежка финансова криза, дискредитирала окончателно режима на Елцин. На фона на ширещото се обществено недоволство, Солженицин се включва в подновения дебат за бъдещето на страната с предизвикалата широк отзвук книга “Русия в разруха” (1998). През същата година той отбелязва своя 80-годишен юбилей, по повод на който е удостоен с държавен орден “Св. Андрей Първозваний”, но отказва да го получи от Елцин, открито заявявайки, че не желае награда от властта, “разрушила страната”. В дома си обаче Солженицин допуска семейството на Владимир Путин – факт, породил множество коментари в руската и чуждестранната преса и обективно спомогнал за налагането на политическата сцена на новия руски лидер - първоначално като премиер (1999), а впоследствие като президент на Русия (2000).
Духовен баша на концепцията за "суверенната демокрация"
В началото на управлението си Путин изпитва силна потребност от съветите на великия руски творец и два пъти се среща със Солженицин – в годината на избирането му за държавен глава (2000) и скоро след атентатите, извършени от Ал Кайда в САЩ (2002). Президентът се интересува от мнението на Солженицин, как Русия би могла да се измъкне от капана, в който се е оказала, и то явно помага в политическия елит на страната да се утвърди консенсус около идеята за специфичния път на развитие на Русия. Неин израз е концепцията за “суверенната демокрация”, с което е сложен край на третирането на Русия като подчинен партньор и налагането на неравностойни споразумения от страна на Запада.
Самият Солженицин отправя публична критика към управлението на Путин само веднъж – през 2002, когато изразява разочарование от първоначалните му плахи стъпки, открито приканвайки го да “смаже мошениците, ограбили Русия”. Тази му непоколебима позиция несъмнено помага на руския президент да поеме по-уверено по пътя на въвеждане на ред в огромната федерация.
Впоследствие Солженицин все по-определено подкрепя усилията на Путин и застава открито зад неговата политика. Той продължава неуморно да твърди, че демокрацията от западен тип е неприложима за руските условия и призовава за възраждане величието на руската държава. През 2006, заедно с руския патриарх Кирил, подлага на критика западната култура, подчертавайки, че спазването на правата и свободите на отделния индивид не бива да вреди на Родината, нито на религиозните и националните чувства на останалите. В интервю за седмичника “Московские новости” от същата година Солженицин е категоричен, че Западът “подготвя пълното обкръжаване на Русия, а впоследствие и лишаването и от суверенитет”. Убеден, че Западът и най-вече НАТО затягат все повече примката около страната, той приветства политиката на Путин за сближаване с Китай и с мюсюлманския свят, определяйки я като “далновидна”. През 2007 Солженицин приема в дома си президента, който му връчва Държавна награда на Руската Федерация за постижения в хуманитарната област. През юли същата година, в интервю за германския “Шпигел”, Солженицин обвинява Запада, че се опитва да игнорира и изолира Русия, подчертавайки, че “западната политика се опира на прагматизъм, често циничен и егоистичен”. Във този връзка той подчертава заслугите на руския лидер за възраждането на страната: “Да, Владимир Путин е бил офицер от специалните служби, но не е бил нито следовател в КГБ, нито началник на лагер в ГУЛАГ. В нито една страна външното разузнаване не е обект на порицание, а на възхищение. Никой не укорява Джордж Буш-старши например, че е бил директор на ЦРУ.”
Великият руски писател, драматург, историк, патриот и моралист Александър Солженицин, който неуморно проповядва необходимостта от единство на руския народ и прави много за преодоляването на излишните илюзии по отношение на Запада, има наистина неоценим принос за това олюляващият се след разпадането на СССР руски гигант да се стабилизира и уверено да поеме по свой собствен път в неумолимо променящия се свят.. Неговото присъствие в руското обществено и политическо пространство е своеобразно потвърждение на собствената му теза, че “за една страна да има велик писател е като да има второ правителство”. Впрочем, в края на жизнения си път (2008) той има шанса да види обнадеждаващите плодове на своята концепция за суверенно развитие на Русия в духа на нейните духовни и културни традиции от миналото.
Заключение
Прекъсвайки своя жизнен път, Солженицин остана едно от националните съкровища на Руската Федерация. Получи признанието на истинският духовен “баща” на днешна постмодерна Русия. Остави литературно творчество, без което не е възможно да си представим културното развитие на собствената му страна, Европа и света през ХХ-ти век. Оказа неотразимо въздействие върху световната обществена мисъл, включително американската. Завеща на световния интелектуален елит незабравим пример за безкористно служене на истината, справедливостта и хуманизма, а също за отстояване правото на различните цивилизации да се развиват съобразно своите специфични традиции и самобитната си култура.
Вече цяло десетилетие Солженицин не е сред нас, но остави един голям урок за всички ни, а именно, че в днешния объркан свят може да се живее и без лъжа.
Бележки:
[1] За живота и творчеството на Солженицин вж. Нива, Ж. Солженицын. Москва, 1992; Голубков, М. Александр Солженицын. Москва, 2001; Медведев, Р. Солженицын и Сахаров. Москва, 2002; Урманов, А. Творчество Александра Солженицына. Москва, 2003; Сараскина, Л. Александр Солженицын. Москва, 2008; Донев, В. Александър Солженицин. Класика срещу канон. В. Търново, 2011.
[2] За подробности вж. Pearce, J. Solzhenitsyn. A Soul in Exile. San Francisco, 2011.
[3] Цит. по: Американская цивилизация как исторический феномен. Восприятие США в американской, западноевропейской и русской общественной мысли. Москва, 2001, с. 465-466.
[4]Цит. по: Ibid, с. 466.
[5] Цит. по: Ibid, с. 470.
[6] Цит. по: Ibid, с. 465.
[7] Цит. по: Ibid, с. 465, 466.
[8] Foreign Affairs, vol. 58, N 4, Spring 1980.
[9] Цит. по: Американская цивилизация как исторический феномен..., с. 472.
[10] Цит. по: Ibid, с. 475.
[11] Цит. по: Ibid, с. 477.
* Гост-преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии, Югозападния университет “Неофит Рилски” в Благоевград и Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив.
